Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (45)

Глава четиридесет и пета

Луиз огледа младата жена, седнала на масата срещу нея. Въпреки че Джъстийн тъкмо бе завършила библиотечни науки и нямаше практически никакъв опит, Луиз имаше добро предчувствие за нея. Беше почти като кукла с абсурдно малки китки и миниатюрна, красива фигура, но безстрашно оглеждаше обстановката край себе си. А в малко градче като това беше важно качество, за да успее човек.

Докато се преструваше, че чете автобиографията на Джъстийн, Луиз се опита да си представи започващото тепърва приключение на младото момиче, може би подобно на нейното собствено. Беше дошла като пълен аутсайдер в изолирано градче, а вече имаше повече приятели, отколкото някога бе имала.

Имаше истински офис в новата сграда на библиотеката, построена върху земята на някогашното ранчо за кози на г-н Фоули. Г-жа Труди, както се оказа, го купила и предоставила площта на енорията. Никой не знаеше какво се е случило с директора на библиотеката. Беше продал почти всичко, което притежаваше, преди да замине с пикапа си неизвестно накъде.

След като мина данъкът, енорията успя да заеме сумата, нужна за строежа, който приключи година по-късно. Междувременно Луиз продължи класовете и програмите на Силвия с помощта на останалите библиотекари. Също така се омъжи за Сал на малка церемония във фермата му — храната бе осигурена от „Морските дарове на Антъни“. Беше щастлива година — пред очите на Луиз и библиотеката, и децата й растяха, а тя и Сал градяха нова, прекрасна връзка.

Луиз се замисли дали да не предупреди Джъстийн в какво се въвлича. Може би щеше да разбере, че все пак не й е тук мястото — или пък можеше да се влюби в Алигейтър Баю. Луиз мислеше да й разкаже историята с елена в старата библиотека или как след много месеци подозрения Хоуп най-после бе позволила на янки като нея да опита кнедлите й с пиле. Или за сестрите Би, за г-жа Труди и всички останали, които така се бяха борили да спасят библиотеката.

Но нямаше как да й го обясни, затова я попита просто:

— Какво обичаш да четеш?

Джъстийн сплете деликатните си пръсти.

— Малко съм смутена да си призная, но обичам детско-юношески неща. Особено онези с вампирите и тем подобни неща. Знам, че трябва да чета сериозна литература, но…

— Идеално. Наемаме те.

Луизиана погледна през рамото на Джъстийн. В новата сграда имаха още дванайсет компютъра за посетители. Сестрите Би се бяха скупчили в ъгълчето си, а край тях неколцина други ученици май дори си пишеха домашните. Мари седеше в един барбарон и четеше „Игри на ума“ на Кирстен Уайт. До нея седеше Шанте Макдоналд, най-добрата й приятелка.

— Тази ли е новата?

Хоуп се беше промъкнала зад Луиз и сега оглеждаше Джъстийн с ръце на кръста. Тя й върна погледа, без да мигне.

— Радвам се да се запознаем.

— И ти ли си янки? Щото последната… Ами, май добре се получи с нея, като я опитомихме малко.

— От Мичиган съм — каза Джъстийн.

— Ей, не беше ли и ти от там, Луиз?

— Не, Минесота.

Хоуп махна с ръка — всички северни щати й бяха еднакви.

— Е, успех. Ще се оправиш.

— Надявам се.

Джъстийн се изправи и си взе чантичката.

— Хайде да те запозная с останалите — каза Луиз.

— Не, остави на мен. — Хоуп прегърна Джъстийн през рамото и я въведе в задната част. — Ей това е новата ни библиотека. Страшна е, нали?