Браян Маклелан
Есенната република (4) (Трета книга от трилогията „Барутният маг“)

Глава трета

Адамат отиваше да арестува генерал.

Инспекторът седеше в купето на карета, подрусвана от неравностите по пътя, и се взираше през прозореца към южните адрански поля. Земите бяха позлатени от налети житни класове, чиито стъбла се превиваха под тежестта на обилието си и леко се поклащаха на вятъра. Всеобщият покой насочи мислите на Адамат към близките му; към съпругата и децата, които бяха останали у дома, и към сина, продаден в робство от врага.

Имаше вероятност нещата да не се развият добре.

Не, поправи се Адамат. Нещата със сигурност нямаше да се развият добре.

Що за ненормалник се отправя да арестува генерал във военно време? Правителството се намираше в безпорядък, на практика в безредие; беше същинско чудо, че съдилищата все още функционираха на местно ниво. Всички федерални дела бяха отложени от екзекуцията на Мануч насам — бяха се наложили продължителни увещания, подкрепени с подкуп, за да може Рикар Тамблар, един от ръководителите на временния съвет, да подпише заповедта за задържането на генерал Кет. Пак с принуда, макар и не толкова тактична, бяха накарали двама от местните съдии да прибавят подписите си. Адамат се надяваше, че това ще бъде достатъчно.

В отговор на отсечения вик на кочияша каретата спря неочаквано и Адамат едва не падна от седалката си. От едната страна на колата все така се разгръщаха ниви, които постепенно преливаха най-напред в хълмове, а впоследствие в склоновете на Въгленда, чиито върхове се мержелееха в далечината. През другия прозорец се виждаше ширещото се на югоизток Адморие.

— Защо спряхме?

Един от спътниците на Адамат се отърси от дрямката си — Нила, млада жена на около деветнадесет, с кестеняви къдрици и лице, чието очарование би й осигурило място сред придворните. Доколкото Адамат помнеше, тя беше бивша перачка. Все още не можеше да определи точната причина, оправдаваща присъствието й, но Привилегированият Борбадор бе настоял.

Адамат отвори вратата и подвикна на кочияша:

— Какво става?

— Сержантът нареди да спрем.

Инспекторът прибра главата си обратно в купето. Защо Олдрич бе наредил да спрат? Все още бяха твърде далеч, че да са достигнали адранската армия. От фронта ги делеше повече от ден път.

Каретата потегли рязко само за да свие встрани от пътя. Подмина ги файтон, последван от три товарни коли с припаси за фронта.

— Нещо не е наред — каза Адамат.

Нила разтърка очи, за да прогони сънливостта си.

— Бо — рече тя и сръчка рамото на спящия мъж до себе си.

Привилегированият Борбадор, единственият оцелял от придворните кабалисти на крал Мануч, се сепна за миг, преди да продължи да хърка.

— Бо! — Нила го зашлеви по бузата.

— Не спя! — Бо рязко се изправи и размаха непокритите си ръце във въздуха. В следващия момент премигна и бавно отпусна пръсти. — Бездната да те глътне, момиче — каза той. — Ако бях с ръкавиците, щях да съм убил и двама ви.

— Но не беше — изтъкна Нила. — Каретата спря.

Бо плъзна ръка през рижавите си коси и извади чифт бели ръкавици, покрити с древни руни.

— Защо? — попита магьосникът.

— Не съм сигурен — отвърна Адамат. — Ще сляза да проверя.

И той се измъкна от купето, доволен, че има предлог да се отдалечи от Привилегирования. Стихийната магия на Бо можеше да убие Адамат, Олдрич и целия придружаващ ги взвод адрански войници само в рамките на секунди. Нали с очите си бе видял как с едно махване на ръката Борбадор бе извил врата на Манучовия екзекутор. Макар и чаровен, Бо си оставаше хладнокръвен убиец… С един последен поглед към вътрешността на купето Адамат се отправи по лек наклон към мястото край пътя, където сержант Олдрич се съвещаваше с неколцина от хората си.

— Инспекторе — приветства го Олдрич. — Къде е Привилегированият?

— По-добре свиквайте да го наричате съветник — каза Адамат.

Олдрич изсумтя.

— Така да бъде. Къде е адвокатът? Натъкнахме се на нещо неочаквано.

— Нима?

— Войска отвъд ей онзи хребет — обясни Олдрич.

Адамат изтръпна. Войска? Нима врагът най-сетне бе успял да пробие? Нима кезианците вече напредваха към Адопещ?

— Адранска войска — додаде Олдрич.

Облекчението на инспектора бе краткотрайно.

— Но какво правят тук? — попита той. — Би трябвало още да са край Суркови проход. Или врагът ги е изтласкал толкова назад?

— Какво е положението? — Бо пристъпи до тях, като протягаше ръце зад гърба си. За пореден път Адамат си помисли колко е млад, още в началото на двадесетте, най-много до средата. Със сигурност нямаше тридесет. Противно на това, върху челото му личаха тревожни бръчки, а очите му бяха старчески.

Адамат посочи ръкавиците му с очи.

— Вие трябва да играете ролята на адвокат.

— Не обичам да излизам без ръкавиците си — отвърна Бо, докато пукаше кокалчетата си. — Пък и никой няма да види. Войската е далече.

— Това не е точно така — рече Олдрич и кимна по посока на нанагорнището на пътя.

— Ела с мен — обърна се Бо към току-що присъединилата се към тях Нила. Привилегированият и спътничката му се отправиха към върха на възвишението, за да огледат войската.

Олдрич стоеше загледан подире им.

— Нямам им доверие — каза сержантът, когато двамата се отдалечиха достатъчно.

— Налага се да им се доверим — рече Адамат.

— И защо? Фелдмаршал Тамас винаги се е оправял и без Привилегировани.

— Но Тамас е барутен маг — напомни инспекторът. — Ние с вас не притежаваме подобна дарба. Така че Бо е нашата гаранция. Ако нещата не потръгнат, ако генерал Кет откаже да ни последва доброволно, за да се изправи пред правосъдието в столицата, ще имаме нужда от него, за да ни измъкне от каквато каша забъркаме.

Олдрич разтриваше слепоочията си с две ръце.

— Бездни… Не мога да повярвам, че се оставих да ме въвлечете в това.

— Вие искате справедливост, нали така? Искате да спечелим войната?

— Да.

— В такъв случай трябва да задържим генерал Кет.

Бо и Нила се върнаха. Нила се въсеше, а Бо изглеждаше замислен.

— Какво смятате, че става там? — обърна се Привилегированият към Олдрич. — Този лагер трябваше да се намира на десетки мили южно от нас.

— Вариантите са много — рече Олдрич. — Възможно е това да са ранени. Възможно е да са подкрепления. Възможно е нашите момчета да са били разгромени и сега да отстъпват.

Бо се почеса по брадичката. Беше свалил магьосническите си ръкавици.

— Пладне е. Ако това бяха разгромени войници, в момента щяха да се отправят към Адопещ. Не мога да определя какво, но нещо не е наред. В лагера имаше не повече от шест бригади. Прекалено много са за подкрепления — и прекалено малко, за да са цяла армия.

— Трябва да се сдобием с обяснение — каза Адамат.

— Как? — рязко попита Бо. — Единственият начин да го сторим, е да влезем в лагера. Което впрочем трябва да сторим. Ако искам да спася Таниел, ако той изобщо е жив, и ако искате да ви помогна да спасите сина си, ще трябва да продължим по пътя.

И Бо пое обратно към каретата.

Нила остана да мести поглед между Олдрич и Адамат.

— Ако нещата загрубеят — обърна се Олдрич към нея, — можем ли да разчитаме на подкрепата му?

Нила се загледа в отдалечаващия се Привилегирован.

— Така мисля.

— Мислиш?

Младата жена сви рамене.

— Възможно е просто да изпепели няколко роти войници, за да си разчисти път, и да продължи без нас — рече тя.

— С какво каза, че се занимаваш? — попита Олдрич.

— Асистент съм на съветник Бо — отвърна Нила.

— А преди това?

— Бях перачка.

Те се върнаха при каретата, която скоро отново пое по пътя и не след дълго подмина хребета. Открилата се отвъд гледка секна дъха на Адамат. Адранският лагер покриваше полето в море от бели платнища. От височината изглеждаше жив, досущ като мравуняк — хиляди войници и цивилни сновяха из него.

Каретата спря отново на около километър по-надолу, достигнала предните постове на лагера. Адамат чу как един от дежурните подвиква към Олдрич.

— Подкрепления? — попита непознатият женски глас.

— Не, съпровождаме адвокат по нареждане на временния съвет.

— Адвокат ли? За какво?

— Никаква представа. Наредено ми е да го доведа за среща на генералния щаб.

Бо държеше главата си близо до прозореца и слушаше напрегнато. Отново си беше сложил ръкавиците, но държеше ръцете си ниско, под рамката на прозореца. Пръстите му потрепваха едва забележимо.

— Това ще се окаже по-трудно, отколкото мислиш — отегчено отбеляза постовата.

Олдрич простена.

— Сега пък какво?

— Ами… — Тя прочисти гърло. Следващите й думи бяха прекалено тихи и Адамат не ги чу. Седящата насреща му Нила имаше съсредоточен вид.

Чуха как Олдрич подсвирва изненадано и казва:

— Благодаря за предупреждението.

Миг по-късно каретата отново заподскача. Адамат изруга под нос.

— Какво става? — обърна се той към Борбадор. — Чухте ли?

Вместо отговор, Привилегированият погледна към Нила:

— Слуша ли както ти показах?

— Да — отвърна Нила. Тя приглади роклята си с ръце и се загледа през прозореца. — Изглежда — обърна се тя към Адамат, — че генерал Кет е била обвинена в предателство. Отвела е три бригади със себе си и се е отделила от останалата войска. В момента адранската армия се сражава помежду си.

 

 

Генералният щаб използваше за свое седалище реквизирана ферма, разположена на около една миля от главния път. Около този център шестте бригади разгръщаха своя стан — белите войнишки палатки образуваха дисциплиниран, но и неизбежно рехав лагер.

Адамат и Бо трябваше да чакат в каретата близо три часа, без да имат право да я напускат, преди най-сетне да бъдат приети. Охранителите недвусмислено дадоха да се разбере, че офицерите от щаба са много заети и срещата няма да трае повече от пет минути.

Фермата се състоеше от единствена обширна стая с каменни стени, широка камина в единия край и два изрядно приготвени сламеника в ъгъла. На поставената в средата на помещението маса й липсваше един крак, столове не се виждаха. Върху плота на масата лежаха разгърнати карти, затиснати с пистолети по краищата. Адамат хвърли бърз поглед към картите — това бе достатъчно, за да останат запечатани в паметта му. Впоследствие щеше да може да ги възпроизведе във всеки един момент, за да ги проучи на спокойствие.

— Инспектор Адамат.

Адамат разпозна генерал Хиланска по портрета от кралската галерия. Офицерът не беше от високите и се отличаваше със значително наднормено тегло — последица от усложненията, предизвикани от изгубената на младини ръка. Отдавна прехвърлил средната възраст, Хиланска се ползваше със славата на герой, прословут артилерист от гурланските войни. Говореше се, че е един от най-доверените генерали на Тамас.

Адамат кимна в отговор и пристъпи напред, за да стисне единствената му ръка.

— Това е съветник Матиас — представи Бо инспекторът. — Пристигаме по спешна работа от Адопещ.

Бо сне шапката си и се поклони дълбоко на генерала, но Хиланска почти не го погледна.

— Това ми бе съобщено — рече Хиланска. — Би трябвало да ви е известно, че все още се намираме във война. До момента съм отпратил десетки вестоносци от Адро, защото просто не разполагам с времето да се занимавам с вътрешни проблеми. За вас направих изключение, защото работехте по специална поръчка на покойния фелдмаршал Тамас. Определено се надявам, че носите важни новини. Боя се, че сержант Олдрич бе твърде лаконичен по отношение на подробностите, затова бъдете така…

Бо пристъпи бързо напред, преди Адамат да е успял да отговори.

— Разбира се, генерале — каза Привилегированият и извади купчина документи от окачената на рамото му чанта. Прелисти няколко, преди да се спре на заповедта, подписана и подпечатана от Рикар Тамблар и двамата съдии. — Съжалявам, че не разкрихме повече детайли пред хората ви, но случаят е деликатен. Както виждате, това е заповед за арестуването на генерал Кет и сестра й — майор Доравир.

Хиланска пое документа и след няколкосекунден оглед го подаде обратно.

— Нима Адопещ не е в течение на ситуацията? — попита генералът.

— Каква ситуация? — рече Адамат.

— В рамките на изминалите две седмици изпратих неколцина вестоносци. Не се съмнявам, че сте осведомени…

— Не сме, сър — каза инспектор Адамат.

— Армията се сражава помежду си. Генерал Кет пое командването над три бригади и се отдели.

Макар че Адамат вече знаеше това от Нила, смайването върху лицето му не беше престорено.

— Как така? Защо?

— Тя ме обвини в измяна — обясни Хиланска. — Обяви ме за предател. Каза, че съм си сътрудничел с врага. Когато останалите офицери от генералния щаб ме подкрепиха, Кет събра хората си и се отдели.

При тези думи на Хиланска Бо видимо се напрегна, ръцете му трепнаха над джобовете, несъмнено нетърпеливи да нахлузят ръкавиците.

— Без никакво основание? Без доказателства? — попита той.

— Не, разбира се! — Хиланска грабна бастуна си и се изправи на крака. — Тя се осланяше на думите на пехотинец, който ме бил видял да разговарям с вражески вестоносци.

— А това истина ли е? — попита Бо. Адамат го стрелна с поглед, ала грешката вече бе сторена.

Генералът отвърна все така остро:

— Не, разбира се! Ставаше дума за един от нейните копачи. Тези хора са по-скоро изкопаеми, отрепки, прогонени от планинската стража. Най-долна измет. Само като си помисли човек, че тя избра неговата дума пред моята… — Хиланска поклати тъжно глава. — Двамата с Кет се познаваме от десетилетия. Никога не сме били приятели, но и врагове не сме били. Не съм си и представял, че би отправила подобно неоснователно обвинение. Освен ако…

Генералът протегна ръка по посока на заповедта за задържане и Бо му я подаде отново.

— Освен ако не се е опитвала да прикрие собствените си следи — довърши Хиланска.

Адамат се спогледа с магьосника.

— Самите ние стигнахме до сходно заключение, само че във връзка с военния съд на Таниел Двустрелни. Таниел изпратил съобщение до Рикар Тамблар, в което го съветва да провери документите на генерал Кет. Именно това ни насочи към нея — каза инспекторът.

— Синът на Тамас е направил това? Той е дважди по-умен, отколкото смяташе Кет. Страшно тъжно.

Бо пристъпи край Хиланска с небрежен вид и пъхна ръка в джоба си.

— Кое му е тъжното?

— Таниел беше пленен от кезианците — рече Хиланска. — Приковаха го да виси над бивака им като трофей.

— Не. — Бо преглътна мъчително, ръката му се отпусна обратно, без ръкавиците.

— Цялата войска видя. Някои казват, че Таниел искал да се разправи със самия Крезимир. — Хиланска поклати глава. — Той израсна пред очите ми. Радвам се, че Тамас не доживя да види това.

Адамат бе съсредоточил вниманието си върху привичките на генерала — над начина, по който лявата ръка наместваше празния ръкав отсреща, над начина, по който погледът му обхождаше стаята. Генералът лъкатушеше около истината: казваше част от нея, но не и цялата истина.

Уви, Адамат не разполагаше с начин да отгатне нещата, които прикриваше.

— Значи Таниел е мъртъв? — попита Бо.

— Кезианците свалиха тялото скоро след залавянето му. Държаха го на показ само един ден, но със сигурност беше мъртъв.

Адамат стрелна Бо с поглед. Привилегированият бе пребледнял. Той премигна за момент и остана неподвижен, затаил дъх. Адамат пристъпи към него и протегна десница за опора, но Бо само махна с ръка и без предупреждение изхвърча от стаята.

Хиланска го изпроводи с поглед.

— Странен човек. Да не би да е познавал Двустрелни?

— Поне на мен не ми е известно — хладнокръвно отвърна Адамат. — Зная, че е чувствителен по отношение на смъртта.

— Разбирам. — Хиланска замълча в размисъл, загрубялото му лице се навъси.

— Господин генерал — продължи инспекторът, за да не му оставя възможност да анализира поведението на Бо, — разполагате ли вече с план за обединението на войската ни срещу кезианците?

Ако Двустрелни действително вече не беше между живите, Адамат трябваше да преразгледа всичките си планове. Дали и при тези обстоятелства Бо щеше да му помогне да спаси сина си, или трябваше да разчита единствено на себе си? Чувството за дълг към отечеството налагаше да стори каквото може, за да елиминира настъпилата в армията схизма, така че в това отношение колебания нямаше.

Хиланска пристъпи до масата, помете с длан разположените върху една от картите позиционни маркери и започна да я навива.

— Не мисля, че трябва да обсъждам тактика с вас, инспекторе.

— Тактика? Ще има ли битка?

Адранци срещу адранци? Предвид численото превъзходство на кезианския противник, вътрешните разпри щяха да ги обрекат. Беше цяло чудо, че врагът не се възползваше от ситуацията. В мислите на Адамат настъпи безредие, докато той трескаво се опитваше да подреди приоритетите си.

— Не, разбира се. Правим всичко по силите си да разрешим проблема по мирен начин. Всъщност, благодарение на донесените от вас доказателства има вероятност да успея да убедя съюзниците на Кет. Ако онзи адвокат вече е укрепил стомаха си, нека ми донесе всичките си документи. С тях ще докажем на офицерите, че Кет се опитва да прикрие собствените си престъпления. В най-лошия случай това ще увери войниците, че се намираме на страната на правдата.

— Разбира се — рече Адамат. — Но кезианците…

— Погрижили сме се за това — прекъсна го Хиланска. — Не се тревожете. Ще помогнете, като се върнете в Адопещ и уверите съвета, че ще отстраним това разцепление в редиците си, ще отблъснем кезианската заплаха, а след това ще се завърнем, за да се погрижим за бруданците.

За първи път Хиланска споменаваше чуждата армия, завзела столицата. Адамат понечи да разгърне темата, но генералът махна с ръка в знак, че срещата е приключила, и му обърна гръб.

Инспекторът откри Бо седнал пред къщата, с опрян на каменната стена гръб и потънали в прах пешове. Той го хвана над лакътя.

— Елате.

— Оставете ме.

— Елате с мен — натърти Адамат и го изправи на крака. Инспекторът шепнеше настойчиво, за да придаде острота на думите си, а също и да остане нечут от телохранителите на Хиланска. — Все още имаме работа.

— Всичко да върви на майната си. Нали чухте какво каза той. Таниел е мъртъв. — И Бо се отскубна от захвата му.

— Успокойте се! Може и да не е мъртъв.

Бо трепна като ударен и повдигна очи.

— Какво искате да кажете?

Адамат се почувства гузен, задето пораждаше мнима надежда.

— Нека най-напред потвърдим истинността на казаното от него, преди да започваме да жалеем. Има вероятност Таниел да е още в плен, а може и да е избягал, или пък…

Инспекторът замълча. Бо го наблюдаваше с подозрителен и усъмнен вид.

— Каква е причината за този оптимизъм? — попита Привилегированият. — Не трябва ли да се надявате, че Таниел е мъртъв, за да можем да тръгнем да търсим сина ви? Или просто се опасявате, че няма да удържа на думата си?

Адамат действително се опасяваше от това.

— Нещо у Хиланска ме притеснява. Онези карти върху масата… — Инспекторът си припомни образа, извъртя го мислено към себе си и няколко мига го изучава мълчаливо, преди да продължи: — Единственото ми съприкосновение с планирането на битки е от академията, но съм готов да заложа пенсията си, че Хиланска възнамерява да притисне силите на Кет между собствените си войници и кезианците.

— Напълно разумен подход от негова страна — каза Привилегированият.

— Не и ако възнамерява да обедини адранските бригади, както ни уверяваше.

Борбадор сви рамене и се загледа в далечината. Лицето му беше посърнало.

— Бо — каза Адамат. — Бо!

Той се пресегна и сграбчи Борбадор за дрехата, за да го обърне към себе си. Бо отскубна реверите си от ръцете му и се отдръпна. Адамат пристъпи подире му и го зашлеви през лицето.

По гърба му полазиха тръпки на страх. Току-що бе ударил плесница на един Привилегирован. Велики богове… Какво го беше прихванало?

— Стегнете се — каза инспекторът, като полагаше усилие да запази гласа си спокоен.

Бо бе зяпнал насреща му, стиснал една от магьосническите си ръкавици, готов да я нахлузи връз пръстите си.

— Убивал съм хора за много по-малко.

— Наистина ли?

— Поне ми е минавало през ума. Сигурен съм, че други Привилегировани не са се ограничавали само до мисъл. Разполагате със секунди да обясните защо сметнахте тази постъпка за необходима…

— Защото имаме дълг. Тук става дума за нещо далеч по-значимо от когото и да било. Отнася се за съдбата на нашите близки и приятели, на нашата родина.

— Вие все още не разбирате защо съм тук, нали, инспекторе? — рече Бо. — Тук съм, защото Таниел Двустрелни е единственият ми приятел. Единственият ми близък. Обикновено Привилегированите не могат да се похвалят с нито едно от тези две неща. Жестоко се лъжете, ако си мислите, че тази страна означава за мен повече от това.

Адамат си пое дълбок дъх, облекчен, че Бо все пак отложи екзекуцията му.

— Ако Хиланска оплеска нещата тук, децата ми ще свършат на кезианския пазар за роби. Длъжен съм да опитам да предотвратя това. Ако най-добрият начин да го сторя, е като ви помогна да намерите приятеля си, така да бъде. Но вие трябва да се овладеете и дискретно да поразпитате наоколо за Таниел. Аз ще се заема с Хиланска.

Подир няколко премигвания, съпроводени с накъсано поемане на дъх, Бо се поуспокои.

— Но ние забравяме наемниците.

Промяната на темата бе тъй внезапна, че инспекторът се нуждаеше от няколко мига, за да проследи връзката. Разбира се. Крилете на Адом, наемниците, намиращи се в служба на Адро. Те щяха да са разположили няколко бригади на фронта. Адамат отново си припомни картата на Хиланска, като този път съсредоточи вниманието си над знаменцата: търсеше символа на ореол и златни криле. Да, ето там, в ъгъла.

— Разположили са лагера си на около петнадесет километра от нас. Вероятно се стараят да се държат настрана от междуособицата — каза Адамат.

— Разумно от тяхна страна. — Бо стисна зъби и пъхна ръкавицата си обратно в джоба. — Вие започнете да събирате информация. Научете нещо и го направете бързо. Иначе ще се върна обратно и ще разпитам Хиланска по моя си начин.

— Добре ли сте?

— Бузата ми е леко изтръпнала.

— Имам предвид Таниел.

Бо придоби вида на човек, преглътнал нещо с неприятен вкус.

— Моментна слабост, нищо повече. Ще се оправя. Впрочем, Адамат…

— Да?

— Ако отново вдигнете ръка срещу мен, ще ви обърна с карантиите навън.