Браян Маклелан
Есенната република (10) (Трета книга от трилогията „Барутният маг“)

Глава девета

Таниел се изкатери по склона, намери подходяща позиция на няколкостотин крачки над лагера и се настани да наблюдава спящите войници през остатъка от нощта.

Все още беше тъмно, недълго след като беше напуснал лагера, когато един от войниците се измъкна от спалния си чувал и се затътрузи към храстите. Завърна се след минутка, а от последвалите крясъци стана ясно, че е намерил произведението на изкуството, което Таниел бе изработил от въздушните пушки. Останалите войници наскачаха на крака.

Бяха изпаднали в паника. Дори и от това разстояние барутният маг чуваше пресипналите им спорове, псувните и тревогата, с която откриха първия зашеметен часови.

Трябваха им още петнадесет минути, преди един от тях, най-вероятно сержантът, да се покатери при втория пост на върха на водопада. Пренесоха и зашеметената си другарка долу, след което се събраха на съвещание, разположени в защитна формация с гръб към скалата, макар да нямаха оръжия.

На изток небето тъкмо просветляваше, когато раздигнаха лагера. Изморени, обзети от видим по поведението им страх, те предпазливо поеха назад в каньона. Таниел ги изчака да се отдалечат на разстояние, от което нямаше да могат да забележат изкачването му, и пое обратно по дългия път към Ка-поел.

Прекрачи прага на пещерата два часа по-късно. Краката го боляха от изкачването, а тялото му се влачеше от изтощение. На три пъти нозете му изгубваха опората си — само по чудо се бе задържал върху склона. Пръстите му кървяха, а ризата и панталоните повече приличаха на бедняшки дрипи.

Сърцето му се сви при вида на Ка-поел. Сгушена в ъгъла на пещерата, завита с куртката му, подложила ръце под лицето си… Таниел заобиколи подобието на Крезимир и коленичи край нея.

— Пола. — Той нежно я докосна по рамото.

Нещо се притисна към гърлото му. Таниел сепнато премести поглед върху дългата игла, озовала се в ръката на Ка-поел.

— Аз съм, Пола.

Зеленото око се взря в него за момент и подир миг иглата изчезна. Ка-поел се надигна и тръсна глава, за да се разсъни.

— Крезимир — настойчиво поде Таниел. — Какво е станало с Крезимир?

Тя повдигна вежда насреща му, сетне лицето й засия. Посочи към куклата на Крезимир, прикована към средата на пещерата. С два пръста във въздуха изимитира вървеж, а с другата ръка рязко разсече.

Таниел изсумтя.

— Той никъде няма да избяга?

Ка-поел кимна с победоносна усмивка.

— Как така?

Тя потропа по слепоочието си, сетне отново посочи фигурката.

За първи път Таниел забеляза символите, изписани в земята около куклата: поредица линии, израстващи от Крезимир. Виждаха му се безсмислени.

— Какво означава това?

Тя сви юмрук и посочи към него.

— Не разби… — Таниел спря и се навъси. И тогава разбра. Линиите не бяха символи, а очертанията на пръсти. Крезимир лежеше върху дланта на ръка, нейната ръка, най-вероятно. — Той се намира в дланта ти, така ли? Не се налага да си будна, за да го държиш под контрол?

Кимване.

— И как се досети за това?

Ка-поел извъртя очи към един от ъглите на пещерата и направи неопределен жест.

— Какво означава това?

Този път тя повдигна и двете си вежди и го погледна по онзи начин, когато се преструваше, че не го разбира. Таниел я сграбчи за ръката.

— Пола, какво искаш да кажеш?

Не можеше да овладее напрежението в гласа си. Откъде знаеше тя, че Крезимир все още се намира под контрол? Откъде знаеше с кои символи да си послужи?

Тя сви рамене, прокара пръст по земята и с другата ръка посочи към фигурката на Крезимир.

— Експериментирала си?

Кимване.

— Правила си си експерименти с бог?

Ка-поел се усмихна засрамено. Сънят, откраднат по време на отсъствието му, й се беше отразил неимоверно. Торбичките под очите се бяха смалили. Изглеждаше в приповдигнато настроение и за първи път от една седмица насам се усмихваше.

Таниел пусна ръката й и прокара пръсти през сплъстената си коса. Няколко борови иглички се отрониха от нея и той ги бръсна към един от ъглите.

— Откъде знаеше кое ще проработи и кое не? Иска ми се да знаех повече… да знаех каквото и да е за магията ти.

Ка-поел посочи към себе си. И на мен също.

— Не знаеш нищо за собствената си магия?

Тя сви леко рамене и повдигна пет пръста. Очерта нещо върху земята и прокара пръст по гърлото си.

— Нищо не разбрах, Пола.

Тя изсумтя ядосано.

— Бъди внимателна, когато експериментираш — продължи Таниел. — Има барутни магове и Привилегировани, които сами овладяват основните понятия. Но онези, опитващи да постигнат по-сложни неща без съответната подготовка, намират единствено смъртта си. Самозапалват се с пренос от Отвъд, взривяват се, докарват си барутна слепота… нямам представа за конкретния начин, по който твоята магия може да ти навреди, но зная, че такъв съществува. — Той разтърка очи. — Ти дърпаш конците на бог. Още не разбирам как тези нишки не са се врязали в теб самата.

Ка-поел махна с ръка и се усмихна насърчително. Аз също.

Просто чудесно.

Таниел извади дажбите, задигнати от адранските войници. Двамата с Ка-поел лакомо се заеха с тях. Сухарите бяха корави и солени, а сушеното говеждо — невероятно жилесто, но за него храната беше божествена. Погълна две порции, преди да се овладее. Иначе щеше да го заболи стомах и…

Вкусът на сиренето пробуди спомен, който Таниел копнееше да забрави: Крезимир, застанал победоносно върху мястото, някога заемано от Адом-Михали. Тези войници ядяха подобна суха храна заради смъртта на готвача. Таниел срита дажбите, внезапно изгубил апетит. За своя огромна изненада почувства сълза да се търкулва по страната му.

Побърза да я обърше.

Ка-поел го хвана за ръката и го накара да легне върху студения пещерен под, положи главата му в скута си и започна да масажира слепоочията му. Таниел се протегна, като внимаваше да не закачи фигурката на Крезимир, и почувства как болката започва да се отцежда от крайниците му, а умът му да се унася.

Събуди се със сепване, все така отпуснал глава в скута й. Ръката й почиваше върху бузата му. По обилната светлина, изпълнила пещерата, личеше, че минава пладне.

Таниел преглътна прозявката си и си помисли, че трябва да се надигне. Трябваше да стои на пост, да наблюдава за още войници, но Ка-поел беше толкова топла… и макар че подът на пещерата беше студен, имаше усещането, че е стоял с часове в гореща вана.

— Трябва да… Пола, кръв ли имаш върху пръста си?

Върхът на пръста й наистина аленееше. Тя го притисна към устните си и за момент сведе поглед към Таниел, видимо отдадена на мисли за друго. Подир това допря показалеца си към дясната му буза. Таниел посегна да й попречи, но другата й ръка улови неговата с изненадваща сила и тя докосна първо едната му буза, сетне и другата. Той почувства как кръвта засъхва върху лицето му.

Ка-поел облиза кръвта от пръста си, а на върха му изникна нова капка. Явно беше нейна. Но какво правеше? Може би магия? Някакъв дивашки ритуал?

Той се освободи от нея и се изправи на крака. Чувстваше се странно.

— Пола, какво правиш?

Таниел прокара ръкав по бузата си и го погледна. Нищо. Много странно.

На последвалите му въпроси бе отговорено с прозявка.

Той я остави да се взира във фигурката на Крезимир и излезе от пещерата, изкатери се до върха и пое успоредно на скалния ръб.

В каньона от дясната му страна бе протекъл сблъсъкът с адранския взвод. Войниците щяха да се нуждаят от половин ден, за да се върнат при ротата си. А ако напредваха с ускорен ход, тъкмо щяха да пристигат.

Пътят, който Таниел трябваше да измине, беше много по-кратък.

Той продължи да следва скалата, като се придържаше към източната й страна, където вероятността да го забележи някой наблюдателен разузнавач беше най-малка. Скалният връх започваше да се стеснява заплашително и го лишаваше от потенциални скривалища, ала той продължи, докато не достигна една плоска, ъгловата скала, отвъд която небето се простираше като планинско езеро. Таниел допълзя до ръба и надникна.

Веридийската долина имаше формата на назъбен прорез между две високи, сивеещи планини. Дъното й се намираше на стотици метри под него, обрасло с храсталаци, на свой ред разделено от тясна, лъкатушеща река, широка не повече от десетина разкрача. Разклонението към каньона, където Таниел бе издебнал войниците, се намираше на запад. Самата долина се стесняваше в друг проход, който тридесетина километра по-надолу отстъпваше пред адранските равнини.

Дъното на долината бе изпъстрено с най-малко стотина палатки: една рота адрански войници. Сега вече Таниел не изпитваше никакво съмнение, че са били изпратени от Хиланска — и можеше да се обзаложи, че до един са въоръжени с въздушни пушки. Откъде ли ги бяха снабдили с тези оръжия? От кезианците?

Дали тези хора знаеха, че предават отечеството си?

Някакво движение привлече погледа му. От каньона изникна малка група и продължи към лагера. Таниел се намести по-удобно и прокле невъоръженото си око. В барутен транс щеше да различи и най-дребната им мимика. С нормалния си взор едва можеше да ги преброи.

Настъпваше моментът на истината. Дали проявеното от него милосърдие щеше да ги убеди да се откажат? Дали щяха да осъзнаят, че началството им ги е излъгало и ги е изпратило по следите на приятел? Дали щяха да се втрещят от проявената от Таниел сила?

Чакането продължи часове, през които Таниел можеше единствено да присвива очи по посока на лагера, неспособен да разгадае съзираното. Несъмнено подир рапорта на завърналите се войници офицерите щяха да се съберат на съвещание. Ротният щеше да изслуша мнението на подчинените си и да вземе решение.

Самотни войници започнаха да напускат лагера. Таниел ги видя да се отправят към различните разклони нагоре и надолу по долината.

Бяха изпратени да повикат обратно останалите търсачи.

Междувременно войниците в лагера се строяваха. Сърцето на Таниел се сви, докато ги наблюдаваше. Десетки оформяха редици с препасани торби и нарамени въздушни пушки. Под слънцето проблясваха щикове.

Не се подготвяха да си вървят.

Група между осемдесет и сто души — беше трудно да се определи от това разстояние — напусна лагера с бавен ход. Насочваше се право към каньона на Таниел.

Вече нямаше никакво съмнение за намеренията им.

 

 

Таниел започна да се подготвя за подобен развой още от мига, в който за първи път зърна ротата да напредва в долината.

Войниците пак щяха да се придвижват предпазливо, в това нямаше съмнение, но с по-голяма бързина в сравнение с предишните отряди, защото черпеха увереност от бройката си. Със стандартен ход и стандартното разположение на разузнавачи и постови щяха да им трябват не повече от тридесетина, най-много четиридесет часа, за да достигнат върха на каньона, подир което от пещерата на Ка-поел щяха да ги делят само часове.

Таниел си припомни разположението на прохода и мислено го обходи. Имаше три възможни стеснени позиции, от които сам човек можеше да се противопостави на подобна група. Имаше пет места с подходящ за срутване стръмен и ронлив склон. Имаше повече от дузина места, от които можеше да ги обстрелва необезпокояван.

Ала в теснините те просто щяха да го застрелят, срутването щеше да издаде местонахождението му, а с пушка не разполагаше.

— Ка-поел — каза той, докато енергично се привеждаше под прага на пещерата им. — Трябва да вървим.

Тя стоеше приведена над фигурката на Крезимир, с котешки, неразгадаеми очи и свъсени вежди и леко поклати глава.

— Те идват — продължи Таниел. — Към осемдесетина души пехота, до един въоръжени с въздушни пушки. Разполагаме с два дена, преди да ни открият, ако имаме късмет. Няма начин да отблъсна толкова много хора.

Ка-поел отново поклати глава.

— Как така не?

Тя посочи към куклата, сетне раздвижи два пръста във въздуха. Не бива да го местя.

— Ще трябва да го преместим. Ако останем тук, ще умрем.

Ка-поел остана втренчена във фигурката за няколко мига, като се поклащаше на пети. Започна да драска по земята с върха на една от иглите си. Сви пръсти и допря показалец до дланта си сякаш държеше джобен часовник.

Нужно ми е време.

— Така да бъде, Пола — рече Таниел. — Но ако онези се доближат достатъчно, че да подемат същинско преследване, никой от двама ни няма да оцелее.