Браян Маклелан
Есенната република (53) (Трета книга от трилогията „Барутният маг“)

Глава петдесет и втора

Адамат дръпна юздите и спря коня си в дворцовите градини, недалеч от разнебитените останки на главните порти. Той слезе от коня до отряд адрански войници, които се грижеха за ранените си.

— Къде е фелдмаршалът? — попита той.

Един капитан се изправи.

— Влезе в двореца начело на една рота преди няма и петнадесет минути. Какво… — Беше прекъснат от нисък тътнещ звук. Войниците размениха неспокойни погледи.

Адамат отвърна:

— Нося новини от Адопещ. Врагът беше прогонен, министър-председателят е в безопасност.

— Бездни, дори не знаех, че в града има битка — каза капитанът. — Крием се тук от вчера вечерта. Тамблар е спечелил изборите?

— Да.

— Радвам се да го чуя. Ще изпратя отряд, който да предаде новините на фелдмаршала.

Последва нов грохот и Адамат сведе поглед към краката си.

— Усетихте ли това?

— Земетресение? — попита един войник.

— Намерете полковник Олем — каза капитанът. — И разберете какво, по дяволите, беше това. Ако сред бойното поле ще се размята още магия, той ще иска да знае.

Адамат огледа портите на двореца и се зачуди дали да не отнесе новините сам, ала бързо отхвърли мисълта. Най-добре да го остави на професионалистите. Последният път, в който се бе хвърлил в битка, беше намушкан. Два пъти.

— Назад! — изрева глас.

Адамат се обърна и видя някой да тича нагоре по пътя, като се приближаваше със скоростта на барутен маг в транс. Беше висок и окръглен, потънал в пот, дългата му черна коса се вееше свободно, а около главата му бяха увити мокри ленти.

— Какво става? — попита инспекторът.

— Всички да се отдръпнат — извика Адом. — Веднага!

— Кой, да те вземат бездните, си ти? — попита капитанът.

Адом като че ли засия и нарасна, извисявайки се над капитана.

— Аз съм твоят бог, човеко, и ако не наредиш пълно отстъпление на мига, всички ще умрете.

Заповедта бе предадена от застанал наблизо сержант още преди капитанът да успее да оформи отговор.

— Кажете на всички да се отдалечат от двореца. Тичай!

Адамат отиде до Адом.

— Какво се случва?

— Помниш ли какво се случи с Южната планина, когато Крезимир бе прострелян?

— Да.

— Това се случва.

— Правиш си лоша шега.

— Изглеждам ли като човек, който се шегува, инспекторе? — Като че ли за първи път Адом забеляза, че престилката му се е разхлабила, и се протегна назад, за да я превърже.

— По-бързо! — изрева той. — Кажете на всички да бягат!

Макар кралските градини да бяха изпълнени с дим и смут, заповедта, изглежда, достигна адранските редици. Адамат видя как някой препуска с коня си в двореца, право през главните порти. Земята отново се разтресе. Минута по-късно същият човек се завърна, следван от две роти адрански войници, извеждащи собствените си мъртви и ранени.

Хора заскачаха от прозорците на палата, щом трусовете заприиждаха на все по-мощни вълни, и Адамат трябваше да се стегне, за да не бъде съборен на земята.

— Най-добре бягай, инспекторе — каза Адом.

— Ще има ли някаква полза?

Адом като че се замисли.

— Не.

— Тогава ще остана тук. — Да се намираш до бог, когато светът щеше всеки момент да рухне, не изглеждаше толкова лоша идея.

Северното крило на небесния дворец се скри от поглед толкова внезапно, че Адамат подскочи уплашено. Участъкът от сградата се срути и на инспектора му отне известно време, за да осъзнае, че самата земя се свличаше и поглъщаше целия палат.

Стените се срутиха навътре и изчезнаха, от разпростиращата се разруха, като пара от изригващ гейзер, се вдигна облак прах. Адом се стегна, лицето му лъщеше от пот и мръсотия, с разкрачена стойка за по-добра опора, ръцете му стояха до тялото с обърнати към двореца отворени длани, пръстите му удържаха въздуха. Вените по дължината на ръцете му бяха изпъкнали, а мускулите се бяха издули, но каквато и магия да бе впрегнал, не успя да забави разрухата.

От ъгълчетата на устата и носа на Адом се стичаха струйки кръв. Потта по лицето му стана кървава, а очите му сякаш щяха да изскочат от скалпа му. Останките от сребърните дворцови порти се срутиха, погълнати от разширяващата се яма.

Адамат отстъпи с безпокойство. Нямаше изгледи ямата да спре да нараства и макар да не можеше да види вътре в нея, имаше смътната представа за дълбочината, от което му се прищяваше да побегне. Той погледна към Адом, чието тяло вече се тресеше като клонка, готова да се скърши, и макар да бе само Чудак и не особено посветен в тези неща, можеше да усети магията, излъчваща се от бога.

Бездната погълна още помещения от сградата и продължи да се разширява, достигнала северното крило и тронната зала. Адамат затвори очи и вдигна глава към синьото небе в израз на желанието да си беше у дома, с Фая и децата.

Трусовете спряха. Земята застина. Без да смее дори да си поеме дъх, инспекторът погледна към земната паст и откри, че е спряла да расте. Въздухът бе изпълнен с прах и пръст, което ограничаваше видимостта му до около петдесет метра напред, но той пак успя да види сянката на северното крило, останало непокътнато.

Един мраморен фонтан се пропука и се плъзна в ямата, сетне въздухът застина. Стори му се, че цялата адранска армия въздъхна облекчено. Предпазливо, изтеглящите се войници спряха и започнаха да пристъпват обратно към двореца, вперили ужасени, но и изпълнени с любопитство погледи.

— Фелдмаршалът! — извика някой.

Адамат установи, че се е затичал напред с още дузина войници. Прахта бе започнала да се уталожва и прояснява, когато той се хвърли на колене до окървавеното тяло, положено на чакълестия път, недалеч от мястото, където се бяха намирали портите на двореца.

Фелдмаршал Тамас бе изгубил ръката си от китката надолу, дрехите му бяха почернели от кръв. Кръвта по челото му беше размазана сякаш някой го беше държал. Тялото му лежеше самотно, потрошено. Адамат притисна ръка до шията му в търсене на пулс. Усети празнина в стомаха си, щом оповести новината.

— Мъртъв е.

Някой изхлипа задавено. Бързо събиращата се тълпа се раздели на две, за да пропусне затътрилия се към тялото Адом, който коленичи от срещуположната на Адамат страна. Богът пъхна ръце под Тамас и повдигна тялото, както дете би повдигнало кукла.

— Къде е Таниел Двустрелни? — попита войник.

Друг извика:

— Намерете полковник Олем!

Адом прочисти гърло и погледна към зеещата руина.

— Таниел Двустрелни е мъртъв. Това е неговият гроб. И да търсите, няма да намерите тялото. — Той игнорира засипалите го с въпроси войници и притисна здраво тялото на Тамас към гърдите си.

И там, сред порутеното великолепие на небесния дворец, Адамат видя как един бог плаче за героя на Адро.