Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (11)

Глава единадесета

Луиз се взираше в патешкия портрет над бюрото на шефа си и си припомни елена и последните му мигове в претъпканата стая, вмирисана на притоплени полуфабрикатни вечери. Тя стисна юмруци.

След произшествието с елена г-н Фоули бързо бе съумял да пресъздаде първоначалния безпорядък в офиса си. Подът гъмжеше от нови книги, чакащи реда си в каталога, стари книги за изхвърляне и купчини аудиокниги. Покрай стените имаше нови библиотечки, вече препълнени. Само на педя от крака на Луиз се мъдреха няколко прашни папки. Силвия пък стоеше през две купчини книги, а токчето й подпираше колекция енциклопедии от 1970-те. Мястото не ставаше за сядане, защото всички столове бяха отрупани със същото като по пода.

Г-н Фоули не бе предложил да разчисти столовете. Държеше се толкова негостоприемно, че направо можеше да си е заключил вратата и да не ги пуска вътре. Силвия побутна енциклопедиите назад и се втренчи в директора.

— Хората работят от девет до пет през седмицата — започна тя. — Няма как да идват в библиотеката в работно време.

— Не всички работят тогава — отвърна г-н Фоули. Хвърли поглед към екрана и натисна нещо с мишката, може би проверяваше датата на следващата конференция по развъждане на кози. — А и биха могли да идват в обедната си почивка.

— Много хора от тук работят в Сейнт Джуд. Не е като да могат просто да отскочат — каза Луиз.

— Няма нужда да ни плащате допълнително — каза Силвия.

— Който работи през съответната вечер, ще идва малко по-късно на следващата сутрин. В събота ще ни трябват само двама души, а за петък — двама по-малко, защото и бездруго е спокоен ден. Няма да изисква допълнителни средства, само малко по-големи сметки за консумативи, задето ще стоим отворени няколко часа повече.

— Винаги сме били отворени от осем до пет в работните дни и никой не се е оплаквал — каза г-н Фоули.

Луиз почти подбели очи. Сякаш някой искаше да дава му свои собствени предложения, познавайки го. Освен това той почти не излизаше от офиса си по цял ден и избягваше всякакви контакти с хората по принцип.

Луиз още не бе разрешила мистерията как се е оказал начело на енорийската библиотечна система. Изглежда, ненавиждаше работата си, служителите си и посетителите. Тя бе почти сигурна и че дори не чете.

— Започнахме вечерни компютърни курсове. Мат трябва да стои до по-късно. Защо не оставим и останалата част от библиотеката отворена? — настоя Силвия.

Г-н Фоули отвърна с пренебрежително сумтене.

— Трябва да се връщам на работа.

Силвия подритна отново енциклопедиите и най-горната тупна на земята.

— Трябва да поговорим и за наличните материали — продължи тя.

— Какво им е?

— Това сигурно е единствената библиотека в двайсет и първи век без мултимедия. Да не говорим за книги с изобразителни колекции, комикси, дори образователни книжки за най-малките.

— Библиотеките са за книги. Ако сте приключили, имам работа.

— Не — каза Силвия. — Трябва да разберете нещо. Тази библиотека загива. На последното гласуване хората са избрали да не отделят от данъците си, за да я издържат. Ако това се повтори, няма да можете да покривате дори сметката за тока. Определено няма да можете да плащате заплати. Ако не положите елементарни усилия, например да купувате материали, които хората искат да разглеждат, и да поддържате работно време, когато могат да идват, ще решат, че вече не им трябваме.

Г-н Фоули свали очилата си и ги лъсна на ризата си.

— В случай че не сте чували, има нещо, наречено „Нетфликс“ — вметна Луиз.

— Както и нещо, наречено „Барнс & Ноубъл“ — продължи Силвия. Тук сме да предлагаме нещо на хората, което не могат да си позволят. Също така ще предлагаме и образователни възможности, които иначе може да нямат. Ако не мислите, че това е мисията на една библиотека, ще си подам оставката и ще си намеря работа в „Уолмарт“. Защото така не мога да работя.

— Добре, не напускайте. Както щете. Стойте отворени до късно, стига да координирате графиците на останалите. Имам си достатъчно грижи и без това. Ще си помисля за мултимедията.

— Става — бързо каза Луиз, хващайки Силвия под ръка, за да я отведе, преди да продължи да спори.

* * *

Хоуп сложи ръце на кръста си.

— А, не, без такива.

— Хайде де — увещаваше я Силвия. — Само за ден на седмица. Идваш по обед и си тръгваш в девет. И всеки от екипа ще работи по една събота в месеца. Ще отчитаме посещаемостта — ако не се повиши, връщаме се към стария график. Освен това, първата седмица вечерята ще е от нас с Луиз.

— Така ли?

Луиз знаеше, че „нас“ значи нея, тъй като Силвия едва се оправяше с бъркани яйца.

— Да, разбира се, някакви сандвичи, подобни неща.

— А, не, ако ще оставам, искам гъмбо.

Хоуп вече се усмихваше.

— Аз пък чувам, че са ти страхотни кнедлите с пиле, но няма да го повярвам, докато не го видя.

— Знаеш, че не можеш да ме излъжеш. Няма да си правя кнедлите само задето ме предизвикваш. Трябва да направиш нещо специално, за да си ги заслужиш.

— Струваше си да опитам — каза Луиз. — Значи ще направя гъмбо. Може да съм янки, но умея да готвя.

— Ще повярвам, като видя.

Хоуп се върна с мързелива крачка в кабинката си. Спря се покрай бюрото на Силвия и хвана една от книгите, чакащи реда си за каталогизиране.

За разлика от Луиз, на Силвия не й липсваше академичният живот. Твърдеше, че след толкова суха проза, да чете романчета за вампири и мрачни тийнейджърски тайни, си било ваканция. Книгата, която Хоуп държеше, имаше на корицата си яркочервени устни, от които се процеждаше кръв.

— Боклуци — изкоментира тя и остави романа да тупне върху купчината. — Чувам, че окуражаваш тийнейджърите да четат тия ми ти безсмислици.

— Започнах тийн книжен клуб — каза Силвия. — Също така ще обиколя училищата, основните и средните, и ще изнеса няколко лекции. Опитвам се да уравновесявам между боклуците, които им се четат, и по-сериозните неща. Някои от тези, с пикантните корици, всъщност са доста добри.

Хоуп изсумтя.

— На хората няма да им хареса.

— Че се опитвам да навия децата да четат, вместо да гледат телевизия и да играят видеоигри?

— Ако четат тези глупости, все едно гледат телевизия.

— Хоуп, току-що ти казах…

— Знам само, че училищните библиотеки наоколо са забранили някои от тия книги.

— Ако някой се оплаква, кажи ми — каза Силвия.

— Дума да няма.

Хоуп се върна на бюрото си и отново се зае да изрязва хартиени цветчета за детската забава.

След работа Луиз седна в комбито си със Силвия и двете заразглеждаха списъка с налични къщи, които агентът й бе изпратил.

— Сигурна ли си, че искаш да ми помогнеш с някои огледи?

— Не ми харесва, че се местиш. Но естествено, че ще ти помогна да си потърсиш къща. Сигурна ли си, че го искаш?

— Не. Но трябва. — Луиз запали двигателя. — Когато купих къщата в Сейнт Джуд, не очаквах да остана без работа. Така де, заплатите ни тук са едва наполовина в сравнение с тамошните. Брендън каза, че ще ми даде още пари, но не мога да ги взема, а ако го направя, ще ги сложа в колежанския фонд на децата. Мразя да завися от него.

Силвия прокара ръка през косата си, нервен жест.

— Да, и ние започваме да пресушаваме кладенеца. Много се надявам Джейк да си намери скоро работа.

— Не искам да напускам щата — каза Луиз. — А и Брендън ще се побърка, понеже пък той се мести тук след няколко месеца. Нямам избор.

— Нали не си купуваш къща тук само за да го избягваш? — попита Силвия.

Мисълта бе хрумвала на Луиз. Колкото по-далеч от бившия й, толкова по-добре. С изключение на Брендън и Джулия обаче, нямаше причина тя да живее в Сейнт Джуд. Работата й беше в Алигейтър Баю.

— Не. Ще спестя много, задето няма да пътувам до работата. А и къщите тук са много по-евтини.

— Добре. Завий тук. Наближаваме първата.

Луиз забави ход и свърна вдясно по прясно асфалтирана улица. По пътя се точеше колона от пощенски кутии, но къщите бяха толкова встрани от пътя, че едва се виждаха през дърветата.

Из обширните дворове се забелязваха люлки, увиснали от огромни дъбове. Луиз си представи как децата си играят в сянката, докато тя си седи в люлеещия се стол на верандата. Новата й къща може би щеше да е по-хубава от старата.

Много малко вероятно — бюджетът й този път бе наполовина.

— Ето я — каза Силвия.

Улицата завършваше с низ от дървета, а пред тях ограда. Къщата беше последната от всички. Дворът бе обрасъл, тънеше в трева и напосоки засадени дървета. Луиз стигна до половината на алеята, за да огледа по-добре. Малкото бунгало бе обшито с дърво, а под него се виждаха циментови блокове за основи. Веранда имаше, но едва щеше да стигне за люлеещ се стол. Не бе образец на провинциален уют. Къщата отново й напомни за Адуел. Ако той разбереше, че Луиз се мести в Алигейтър Баю, щеше да я вземе за луда.

Луиз прочете табелата за продан.

— Поне е в бюджета ми.

Отвори вратата, пристъпи навън и потъна до глезените в кал.

— Силвия! Стой в колата.

Луиз изостави обувките си в дупката и заджапа от другата страна на колата.

— Какво? — Силвия се готвеше да забие десетсантиметровите си токчета в земята, когато видя къде стои Луиз. — Не съм си взела гумените ботуши. Ще трябва сама да огледаш.

Луиз си взе калните обувки от земята и ги хвърли в каросерията. Приседна в нея и се зае да си сваля чорапогащника. Тъкмо го смачкваше на топка, докато тършуваше с поглед за найлонови пликчета, когато видя откъм задънения край на улицата по алеята да наближава мъж.