Браян Маклелан
Есенната република (22) (Трета книга от трилогията „Барутният маг“)

Глава двадесет и първа

Отне им четири дни да уговорят нещата по преговорите. По време на нестабилното примирие бяха осигурени бригади и от двете страни, на които бе разрешено да заемат позиция, и се обменяха куриери. Два дни след уточняването на преговорите Тамас се озова насред град току до южния главен път, на около двадесет и четири километра северно от Фендейл.

Всъщност град беше доста щедро название. Имаше по-малко от дузина сгради, най-голямата от които — крезимски параклис, беше пригодена за целите на срещата. Нямаше и следа от предишните обитатели на града. Дали се бяха евакуирали преди месеци, или бяха поробени от кезианците, беше неясно, но и не беше сред приоритетните въпроси, които Тамас искаше да зададе на кезианския крал.

Ездачи сновяха напред-назад през по-голямата част от сутринта и Тамас прекара времето си в наблюдение на Ипиловата свита, която бе вдигнала стана си на около километър и половина от другата страна на града. От лагера не се виждаше много, тъй като Ипил го бе разположил в плитко дефиле, на завет.

И отвъд зрителния обсег на който и да е барутен маг.

Тамас изтъкна този факт на Олем, който бе вдигнал далекогледа си, за да огледа един от кралските наблюдателни постове, разположен върху хълм, гледащ към кезианския лагер.

— Няма ви доверие, сър — каза Олем.

— Не мога да го виня. Все пак се опитах да го убия веднъж.

Олем свали далекогледа и махна цигарата от крайчеца на устата си.

— Той се е опитвал да уреди смъртта ви поне дузина пъти.

— Вярно е — отвърна Тамас с копнеж. — Но аз го бях стиснал за гърлото. Това е малко по-различно.

— Аха. Някога ще ми разкажете ли тази история?

— Може би някой ден, когато съм пиян.

— Вие не пиете, сър.

— Именно.

Войник от Железните оси спря коня си до тях, за да докладва, и след малко Олем се посъветва с Тамас.

— Сър, момчетата ми са претърсили града. Всичко е чисто, с изключение на двама от кралските пазачи на Ипил. Разузнали са и всичко наоколо в радиус от десет километра. Ако е капан, то Ипил е много по-умен, отколкото си мислим.

— Ипил е много по-умен, отколкото си мислим. За наше щастие обаче, му липсва умението да избира хората си според таланта. Затова и всичките му генерали и фелдмаршали винаги са били едва наполовина компетентни, в най-добрия случай. Разпоредил си няколко Чудаци да следят за Привилегировани и Пазители, нали?

— Няма Пазители. Има само една Привилегирована от пети клас. Вероятно сега тя е начело на кралската кабала, предвид че всички по-силни са мъртви.

— Кажи на Влора да я държи под око, в случай че опита нещо.

— Знаете ли, сър — замисли се Олем, — несъмнено Ипил пътува със свои приближени. Ние доведохме само бойци. Притежаваме превъзхождащата сила. Бихме могли… — Той изимитира пистолет с палеца и показалеца си.

— Не ме изкушавай. — Тази идея вече му бе минала през ума. Няколко пъти. — Имаме възможността да прекратим тази война. Ако убием Ипил, някой от глупавите му синове ще обяви награда за главите ни и дори може да спечели симпатии сред Деветте. Таниел! — Тамас махна на сина си да се приближи. Таниел вдигна поглед — разговаряше с войник от Осите, и му махна в отговор. Каза още няколко думи и се приближи.

Беше се почистил добре след изпитанието си в планините. Беше обръснат, изкъпан и с нова униформа. Беше се сдобил с дузина нови белези в сравнение с деня, в който Тамас го беше изпратил на Южната планина, и около дясното му ухо имаше участък бяла коса, който фелдмаршалът не бе забелязвал досега. Носеше значката на барутен маг на гърдите си, но не и ранг.

Фелдмаршалът забарабани с пръсти по рога на седлото си.

— Повиших те, ако си забравил — каза той, като оглеждаше празните ревери на сина си.

— Технически — отвърна Таниел — вече не съм част от твоите войници.

— Това са глупости и ти го знаеш.

Таниел остави тежестта си да падне върху задния крак и постави ръка върху приклада на единия си пистолет. Дори тук, където беше заобиколен от приятели, заемаше позата на небрежен убиец. Подобно на Олем, но без телохранителската бдителност. Таниел не беше в готовност да убива, защото му се налагаше, а просто… защото така.

— Сключих споразумение с генерал Абракс. Сега съм член на Крилете на Адом.

— А аз ти казах, че никога не си напускал службата си при мен. Освобождаването ти беше нагласено от предател, от една страна, и от военна печалбарка, от друга. Никой съд, военен или цивилен, няма да подкрепи резултата от подобно нещо.

— Разбира се, татко — тихо каза Таниел.

Тамас настръхна. Бяха водили този разговор дузина пъти и при всеки Таниел отстъпваше изключително показно. Но тепърва му предстоеше да закачи майорските знаци на ревера си.

— Това може да е капан — каза Таниел.

Тамас поклати глава.

— Проверихме.

— Истина ли е? Ипил иска мир?

— В това се опитват да ни убедят.

— Можем просто да го убием — каза Таниел.

Олем кимна в съгласие.

— Такова беше и моето предложение.

Тамас въздъхна. Нямаше смисъл да ги удостоява с отговор. Колкото и да искаше главата на Ипил набучена на щик, сега трябваше да действа като политик. Това трябваше да се свърши както трябва. И, както му напомни групата ездачи, изкачващи се по главния път на стотина метра разстояние, не го правеше сам.

— Милейди — поздрави той лейди Винцеслав, щом дамата пристигна.

Носеше яркочервена рокля за езда и черни ботуши и яздеше с поставена на седлото карабина. Тя спря до Тамас и го огледа от глава до пети.

— Абракс ти е бясна.

— Знам.

— Аз също.

— Предположих.

— Ти си глупак. И почти загуби тази война. — Тонът й беше равен; бе повдигнала едната си вежда сякаш беше леко развеселена. Въпреки външния й вид, Тамас я познаваше от достатъчно дълго, та да знае, че вече се е успокоила.

— Но не го направих — отвърна той.

— Непоправим си. Здравей, Олем. Здравей, Таниел.

Олем кимна. Таниел пристъпи към нея и й целуна ръка.

— Добър ден, милейди.

— Радвам се да видя, че си още жив. Не и благодарение на този тук. — Тя кимна с брадичка към Тамас и той се принуди да преглътне хапливия си отговор. — Сигурен ли си — продължи тя, — че искаш да останеш в адранската армия? Ще удвоя онова, което ти плащат.

Тамас погледна сина си за момент — Таниел, изглежда, се наслаждаваше на настъпилата неловка тишина. Най-накрая отвърна:

— Мястото ми е тук, милейди. Засега.

— Жалко.

— Може ли да поговорим насаме, милейди? — попита Тамас.

Двамата поведоха конете си встрани и Тамас се приведе към нея.

— Крилете на Адом ще продължат ли да ни подкрепят?

— Имам сериозни съмнения относно умственото състояние на адранския фелдмаршал — каза лейди Винцеслав и го огледа от глава до пети.

— Нима? А ти взе по-добри решения в близкото минало? Трябва ли да споменавам един скорошен скандал сред генералите ти отпреди едва няколко месеца?

Лейди Винцеслав стисна устни.

— Кажи ми, можеш ли да преброиш с колко по-млади от теб жени си спал на пръстите на едната си ръка? Или на двете? Ами ако включим и тези на краката?

— Заяждането ти е непристойно — каза Тамас и й отправи напрегната усмивка.

— Това ли е най-доброто, на което си способен? Къде е онази прословута усмивка, с която им завърташ главите? — Лейди Винцеслав поклати глава, преди той да успее да отговори. — Тук съм в качеството си на член на твоя съвет, а не като глава на Крилете на Адом. Миналата седмица понесохме невероятни загуби и още не сме решили какво да правим. — Тамас отвори уста, но лейди Винцеслав се приведе по-близо и прошепна: — Ще се оттеглим. Но няма да го оповестявам още няколко дни. Доколкото това е от значение за преговорите, ще бъдем единни.

Гърлото на Тамас беше пресъхнало.

— Благодаря — тихо отвърна той. И добави по-силно: — Е, ще очаквам с нетърпение да науча отговора ти. — Не се радваше на решението й. Ако Ипил продължеше войната, фелдмаршалът щеше да се нуждае от наемниците й повече от всякога. Но не можеше да повдигне въпроса сега.

Той забеляза, че още някой е пристигнал точно зад свитата на лейди Винцеслав. Тамас се навъси и извърна коня си към приближаващия ездач.

— Нила, нали?

Перачката, станала Привилегирована, кимна. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели от стискането на рога на седлото и тя се мръщеше на дорестия кон, който тъпчеше нервно под нея.

— Отдавна ли яздиш?

— Не. Едва за трети път ми е.

— Разбирам. В такъв случай се справяш изключително добре.

— Благодаря.

— Нила, може ли да попитам какво правиш тук?

— Привилегирована Нила, сър. И да. Бях изпратена от Привилегирования Борбадор.

— Така ли, Привилегирована Нила?

— Точно така.

— За какво?

— За да присъствам на преговорите, разбира се.

Тамас се опули насреща й.

— Не искам да бъда груб, но ти си перачка, която съвсем наскоро стана ученичка на Привилегирован. Какво кара Бо да мисли, че мястото ти е на преговорите между две нации?

— Той каза, че трябва да свиквам.

— Така ли? Е, можеш да се върнеш при Бо и да му кажеш, че това не е уместно.

Усмивката й се разколеба, но трябваше да й се признае, че дори не трепна.

— Няма да го направя, сър.

— Дори ако ти наредя?

— С цялото ми уважение, аз не съм под ваше командване, сър.

Тамас забеляза нервността в очите й. Слабото треперене на ръцете й, стиснали юздите. Какво беше това? Някакво изпитание, на което Бо я подлагаше? Да се изправи пред фелдмаршал Тамас?

— Разполагам с правомощията да ти забраня достъп до преговорите.

— Не можете да го направите, сър. Имам пълно право да съм тук като представител на Адранската републиканска кабала.

— На кое? Таниел! — Тамас извъртя коня си и повика нетърпеливо сина си. Таниел дойде миг по-късно. — На какво, ямите да го глътнат, си играе приятелят ти?

— Кой приятел?

— Не ми се прави. Борбадор. Каква е тази работа с Адранската републиканска кабала?

Таниел погледна към Нила, после към Тамас и потисна смеха си.

— Не си играе, сър. Вие го помолихте да помогне с войната, а той е последният обучен Привилегирован в страната. Нила е негова обучаема и според казаното ми от Бо, тя е дори по-силна от него. Сега те двамата представляват адранската кабала и тъй като се опитваме да бъдем република, той реши, че е безсмислено да продължава да се нарича кралска кабала.

Тамас отново отвори уста, сетне я затвори в опит да измисли довод срещу това, който да не приключи с „защото така казвам аз“. Не успя. Бо, технически, все още беше правителствен Привилегирован.

— Нито дума — каза Тамас на Нила. — Благодарен съм за онова, което стори по време на битката миналата седмица, и то ти спечели благоразположението ми. Но няма да допусна бивша перачка да спори по политически въпроси с краля на Кез.

Подкупващата усмивка на Нила се завърна.

— Разбира се, фелдмаршале. Тук съм само като представител.

Тамас пришпори коня си обратно към Олем.

— Перачката ще дойде с нас.

— Разбрано, сър. Почти е време.

Тамас отправи безмълвна благодарност, че телохранителят му прие новината, без да коментира.

— Изпрати човек напред. Влора, поемаш командването, докато се върна. Ако нещо се случи, най-напред убийте Привилегированата на Ипил, а след това и него.

— Тъй вярно, сър.

Тамас поведе делегацията си през самотното поле към покрайнините на града, където изчакаха вестоносецът им да се върне и да им съобщи, че Ипил е вече в параклиса. Слязоха от конете и ги вързаха до една от малките къщи, а последните стотина метра изминаха пеш.

Двама стражи от кралската гвардия на Кез стояха на пост от двете страни на параклиса. Тамас ги огледа — носеха златно на черен фон със сиви кантове. Плосковърхите им шапки с пера бяха килнати напред, каишките под брадичките им обгръщаха челюстта. Тъмни, нетрепващи очи се взираха в Тамас, от което му се прииска да бе взел и барутната кабала със себе си. С кезианската кралска гвардия шега не биваше. Той се съмняваше, че дори Железните оси на Олем можеха да се мерят с тях.

— Дошъл съм да се видя с краля ви — каза фелдмаршалът.

Един от стражите кимна отсечено и се завъртя рязко на пети, за да отвори вратата на параклиса. Олем остави двама мъже — по един за всеки от кезианските пазачи, след което влезе първи, следван от лейди Винцеслав и Нила. Трима от генералите на Тамас, двама полковници и адвокат, който бе дошъл с лейди Винцеслав, се озоваха вътре.

Таниел се задържа назад, на лицето му бе изписано кисело изражение сякаш бе глътнал цял лимон.

Тамас зачака търпеливо Таниел да влезе най-сетне вътре.

— Време е да сложим край на това — каза фелдмаршалът.

В челюстта на Таниел трепна мускулче. За момент Тамас си помисли, че дисциплината на сина му ще го изостави, но както винаги той се показа като добър войник, кимна отсечено и влезе вътре, като остави Тамас да овладее собствените си чувства, преди да го последва и да завърши делегацията.

Параклисът бе зле осветен — имаше един-единствен прозорец от източната страна. Представляваше едно голямо помещение, само около шест на девет метра. Пейките бяха подредени покрай стените и вътре бе вкарана голяма маса, покрита със златна покривка и малко угощение от плодове и десерти. Свещниците бяха запалени, а по стените бяха окачени произведения на изкуството — несъмнено заслуга на свитата на Ипил, с цел да придаде някакво разкошно, по кралски, излъчване на мястото.

Малка група от политици заемаше най-далечната част на масата. Фелдмаршал Гоутлит седеше от едната страна с двама генерали, които Тамас не разпознаваше. От другата страна се намираше слаба жена с деликатни, птичи черти, облечена с роба в официалното кафяво и зелено на кезианската кралска кабала. До нея седеше блед, отпуснат човек с името херцог Регалиш — най-довереният съветник на Ипил. Още няколко благородници стояха покрай стената отзад.

Самият Ипил седеше начело на масата.

Беше станал болезнено дебел от последния път, в който се бяха срещали — вечерта, когато Тамас се бе опитал да го убие. Някога представлявал стегнат и подвижен мъж, сега се бе натикал в стол, който изглеждаше достатъчно голям за двама гренадири. Носеше купчина плат; дебели, рошави кожи покриваха раменете му, поръбени със злато, а на пръстите си носеше рубини, които щяха да накарат някой архидиоцел да се изчерви.

— Тамас. — Гласът му звучеше като вътрешността на барабан, а гушите му се тресяха, докато говореше.

— Ипил.

По пода се провлачи стол и херцог Регалиш се изправи.

— Ще се обръщате към Негово августово величество с „Ваше кралско височество“. Той е крал, а вие обикновено псе, и ще се отнасяте към него подобаващо.

— Да приспя ли това куче? — попита Олем с ръка на късия си меч.

Тамас позволи на мълчанието си да отговори вместо него и остави Регалиш да трепери от възмущение, докато Ипил не извърна глава към съветника си.

— Седнете, добри ми херцоже. Хленченето ви няма да има ефект върху Тамас. Той е железен мъж. Желязото не се огъва. Само се чупи.

Тамас събра ръце зад гърба си и се опита да се съсредоточи през болката, пронизала го отстрани на тялото.

Дебелите пръсти на Ипил барабаняха тежко по дъбовата маса, докато Олем безмълвно обикаляше помещението. Той се приведе да погледне под покривката, сетне се разходи бавно около масата и старателно огледа всеки един от съветниците, като игнорира злобните им погледи.

— Какво е това, Тамас?

— Предпазна мярка.

— Но ние се намираме под мирен флаг, не е ли така?

— Хайде сега, Твое мудно величество. Ти взе своята предпазна мярка, като пристигна първи. Сега аз вземам своята.

Сподавеният смях на Ипил отложи поредното избухване на Регалиш.

Олем приключи с огледа си и кимна на Тамас, който посочи към столовете от своята страна на масата.

— Ипил, представям ти лейди Винцеслав — вярвам, че сте се срещали. Синът ми, майор Таниел Двустрелни. Привилегированата Нила от Адранската републиканска кабала. Членове на старшия ми състав.

— Очарован съм — отвърна кралят. — Познаваш Регалиш. Ако си спомням правилно, ти уби чичо му. Част от съветниците ми отзад — каза той с пренебрежителен жест. — Фелдмаршал Гоутлит. Магус Жана. — Последва поредно дълбоко изсмиване. — И двамата се задоволяваме с трохи, а? Тъжни времена.

Тамас посочи на спътниците си да седнат, след което сам зае мястото си от другата страна на масата, срещу Ипил.

— Бих заложил на моята спътничка в двубой.

— Така ли? Шпионите ми казват, че тя не е обучена.

Шпионите му? Показа си кралската арогантност. Знам, че има шпиони в армията ми, разбира се. Но да го признае, е… неприлично.

— Казаха ли ти, че тя опече една цяла твоя бригада? — С крайчеца на окото си Тамас видя как Нила поизправи гръб в опит да изглежда величествено. Беше удивителна млада жена — макар руменината по страните й да помрачаваше леко образа. Малко умение и увереност и щеше да доминира в такъв тип преговори. Бо не я беше изпратил в знак на бунтарско оскърбление, осъзна Тамас. Беше я изпратил да се учи.

— А после припадна! — Ипил махна пренебрежително с ръка. — Помощни войски. Винаги мога да си набавя още. Предполагам, че твоите са на привършване. Не е ли така, лейди Винцеслав?

Тя му отправи сурова усмивка, отвори ветрило и леко си завя.

— Войната е еднакво жестока към всички, Ваше величество.

— Но особено към тези с най-малко войски. Тамас, ще седим да си разменяме завоалирани обиди и заплахи или ще преговаряме?

— Имаш ли някакво предложение?

Кралят кимна към Регалиш и съветникът се изправи и прочисти гърло.

— Тази война струва и на двете държави милиони. С благоволението на нашия лорд Крезимир и Ипил Втори, крал на Кез, ви предлагаме нашите условия за мир. — Той спря и отново прочисти гърлото си. — Ще оттеглим силите си до Будфил и градът доброволно ще бъде предаден под кезианска власт. Кез ще признае автономията на адранската нация и в замяна ще получи сумата от сто милиона крана като обезщетение.

Регалиш продължи още пет минути с подробностите по предложението им, като на два пъти се съветва с официално изглеждащ документ относно някои дребни детайли. След като приключи, той прочисти гърло още веднъж и седна на мястото си.

Тамас опря лакът на масата, отпусна глава върху дланта си и повдигна вежда към Ипил.

— Вие сте много забавни хора — отбеляза лейди Винцеслав.

— Не можеш да спечелиш, Тамас — избоботи Ипил. — Мога да си позволя загубите от последните шест месеца. Те са капка в морето спрямо нашето население. Ти не можеш. Ако не друго, то ще победим чрез изтощение.

— Хората ти са те уведомили, че вече си във война и с Делив, нали? Покойният херцог Никслаус допусна сериозна грешка, като нападна Алватион с намерението да обвини Адро. Доколкото разбирам, те са нахлули в земите ти от север, като в същото време са изпратили и шестдесет хиляди подкрепления, които ще пристигнат до няколко дни. И те все още разполагат с цяла кралска кабала.

Изражението на Ипил не издаваше нищо. Регалиш се приведе към него, за да прошепне в ухото му.

— Къде е едноокият ви бог, кралю? — ненадейно се обади Таниел, гласът му проряза шепота на Регалиш. — Къде са могъщите ви Привилегировани и великите ви армии? Къде са шпионите и предателите, купени посредством злато и религия?

Ипил побутна Регалиш встрани.

— Искаш да си премериш силите с мен ли, момче? Мислиш се за богоубиец? Кажи ми, напика ли се, когато погледна Крезимир в лицето?

— Не. Прострелях го в окото.

— Крезимир е още жив.

— И си почива спокойно, убеден съм — подсмихна се Таниел.

Тамас трепна. Внимавай, Таниел. Той само те прилъгва да разкриеш тайните ни.

— Достатъчно, майоре — каза Тамас, неудовлетворен от самодоволната усмивка в ъгълчето на Ипиловата уста. Той извади документ от джоба си и го разгъна.

— Ние също имаме готовност да предложим щедри условия. Ще оттеглиш армията си от Адро напълно, като ще се откажеш от всякакви фалшиви претенции и ще признаеш републиката ни пред Деветте като свидетел. Ще ни отстъпиш четиридесет хиляди декара от Кехлибарената шир. Ще се съгласиш на стогодишен мир, отново със свидетелството на всяка от Деветте, ще върнеш всеки военнопленник и ще ни осигуриш заложници като гаранция за съгласието ти.

— А в замяна?

— Няма да унищожа армията ти като стадо луди говеда.

Регалиш отново скочи на крака.

— Прекалявате!

— Седни, змия такава. Преговарям с краля ти, не с псетата му. В добавка към всичко това, ще ни предадеш Крезимир.

— Крезимир е извън всякакъв въпрос — каза Ипил.

— По-скоро е извън строя — промърмори Таниел.

Тамас махна на сина си да замълчи.

— Това са условията ни.

— Каква щедрост само — изсумтя Ипил. — Да ви дам ли и първородния си син?

— Вече държа Беон, макар че, предполагам, той е само третороден.

Кезианската Привилегирована потисна смеха си и получи кръвнишки поглед от Ипил.

— А не искаш ли да си отрежа и крака за теб, Тамас? — продължи Ипил. — Да те направя херцог? Искаш твърде много.

— Това са условията ни — каза Тамас.

— И те не подлежат на обсъждане?

— Е. Това все пак са преговори.

Кезианската делегация се събра на съвещание от тяхната страна на помещението, а Тамас отведе собствените си съветници по-близо до вратата за по-голямо уединение.

— Ти си ужасен посредник — тихо каза лейди Винцеслав. — „Това все пак са преговори“? — изимитира го тя. — Направо можеше да му кажеш, че ще му отстъпиш земя.

— С годините съм изгубил търпение.

— Не сме се разбирали относно частта с Крезимир.

— Таниел вече се изпусна, че знаем за комата му — каза Тамас и отправи унищожителен поглед към сина си. — И освен това можем да поискаме всякакви гаранции от кезианците. Ако Крезимир дойде на себе си, ще ни унищожи без значение какво са ни обещали.

— Тогава каква полза да го държим при нас?

— Смъртта ни ще е по-бърза — предложи Олем.

Тамас го изгледа лошо.

— Можем да разберем как да го удържим. Или как да го убием.

— Той няма да отстъпи за Крезимир — каза Нила. Гласът на младата жена изненада Тамас.

— Имаш ли някакви умения в държавническото изкуство, млада Привилегирована? — попита Тамас, раздразнението му беше доловимо. Раната му бе започнала да пулсира, а увереността, с която бе започнал деня, намаляваше. Предполагаше се, че политиката е игра на старите, но го изморяваше повече от войната. Предпочиташе енергията и решителността на битката пред машинациите на угоени монарси и техните съветници.

— Съгласен съм с нея — каза Таниел.

Разбира се.

— Така. Относно техните искания?

— Няма да им дадем и пукната пара — каза лейди Винцеслав.

— А и дума не може да става да им отстъпим от земята си.

— Разбира се, разбира се.

Пазаренето продължи през целия следобед. Кезианците отправяха предложения, а Тамас ги контрираше със свои собствени само за да бъдат отхвърлени. Подаването на топката продължи с часове и те се оттеглиха за обяд, а после и за вечеря, осигурена от слуги от съответния лагер.

Едва два часа след полунощ се съгласиха да приключат за деня и да се срещнат отново след три дни.

— Трябва да се посъветвам по-подробно с хората си — каза Ипил. — И да обсъдя кое ще е в най-добър интерес за народа ми.

— Защото толкова те е грижа за живота и добруването им? — попита Тамас.

Кралят му отправи куха усмивка.

— Короната е тежко бреме.

Малко по-късно Тамас се качи на коня си и се подготви за тръгване.

— Ще направим ли лагер някъде наблизо тази нощ? — попита Олем.

Фелдмаршалът поклати глава.

— Предпочитам да се върнем при армията.

— Това е на почти тринадесет километра оттук.

Тамас погледна първо към Винцеслав, сетне към Таниел и накрая към Нила.

— Вашите предпочитания?

— Аз ще продължа напред, ако останете да лагерувате тук — каза Таниел.

— Аз също предпочитам да не съм наблизо, докато наоколо дебне кезианската кралска гвардия — отвърна лейди Винцеслав.

Беше много след полунощ, когато наближиха адранския стан и Тамас се свлече от седлото си. Раната го болеше, а главата му тежеше като камък. Тези преговори щяха да са дълги и изтощителни. Единственото им предимство беше, че Ипил щеше да иска да приключат, преди деливанската армия да пристигне и да наклони везните в тяхна полза. След като това се случеше, Делив щеше да настоява да се включи в преговорите и оттам нещата само щяха да отидат на зле за Кез.

Тамас беше изненадан от настървението, с което Таниел се носеше на коня. Нетърпелив да се върне при любовницата си, без съмнение, и може би да се отдалечи от мъжа, който в края на краищата бе виновен за смъртта на майка му. Самият Тамас бе потискал мислите за Ерика цял ден, тъй като в противен случай щеше да се пресегне през масата и да довърши работата, започнала преди толкова години с пръстите му около гърлото на Ипил. Беше изморително.

— Сър — каза Олем и прекъсна размишленията му. — Нещо не е наред.

Тамас тръсна глава, за да прогони съня.

— Какво има?

Олем посочи на север. Лагерните огньове горяха на хоризонта, а небето, осветено от лунната светлина, бе натежало от дим.

Твърде много пушек и пламъци, за да са готварски огньове. И това, носещото се по вятъра… не бяха ли… писъци?

— Таниел, чакай! — извика Тамас. Но Таниел беше вече твърде напред, препуснал в галоп.