Браян Маклелан
Есенната република (2) (Трета книга от трилогията „Барутният маг“)

Глава първа

Фелдмаршал Тамас стоеше сред руините на крезимската катедрала в Адопещ.

Някогашната величествена сграда, чиито златни шпилове се бяха издигали внушително над околните постройки, сега представляваше купчина отломки, из които ровеха армия зидари в търсене на цели парчета мрамор и варовик и над които птиците, гнездили в кулите й, се рееха безцелно. Изгряващото слънце му предоставяше светлина, на която да извърши огледа си.

Разрухата бе дело на елементалната магия на Привилегировани. Гранитните блокове бяха разрязани с почти небрежно безразличие, а цели отрязъци от катедралата лежаха стопени, отстъпили под пламъци, по-жежки от вътрешността на която и да било пещ. Гледката караше стомаха му да се бунтува.

— Отдалеч изглеждаше по-зле — каза Олем. Той стоеше край Тамас с ръка, отпусната върху дръжката на скрития под палтото му пистолет, и не спираше да оглежда улиците за брудански патрули. Беше стиснал цигара между устните си, докато говореше. — Това трябва да е била димната колона, която са видели разузнавачите ни. Останалата част на града изглежда непокътната.

Тамас се навъси към телохранителя си.

— Тази катедрала беше на триста години. За построяването й са били нужни още шестдесет. Отказвам да изпитам облекчение, че проклетите бруданци са нахлули в Адопещ, за да разрушат само нея.

— Имали са възможността да сринат целия град със земята, но не са го сторили. За мен това си е повод за радост, сър.

Олем беше прав, разбира се. Тамас и отрядът му бяха яздили лудешки в продължение на две седмици, откъснати на опасно разстояние от Седма и Девета бригада и новите си деливански съюзници, за да разберат какво се е случило със столицата. Той действително бе почувствал облекчение, когато завари Адопещ непокътнат.

Ала столицата се намираше в ръцете на бруданската армия, поради което Тамас бе принуден да се прокрадва из собствения си град. Гневът, който изпитваше, бе неописуем.

Той потисна този гняв и се опита да се овладее. Бяха достигнали покрайнините на града само преди няколко часа, под прикритието на спусналия се мрак. Сега му предстоеше да се организира, да намери съюзниците си, да се сдобие със сведения за враговете си и да разбере по какъв начин цял един град е попаднал в ръцете на бруданците без каквито и да било следи от съпротива. Бездни, та Брудания беше на повече от хиляда километра!

Нима още един от неговите съветници го бе предал?

— Сър — обади се Влора и насочи вниманието му на юг. Тя стоеше над тях, върху останките от опорна стена, и наблюдаваше река Адра и стария град отвъд. По примера на Тамас и Олем Влора също носеше палто, прикриващо адранската униформа, а тъмните й коси бяха прибрани под тривърха шапка. — Брудански патрул. С тях има Привилегирован.

Тамас отново плъзна поглед по руините, за да огледа преценяващо улицата на юг, и по навик състави план за засада. С усилие прекъсна този поток на мисли. Не можеше да си позволи открит сблъсък, предвид че не разполагаше с достатъчно хора. Беше взел само Влора и Олем със себе си: тримата можеха да се справят със самотния брудански патрул, но стрелбата щеше да привлече други.

— Трябват ни войници — каза Тамас.

Олем угаси цигарата си в останките на олтара.

— Бих могъл да потърся сержант Олдрич. Той разполага с петнадесетима от моите Железни оси.

— Добре е като за начало — рече Тамас.

— Мисля, че трябва да се свържем с Рикар — рече Влора. — Да разберем какво се е случило в града. Той ще има хора, които да използваме.

Фелдмаршалът кимна.

— Всичко с времето си. Проклятие. Трябваше да взема цялата барутна кабала. Искам да разполагам с повече хора, преди да посетя Рикар. — Нямам представа дали не ни е предал. Тамас бе поверил изпадналия в кома Таниел на грижите на Рикар. Ако някой бе наранил сина му, Тамас щеше…

Той преглътна противния вкус, зародил се в устата му, и се опита да успокои бясното туптене на сърцето си.

— Ами Сабоновите ученици? — попита Олем.

Сабон имаше за задача да организира школа за барутни магове в северните покрайнини на града. По първоначални сведения бе събрал над двадесетима души с талант, които бе започнал да обучава в стрелба, ръкопашен бой и контрол над дарбата си.

Щяха да разполагат само с няколко месеца обучение, но се налагаше да са достатъчни.

— И тях — съгласи се Тамас. — Можем да вземем поне Телавер, преди да посетим Рикар.

Сред хладината на ранната утрин тримата се отправиха към отсрещния бряг на реката и полека улиците започнаха да се изпълват с хора. Тамас забеляза, че макар бруданските патрули да бяха чести, а градските стражи — многобройни, те не пречеха на гражданите. Никой не направи опит да ги спре нито когато достигнаха западната порта на стария град, нито когато напуснаха столицата и се насочиха към северните предградия.

В пристанището по протежението на реката Тамас видя брудански кораби; високите им мачти се издигаха и на юг от залива. Планинският канал, прокаран от Рикаровия работнически съюз, явно функционираше, сухо си помисли той. Това бе единственият начин океански съдове с подобни размери да достигнат Адморието.

Разрушените църкви и манастири нямаха чет. Почти на всяка втора пресечка, на мястото на съответните светилища човек можеше да види купчина отломки. Каква ли съдба бе споходила свещенослужителите им? И по каква причина бруданските Привилегировани си бяха поставили за цел да разрушат точно тези сгради?

Определено трябваше да попита Рикар за това.

Отне им един час да достигнат школата. Тя се намираше на речния бряг — стара тухлена постройка, някога помещавала текстилна фабрика. До нея имаше поле, преобразувано в стрелбище. Щом я приближиха, Влора сграбчи Тамас над лакътя. В допира й се долавяше паника.

Фелдмаршалът почувства как сърцето го стяга.

Прозорците на спалното помещение над школата бяха изпочупени, а вратата на главния вход висеше изкъртена. Дървената табела, украсена със сребърния символ на барутните магове, беше откъсната от мястото си над вратата и лежеше строшена в калта. Околността, включително самото стрелбище, пустееше, тревясала.

— Влора — каза Тамас, — поеми южната част откъм реката. Олем, ти върви на север.

С лаконичното тъй вярно двамата се отдалечиха. Влора свали шапката си и се запрокрадва през тревите, а Олем продължи нагоре по улицата и с привидно небрежна походка подмина школата, сетне сви внезапно през стрелбището и се насочи обратно към постройката.

Тамас изчака да заемат позиция, преди сам да приближи откъм пътя. Отвори третото си око, за да надникне Отвъд в дирене на магия, но не съзря нищо. Ако в постройката ги чакаха хора в засада, то не бяха нито Привилегировани, нито Чудаци.

А всъщност нямаше и барутни магове. Защо училището беше празно? То трябваше да се намира под ръководството на Телавер. Макар и с донякъде посредствена дарба, магьосницата притежаваше отлични технически умения, което я правеше идеален избор за наставник. Може би беше отвела подопечните си преждевременно, за да ги скрие от бруданците? Или пък школата е била нападната?

Докато приближаваше сградата, Тамас извади пистолетите си и забави ход само за да посипе щипка прашец върху езика си. Барутният транс обзе тялото му, взорът, слухът и обонянието му се изостриха, а болката от продължителната езда заглъхна под прилива на сили.

Слаб звук привлече слуха му — звук, почти погълнат от ромоленето на Адра. Беше неопределим, за разлика от миризмата, която долови благодарение на транса. Миризма на метал и разложение. На кръв.

Тамас надникна през прозореца. Блясъкът на утринното слънце му пречеше да зърне някакви очертания сред мрака на помещението отвъд. Слабият звук приличаше на рев в подсиления му слух, а миризмата на смърт го изпълваше с лошо предчувствие.

Той изрита вратата, откъртила се от пантите си, и влетя вътре с готови за стрелба оръжия. Застина на прага, присвил очи към тъмнината.

Предпазливостта му се оказа неоснователна. Фоайето оставаше празно, тишина изпълваше цялата постройка, с изключение на слабия звук, който, както разбра, идваше от хиляди мухи. Те бръмчаха и се стрелкаха из въздуха, очертаващи се на фона на прозорците.

Тамас прибра пистолетите си и завърза носна кърпа пред лицето си. Въпреки мухите и миризмата, във фоайето нямаше тела, следите от насилие се изчерпваха с ръждивите петна по пода и пръските по стената. Личеше, че тук са били убивани хора, а телата им са били извлечени.

Той последва дирята засъхнала кръв през коридора и във вътрешността на старата фабрика, вдигнал пистолет в готовност.

Старият цех представляваше огромно помещение, някога изпълнено с десетки дълги маси със суетящи се около тях шивачки, а понастоящем празно, ако не се брояха дузината чинове в единия му край. Тук имаше по-малко мухи, и то съсредоточени около няколкото петна от кръв, загатващи за още смърт.

Тези петна все още личаха върху пода и отвеждаха към врата в отсрещния край.

Доловил движение, Тамас рязко се извърна, но се оказа само Влора, слизаща откъм спалното помещение на горния етаж. Фелдмаршалът не пропусна да отбележи, че и по стълбището имаше кървави дири.

— Какво откри? — попита той. Гласът му прозвуча необичайно заради ехото в залата.

— Мухи. — Влора се изхрачи на пода. — Както и липсата на половината задна стена на сградата. Има множество следи от изгаряне. Някой е взривил най-малко два рога барут. — Тя изруга тихо — единственото отклонение от професионалното й поведение.

— Какво се е случило тук? — попита Тамас.

— Не зная, сър.

— И никакви трупове?

— Никакви.

Фелдмаршалът скръцна раздразнено със зъби. Кръв не липсваше — именно това привличаше мухите, а и количеството говореше за десетки загинали, и то наскоро.

— Извлекли са труповете отзад — избоботи гласът на Олем. Телохранителят тъкмо надничаше в залата през една от вратите в отсрещния край.

Тамас и Влора се присъединиха към него и Олем посочи към земята, където ивиците с ръждив цвят се преплитаха една с друга, отправили се към избуялите треви между школата и реката, където се изгубваха.

— Онези, които са сторили това — продължи Олем, — са почистили след себе си. Не са искали да оставят трупове, които да издадат същността на станалото.

— Станалото говори само за себе си — сопна се Тамас и нахълта обратно в школата. Отправи се към предния вход право през облаците мухи. — Влезли са през главния вход. — Той посочи към кървавите пръски и дупките от куршуми в стената. — Надделели са над дежурните, след което са завзели производствената зала. Нашите магове са се барикадирали на горния етаж, готови за последен отпор, и са прибягнали до барута, с който са разполагали…

Гласът му се пречупи. Тези мъже и жени бяха негова отговорност. Неговите най-нови барутни магове. Сред тях имаше земеделци, двама пекари. Имаше и един библиотекар. Не ставаше дума за хора, обучени да се сражават. Противникът трябваше да ги е изколил като прасета.

Оставаше му единствено да се надява, че са успели да завлекат по някой и друг враг със себе си.

— Смъртта е кръвожаден художник, а това е нейното платно — тихо каза Олем. Той запали цигара, вдъхна дълбоко дима и го изпусна към стената, загледан в разхвърчалите се мухи.

— Сър — каза Влора и се приведе край Тамас, за да вдигне нещо от земята. Подаде му кръгло парче кожа с дупка в средата. — Беше зад вратата. Хората, които са почиствали, са го пропуснали. Имате ли представа какво е?

Тамас плю, за да премахне горчилката, изпълнила устата му.

— Кожен уплътнител. Резервна част за въздушна пушка. Трябва да е изпаднал от нечия раница.

Въздушна пушка. Оръжие, специално пригодено за отстраняването на барутни магове. Които и да бяха тези хора, бяха дошли подготвени.

Тамас захвърли уплътнителя и прибра пистолета си.

— Олем, кой знае къде се намира тази школа?

— Като изключим барутните магове? — Олем търкулна замислено цигарата между два пръста. — Не беше голяма тайна. Все пак над вратата имаше знак…

— Кои са хората, на които са известни подробности?

— Двама от генералния щаб и Рикар Тамблар.

Висшите офицери от щаба му бяха хора, стояли до него в продължение на десетилетия. Фелдмаршалът им имаше доверие. Трябваше да им има доверие.

— Е, аз искам отговори дори някой да трябва да пролее кръвта си, за да ги получа. Намери ми Рикар Тамблар.