Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (39)

Глава тридесет и девета

Бюро на Луиз беше една от масите, които църквата бе използвала, за да излага рекламните си материали. Тъй като не бяха открили какво да използват за прегради на кабинки, тя се бе установила в единия от ъглите на светилището на бившата църква. Силвия бе украсила останалата част от помещението с постери на библиотеката и бе преместила столовете до стените, за да има място за часовете й по зумба.

Луиз взе копие от „Повест за два града“, избора на Бриана за книжния клуб. От първата среща на клуба десетина души се бяха утвърдили като редовни членове, включително Сал. Понякога Луиз го улавяше да клати глава на приказките на по-възрастните жени, но сякаш му бе приятно, макар да мълчеше през повечето време. Говореха по телефона почти всяка нощ и тогава бе доста по-разговорлив.

Луиз бе благодарна на Брендън и Джулия, задето правеха съботните им срещи възможни. Дори само да работеха рамо до рамо във фермата, времето им заедно бе много ценно, възможност за нея да бъде за разнообразие възрастен човек.

Тя сложи каталогизираната книга на купчината с готовите и взе следващата. Хоуп излезе от някогашния офис на проповедника, където беше нейното бюро.

— Лоша новина имам.

Луиз подреди куличката си от книги.

— Какво има?

— Г-н Хенри. В болницата в Сейнт Джуд е. Инфаркт. Марша казва по-добре да отидем.

— Значи е бил в Оук Лейк, когато е станало?

Хоуп кимна.

— Марша каза, че отишъл да помогне да планират летните четива. Седял си и пиел кафе, изправил се и паднал. Гленда ще наглежда библиотеката тук.

В служебния фургон с всички останали Луиз се чувстваше като на училищен излет. Силвия караше, до нея Луиз, Лили и Мат бяха отзад, Хоуп по средата.

Силвия премести огледалото за обратно виждане, преди да излезе на шосето.

— Дали да вземем цветя, или нещо такова?

— По-късно — каза Хоуп. Луиз се обърна към нея.

— Чакай малко. Какво става всъщност?

— Не е буден.

— Не е в съзнание, така ли? — попита Лили, още по-плахо от обикновено.

Хоуп скръсти ръце и отказа да продума.

Болницата в Сейнт Джуд беше тъмнокафява, със сиви матови прозорци. Вътре цареше вечен полумрак.

Хоуп ги поведе към интензивното отделение — там трябваше да съобщят за какво са дошли на начумерената медицинска сестра, преди да им позволи да продължат.

Хоуп вървеше отпред. Силвия почти не беше казала и думичка, откакто бяха тръгнали от библиотеката. Изглеждаше уплашена за пръв път, откакто я познаваше Луиз.

Хоуп спря пред стая номер 31. Поколеба се, раменете й — нетипично отпуснати. Луиз пристъпи до нея и погледна вътре. Г-н Хенри лежеше на леглото, а лицето му почти не се виждаше изпод кислородната маска. Беше включен на система. До него седеше г-н Фоули, държеше другата му ръка, приличаше на уязвим стар човечец, а не на дребнав тиранин.

Хоуп отново изпъна гръб и тръгна напред.

— Здрасти, Фоули.

Шефът им вдигна глава. Лицето му бе лишено от всякакъв цвят, само под очите му тъмнееха кръгове. Беше отслабнал, кожата му висеше като широка дреха. Останалите служители също влязоха, пристъпвайки внимателно, сякаш се тревожеха, че ще събудят коматозния мъж.

— Здравейте, здравейте — повтори той механично, тонът му безжизнен като вида му.

— Какви ги вършиш последно време? — попита Хоуп. — Тръгна си и дума не каза.

Фоули сви рамене.

— Продадох ранчото.

— Защо пък го продаде?

— Приключих. С козите, с библиотеките, с всичко.

— Е, какво ще правиш сега?! — Силвия сложи ръка на рамото на Хоуп, намек да сниши тона. Хоуп се отдръпна.

— Вече имам достатъчно пари да се пенсионирам. Това и ще направя.

— Как така ще се пенсионираш? — Хоуп сложи ръце на кръста си. — Ще яхнеш коня и беж към залеза? Ще се запишеш в дом за стари хора?

— Не знам. Не знам.

— Какво ти става?

— Искаш ли да знаеш?

Г-н Фоули се изправи и посочи към Луиз и Силвия.

— Ей тези двете. С Хенри имахме хубава работа. Движехме заедно библиотеките. Беше си наша. Вие ни я взехте. И сега това.

— Пълни глупости — каза Хоуп. — Нищо не правехте, преди тези двете да дойдат. Шматкахте се като касиерки в празен магазин. Помня, че всеки път, когато някой предложеше да подобри нещо, ти го скастряше. Г-н Хенри искаше, но ти все казваше не. Изобщо не разбрах защо, но те уважаваше. Ти обаче само му пречеше. Пречеше на цялата библиотека, защото от всичко те е страх. Не поправяй каквото не е счупено, викаше. Е, как да не беше счупено? Луиз и Силвия накараха г-н Хенри да се поразмърда, запалиха отново искрицата. Опитваше се даже да го крие от теб, но на някои хора им позволяваше да вършат това-онова.

— Всичко развалихте! И него, и мен, и всичко! — Г-н Фоули пусна ръката на помощник-директора си. — Всичко е по ваша вина.

— Така г-н Хенри беше по-щастлив — каза Лили. Сложи ръка на устата си. — Е по-щастлив.

— Както щете. Напускам. Махам се. — Г-н Фоули сякаш се срина, а брадичката му увисна на гърдите. Започна да хълца и накрая зарида, сякаш никой не го гледаше. Лили му подаде кутия с кърпички, но той слабо блъсна ръката й.

След няколко минути се изправи, залюлявайки се, преди да възстанови равновесието си. Хоуп пристъпи напред, протегнала ръце за прегръдка. Той поклати глава и пристъпи встрани, покри лице с ръце. Останалите служители му направиха място, за да излезе. След като г-н Фоули си тръгна, Хоуп взе стола до леглото и седна, поемайки дланта на болния в своята, а в очите й избиха сълзи. Мат остави чашата за кафе на г-н Хенри на съседната масичка.

— Такова, ако му трябва.

Лили и Силвия седнаха на двата останали празни стола и се взряха в тялото на стареца. На Луиз й се струваше, че му е студено само с болничен чаршаф и тънко одеяло отгоре, но се боеше да го докосне. Когато влезе сестрата, за да им каже, че е време да си вървят, Луиз видя броеница в ръката на г-н Хенри. Хоуп проследи погледа й.

— Ти ли я остави там? — попита Луиз.

— Не. Сигурно ще да е бил Фоули.