Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (22)

Глава двадесет и втора

Следващия четвъртък след работа Силвия откара Луиз до новата й къща. Луиз беше подписала договора два дни по-рано, но не бе имала време да намине оттогава. Хамалите трябваше да започнат работа на следващия ден и тя искаше да се увери, че мястото е в приличен вид. Силвия беше бръкнала в спестяванията си и подаръкът й за Луиз и новата й къща беше отряд чистачи, които цяла сутрин търкаха мръсотията, оставена от предишните наематели.

Щом влезе, в носа я удариха лимоновите изпарения от почистващите препарати. Всичко светеше. Не я бе грижа, че килимът се разплита, а шкафовете в кухнята са неоноворозови. Цената беше поносима, а тихото кварталче — само на пет минути от библиотеката.

Разходи се из къщата, планирайки кое къде да постави. Двете горни спални щяха да са за нея и Зоуи, а за Макс щеше да остане преустроената всекидневна.

— Луиз, мисля, че имаш натрапник — обади се Силвия откъм кухнята.

Луиз слезе на приземния етаж. От тона на приятелката си си представяше нещо безобидно — гущер или котка.

Присъедини се към Силвия при кухненския прозорец. Беше купила къщата въпреки ужасния двор — небоядисана дървена ограда и площ около два буренясали декара. Обещанието й към Макс за люлка още я тормозеше. Нямаше толкова пари, но не можеше да го разочарова.

Сега обаче все едно сънуваше. Тревата бе окосена старателно, а някой вече беше сложил люлка, както и пързалка и пясъчник. Сал пристъпи иззад един храст, който тъкмо подстригваше.

— Той ли го е направил? — попита Луиз, замаяна.

— Не знам — каза Силвия. — Но звучи като най-вероятното обяснение. А най-подходящият отговор би бил да излезеш и да му благодариш.

— Да, предполагам.

Луиз поклати глава, опита да я проясни. Сал сигурно бе прекарал цял ден в двора. Беше й дал най-хубавия подарък, който някога бе получавала, а тя дори не го беше помолила. Той може и да нямаше деца, но явно я разбираше по-добре от всекиго. В гърлото й заседна буца, но нямаше да плаче пред Силвия, в никакъв случай. Силвия отвори комарника.

— Хайде, моето момиче, едва ли ще те ухапе.

Сал остави ножиците, свали си шапката и обърса чело с червена кърпичка.

— Здрасти, как я карате? Това трябваше да е изненада.

— Изненада е — отвърна Луиз. — Изглежда невероятно. Не мога да повярвам, че си свършил всичко сам.

— Нито пък аз. Трябваше да работя по реколтата. Но Бета ми каза, че трябва да оправя някак старата люлка, тъй че наминах. Хрумна ми и да поокося, така и така съм тук.

— Може да научиш моя Джейк на това-онова — каза Силвия. — Когато коси ливадата, накрая изглежда като лоша прическа.

— Харесва ми. Сигурно по същата причина, по която ми харесва земеделието. Държиш в ръцете си резултата от труда си. Като адвокат нямах това чувство.

— Ще ми се да те изведа на вечеря, но имам да вземам децата — каза Луиз.

— Няма проблем. Бета е започнала да готви гъмбо и ще ми одере кожата, ако не отида да й помогна да го изяде. Но какво ще кажеш за някой друг път, скоро?

— Става — каза Луиз.

* * *

В другата къща пред входните стълби я чакаше пратка.

Тя я загледа подозрително.

— Мамо, може ли да я отвориш? Моля, моля! — Макс се опита да я повдигне, но веднага я изпусна. Луиз отключи и завлече кутията вътре.

— От татко ви е.

— Татко! — извика Зоуи. Макс заподскача.

— Отвори! Отвори!

— Добре, добре, секунда.

Брендън беше използвал твърде много тиксо и Луиз трябваше да го среже с ножици — междувременно Зоуи се покатери на гърба й. Тя устоя на изкушението да я изтърси от себе си като муха.

Луиз се разтършува из целофана и откри тениска за Макс с щампа на камионче отпред. Щеше да му стои като рокля. Даде му я, а той я захвърли настрана. За Зоуи имаше тениска с цял размер по-малка. Брендън, разбира се, не беше включил касовата бележка. А ако просто бе попитал, тя щеше да му каже размерите на децата — той обаче смяташе, че вечно знае всичко. Чак когато се разделиха, Луиз осъзна каква подлога е била. Беше изпратил и кукла за Зоуи. Нея куклите не я интересуваха. Тя я натика в един ъгъл и отиде в кухнята да си играе с консервите в долапа.

Междувременно Макс се мъчеше да отвори кутия с камиони играчки. Е, тук поне Брендън беше налучкал.

Луиз успя да ги измъкне, след като пет минути мушка и ряза опаковката, и Макс започна да ги кара по пода — лесно беше да му се угоди, поне временно.

Луиз си наля вино, преди да прочете бележката на дъното на колета:

Дано децата да си харесат подаръците. Надяваме се, че всички са готови за сватбата.

Брендън и Джулия

Луиз сръбна вино и включи печката, а после извади пилешките хапки, докато Зоуи вадеше консерви от долапа и ги подреждаше на пода. Защо не можаха да й подарят някакви кухненски играчки?

Луиз натика уплътнението на колета и бележката в боклука. Нямаше сватбен подарък, но и не беше гост. Макс и Зоуи бяха. Въпреки това сигурно се очакваше да купи нещо. Защо не можеха да се оженят във Вегас, пред някой фалшив Елвис?

Глупавото шумолящо уплътнение не се побираше в кофата за боклук. Зоуи откри едно парче и започна да го къса на парченца, които щяха да са ад за измитане. Луиз бе твърде уморена, за да я спре. Седна и довърши виното си. Надяваше се някога да отшуми неприязънта й към Брендън и Джулия. Гневът не й влияеше добре, нито на децата — знаеше това. Но сетеше ли се за онези двамата, цялата се напрягаше. От ъгъла на стаята куклата я гледаше изцъклено.

* * *

Луиз се разходи за последно в старата си къща, за да се увери, че хамалите не са забравили нещо. Беше удържала на обещанието си да не излиза на двора. Дори през прозореца гледката на люлката на дървото и барачката, където държаха надуваемия басейн и разните играчки, я натъжаваше повече дори от опразнената къща. Още едно напомняне, че животът й се променя против волята й, отново. Макс и Зоуи дори не помнеха голямата къща в Айова, когато родителите им още бяха женени. А когато се преместиха в Луизиана, Макс понякога споменаваше Брендън, но след това сякаш забрави.

Луиз тайничко се зарадва, когато го забеляза. След като мъжът й не полагаше никакви усилия за децата си, не заслужаваше и да го помнят. Сега обаче се местеше в Сейнт Джуд и тя бързо трябваше да промени отношението си. Нямаше да е лесно.

Луиз заключи и се качи в комбито. Беше започнала да чувства Сейнт Джуд като дом през последната година. Не беше сигурна дали с Алигейтър Баю това щеше да се повтори. Когато се премести в Сейнт Джуд, беше й се сторил твърде различен от Средния Запад, беше решила, че никога няма да свикне с Юга.

Но Алигейтър Баю беше съвсем различен. Единият град беше едно от средоточията на щата, а другият дори трудно можеше да се нарече град. Местеше се на изолирано, провинциално място. Всеки познаваше всекиго, а тя щеше да се чувства още по-чужда отпреди.