Браян Маклелан
Есенната република (46) (Трета книга от трилогията „Барутният маг“)

Глава четиридесет и пета

Адамат лъкатушеше сред гъстата тълпа, събрала се на площад Лафлин в северната част на града.

Беше прекрасен есенен ден, небето беше ясно, само тук-таме се забелязваше по някое облаче, и макар да се бе извил вятър, Привилегированите на лорд Кларемон бяха използвали магията си, за да създадат чадър от затишие около целия площад, тъй като там щеше да се състои най-значимата му публична изява от пристигането му насам. По негова преценка повече от пет хиляди души се бяха появили за речта на Кларемон — както и за обещаното обявление относно последната му и както се говореше, единствена по рода си подкрепа.

Вече беше говорил близо час, когато Адамат пристигна. От задълбоченото внимание на тълпата и честите одобрителни възгласи инспекторът предположи, че всичко се развива доста благоприятно за Брудано-гурланската търговска компания.

Самият Кларемон стоеше на дървен подиум, издигнат в южния край на площада. Адамат трябваше да признае, че изглеждаше елегантно, облечен в отличен костюм и фрак, докато ръкомахаше, за да подчертае думите си, и обещаваше реформа на данъчното наследяване, повече обществени услуги и установяването на Национален музей в небесния дворец.

След двадесет минути пробиване на път и дузина лакътя в ребрата му, Адамат преустанови опитите си да се доближи до подиума. Оттегли се към следващото най-добро място — повдигната пътека покрай източната страна на площада, която бе заета най-вече от ученици и пазаруващи, забравили за редицата магазини зад гърба си и заслушали се в речта на Кларемон.

Така инспекторът имаше пряк поглед към подиума и което беше по-интересно, към палатката зад подиума. Нямаше съмнение, че тя изпълняваше двойна функция — като сенчест подслон за най-видните поддръжници на Кларемон, които също щяха да говорят след главното обръщение, а също и като скривалище за най-новия му поддръжник.

Адамат се зачуди дали би могъл да се промъкне отзад и да надникне вътре, но незабавно отхвърли тази идея. Кларемон бе поставил сериозна охрана — на всеки възможен път за достъп имаше брудански войници.

Инспекторът видя как един от войниците строго смъмри младо момче, приближило се до палатката вероятно със същата цел на ум.

Обещанието за подкрепата на обществена фигура беше най-нашумялата тема в града от седмици насам.

Самата реч не представляваше голям интерес за Адамат. Той слушаше с половин ухо за голямото обявление, докато в същото време оставяше погледа си да се рее над тълпата в опит да добие представа за поддръжниците на Кларемон. В предните редици се намираха пламенните последователи, аплодиращи и най-малкото нещо. Можеше да са колкото платена публика, толкова и истински поддръжници.

Тук бяха богатите дарители, наели стаи с тераси в градските къщи по протежение на северната част на площада, зад Кларемон. По-голямата част от тълпата беше от работническата класа.

По негова преценка Кларемон имаше голямо разнообразие от последователи и което беше още по-жалко — с преобладаващо предимство на обикновения човек. Това означаваше, че ръководителският пост на профсъюза не даваше толкова притегателна сила на Рикар, колкото човек би помислил.

Адамат забеляза повече от няколко познати физиономии. Правителствени служители. Няколко войници. Значително количество от по-нисшите благородници, които бяха избегнали чистката на Тамас. Очите му продължиха да шарят, докато не забелязаха една особено интересна личност.

Беше жена с тъмна коса и продълговато лице, облечена в черни панталони и сако. Стоеше хладнокръвно сред тълпата, като пренебрегваше съслушателите си, когато викаха одобрително, скръстила ръце зад гърба си. Казваше се Риплас и от смъртта на евнуха насам преди няколко месеца изпълняваше функциите на дясна ръка на Съдържателя. Слуховете говореха, че позицията не беше постоянна. Засега.

Инспекторът нямаше време да се чуди на присъствието й. Кларемон призова към мълчание след особено продължителни аплодисменти и каза:

— Дами и господа, за мен е удоволствие, не, за мен е чест да получа подкрепата на един от най-видните граждани на Адро и един от архитектите на това ново правителство: Ондраус, председателя на Адопещ!

Някои членове на публиката възкликнаха шумно. Адамат зяпна и действително от палатката зад Кларемон излезе председателят Ондраус. Носеше най-изискана премяна и бе окичил джоба на гърдите си със златна верижка. Кларемон отстъпи в страни и той се качи на подиума и вдигна ръце, за да смълчи тълпата.

Извади очилата от джоба си, а изпод мишницата си измъкна нещо, приличащо на счетоводна книга, която остави на трибуната. Огледа тълпата.

Адамат се чувстваше объркан. Какво бе намислил Ондраус? Той бе един, не, двама от останалите членове на Тамасовия съвет. Не знаеше ли, че фелдмаршалът ще му извие врата, щом научеше за това? Инспекторът обходи тълпата с поглед, за да намери отново Риплас. Той бе един от малкото хора в Деветте, които знаеха, че Ондраус и Съдържателя са един и същи човек, но не можеше да открие каква е връзката в тази ситуация.

Несъмнено имаше такава.

Ондраус прочисти гърло и Привилегирована магия усили гласа му.

— Приятели и съседи. Стоя тук пред вас, за да ви кажа, че подкрепям лорд Кларемон за министър-председател на Адро. Аз не съм публична личност, както може би знаете, но реших, че тази кампания е достатъчно важна не само за да си покажа лицето, но и за да отдам гласа си на лорд Кларемон.

Адамат бе поразен. Че Ондраус не беше публична личност, беше меко казано. Лицето му никога не се бе появявало в който и да е вестник, макар да бе един от най-богатите и влиятелни хора в Адро. Инспекторът знаеше, че това се дължи на двойствения му живот като престъпен лидер, но повечето хора смятаха, че е просто саможив. Ако нещо в кампанията на Кларемон би привлякло внимание, то беше точно това.

Рикар щеше да побеснее.

— Направих сметките — каза Ондраус. — Предвидих финансовото бъдеще на Адро и предложените от лорд Кларемон реформи и закони са най-добрият курс на действие за тази държава и повярвайте ми, добре запознат съм с приливите и отливите на парите. — Зад Ондраус лорд Кларемон сияеше, вдигнал високо ръце, за да даде тон на аплодисментите.

Каква игра играеше? — запита се Адамат. Наистина ли беше минал на другата страна?

Сред тълпата настъпи смут и инспекторът затърси източника, но не откри нищо, тъй като хората избухнаха в аплодисменти при думите на Ондраус.

— Ако лорд Кларемон спечели изборите, давам ви думата си, че…

Внезапно Ондраус беше прекъснат, тъй като някакъв мъж се хвърли на подиума. Няколко войници забързаха натам, докато човекът се изправяше, и сред публиката се понесоха възклици, щом той ненадейно извади пистолет.

Случиха се три неща едновременно. Пистолетът гръмна, куршумът прелетя над главите на Ондраус и Кларемон и се заби в сградата зад подиума. Второ, един от Привилегированите на Кларемон скочи напред, пръстите му затанцуваха и похитителят беше разсечен на кървави парчета. И трето — някъде над главата на Адамат профуча куршум.

Лорд Кларемон падна сред пръски кръв точно когато започнаха виковете. Бликна магия, която унищожи покрива на сградата зад Адамат и го принуди да скочи от платформата, за да избегне дъжда от дърво и камък.

Приклекнал, съсредоточил се върху небето, инспекторът побягна, като си проправяше път срещу потока на подплашената вече тълпа. Паническото бягство започна почти моментално. Инспекторът беше блъскан и подмятан насам-натам и спря, за да помогне на една старица да се изправи. После отново се втурна срещу тълпата.

Всички крещяха. Наоколо цареше пълен хаос. Имаше още изстрели и Адамат чу избухването на магически взривове, но нямаше как да знае дали са ударили подиума, или са ответът на Кларемоновите хора.

Успя да достигне мястото, където бе видял Риплас за последно. Запровира се през навалицата, като проклинаше, крещеше и мушкаше с лакти. Къде беше тя? Беше побягнала? Ако да, накъде? Адамат получи мигновеното усещане, че това беше инсценировка на Съдържателя. Ако Риплас се беше движила с тълпата, щеше да е някъде напред.

Той продължи да се провира напред, докато не достигна главната улица, а сетне се хвърли към най-близката пресечка, за да се измъкне от хаоса. Отправи се надолу по уличката и успокояваше дишането си, докато не забеляза познато черно палто. Прекосяването на улицата беше сложна задача, но след миг беше оттатък и откри крачещата в същата посока Риплас, която пропускаше бягащата тълпа покрай себе си.

Адамат я сграбчи за лакътя и се сепна, щом се озова притиснат към прозореца на някакъв магазин, ръката й стисна гърлото му и нещо остро го бодна в ребрата.

За момент очите й претърсиха неговите.

— Риплас — каза той. — Аз съм, инспектор Адамат.

— Знам кой сте, инспекторе. — Тя бавно го пусна.

Той изтупа сакото си. Риплас бе закрачила отново и той се затича, за да я настигне.

— Трябва да се видя с него — каза той.

— Него? — попита невинно тя.

— Него — повтори инспекторът.

— Е, щом е така… — Риплас почеса брадичка. — Това ще е по-трудно, отколкото мислите. Милорд е много зает напоследък и…

— Веднага, Риплас! Става въпрос за националната сигурност! Или предпочита да му направя домашна визита?

Риплас спря и рязко се обърна.

— Внимавайте, инспекторе.

— Внимавам. Той ще иска да знае какво имам да му кажа, а вие знаете достатъчно за мен, за да съзнавате, че не бих излъгал за нещо подобно.

— Надявам се да не съжалявате. Елате с мен.

Адамат бе мъкнат из града почти два часа от двама от главорезите на Съдържателя, като не му беше позволено да свали превръзката от очите си, докато не застанаха в антрето на имението.

Той изчетка ръката си, щом го пуснаха, и премахна превръзката, като я хвърли към един от мъжете.

— Така не се върти бизнес — каза инспекторът.

— Извинете, инспекторе. Заповеди на Риплас.

— На всеки ли завързвате очите? — попита той. — Как, по дяволите, успявате да свършите нещо тук?

— Не на всеки — отвърна мъжът. — Но вие сте инспектор, инспекторе. Радвайте се, че не ви дадохме етер.

— Радвам се, благодаря. Така се случи последния път. Сега трябва да се видя с господаря ви.

Единия от главорезите кимна на другия и той се отправи надолу по един от коридорите на огромната постройка. Както и при последното му посещение, Адамат остана с впечатлението не за свърталище на беззаконието, както някой би очаквал от един престъпен лорд, а на място за сключване на сделки. Мраморният под блестеше, гипсовите стени бяха прясно боядисани, а свещниците бяха излъскани. Счетоводителите тичаха насам-натам, докато едри, смръщени гангстери се спотайваха в ъглите.

Тъкмо щеше да погледне часовника си за трети път, когато вторият главорез се върна и го привика с жест. Адамат го последва надолу по коридора към трудно различима врата отдясно. Мъжът я отвори, обърнал й гръб и отклонил поглед, и я затвори веднага щом инспекторът пристъпи вътре.

Изящната ламперия беше същата като миналия път, както и декорациите. Единствено килимът беше подновен — факт, който инспекторът отбеляза с любопитство. Бюрото все още беше покрито с платно, но столът, който бе заемал преводачът, беше празен.

Председателят Ондраус пристъпи иззад платното и седна в стола на преводача, след което махна на Адамат да заеме срещуположния стол.

— Мисля, че можем да прескочим обичайната процедура, нали, инспекторе?

— Вярвам, че е така.

— Добре. Потайността е необходима в тази игра, разбира се, но ще призная, че е голямо облекчение да говориш с някого, който познава самоличността ти. Останали сте само трима след смъртта на горкия евнух.

— Риплас знае, предполагам?

— Да. Тя и преводачът ми са единствените. — Думите не съдържаха заплаха, но Адамат бързо пресметна, че на света оставаха много малко хора за премахване, ако Ондраус решеше да заличи втория си живот като глава на подземния свят в Адро. — Сега — продължи той, — какво е това, от което така спешно се нуждаеш?

— Бях на изявлението на Кларемон.

— Така ли? — Ондраус се приведе напред, сплел пръсти под брадичката си. — Как ти се стори?

— Стори ми се като интересен професионален избор, предвид вестите за завръщането на Тамас.

Ондраус подбели очи.

— За толкова глупав ли ме мислиш? Затова ли си тук? Подкрепата ми към покойния лорд Кларемон е привлякла любопитството ти? Не е останало много от благоволението, с което се ползваш, Адамат. Особено след като докара смъртта на евнуха ми. — Имаше нещо присмехулно в начина, по който каза „покойния“, и на Адамат му хрумна една мисъл.

— „Покойния“ казвате? Значи е мъртъв?

— Нали видя убийството?

— Предвид подкрепата ви, не изглеждате много разстроен.

— Защото аз поръчах убийството му, разбира се.

Адамат се изсмя.

— Вие? Защо тогава си направихте труда да го подкрепяте?

— О, драги ми инспекторе. Това е много наивно. Аз не му дадох подкрепата си просто така. Кларемон ме определи за негов заместник-председател. Боя се, че не стигнахме до тази част от речта. Хората ми може да са избързали. Независимо от това, документите са подготвени. Всичко е официално.

— И сега, след като е вън от играта, ще можете да заемете неговото място.

— Подозирам, че утрешните вестници ще отразят новината.

— И какво би казал фелдмаршал Тамас? Доколкото разбирам, той ще пристигне утре сутрин.

— Така е. И мисля, че ще е по-удовлетворен да научи, че аз и Рикар сме се кандидатирали за поста, отколкото Рикар и Кларемон.

Адамат изсумтя.

— Предполагам, че е така. Но вие сте затворен човек. Защо искате да станете премиер? Защо сега?

— Вкусовете се променят. Знаеш как е. Длъжността ми на премиер ще предостави множество облаги за Съдържателя. Или може толкова да ми хареса, че Съдържателя да изчезне. — Председателят сви рамене. — Кой знае?

Адамат извади книга от джоба на палтото си.

— Мисля, че може да имате проблем с това.

— И какъв ще да е този проблем?

Инспекторът вдигна книгата.

— Това е Кратко изложение на богове и светци. Много стара книга. Написана е по времето на Помрачаването, след като Крезимир напуснал нашия свят за първи път. Така се предполага. Казаха ми, че съдържа предимно суеверия, но има нещо, което привлече вниманието ми. — Той прочисти гърло и зачете: — Бруд, покровител и бог на Брудания, е уникален сред родствениците си с това, че няма сянка. Казва се, че сянката му е другото му лице: уникално магическо състояние, в което той обитава две отделни тела, което го прави не един, а двама различни бога. — Адамат затвори книгата.

Ондраус като че ли губеше търпение.

— Какво общо има това с мен?

— Лорд Кларемон няма сянка.

— Ха! Да не би да твърдиш, че той е бог Бруд?

— Да.

— Съзнавам, че живеем в особен период от историята ни и че невъзможното може да се окаже възможно, но съм изненадан да чуя подобно нещо от вас, инспекторе.

— Не е толкова невероятно. Чух го от бог.

— Нима? — Ондраус завъртя очи.

— Бог Адом.

Председателят не изглеждаше убеден.

— Той не се ли предполага да е мъртъв? Мълвата е, че Крезимир го е убил.

— Жив си е, няма съмнение. — Адамат се приведе напред. — Мисля, че да се убие един бог, е много по-трудно от това.

Ондраус му се присмя.

— Ако е така, значи Кларемон щеше да е още жив. Изпратих хората си да проверят положението в болницата. Предполагам, че скоро ще разберем какъв е случаят. — На вратата се почука, после още веднъж по-отявлено и сетне по-тихо. — Влез — каза Ондраус.

Инспекторът разпозна преводача на Съдържателя. Беше сурово изглеждаща жена, пъхнала плетката си под мишница, с безизразно лице. Затвори вратата зад себе си.

— Какви са вестите? — попита Ондраус.

— Трябва да вървите.

— Моля?

С все още безизразно изражение жената каза:

— Привилегировани на улицата. Брудански войници. Имате по-малко от тридесет секунди.

Председателят скочи като мъж на половината на годините си.

— Махай се оттук, върви! — Жената побягна и остави Адамат сам с Ондраус. — Инспекторе. Елате с мен. — Съдържателя закрачи към огнището зад бюрото си и завъртя един от свещниците наполовина, след което повдигна ъгъла на стабилно изглеждащата полица над камината. Последва изщракване и ламперията до камината се отвори. — Влизай.

Адамат последва инструкциите му, като се приведе сред нисък, но често използван проход. Ондраус затвори скрития панел зад тях и изведнъж потънаха в мрак.

— По-бързо! — нареди Ондраус. — Привилегированите ще могат да забележат движението ни. Ако се задържим прекалено дълго тук, ще заподозрат кои сме. Внимавай къде стъпваш.

Адамат се препъна и замалко да се катурне надолу по някакво стълбище въпреки предупреждението на председателя. Той слезе тридесет стъпала надолу, въздухът стана студен, сгъстен и влажен. Те бързаха надолу, разпръсквайки локви, и инспекторът чу непогрешимия звук на писък някъде над тях. Последва гръмък откъртващ звук и трясък, последван от още писъци и шума на изстрели.

— Бързо! — Ондраус сръга грубо Адамат в гърба, за да го принуди да върви напред, приклекнал, в продължение на повече от сто метра. Проходът бе облицован с камъни, по пода имаше два сантиметра вода и заради мрака Адамат не можеше да определи къде ще свърши.

— Нагоре — внезапно нареди Ондраус.

Миг по-късно кракът на инспектора се натъкна на стъпало и краката му го понесоха по друго стълбище, докато не съзря източник на светлина.

— Главата — каза Ондраус.

— Какво… Ох! — Главата на Адамат се удари в греда и той се протегна нагоре, за да избута капак в тавана. Двамата изникнаха сред някакво мазе, което миришеше на сено и наситената, тревиста миризма на конска тор. Изкачиха поредното стълбище от дървени стъпала и изникнаха сред конюшнята.

— В каретата — припряно каза Ондраус. — Кочияш! — извика той.

Миг по-късно колата се изстреля навън, понесла се по адопещенските улици, сред обичайния трафик на деня.

Адамат се облегна на стената и въздъхна облекчено, сърцето му кънтеше в ушите.

— Завий тук! — извика Ондраус.

Каретата зави и те прелетяха покрай улица, която свършваше в малък, но добре поддържан двор, и триетажна тухлена сграда. Дворът беше пълен с войници, а фасадата на постройката бе разрушена от магия; от покрива към небето се издигаха пламъци. От сградата биваха извличани тела — някои на брудански войници, но предимно на главорезите на Съдържателя.

— Имате карета в готовност? — попита Адамат, докато минаваха покрай седалището на Съдържателя към анонимността на пладнешките улици.

— Всъщност три — отвърна Ондраус. Очите му бяха залепени за прозореца и той скърцаше със зъби. — Десетилетия труд, захвърлени в канавката. Трябва да са хванали някой от заместниците ми.

— Намираме се в банкерския квартал — изненадано отбеляза Адамат, разпознал главния път, по който току-що бяха поели.

— Разбира се. Аз — и под „аз“ имам предвид председателя Ондраус, работя тук. Не мога да се помещавам в другия край на града. — Ондраус почука два пъти по тавана и каретата отби встрани. Коларят слезе и отвори вратата. — Съветът има среща с фелдмаршал Тамас утре в четири. Бъдете там. Бъдете готов да обясните на Тамас теорията си за Кларемон. И се опитайте да звучите малко по-убедително, отколкото пред мен.

Адамат слезе и вратата се затръшна зад него. Той се извърна, отворил уста, но каретата вече се отдалечаваше.

Инспекторът изчака малко, преди да спре наемна кола. Имаше силното усещане, че Тамас щеше да прояви по-голяма готовност да му повярва.