Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (17)

Глава седемнадесета

Луиз не знаеше какво да очаква от фермата на Сал — не и глутница чихуахуа. Кучетата й се нахвърлиха още щом слезе от комбито си. Нямаше от какво да се тревожи, разбира се, понеже нападението представляваше усърдно близане и опити да яхнат каубойските й ботуши, по-големи от тях самите. Сал се появи иззад караваната си с обичайното си избеляло вълнено яке, дънки и бейзболна шапка. Луиз се успокои, че не се е престарал с обличането — харесваше го във фермерските му дрехи. А и тя също бе размислила след първоначалното си решение да облече рокля „за среща“, от тези, които вече нямаше повод да слага, и бе навлякла дънки и тениска.

— Да побързаме, стъмва се — подкани я той.

— Ей, не се ли бяхме разбрали за вечеря и филм? — попита Луиз, но Сал вече я водеше покрай караваната.

Слънцето бе залязло и прожекторите, прикачени към стените на кемпера, осветяваха едва по метър трева тук-там. В мрака отпред Луиз различи оранжерия, над входа й — самотна гола крушка.

Пазейки с калния си ботуш кучетата да не нахълтат, Сал задържа вратата, за да влезе Луиз, а после бързо затвори след себе си. Включи лампите. Оранжерията бе виждала и по-добри времена. По зеленикавото стъкло се бе наслоила пръст, а някои от стъклата бяха пропукани. Въпреки това мястото очевидно получаваше грижи и внимание. Виждаха се стройни редици от растения, а покрай стените, старателно разположени по метални рафтове — градински инструменти, бутилки и буркани.

— Виж тези тук. — Сал спря пред редичка миниатюрни растения. Приведе се към листенцата и ги погали леко.

Луиз се престори, че ги оглежда, но не мислеше за градинарство. Тревожеше се дали това, което прави, е редно. Дори да се харесат, как щяха да намерят време един за друг? А и Сал нямаше деца, не можеше да си представи суматохата в живота й.

Сал се изправи.

— Това са те. Ягодите, които купих. Така де, семената. Много, много скъпи семена. Най-после покълват. Първите, които посадих, загинаха почти веднага. Опитах какво ли не и реших да пробвам да ги вдигна на по-високо, в суха почва — но не твърде суха.

— Интересно — отвърна Луиз. Фините филизи не изглеждаха особено специални. Не знаеше нищо за градинарството и растенията. С тези неща винаги се беше занимавал Брендън. Откакто й се налагаше да поддържа двора си сама, той тънеше в метлица и други плевели.

— Само се надявам да пораснат достатъчно, за да започнат да дават плод. Нямам представа какви са на вкус, но всички казват, че са страхотни. Яла ли си луизиански ягоди?

— Мисля, че да.

— Нямат никакъв вкус. Знаеш ли защо? Защото фермерите ги подбират така, че да не хващат плесен, а не за вкус. А, и за да са големи. Хората обичат големи червени ягоди. Но просто нямат вкус. Всички, които отглеждам навън, за нищо не стават. — Той махна с ръка към полетата оттатък оранжерията. — Не ми се ще изобщо да ги продавам, но само така мога да плащам сметките. Някой ден обаче… хайде да влизаме.

Докато вървеше по каменната пътечка до караваната, Луиз не откъсваше поглед от широкия му гръб. Сал беше пълна противоположност на бившия й съпруг. Брендън беше дребен и компактен, сякаш изваян от точно толкова материал, колкото бе нужен. Раменете и гръдният кош на Сал обаче бяха широки и мускулести, тялото на мъж, създаден за физически труд.

Тя го настигна пред караваната. Той й отвори вратата. От уханието на червен боб и наденички стомахът й закъркори.

— Бета не се доверява на готвенето ми — каза Сал. — Намина тази сутрин и направи боба в глиненото гърне. Даже зареди уреда за ориз.

— Мирише много добре — каза Луиз.

И двата уреда бяха включени на топлоустойчивия кремав плот. В кухнята имаше и печка с два котлона, умален хладилник и мивка пред прозорец с жълти завеси на цветчета. Сал изглеждаше като великан сред всичко това, докато вземаше бира от хладилника. Отвори й бутилката и й я подаде.

Всекидневната беше малка, но там поне мебелите бяха с нормални размери. Диван с мека бежова тапицерия бе разположен пред телевизора, а на масичката за кафе — няколко книги от библиотеката. Като цяло, мястото изглеждаше невероятно спретнато като за ергенски дом.

Пет от кучетата се бяха вмъкнали вътре и сега се изсипаха едно връз друго на дивана.

— Как не им губиш сметката на всички тези кучета? — попита Луиз, докато отпиваше студена бира.

— Само десет са: Сол, Бъфи, Джаки, Маестро, Цезар, Джоан Джет, Уинстън Чърчил, Чери, Дюк и Гъмбо. — Сал се върна в кухнята и извади нещо от хладилника. — Набрах този фасул сутринта. Там е работата, че отглеждам тези неща, но не мога да ги готвя.

Той хвърли фасула нехайно на плота — зеленчукът беше великолепен, повече като натюрморт, отколкото като нещо истинско.

— Това е най-прекрасният фасул, който съм виждала — каза Луиз.

— Шегуваш ли се? — Сал застана до нея и погледна от нейното място, а хълбоците им почти се докоснаха. — Ти си прекрасна. Това е… фасул.

Луиз усещаше топлината на тялото му — близо, твърде близо. Трябваше да се насили да се овладее.

— Не, грешиш. Това е зеленчуково съвършенство. Готвенето е лесната част, ще те науча. Дай ми тиган за сотиране и някакво масло или бекон. Имаш ли пилешки бульон?

— Не знам какво е тиган за сотиране, но може да имам бекон. Бульон — със сигурност не.

— Ами нож? Поне с това можеш ли да се оправиш? Отрежи краищата и ги разполови, докато видя какво имам на разположение.

Луиз намери тиган, бекон, чесън и един спаружен лимон и се хвана на работа. Наряза бекона и го изпържи. Сал не отделяше очи от нея, докато работеше по фасула.

— Не ме зяпай, ще си отрежеш някой пръст. Държиш ножа погрешно. Освен това е тъп. Имаш ли точило?

— Не знам — отвърна Сал.

Луиз намери точило и мина ножа по него няколко пъти.

— Така е по-добре. Виж сега как го хващам. Опитай.

Сал стисна ножа в юмрук.

— Така ли?

— Не, показалецът трябва да крепи основата на ножа, отгоре.

Тя поведе ръката му към правилното място, опитвайки се да пренебрегне електричеството по своята собствена ръка, когато го докосна. Сал се ухили.

— Може пък и да се науча.

— Стой така.

Луиз изсипа готовия бекон в чиния, върху която бе сложила кухненска хартия, и изключи котлона.

— Сега подреди три парчета от фасула едно до друго и постави върха на ножа върху дъската. Точно така.

Съсредоточен в задачата, Сал изглеждаше като хлапе, което се учи на нов номер с топката. Луиз изпита рязка вина. Децата й прекарваха поредната вечер без нея — и най-лошото, от много време насам тя не си бе прекарвала толкова добре.

— Добре, готови са, шефе. — Сал остави ножа.

— Добре. — Луиз пусна отново котлона и сложи чесъна в тигана. Разбърка фасула вътре, изля чаша вода и сложи капака. — След десетина минути ще добавим лимоновия сок, солта и пипера.

— По-добре да нахраня кучетата.

Сал отвори вратата и подсвирна. Още пет чухуахуа се втурнаха вътре и застанаха мирно заедно с петте от дивана. Сал отвори един пластмасов бидон със суха храна и напълни десет купички.

— Как се оказа с толкова много кучета? — попита го Луиз.

— Когато се преместих отново тук, този, едричкия, Сол, се показа на прага ми. Облиза ме от глава до пети и взех, че се влюбих в породата. Ако някой намери някое от тях наоколо, направо ми го дава. Ей, замалко да забравя. Намерих ни филм. — Сал вдигна дивидито до телевизора. — „На изток от рая“.

Пред телевизора със Сал, Луиз се почувства отново на двайсет. Не беше майка, нито библиотекарка, само едно момиче с гадже и собствен живот. Беше хубаво да си го въобразява. Скоро щеше да се събуди и пак да се превърне в преуморена самотна майка.

Само мисълта я скапваше.

— Това е най-добрият фасул, който съм опитвал — каза Сал.

— Червеният боб ли?

— Не, фасулът. Сестра ми готви доста добре, но ти си невероятна.

— Казах ти, че е първокласен фасул.

— Не е от това. Бета ми е готвила точно същите и нямаха този вкус.

— Е… мерси.

Луиз задържа глътката вино в устата си. Не беше по-добро от евтинията, която обикновено си купуваше тя, но атмосферата го подобряваше неимоверно. Две кучета лежаха до нея на дивана, сгушили миниатюрни главици в крака й. Уинстън Чърчил пък се бе изтегнал напреки върху нея и Сал, краката му на бедрото й, главата му на неговото. Въпреки че се пречкаха навсякъде, Луиз ги харесваше. Добавяха към домашния уют.

— Знаеш ли? Много е късно, за да се връщаш чак до Сейнт Джуд. Защо не останеш? Имам спалня за гости.

На Луиз също не й се връщаше вкъщи. Децата й липсваха, но пък и искаше да се попреструва още малко. А и храната и виното я успиваха.

Щеше да е хубаво просто да се опъне на леглото, без да се бори с децата, докато си сложат пижамите, докато си измият зъбите и си изпият витамините, и хапнат за последно. Повече от хубаво — беше като сбъдната мечта. Не завинаги, но поне за нощ…

— А хората няма ли да шушукат? Градчето е малко.

— Хубавото на малките градчета е, че хората шушукат, но знаеш точно какво.

Сал остави настрана празната си чиния и премести Уинстън Чърчил в края на дивана. Премести се по-близо до Луиз, тъй че краката им почти се докосваха.

— Исках да те поканя на среща още щом те видях за пръв път, но не ми стискаше. После тук настана хаос за известно време, но когато чух за книжния клуб…

Луиз допи виното си наведнъж.

— Добре, склони ме.

Взе си телефона и се обади на Силвия.