Браян Маклелан
Есенната република (15) (Трета книга от трилогията „Барутният маг“)

Глава четиринадесета

Нила щеше да умре.

Зачуди се дали този неминуем факт й беше хрумвал преди, по време на някое от събитията от последните шест месеца. Трябваше. Докато беше с роялистите или като затворничка на лорд Ветас, или дори при първата й среща с Бо. Дузина пъти, че и отгоре, се бе изправяла очи в очи със смъртта.

И все пак в никой от тези случаи не се бе чувствала толкова сигурна, колкото сега.

Някак адранската армия бе успяла да си осигури още един ден. Нила бе видяла как някакъв вестоносец излиза забързано от лагера на генерал Хиланска вчера след обяд, преминава отвъд линиите на кезианците и в резултат очакваното нападение така и не дойде. Това бе дало повече време на генерал Абракс да планира и да укрепи силите си.

А сега, докато слънцето изгряваше над Адморието, кезианците и адранците отново се готвеха за битка. Стохилядна кезианска пехота заемаше позиции на юг, щиковете им проблясваха на утринното слънце. На североизток мъжете на генерал Хиланска вече бяха строени и готови за битка. Нила стоеше близо до командната палатка на Крилете на Адом и от тази си позиция можеше да види как куриерите влизат и излизат забързано, както и да чуе рева на Абраксовия строг алтов глас.

Крилете и трите бригади адрански войници на Кет щяха да бъдат смачкани между двете противникови армии.

Дори нямаше къде да се избяга.

Сред наемниците се носеха слухове. Някакъв капитан твърдеше, че видял един от барутните магове на фелдмаршал Тамас. Пехотинец настояваше, че Делив се е включил във войната и изпраща подкрепления, но те били още на седмици път оттук. Друг казваше, че всичко било уловка, замислена от Хиланска, и щом кезианците настъпели, подчинените му щели да се обърнат и да ги ударят откъм фланга.

Явно войниците бяха готови да кажат всичко, за да повдигнат духа си.

Дори всичко от казваното да беше вярно, те пак щяха да бъдат смазани. Кезианците просто бяха твърде много. Армията им можеше да схруска пет пъти колкото силите на Крилете за закуска и да й остане място за още. Пехотата на наемниците — впечатляващо — успяваше да си придаде професионален вид, но Нила виждаше паниката в очите на войниците и техните офицери.

До сутринта всички щяха да са мъртви.

— Госпожо — каза глас откъм лакътя на Нила и я стресна.

Тя се окопити и се обърна към младия лейтенант. Той едва ли беше много по-възрастен от нея и носеше черната си коса пригладена назад под двурогата шапка и вързана на панделка на тила. Военният я удостои с нервна усмивка.

— Да?

— Генерал Абракс изисква присъствието ви.

Нила свъси вежди към генерала. Абракс беше напуснала палатката си и стоеше на тридесет крачки от нея, отправила гибелен поглед към кезианската армия. Защо не бе дошла направо при нея?

— Разбира се.

Тя се присъедини към Абракс пред командната палатка.

— Искали сте да ме видите, госпожо.

— Все още ли е тайна, че си Привилегирована?

Нила замига насреща й.

— Аз… ами, предполагам. Бо каза, че съм още твърде нова и аурата ми не се вижда Отвъд, така че Чудаците и Привилегированите на врага не би трябвало да знаят, че съм тук.

— Врагът не разполага с Привилегировани. Или онези, с които разполагат — поправи се Абракс, — не са от значение. Никой от тях не може да се сравни с кралските кабалисти, присъствали на Южната планина. — Тя се извърна рязко към Нила. — Казала ли си на някого?

— Не.

— Нека остане така. Ти ще бъдеш нашият коз.

Нила не успя да сдържи смеха си. Потисна го, доколкото можа, но той все пак излезе под формата на кикот.

— Нещо смешно ли има, Привилегирована?

Привилегирована. Названието изпрати тръпки по гръбнака й и веднага я отрезви.

— Само това, че още съм начинаеща. Едва съм се научила да отправям поглед Отвъд, камо ли да контролирам елементите. Няма да има никаква полза от мен в битка.

— Не си способна на никакво магьосничество? — невярващо попита Абракс.

— Мога да обгърна ръката си с огън. Но само когато съм много уплашена или ядосана.

Абракс извърна поглед с леко отвратено изражение.

— Разполагаме с няколко Привилегировани, но те са много слаби. Няма да нанесат повече поражения от едно стратегически поставено оръдие, а и са далеч по-уязвими. Борбадор ми каза, че си силна. Надявах се, че ще си от някаква полза.

Бо го беше казал на Абракс? Защо би направил подобно нещо? Нила не беше обучена и той го знаеше по-добре от всеки.

— Съжалявам — предложи Нила.

— Не предполагах, че си толкова нова. Стой назад с обоза. В близост до фронта само ще пречиш. И каквото и да става, не се опитвай да правиш магии. Най-вероятно ще убиеш всички около себе си. Жалко, че менторът ти ни изостави. Можеше да наклони нещата в наша полза. — С тези думи Абракс се отдалечи и започна да раздава заповеди.

Нила се взираше в генерала, докато в нея се бореха възмущение и чувство на безпомощност. Бо я беше изоставил. Знаеше достатъчно, за да прецени, че може би с няколко месеца упражнения щеше да може да се защити. Но нямаше да е от никаква полза тук. Не беше по-добра от останалите цивилни, следващи армията — част от багажа. Отново се беше върнала сред перачките и другите от сорта.

Абракс можеше да върви в бездната. Ако — когато — кезианците преминеха бойните линии, Нила щеше да се бие. И не я интересуваше, ако ще да отнесеше целия обоз със себе си.

Лагерът и обозът бяха на около четиристотин метра зад фронтовата линия. Местността беше укрепена с набързо изкопани окопи и се пазеше от бригада наемници, които се простираха докъдето й стигаше погледът — на твърде обширна територия.

На цивилните беше наредено да останат назад, когато Крилете поемаха да помогнат на генерал Кет, но въпреки това пак трябваше да има поне няколко хиляди души основен персонал като колари, интенданти и други подобни.

— Не трябва ли да си близо до фронта?

Нила се обърна и откри инспектор Адамат, седнал на земята, изглеждащ по-стар и изморен отколкото преди няколко дни.

— Абракс ме прати обратно. Не съм достатъчно опитна, за да съм полезна.

— А. Е, в това има известно количество истина. — Той се усмихна сякаш за да смекчи изказването си. — Аз пък съм твърде стар, за да съм от полза.

— Виждала съм пехотинци с десет или повече години над твоите.

— Не съм държал пушка в строй от тренировките в академията. По-вероятно е да наръгам с щика си пехотинеца до мен, отколкото да съм от някаква полза там горе.

Нила се зачуди дали наистина е така. Знаеше, че Адамат е водил нападението срещу хората на лорд Ветас. Беше повече от способен. Може би използваше възрастта си като претекст да избегне фронта. Нила не би го винила. Куражът, както й бе казал Бо, беше надценяван.

Адамат определено не изглеждаше уплашен. Просто изморен. Той остана да се взира в краката си известно време, след което вдигна глава.

— Не разполагат с достатъчно хора, които да пазят тук в тила.

— Казаха ми, че е цяла бригада.

— Кезианците ще нападнат фланга ни на запад, а генерал Хиланска ще ни удари от североизток. Предвиждам, че тукашната ни позиция ще бъде превзета до — той погледна към джобния си часовник — един часа. Ако имаме късмет, ще ни убият от раз. — Той въртеше бастуна в ръцете си сякаш се чудеше колко борчески дух му беше останал.

— Късмет? Мислех, че е за предпочитане да ни пленят.

Той й отправи скептичен поглед.

— Разбира се.

Ако оцелеем, той ще бъде изпратен в кезиански затвор, където от него ще се очаква да работи. А аз ще бъда подмятана от пехотинците, докато и мен не изпратят на същото място. Освен ако някой офицер не ме докопа първи. Тогава ще съм под властта на неговата милост, почти неразличаваща се от робиня.

Беше ли това за предпочитане пред мигновената смърт?

Адамат се изправи на крака. Леката артилерия на Крилете беше започнала да стреля и макар и на около половин километър разстояние, звукът разтърси Нила. Тя си спомни сражението между хората на Тамас и роялистите в столицата и безбройните безсънни нощи, които бе прекарала след бягството си. Сега щеше да е много по-зле.

— Звукът влияе и на мен — каза Адамат. — Пехотинците може и да свикнат, но ние сме само цивилни. Артилерията е ужасяваща.

— Като някой Привилегирован.

— Да. Като някой Привилегирован. — Той я изучаваше с крайчеца на окото си.

Нила се направи, че не забелязва. Да, искаше й се да каже, аз съм Привилегирована. Но все още нищо не мога да правя.

Далечен звук привлече вниманието й. Беше труден за долавяне под артилерийския огън, но тя го чу веднага щом се обърна към кезианските редици. Беше ра-та-та-то на барабаните. Кезианските колони — пехота, наброяваща десетки хиляди — настъпваха.

Нила усети буца в гърлото си сякаш бе глътнала цяла карета. Никога преди не се бе чувствала така ужасена, дори и под заплахите на Ветас.

Зачуди се дали Яков се разбираше с децата на Адамат. Той беше добро момче, все още твърде малко, за да се оправя само.

— Фая ще се грижи ли за Яков, след като умра? — попита тя.

— Няма да умреш — неубедително отвърна Адамат. След известно време добави: — Тя не е от хората, които биха изгонили едно дете.

Нила въздъхна облекчено.

— И аз не мислех така, но не я познавам чак толкова добре.

Изминаха няколко мига, в които двамата наблюдаваха как кезианците продължават да настъпват под яростната атака на артилерийския огън.

— Как, в името на бездната, се озовах тук? — промърмори Адамат.

Нила не смяташе, че е искал да го изрече на глас. Какво се случваше в главата на стария инспектор? За децата си ли мислеше? Или се опитваше да намери начин да се измъкне? Нила знаеше, че и тя трябваше да мисли за това. Тя погледна към ленивите поля на северозапад. Може би те бяха нейното спасение. Можеше да се скрие в нивата на някой фермер, докато падне нощта, а после да поеме към Адопещ.

Струваше си да опита. Нали?

Нещо сред равнините се размърда и бързо я отказа от припрения й план.

— Там има войници — каза Нила. Адамат извърна поглед на северозапад и примижа.

— Кавалерия. — Той се изплю в прахта и се обърна към най-близкия офицер от Крилете, но беше видно, че те вече са забелязали врага. Сред бригадата, охраняваща лагера, се надигна паника и офицерите трябваше да викат, за да я потушат.

Адранска кавалерия. Нила нямаше представа за числеността й, но секваше дъха. Трябваше да са хиляди. Нагръдниците на войниците проблясваха под слънцето, сините им адрански куртки и панталоните с червени ленти изпъкваха на фона на жълто-кафявите житни поля. Трябваше да са заобиколили далече от север и сега препречваха единствения път за отстъпление.

Полковник на Крилете изпрати куриер към предните линии. Лицето на военната беше бледо и стискаше колана си толкова здраво, че кокалчетата й бяха побелели.

Адамат въздъхна примирено.

— Предполагам, че това трябваше да се очаква — каза той. — Изглежда сякаш са поне три батальона кирасири.

— Кирасири?

— Тежка кавалерия. Можеш да ги познаеш по нагръдниците. Адранските кирасири бронират и конете си. — Адамат посочи към пехотата на Крилете, докато войниците се подреждаха зад високите до кръста укрепления, които бяха единствената им защита. — Подобна рехава линия от щикове няма да представлява проблем.

Адамат се приближи към задната част на лагера, където пехотата на наемниците се приготвяше да даде отпор. Нила се поколеба за момент, ала след малко го последва.

Полковникът от Крилете му хвърли поглед, докато той се приближаваше.

— Цивилните трябва да стоят настрана от фронта — каза му тя.

— Фронтът е натам — посочи Адамат зад себе си.

— Сгъстете хората си, Крониър — извика полковникът. — Ако побегне и един човек, лично ще го изкормя! — Тя погледна към Адамат и Нила още веднъж, но се въздържа от коментари.

Адранските кирасири се приближаваха. Не си даваха много зор и едва когато спряха на около километър разстояние, Нила осъзна, че вероятно чакат сигнал от генерал Хиланска. Щяха да нападнат тила точно когато кезианците се спуснеха към предните линии.

Обърнала поглед обратно на юг, Нила забеляза, че кезианците продължаваха да напредват бавно и методично. Артилерията на Крилете оставяше празнини сред редиците им, но изглежда, това не оказваше голямо влияние — като да одраскаш великан. Те просто продължаваха да прииждат.

На хълма на североизток от тях пехотата на генерал Хиланска изведнъж тръгна да настъпва, като напредваше малко по-бързо от кезианците.

На северозапад около три хиляди кирасири поеха в тръс.

На Нила й се струваше, че вижда как смъртта й напредва през полята. Кирасирите бяха наистина впечатляващи, ако се пренебрегнеше опасността за живота й. Движеха се в съвършена координация, перата върху главите на конете им и върху железните им шлемове се вееха на лекия бриз. Тя се зачуди дали земята наистина се тресе, или си въобразяваше.

— Там — каза Адамат с хриптящ глас, — от запад. Прилича на батальон адрански улани.

Нила знаеше този термин. Още кавалеристи. Леко въоръжени.

— Ще се извърнат и ще ударят предните ни редици от запад — каза полковникът от Крилете. Тя веднага изпрати друг вестоносец към фронта — първият тъкмо се връщаше.

Куриерът отдаде чест.

— Генерал Абракс заповядва да не откривате огън.

— Да не откривам… — Лицето на полковника почервеня. — Да не откривам огън? Какво, бездните да ги вземат, означава това? Кирасирите ще ни премажат! — Тя изпрати куриера обратно на фронта и продължи да се ядосва безмълвно.

Нила откъсна поглед от напредващите кирасири. На северозапад адранските батареи внезапно избълваха пламък и дим, дулата им се насочиха към лагера на Крилете. Нила стисна очи, припомнила си потресаващото свистене на оръдейния огън при барикадите на роялистите, и зачака ужасяващия звук.

Но той така и не дойде. Нила отвори очи и видя далечните фигури на адранските артилеристи да презареждат.

— В какво се целят? — попита тя.

Адамат се навъси.

— Не знам.

Последва пореден залп и Нила се напрегна, за да види къде падат снарядите. Оръдията изглеждаха насочени право към нея. Нямаше представа какъв е обхватът им, но защо изобщо щяха да стрелят, ако нямаше да уцелят нещо?

— Не мисля, че стреляха по нещо — внезапно каза полковникът. Звучеше изненадана от собствения си изблик. — Нямат шанс да ни надстрелят от такова разстояние и… — Тя замълча, тъй като още адрански оръдия откриха огън.

Нила наклони глава. Мускетен огън ли беше това? На юг, над бойното поле се стелеше черен облак дим и Нила чу ненадеен рев: стотиците хиляди гласове на спускащите се в атака кезианци.

Битката беше започнала.

Съвсем скоро за нея щеше да е приключила. Кирасирите продължаваха да напредват в тръс, но всеки момент щяха да нападнат. Едва ли бяха на повече от няколкостотин метра. Нила погледна дясната си ръка и се опита да призове огъня. Трябваше да си отиде с бой. Не можеше да позволи да я убият като някого от простолюдието. Не и сега. Не и след всичко, което бе преживяла.

Ръката й започна да се затопля, но нищо не се случи. Тя задълбочи концентрацията си. Бо беше казал, че е силна. Несъмнено можеше да направи нещо. Каквото и да е!

Сред пехотата на Крилете се разнесе вик и Нила наруши концентрацията си, щом вдигна поглед, за да види, че кирасирите ненадейно бяха сменили посоката си. Цялата група се беше насочила на запад. Наемническият полковник гледаше с отворена уста, докато кирасирите заставаха успоредно на наемническата редица, току извън обхвата на пушките. Военната зарева заповеди, за да премести хората си в защита на тази страна на лагера.

Адранските кирасири продължиха, като заобиколиха лагера в широка дъга, а след това — още по-отдалече — и предните линии на Крилете.

Нила не разбираше. Нима щяха да нападнат фланга на предните редици? Ами уланите, които Адамат бе видял? Къде отиваше кавалерията, бездните я взели?

Не разбираше, докато не зърна адранската артилерия. Членовете й бяха преустановили огъня над наемническия лагер и се бяха пренасочили на юг, към кезианските редици. Пехотата на генерал Хиланска се извърна заедно с артилерията, като зае по-предни позиции не срещу кезианските предни редици, а до тях.

Куриер, яздещ в галоп, спря коня си до наемническия полковник.

— Заповеди от генерал Абракс! — задъхано каза той. — Обърнете хората си и се подгответе да подкрепите предните линии. Адранската атака беше примамка. Генерал Хиланска вече не е начело на адранската армия и те ще се бият на наша страна!

Полковникът даде заповеди на стоящия наблизо капитан, след което хвана юздите на куриерския кон.

— Кой тогава е начело, бездните ги взели?

— Фелдмаршал Тамас. Той се завърна.

Нила се олюля, почувствала внезапна слабост. Тамас беше още жив? И беше начело? Може би, само може би щеше да преживее този ден.

— Нила — любезно каза Адамат, — ръката ти гори.

Тя сведе поглед и откри син ореол от пламъци около дланта си, обгърнали дясната й ръка чак до лакътя. Размаха ръка, за да ги угаси, след което — експериментално, докосна палеца и показалеца си. Пламъкът отново изникна около юмрука й.

На юг, над артилерийския и мускетния огън се надигна доловим грохот, накарал Нила да вдигне поглед и да види три батальона адрански кирасири, току-що врязали се в кезианския фланг.