Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (6)

Глава шеста

Центърът за детски тържества „Скокливия рак“ беше пълен с всякакви надуваеми приспособления — замъци, пързалки, миниатюрни джунгли. Зоуи отказваше да ги доближи. Играеше си с един обръч, докато Луиз седеше на една метална пейка със Силвия и бебето Маделин. Луиз не знаеше къде са момчетата, но Макс се беше покатерил на една от големите пързалки няколко минути по-рано, тъй че не се тревожеше за него. Глождеше я лошо предчувствие за предстоящия ритуал с подаръците. Скромният й пластилин, отново нескопосано опакован, щеше да бледнее пред скъпите легота, хеликоптерите с дистанционни и фигурките на костенурки нинджа.

— Не се пули така, това са децата от класа на Макс и Джими, знаеш ги — каза Силвия. — Там са Итън и баща му Тоби. Махалия е на върха на пързалката, а майка й Джун седи на масата ей там. Джоузи, Линдзи и Мартин подскачат в басейна с гумените топчета.

— Как ги помниш всичките? Все едно сме в руски роман, само дето всички реплики са за това чие дете вече чете и чие още спи с биберон.

— Винаги съм харесвала Толстой. А и обръщам внимание.

Силвия понамести пелената на Маделин. На месец, бебето спеше почти непрестанно.

Беше невероятно спокойна в сравнение с Макс и Зоуи, които на тази възраст само плачеха и искаха да сучат.

Но разбира се, най-лошата част от ранните им месеци бяха отсъствията на Брендън. Луиз си припомни покрай Маделин и мекия й бебешки аромат всички хубави мигове, когато гушваше децата си и се взираше блажено в личицата им. Понякога й се щеше да се върне и да пренапише онзи период от живота си, заменяйки съпруга си с по-читав персонаж.

— Дори без новородено нямам умствената енергия да помня дори кой ден от седмицата сме — каза Луиз. — Събота, нали?

— Ох, я да мълчиш. Умирам от глад. Кога ли ще изкарат тортата?

— Няма да извадят калорийните бомби чак до края. Пристигнахме само преди петнайсет минути.

— Да, но закъсняхме с половин час.

— И това е така.

Зоуи пусна обръча и се качи върху един гумен кон. Заподскача, викайки:

— Конче!

Останалите родители бяха заформили групички, смееха се и разговаряха. Бяха прекалено благоразположени. Очевидно никой от тях не бе прекарал половината нощ с деца, които поред сънуваха кошмари и искаха лакомства и сокчета за пиене. Луиз се прозя. „Старбъкс“ наистина трябваше да отвори клон в „Скокливия рак“. Веднага.

— Детските тържества са по-зле и от гимназиалните балове — каза тя.

— Ей, на мен пък ми бяха забавни. Такова си мрънкало. — И Силвия махна укорително с пръст на Зоуи.

— О, хайде стига. Направо си умираме тук, купчина мами и пица с вкус на кутията си. Писна ми от храна за хлапета. Искам мокачино с допълнително кофеин, един хубав сандвич и парче пай.

— Хайде да се социализираме.

Силвия премести Маделин на рамо и грабна Луиз за ръката.

— Ей, чакай!

В силния хват на Силвия Луиз се чувстваше като малчуган на път към кабинета на директора. Но се предаде на неизбежното и позволи на приятелката си да я извлече към хората.

Силвия доближи една групичка, оформила се до едно от надуваемите приспособления. Всички носеха впити дънки, развлечени анораци на лесотехническия и високи токчета. Изглеждаха невъзможно млади, отпочинали и прекрасни. Луиз хвърли поглед към Зоуи — още подскачаше щастливо на кончето си.

— Ей, к’во става, хора? — Силвия отправи към тях най-добрата си усмивка за поздрав.

— Това вашето момче ли е? — попита една от жените, обута с поръбени с козина токчета, и посочи върха на пързалката.

Макс се опитваше да избута рожденика от пътя си.

За щастие, Джош беше почти година по-голям от него и по-тежък с повече от пет килограма. Не обърна внимание на Макс и се спусна.

Луиз използва възможно най-авторитетния си тон и каза:

— Макс, не се бутай. Ако пак бутнеш някого, тръгваме си, ясно ли е? — Макс само я изгледа безмълвно. Спусна се по пързалката и се блъсна в Джош в края й. И двамата се засмяха маниакално.

— Момчешки му работи, не е страшно — каза Силвия. Никоя от другите жени не й отвърна. Надянаха си еднакви изражения на неодобрение. Жената с косматите обувки изтича до пързалката и хвана Джош за ръката.

— Не го оставяй да прави така. Ако те бутне, бутни го и ти.

Силвия вдигна вежда, но Луиз не й обърна внимание. Болеше я коремът, не само от твърде пикантната пица, чиято миризма се носеше из помещението. Макс уж се беше отучил от грубите игри и тя се ужасяваше, че отново започва и че ще трябва да избягват всякакви рождени дни и площадки в обозримото бъдеще. Като малка я бяха тормозили, тъй че не можеше нейното дете да прави това с останалите. Немислимо беше.

Групичката жени подновиха разговора си, сравнявайки предимствата и недостатъците на различните места, където се организираха детски рождени дни. Луиз мислеше да организира този на Макс у дома, но явно бе приемлив вариант само ако наемеш надуваем замък или клоун. Продължаваше да следи сина си с крайчето на окото си. Той се покатери по друга пързалка след едно момиче с розова рокличка. Луиз се подготви да се намеси, но той не я докосна, само се спусна след нея, засмян.

Телефонът на Силвия иззвъня. Подаде Маделин на Луиз, за да го извади — малката се размърда само за миг и после продължи да спи. Луиз я целуна по челцето.

Силвия се втренчи в телефона си, все едно беше змия.

— Току-що ме уволниха. По имейла.

* * *

След като се увери, че Макс още се държи прилично, Луиз отнесе Маделин при пейките и седна до Силвия. Размениха си бебе и телефон и Луиз прехвърли съобщението. Нищо нямаше смисъл, с изключение на думите „прекратяването влиза в сила от 15 януари“. Цялата изтръпна. Най-лошото се беше случило.

Зоуи слезе от кончето си и приседна до Силвия. Както обикновено, сякаш усещаше, че нещо не е наред.

— Искаш ли да си провериш пощата? — каза Силвия. — Да видиш дали и ти имаш такова съобщение?

— Не, не искам. И не мога да си представя как биха ме пропуснали. И аз съм уволнена.

Луиз прегърна Зоуи и приглади косата й. Тя се откъсна от майка си и отново се върна на кончето. Час по-късно Луиз седеше на кухненската маса на Силвия.

Домът й беше умален модел на плантаторско имение, с пет спални, три бани и всекидневна, която никой никога не използваше. Беше на седемдесет години, преустроен така, че да запази „чара си“, както го наричаха агентите по недвижими имоти. Една от спалните беше за гости, а другата вече беше превърната в кабинет на Джейк, където да се крие от децата. Разкошът на къщата бе несравним със скромния дом на Луиз. Силвия пък казваше, че понякога й се струва твърде малка. Луиз отпиваше от виното си и се любуваше на комбинираните хол и кухня. Френските прозорци гледаха към добре подстригана морава с площадка за игра и басейн. На другата страна бяха вградени библиотечки и плосък телевизор. Около една масичка за кафе, задръстена от книги и играчки, пък бяха подредени два меки, примамливи на вид дивана.

Силвия дундуркаше Маделин в сгъвката на лакътя си и наблюдаваше играта на момчетата.

— Не знам дали беше добра идея да не кърмя.

— Аз пък не те виня. Не разбирам жените, които толкова държат на това. Всичките ти дрехи миришат на вкиснато мляко и си заседнала на някой стол, докато по-големите деца ти задават неудобни въпроси и тършуват из къщата за кибритени клечки.

Луиз не би споделила пред когото и да било противоречивото си мнение за един от най-съкровените аспекти на майчинството. Но Силвия не беше когото и да било. Луиз го разбра още в деня, когато се запознаха. Тогава тъкмо бе седнала зад новото си бюро в разочароващо захабения си кабинет, по-уморена и изгубена от всякога, усъмнена в способностите си да се справи с две малки деца, да публикува достатъчно, за да си издейства щат, и да преподава на две големи групи от бакалаври. В този момент пристигна Силвия с бутилка вино и поднос със сирена и сухари. Докато свърши бутилката, двете се бяха смели толкова, че ги боляха коремите.

— Може би щях да размисля за кърменето, ако знаех, че ще отидем на улицата. Адаптираното мляко струва по сто долара на месец — каза Силвия, прехвърляйки бебето на другата си ръка.

— Имаме работа до Коледа. Ами Джейк?

— Съкращават го след два месеца. — Силвия изпи остатъка от виното в чашата си и я напълни отново. — Ще получава пари от щата, но не и ние.

— Разбира се, че ще получаваме. Защо не?

— Щатът не дава обезщетения за безработица на служителите си. Нямаме социални осигуровки, нямаме обезщетения. Моето момиче, живяла съм тук цял живот и не спирам да се удивлявам колко скапано е това място.

Зоуи се покатери на стола до Луиз и погледна към Маделин.

— Беби.

— Точно така. Бебе. И ти беше бебе някога, знаеш ли? Животът ми всъщност беше по-лесен тогава — каза Луиз.

— Беби. — Зоуи се върна на земята и намери камионче, изоставено под една маса от момчетата.

Забръмча с уста и го подкара по килима.

— Камон.

Луиз си наля още вино. Без работа, без обезщетения. Крехката фасада на независимостта й се сриваше. Трябваше да помоли някого за помощ. Не можеше да заеме от майка си — по-голямата й сестра тъкмо й търсеше старчески дом.

Луиз се беше оказала късната изненада в живота на родителите й — не нежелана, но при все това отвори някои дупки в бюджета им. Дори като малка вечно се тревожеше за пари, поръчвайки най-евтиното в менюто в редките случаи, когато излизаха по ресторанти. Изпитваше вина за всеки цент, който им струваше. Учителската заплата на баща й не им стигаше. По някаква причина майка й така и не се бе хванала на работа. Запълваше времето си с доброволчески каузи, готвене и чистене. Луиз се закле никога да не става като нея.

Сега обаче беше в още по-лошо положение, зависеше от мъж, който дори вече не й бе съпруг. Щеше да му поиска пари, колкото и да нараняваше гордостта й. В другия край на стаята се разрази битка.

— Мое! Мое е! — крещеше Джими, сочейки някаква количка, която Макс караше по масичката за кафе.

Макс се обърна към приятеля си, сякаш се бе превърнал в нещо неузнаваемо — но и не много интересно.

Джими грабна количката, но Макс отново я изтръгна от ръцете му. Джими се отказа и си намери боклукчийски камион от купчината с играчки, който после заби в количката на Макс.

— Тряс!

— Какво й стана на майката на Джош? — приказваше Силвия. — Да каже на хлапето си да се бие с Макс? Да не е мръднала?

— Има лош вкус за обувки — додаде Луиз.

Не искаше да си припомня инцидента. Във фазата, когато Макс удряше другите деца, Луиз имаше чувството, че държи граната без щифт. Ужасяваше се, че той ще нарани Зоуи или някое друго дете. Вземеше ли сестра му някоя от играчките му, той я удряше или блъскаше. Майка им не можеше да ги остави сами дори за миг. На площадките беше още по-лошо, защото потенциалните жертви бяха чужди деца.

След като веднъж той събори едно друго момче в пясъчника, тя спря да го води изобщо. Или непрестанните й наказания, поучения и възнаграждения за добро поведение най-после работеха, или вече беше надраснал този период, защото напоследък се държеше по-добре. До днес. Луиз се чувстваше като всмукана в черна дупка. Макс — отново лош. Тя — без работа.

— Така де, детето е на четири, какво й става на онази? Знаеш ли, няма да я поканя на рождения ден на Джими. Не че ще мога да си го позволя. — Силвия остави Маделин в люлката. — Е, какъв е планът ти?

Луиз отпи отново, надявайки се да усмири малко паническите си мисли.

— Нямам план. Но не искам да се местя отново на другия край на страната само за да ме сложат в някоя обществена библиотека.

— Ние пък оставаме. С Джейк го обсъдихме, в случай че стане. Семействата ни са тук. А и не си струва да се местя на библиотекарска работа, дори да ми предложат. Той ще пусне автобиографията си. Ако получи нещо наистина добро извън щата, тогава може би ще се преместим.

— Звучи разумно.

Луиз допи виното избута чашата встрани. Щеше й се да има също толкова лесно решение на проблемите си или дори съпруг, с когото да ги обсъди. Поклати глава. Едно време имаше съпруг, който не го биваше да обсъжда каквото и да било. Повече си падаше по споренето. Не й трябваше мъж, трябваше й работа.

— Ето идеята ми. Зълвата ми каза, че в една и съща библиотека се отварят две места. Можем да работим заедно, поне за малко. Ако не ни понася, винаги можем да напуснем. Но все ще е нещо, някакви заплати. Толкова са отчаяни, че на практика ме наеха, когато се обадих да ги попитам за работата. И ще ни позволят да започнем след коледните празници.

— Коя библиотека?

— Тази в Алигейтър Баю.

— Той ме удари! Макс ме удари! — извика Джими.

Макс спокойно си караше количката, дори не съзнаваше, че Джими е разстроен.

Луиз приклекна до него.

— Удари ли Джими?

Той кимна. Луиз затвори очи за миг. Това не можеше да е истина. Не можеше да се оправи с уволнение и с възобновените изблици на Макс. Пое си дълбоко дъх.

— Не удряме другите, разбра ли? Кажи на Джими „извинявай“.

— Извинявай, Джими.

Джими грабна една пластелинена кукла и й откъсна ръцете.

Луиз се върна в трапезарията. Не можеше да прецени кое е по-зле: това с Макс или предложението на Силвия да работят в онази западнала провинциална библиотечка.

— Да не си си пекла курабийки с нещо допълнително в тях? Алигейтър Баю?!

— Трябват им двама библиотекари в главния клон. Няма да е толкова зле. Четирийсетина километра са, но в тази посока няма коли. Повечето идват от там да работят тук, в Сейнт Джуд.

— Не ме тревожи движението. Бях в онази библиотека, ако можеш така да я наречеш.

Луиз се облегна назад и отпусна глава в шепите си.

— А, да. Библиотечният ти проект. Как върви той?

— Не върви изобщо. Но мога да ти кажа, че Алигейтър Баю е на три дървета разстояние от нищото.

— Имаш ли по-добри предложения? — попита Силвия и допи виното си.

— Не, нямам. Но сградата прилича на Отдела по регистрация на превозните средства, библиотекарките са такива само по име, а директорът е комплексиран дребосък.

— Не ми пука — каза Силвия. — Искам да запазя тази къща. Нямаме много спестявания. Да, знам, че е глупаво. Но все си мислехме, че ще започнем да заделяме, а се появиха децата, после купихме къщата и… знаеш. Ако не си намеря работа, ще я изгубим.

Луиз издиша шумно, но напрежението в тялото й не се разсея.

— Да, аз сигурно също ще изгубя своята.

— Ако ни се стори отвратително, ще си намерим друго. Това няма да е завинаги.

— Добре, съгласих се.

— Чудесно. Искаш ли да приготвя вечеря? Намира ни се някакъв готов блат за пица. Джейк би трябвало да се прибере след няколко минути.

Луиз махна с ръка. Макар Силвия най-вече да притопляше пилешки хапки и замразена пица, разполагаше с професионална печка, огромен хладилник и обширна кухня с дървен барплот, който на практика бе огромна дъска за рязане. Луиз винаги готвеше тук с удоволствие.

Пъхна глава в хладилника и разгледа избора. След десет минути имаше тиган с паста на печката и започваше да прави салата.

— Това не мирише на пица.

Силвия се беше преместила на един от диваните, включвайки следобедните анимационни филмчета. И трите деца спряха с игрите и седнаха пред телевизора.

— Мне, не е пица.

Луиз наряза малко колбаси и моцарела за пастата. От готвенето винаги се чувстваше по-добре. Гледаше напред към Алигейтър Баю почти с оптимизъм. Може би можеше да постегне библиотеката. Със сигурност имаше нужда.

Джейк пристигна тъкмо когато Луиз смесваше продуктите за пастата. Изключи телевизора, убеди момчетата да дойдат на масата и сложи Зоуи в детското столче. Когато седнаха, Луиз си пожела за стотен път да можеше да е на мястото на най-добрата си приятелка. Искаше да е висока, красива и с добър съпруг. Дори с проблемите си сега, Силвия живееше безгрижно. Джейк щеше да си намери друга работа и всичко да се подреди. Луиз не бе толкова сигурна за себе си. Нейният живот изглеждаше като катастрофа.