Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (31)

Глава тридесет и първа

Когато Луиз се събуди, беше сама. Погледна към часовника и се паникьоса: беше осем. Децата никога не бяха спали толкова до късно. Тъкмо щеше да изтича в стаите им, когато си спомни, че са в Ню Орлиънс. Сал беше пренощувал.

Докато бавно се измъкваше от леглото, Луиз продължаваше да се носи по емоционални върхове и падения. Импулсивно бе довела Сал в спалнята, бяха правили любов. След това ядоха и пиха шампанско, говориха си до късно.

Топлината от изминалата нощ се разсейваше от това, че си бе тръгнал, преди тя да се събуди. В нещо беше сбъркала ли? Някак го бе уплашила?

Но докато слизаше, усети аромата на кафе. Сал беше тук. Или беше направил кафе, преди да си тръгне. Тя стигна до последните стъпала и го видя на масата, свил мускулести рамене, докато се взираше в телефона си. Той бързо го прибра. На Луиз й се щеше да има по-привлекателно облекло за сън от стара тениска и широк анцуг. Прокара ръка през косата си в закъснял опит да се приведе във вид.

— Щях да направя закуска, но реших, че не ти се ядат прегорели яйца. Мога да готвя само кафе.

— Само това ми трябва — каза тя. Наля си чаша и седна срещу него. Нощта беше съвършена.

Отначало бе твърде щастлива и развълнувана, за да спи, а после пък си отпочина по-добре от много време насам.

Дали и той се чувстваше така? Сал довърши кафето си.

— Ще ми се да можех да остана, но трябва да наглеждам работниците, да поправя пет дупки в оградата и да свърша десет други задачи, не помня какви в момента.

— Няма проблем. И аз имам неща за правене, преди да се приберат децата.

Луиз се изправи и без да се усети, изгълта половината си кафе наведнъж.

— Чакай. — Той я придърпа към себе си и я целуна. — Ще ти се обадя по-късно.

Луиз кимна. Още държеше чашата си и докато го изпровождаше с поглед през входа, отпиваше разсеяно.

Когато приключи с покупките и другите си задачки, Луиз закрачи из къщата, чакайки децата да се приберат.

Влезе в хола, отвори щорите и загледа улицата. Може би чаша вино щеше да й помогне да се отпусне. Наля си евтино мерло в купичка за желе и седна пред компютъра си, забравяйки, че още няма интернет.

Взе романа, който бе заела от библиотеката, и се зачете — прочете първата страница три пъти, без нищо да й влезе в главата. Пи още вино и почисти останките от храна по рафтовете и уредите в кухнята. Защо още ги нямаше? Брендън беше казал в шест, нали?

От кухнята се обади таймерът за ориза й. Луиз изключи котлона и пак се взря през прозореца. Нищо.

Ръцете вече я боляха от чистенето, на което се беше отдала, когато чу гуми по чакъла отвън. Зад комбито й паркираше колата на Брендън. Излезе Джулия, тънките й дълги крачета — в прилепнали черни дънки, поръбени по джобовете с кристалчета. Взе Зоуи от седалката й и я остави на моравата. Луиз се надяваше Зоуи да изтича веднага вкъщи, но тя приклекна и заразглежда жълтото глухарче пред себе си. Носеше нова лилава рокличка, в косата й — панделка, също лилава.

Луиз излезе да прегърне дъщеря си.

— Зоуи!

— Здрасти, мами.

— Забавлява ли се с татко и г-жа Джулия?

— Да.

Зоуи откъсна глухарчето и вдигна юмруче.

— Цвете.

Джулия разкачи седалката на Зоуи.

— Къде да сложа това?

— В къщата — отвърна Луиз.

Опита се да хване Зоуи за ръката, но тя се отскубна.

Макс изскочи от колата и прегърна Луиз.

— Може ли да гледам детско?

— Добре.

Не можеше да му откаже каквото и да било в момента. Дали се чувстваше изоставен? Объркан, задето баща му се беше върнал в живота му? Макс изтича през моравата и стигна до прага, повтаряйки си:

— Ще е чудесна идея.

Напоследък постоянно го повтаряше — Луиз не знаеше откъде го е чул, но се беше отказала да му обяснява, че не го казва съвсем вярно.

Брендън взе седалката на Макс и последва Джулия към къщата.

— Трябва да тръгваме. Чудесно си прекарахме, нали, приятел?

— Да — отвърна Макс с обичайния си равен тон.

Джулия се върна до колата и взе раниците на децата, оставяйки ги до прага. Брендън я наблюдаваше със страст и привързаност, както някога бе гледал Луиз. Тя трябваше да свикне с това, както с всички останали неща в живота си. Но имаше и хубави — Сал например.

— Подписваме за къщата на трийсети — каза Брендън. — Точно до лесотехническия, до кампуса.

— Знам къде е — каза Луиз.

Скъп район, но вероятно можеха да си го позволят с наследството или фонда на Джулия, или каквото беше там. Но сега, след женитбата им, Луиз можеше да се надява на по-голяма издръжка. Силвия беше права — Луиз трябваше да опита да се наслади на предимствата от близостта на Брендън и Джулия.

— Надяваме се да се нанесем, след като приключи учебната година, през май. Ще ти кажа допълнително.

— Добре — каза Луиз.

— Ще ми се да беше подстригала Макс преди сватбата. Стърчи отзад — завърши Брендън, докато слизаше по стълбите.

Всички приятни усещания на Луиз, останали от предната нощ, се изпариха. Предстояха й години под микроскопа на бившия й.