Браян Маклелан
Есенната република (16) (Трета книга от трилогията „Барутният маг“)

Глава петнадесета

Адамат не можеше да повярва на ушите си. Фелдмаршал Тамас не беше просто жив, а беше тук?

Тамас трябваше да е поел командването от Хиланска. Това означаваше, че адранските сили, включително и Крилете на Адом, можеха да сформират обединен фронт срещу кезианците.

Сърцето му се сви, докато разсъждаваше над това. Врагът все още превъзхождаше Адро поне четири към едно, а сега, след като се сражаваха на открито, за кезианците щеше да е лесно да се разгърнат и да премажат по-малобройната адранска армия.

Битката беше забулена от черен мускетен дим, засенчващ южния хоризонт сякаш цял град беше обхванат от пламъци. На югозапад Адамат видя как адранските кирасири се мъчеха да се отскубнат след успешната атака над кезианския фланг. Помощните кезиански войски вече напредваха с удвоена скорост, за да попречат на бягството им.

За ужас на Адамат, помощните войски продължаваха да се разгръщат далеч отвъд края на наемническите редици. Враговете вероятно бяха очаквали Хиланска да се погрижи за фланга на Крилете и сега, след като измамата беше разкрита, бяха изпратили няколко бригади да свършат работата.

И щяха да го направят без особени усилия. Дори всички в помощните войски да бяха необучени и неекипирани, компенсираха с количество. Щяха да пометат десния фланг на наемниците с числеността си.

Нила, застанала до Адамат, беше започнала да щрака с пръсти, като запалваше ръката си, а сетне я гасеше с магията си. Беше спряла да наблюдава сражението и изглеждаше напълно запленена от собствените си опити. Адамат забеляза, че полковникът на Крилете се беше отдръпнала на голяма крачка разстояние от нея, и той стори същото. Нила — по собствените й думи — нямаше представа какво прави и той не искаше да знае колко обгорени трупа бяха нужни на повечето Привилегировани, преди да разберат.

Най-накрая адранските кирасири се измъкнаха от вражия фланг и побягнаха пред напредващите помощни войски. Бяха оставили огромна празнина сред кезианската пехота, но и те бяха понесли загуби и се оттеглиха на северозапад, за да ближат раните си.

Помощните войски забавиха ход, когато осъзнаха, че няма да настигнат кирасирите и се извърнаха, за да поемат срещу фланга на наемниците. Дори и с необиграното си око Адамат можеше да види, че това ще свърши зле. Надяваше се, че Тамас планира да изпрати още подкрепления от тази страна, защото положението трудно можеше да стане по-лошо.

Адамат изпсува тихо. Защо бе позволил на тази мисъл да влезе в главата му? Разбира се, че можеше.

Току-що бе станало.

Бригада кезиански помощни войски се беше отделила от основните си сили и маршируваше право към лагера. Скоро я последва и друга и Адамат осъзна, че между врага и лагера не стоеше нищо, освен наемническия полковник и нейната бригада от млади войници.

Дори да успееха да организират силна защита, пак щеше да е касапница. Пехотата на врага нямаше да се обърне наобратно в последния момент. Щяха да премажат защитниците на лагера, да убият всички цивилни, да разграбят и изгорят лагера, а сетне щяха да се обърнат и да нападнат Крилете в гръб.

Наемническият полковник даде бърза последователност от заповеди. Към фронта затичаха вестоносци, а ротите се спуснаха от север, за да посрещнат новата заплаха.

Адамат извади острието от бастуна си и го стисна здраво в едната си ръка. Веднага се почувства глупаво. Какво щеше да направи един бастун-меч срещу мускетчиците и техните щикове? Помисли си да пита полковника дали има резервна пушка, която може да използва, но тя ненадейно изчезна нанякъде, като крещеше заповеди на стоящ наблизо капитан.

Адамат остана сам с Нила. Момичето Привилегирована продължаваше да щрака с пръсти и да разпалва сини пламъци около ръката си.

— Какво правиш, по дяволите?

— Опитвам се да го накарам да проработи — отвърна тя, без да вдига поглед. Поредно изщракване и синият пламък изригна около ръката й. Нила изгаси пламъците с едно разтърсване и раздразнено изражение.

— Не мислиш ли, че сега не е най-подходящото време за подобно нещо?

Той забеляза, че тя много внимателно следи къде поставя пръстите си, когато ги щраква. При всеки следващ опит леко ги преместваше, сетне пробваше бърза комбинация от щраквания, като потъркваше палеца в показалеца си, а после в средния си пръст.

— Може да нямам друга възможност.

— Виж — поде Адамат. Той знаеше какво си мисли. Да го накара да проработи. Да спаси всички с новооткритата си магия. Но, разбира се, тя не можеше да се научи да използва уменията си за толкова кратко време, а и самата мисъл да се пробва изглеждаше изключително абсурдна. Толкова абсурдна, колкото и той с извадения си бастун-меч. — Трябва да идем колкото се може по-назад. Щом започне битката, можем да побегнем към адранските редици. После можем… Ох!

От ръката на Нила се изстреля пламък и остави обгорена следа по земята на двадесет стъпки напред, като за малко да подпали един ефрейтор.

Нила нададе вик — наполовина стреснат, наполовина победоносен.

— Разбрах го!

— Какво? Не си го разбрала — каза Адамат. — Знаеш ли изобщо какво направи?

Нила предпазливо задържа насочващата си ръка встрани от себе си и посочи към открито парче земя между две палатки наблизо. Плъзна палеца по показалеца си, сетне леко го докосна до малкото си пръстче. От силната й ръка изригна пламък — този път не тънък филиз, а кълбо, което сякаш изникна от земята, подпали тревата и се издигна на пет или шест стъпки височина, тръгнало от нея към посоченото място сякаш следваше линия фенерно масло.

— Добре — каза Адамат. — Впечатлен съм. — Ужасѐн като че ли беше по-подходящата дума, но не мислеше, че тя има нужда да чуе това. Момичето нямаше представа какво прави. Кой знаеше на какво бе способен един необучен Привилегирован? Може би можеше да подпали цялата вражеска армия, но можеше ли да се въздържи да не направи същото и със съюзниците си?

Зачуди се дали не трябва да се насочи към адранските редици. Ако Тамас се беше върнал, Адамат трябваше да докладва за всичко, което се бе случило през последните няколко месеца. Но едва ли по средата на битка беше най-подходящото време.

Поне щеше да го отдалечи от наближаващите помощни войски на кезианците.

— Нила, трябва да… — Гласът му заглъхна. Момичето го нямаше. Той се озърна наоколо, сетне я забеляза да тича към наемническия ариергард и вражите помощни войски отвъд, вдигнала полите си с ръце.

Какво правеше? Не можеше да смята, че ще успее да помогне. Тя просто тичаше към смъртта си.

Той погледна към адранските редици. Можеше да успее. Командната палатка беше на близо три километра. Можеше да стигне дотам, да докладва на Тамас и евентуално да успее да изпрати малко помощ в тази посока.

Момичето не беше негова отговорност, а на Бо. А Адамат не му дължеше нищо.

С проклятие на уста той се отправи подир Нила.

 

 

Нила си проправяше път сред редицата войници, подготвящи се за защитата на лагера, и игнорираше виковете им, докато преодоляваше укрепленията и тичаше към противниковата бригада.

Едно малко гласче й крещеше да се обърне и да тича в другата посока. Какво, в името на бездната, правеше? Тичаше право към смъртта си. Дори да успееше да повтори това с огъня, не би могла да го използва, за да унищожи цяла бригада. Може би можеше да отнесе няколко от тях със себе си, но те щяха да я повалят и да стъпчат тялото й в калта. Нямаше да постигне нищо добро с присъствието си.

Но тя пренебрегна гласа и продължи да се движи към врага.

Гласчето в главата й промени тактиката си.

Ще се опиташ да убиеш хора. Ще сложиш край на човешки животи. Ти не си боец. Ти си перачка. Те ще умрат в агония, изгорени живи, и писъците им ще те преследват до края на живота ти.

Но, възрази тя, ако не направя нещо, тогава наемниците от Крилете ще умрат. Пехотата ще бъде смазана и всички цивилни ще минат под ножа.

За това им се плаща.

Нила забави ход. Вече не беше толкова сигурна, че притежава силата да стори необходимото. Какво щеше да каже Бо? Нямаше ли да й каже да спре да бъде страхливка и да се научи да се държи като Привилегирована? Но не беше ли казал също така и че куражът е силно надценен? Противоречащо си копеле.

Подозираше, че в тази ситуация би й казал, че е необучена глупачка, която бе на път да се самоубие.

Нила спря. Беше на около петдесет метра пред наемническите редици, а врагът настъпваше към нея като бушуваща машина. Можеше да чуе виковете на офицерите им и отмерените стъпки на марша им, в такт с барабаните.

— Нила! — Адамат я сграбчи за ръката и я дръпна назад към наемническите редици. — Трябва да вървим.

Тя се отърси от него, обхваната от тягостно чувство. Беше твърде късно. Врагът беше на по-малко от сто метра разстояние. Скоро Крилете щяха да открият огън, независимо че тя беше на пътя му. Двамата с Адамат щяха да бъдат повалени от преградния огън. Беше обрекла и двамата им.

— Отдръпнете се, инспекторе — каза тя, пусна полите си и се придвижи няколко крачки напред. Опита да се отвори за Отвъд както й бе показал Бо, за да може магията да потече плавно към нея. Ръцете й трепереха силно, когато ги повдигна — с лявата посочи към кезианската бригада, а дясната вдигна над главата си. Осени я колко театрална и напълно ненужна беше тази поза.

Бо щеше да одобри.

Тя плъзна леко палеца по показалеца си и повели на Отвъд да се излее в света по нейна команда.

Нищо не се случи.

Беше го направила грешно. Сега вече ръцете й се тресяха неудържимо. Щеше да е невъзможно да осъществи подходяща връзка. Тялото й я беше предало и сега двамата с Адамат щяха да умрат.

Изведнъж дъхът й бе отнет сякаш беше намушкана в стомаха и дробовете с копие. От устните й се изплъзна въздишка и тя се забори срещу последвалото замайване. Когато реши, че болката е станала непоносима, светът внезапно бе засипан от огън.

Той извираше от нея конусовидно, като някаква зараза, която не оставяше нищо друго след себе си, освен пепелища. Нила гледаше как огънят се разпростира към вражите редици и изведнъж, без предупреждение, мракът я погълна.

 

 

Адамат се стрелна напред тъкмо навреме, за да я хване, преди да падне.

Той наблюдаваше стъписано как стената от пламъци се носи към, а след това минава през кезианската бригада. Писъците го достигнаха миг по-късно, ала по времето, когато огънят връхлетя частите на кезианската пехота, намиращи се по-напред, те вече бяха стихнали. Обгорени скелети красяха пейзажа, ужасяващо изкривени от топлината. Когато пламъците най-накрая утихнаха, над три четвърти от бригадата се беше превърнала в пепел.

Адамат откъсна поглед от зрелището и вдигна Нила на ръце. Беше дребна жена и ако той беше с десет години по-млад, щеше да е достатъчно лесно да се затича обратно към наемническите редици. При сегашното положение обаче пристъпваше с мъка под тежестта на товара си, като междувременно усещаше всяка стара болежка и рана.

Няколко пехотинци се спуснаха да му помогнат да премине насипите. Един от тях пое Нила.

— Отнесете я колкото се може по-далеч от битката — каза Адамат, докато следваше войника обратно към стана. Подминаваха забързано палатките, докато не стигнаха източния край на лагера, в най-голяма близост до адранските редици, където войникът положи Нила на земята и се затича обратно към фронта.

Адамат задържа ръка над устата й, сетне опря пръст до шията й. Отне му няколко мига, но успя да намери пулс, макар и слаб.

Той претърси една войнишка палатка наблизо за спален чувал и одеяла, за да осигури удобство на момичето. Не искаше да я задушава, но може би беше добра идея да я скрие, в случай че кезианците преодолееха противниковите си редици. Щом приключи с това, Адамат открадна един офицерски стол и се покачи върху него, за да огледа полесражението.

Безкраен облак от барутен дим правеше невъзможно да се види каквото и да е в полето на юг. Адранската артилерия стреляше без почивка, а нередовната войска заемаше позиция. Едва ли вървеше много добре, след като вече се нуждаеха от нередовните. Изглеждаше обаче, че няколко роти адранска пехота се бяха отделили от фронта в близост до Крилете и маршируваха с двойна бързина, за да подсилят наемническия лагер.

Адамат огледа изпадналата в безсъзнание Нила и се зачуди дали притежава силата да я пренесе чак до адранските редици, където — както се надяваше — щеше да е в безопасност. Той се обърна на запад, към обгорената от магията й земя.

Оцелелите от бригадата, която беше изгорила, бяха подвили опашки и бягаха през глава. От мястото си той все още ги виждаше как тичат и изглеждаше, че собствените им офицери стреляха по тях в опит да ги накарат да се върнат.

Добра мотивация, помисли си Адамат.

Втората бригада определено се колебаеше. Поривът им бе стихнал до пълзене и те очевидно се колебаеха да минат през изпечените останки на другарите си.

Огромни фигури — извратени, едри купчини мускули, обвити в черно — изскочиха от кезианските редици и се втурнаха през овъглените равнини към наемническата пехота. Те размахваха пистолети и ножове, един лакът големи, и призоваваха помощните войски зад тях да ги последват. Пазители, поне двадесет от тях. Те сами щяха да разкъсат новаците от наемническата пехота.

Цялата бригада помощни войски се спусна в атака, войниците стъпкваха почернелите скелети под краката си на прах и насочваха щиковете си.

Адамат бе пронизан от чувство на съжаление за горките нещастници, които щяха да попаднат под тежестта на тази тълпа.

Първата редица наемници откри огън, като повали няколко от Пазителите и рани още дузина. Съществата продължиха устрема си и през втория залп, след което преминаха оттатък насипите и се озоваха сред наемниците. След по-малко от дузина удара на сърцето бяха последвани от над четири хиляди помощни войски. Вълната от кафяво-жълти униформи изкачи насипите и се вряза в барикадата от червено и бяло.

Настъпи хаос.

Войниците от Крилете бяха успели да удържат първоначалната атака, но офицерите им вече биваха поваляни от Пазителите. В защитата им се появиха пролуки и до няколко минути щяха да бъдат надвити.

От юг бързо пристигаха адрански подкрепления, но те не бяха достатъчно, а и нямаше да стигнат навреме.

Наблизо Адамат откри фургон, чийто каруцар беше избягал, уви Нила плътно в няколко одеяла, сетне я натика под фургона и я закри с два празни сандъка за пушки, сложени един върху друг. Надяваше се, че никой няма да го подпали. Не беше много, но беше най-доброто, което можеше да направи сред тези забравени от бога равнини.

Ариергардът на Крилете удържа по-дълго, отколкото Адамат предполагаше, но когато подкрепленията пристигнаха, всички вече бяха изнемощели. Помощните войски на врага се поколебаха при първоначалния сблъсък, но очевидното им числено превъзходство им даде кураж и, някак хаотично, те се задвижиха да посрещнат новата заплаха.

Адамат наблюдаваше битката иззад фургона — нямаше нужда един стар инспектор да се прави на герой — като от време на време хвърляше по един поглед на Нила с надеждата, че ще дойде в съзнание.

Битката се ожесточи. Войниците от ариергарда на Крилете се бяха държали смело въпреки неопитността си и бяха успели да поемат първоначалната атака на кезианците върху себе си. Адранските подкрепления, макар и превъзхождани по численост от врага, бяха калени в битка ветерани. Те безмилостно се врязаха в кезианските помощни войски, като се сражаваха на групи, за да повалят Пазителите с щиковете си, и не нарушиха строя си въпреки пречещите им палатки.

Облаци барутен дим затъмниха небето, въздухът миришеше на сяра, кал, кръв и лайна. Бойните викове отстъпиха пред воплите на ранените — звук, от който на Адамат му се приискваше да изпълзи под фургона при Нила.

Битката стана отчаяна — адранските роти погубваха помощните войски с десетки, а Пазителите успяха да пробият адранските редици. Сражението като че ли се придвижваше в опасна близост до скривалището на Адамат, а в следващия момент вече го връхлиташе.

Адрански войник отстъпваше покрай фургона на инспектора под настъпващите щикове на трима кезиански войници. Горкият човек се препъна във въжето на една палатка и падна по гръб, а тримата войници ускориха ход. Всеки момент щяха да го застигнат.

Адамат пусна една дълга псувня, извъртя главата на бастуна си и извади късия меч, който се намираше вътре. Успя да измине петнадесетте стъпки до най-близкия от тримата кезиански войници, без да се препъне, и заби острието между раменете на средния, след което се извърна и намушка втория във врата.

Третият вече бе приключил с разбъркването на червата на адранския пехотинец, когато Адамат приключи с намушкването на първите двама. Войникът се обърна към него, на лицето му се бе изписала изненада, и се хвърли напред с безмълвен вик и щик, от който капеше кръв.

Беше ред на Адамат да заотстъпва. Движеше се внимателно и толкова бързо, колкото се осмеляваше, като се стараеше да не сподели съдбата на пехотинеца, когото не бе успял да спаси. Препъна се веднъж, след което се извърна и се затича с всички сили, с надеждата, че никой не го е видял.

Проклет да е, ако се опиташе да се бие срещу въоръжен с щик войник, докато самият той разполагаше само с острието от бастуна си.

Войникът направи две обиколки на фургона, докато го гонеше, преди да се подплаши от взвод адрански пехотинци, движещи се в плътна формация.

— Старче! — викна един от пехотинците. — Излез от битката!

Каква глупава забележка. Битката беше навсякъде. Адамат отвори уста да му отвърне, но вместо това се усети, че вика в предупреждение.

Във взвода, със силата на оръдеен снаряд, се вряза Пазител. Петима от мъжете бяха съборени на земята, а останалите се извърнаха, за да се изправят срещу съществото, като мушкаха с щикове, които то игнорираше сякаш бяха клечки. Създанието грабна пушката на най-близкия войник и замахна с приклада към лицето на друг с такава сила, че наоколо се разхвърчаха зъби и кръв. Сграбчи друг от войниците за гърлото и смаза гръкляна му с нехайно стисване, след което го остави да умре от задушаване.

Пазителят беше убил близо половината взвод, преди да успеят да го повалят.

Адамат гледаше как двама от пехотинците забождат щиковете в очите на съществото и го приковават към земята, докато то не застина. Осъзна, че всъщност досега не беше виждал някое от създанията. Дори дълго след като трябваше да е умряло, мускулите му продължаваха да се мърдат неестествено под кожата, а устата сама се отваряше и затваряше; езикът — подут и черен, беше увиснал отстрани.

Адамат усещаше как, макар да не бе участвал в битката, сърцето му работи усилено заради видяното. Каква сила! Каква мощ! Не можеше да си представи каква извратена магия беше необходима, за да се направи някое от тези същества.

Огледът му на тялото беше прекъснат от вцепеняващ писък, прорязал въздуха. Той се извъртя тъкмо навреме, за да види как покрит с черно Пазител прескача фургона и се приземява на значително разстояние от него, насред вече залитащите адрански войници.

Съществото грабна един от тях за глезена и го завъртя като бухалка, заби го в други двама и го преметна през рамо, а сетне във въздуха.

Безжизненото тяло може би щеше да смаже Адамат, ако не се беше хвърлил встрани. Той се изправи тежко на крака, с едната си ръка затърси бастуна меч, а с другата се подпря на ръба на фургона. Възвърна си самообладанието точно навреме, за да види как Пазителят убива останалите от взвода със счупен щик.

Съществото се извърна към Адамат и му осигури първия ясен изглед към него. Веднъж, преди години, Адамат беше видял безкосместа мечка в един пътуващ цирк. Този звяр приличаше повече на онази мечка, отколкото на човек. Имаше къса черна коса и неприятен прорез на бузата. Съществото повдигна ъгълчето на устата си в подигравателна усмивка, заудря чепатите си юмруци в земята като горила и се спусна към Адамат.

Инспекторът заопипва отчаяно за меча си или за нещо, което да използва като оръжие.

Не че щеше да помогне.

Създанието напредваше бавно сякаш внезапно разколебано, присвило очи към него в животинско подозрение, свъсило дебелата си вежда. Защо, бездните го взели, се бавеше? Адамат не намираше оръжие. Ръцете му трепереха толкова силно, че вероятно нямаше да може го да задържи дори да намереше.

Приключвай вече, противно създание.

Звярът посегна към гърлото на Адамат и погледът на инспектора падна върху дебелата му, усукана ръка. Безименният пръст на дясната ръка липсваше. Странен детайл, върху който да се фокусира. Но пък хората правеха странни неща, когато се изправеха очи в очи със смъртта. Ръката на Адамат докосна нещо — дръжката на бастуна му. Беше паднал във фургона. Той го стисна и се приготви да го забие колкото можеше по-силно в лицето на Пазителя. Това беше единствената му възможност.

Напрегна се, готов да замахне.

И почувства как сърцето му се свива. Този замъглен поглед и усуканата от магия кожа изведнъж му се сториха твърде познати.

— Йосип? — чу се да казва с пресипнал глас.

Съществото отскочи назад сякаш се беше опарило. То удари земята с юмруци и се озъби на Адамат.

— Йосип, ти ли си?

Инспекторът нямаше възможност да чуе дали съществото отговори. Трима адрански войници се появиха иззад фургона, приготвили щикове, и нападнаха Пазителя с предизвикателни викове. Съществото се извърна към тях, сетне погледна към Адамат — на лицето му ясно личеше объркване. Направи два големи скока към войниците, след което ги прескочи, приземи се далеч от тях и се затича с всичка сила към кезианските редици.

Войниците закрещяха предизвикателно подире му, но Адамат забеляза облекчението в очите им. Това не беше битка, която можеха да спечелят.

Адамат чу трясък, последван от определено неподобаваща за жена ругатня, идваща откъм фургона. Той откъсна поглед от бягащия Пазител и се приведе.

— Нила? Добре ли си?

— Нищо ми няма. — Тя лежеше по гръб и разтриваше челото си. — Къде съм?

— Скрих те, докато беше в безсъзнание.

— О. Съжалявам, припаднах. Не знам какво ми стана.

— По най-голяма вероятност спаси цялата проклета битка — каза Адамат.

Последва кратко мълчание.

— Убих ли хора?

— Спаси много животи — отвърна той. Нямаше добър отговор на този въпрос. Момичето беше спасило много животи. Но подобно насилие винаги вземаше своята дан — физически и емоционално. Най-вероятно беше благословия, че беше припаднала, преди да започнат писъците.

— Благодаря — каза тихо тя. — А сега?

Адамат се изправи и огледа обстановката. В лагера цареше пълна бъркотия. Пазителят не се виждаше никъде. И все пак битката беше затихнала и единствените мъже, които стояха наоколо, носеха адранско синьо.

— Изглежда, сме ги прогонили.

— Какво облекчение.

— Да — каза Адамат и се свлече по ръба на фургона. — Да, така е.

На какво беше станал свидетел току-що? Онова създание можеше — трябваше — да го убие без колебание. А то не беше. Можеше ли да е просто съвпадение? Липсващият пръст, познатите черти на лицето, линията на челюстта, която идваше от бащата на Фая. Адамат затвори очи и видя лицето на звяра в съвършената си памет.

Йосип.