Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (40)

Глава четиридесета

Луиз не бе сигурна за решението да остави Макс да отпразнува четвъртия си рожден ден в дома на Брендън и Джулия. Беше си представяла този ден във фермата на Сал, за да могат децата да тичат навън. Но понеже температурите обикаляха четирийсетте градуса днес, по-добре да разполагаха с по-голямо затворено пространство.

Брендън беше наел надуваем замък, прислонен на сянка в задния двор. Макс и приятелите му от училище подскачаха из него и се преструваха, че се обстрелват, без да обръщат внимание на потта, която се стичаше от тях. Зоуи не влизаше в замъка, а вместо това си играеше с Маделин и нейните залъгалки на моравата.

Луиз се радваше, че с Брендън вече се търпят достатъчно, за да споделят преживяването. Като цяло беше спазил обещанието си да не критикува родителските й умения. Нещата, които не му харесваха, просто ги променяше, като прическата на Макс и дрехите, които му бяха избрали с Джулия. Луиз не можеше да се оплаче, понеже тези две задължения с радост би оставила на другиго. За своя изненада, с удоволствие отпускаше малко от контрола си в замяна на добре дошлата помощ.

Силвия дойде при нея с две бутилки бира.

— Ей, момиче. Тази е за теб. Заслужи си я. Страшно парти.

— Нямам нищо общо с него — каза Луиз.

— Оставила си Брендън да хване юздите, което е умно и даже е мило. — Силвия звучеше малко подпийнала.

— Позволи ми да поканя Сал — каза Луиз, докато вземаше бирата.

Наблюдаваше Сал и Джейк, докато се правеха на недоволни, че са твърде големи за замъка, а после започнаха да кривят физиономии през прозорците му. Когато Сал си играеше с децата, Луиз си фантазираше, че той им е баща. Но сянката от катастрофалния й брак лека-полека се разсейваше.

— Мисля, че всичко ще е наред — каза Силвия като ехо на мислите й. — Ей, кога ще се жените с онзи приятел? Лятото не става, но есенните рокли са хубави. Дори коледните. Тези на шаферките ти може да са червени.

— О, я стига. А и нали в червено си била изглеждала цялата на петна.

— Да, но в зелено съм неотразима. Мисълта ми е, че времето си минава. Трябва да го накараш вече да ти предложи.

— Не съм се разбързала. Предния път не ми се получи, както знаеш.

— Млъкни, това нищо не значи.

— Значи, че този път ще внимавам повече.

— Значи ще му откажеш, ако те попита?

— Не съм го казала.

Сал махна на децата и си взе бира от хладилната чанта, преди да се присъедини към тях двете.

— За мен ли говорите нещо?

Луиз отвърна, преди Силвия да успее да изтърси нещо.

— Не. За тържеството на Джими, скоро предстои.

Сал отвори бирата.

— Кога скоро?

— Ами, забравих.

— Януари. Хубав месец за сватби — каза Силвия.

— Така ли? И защо? — Сал се загледа в етикета на бирата си.

Силвия отметна коса.

— Лудницата около Коледа е отминала. Приятно хладно е, може да носиш чорапи с роклята си. Предварваш пролетния сватбен сезон. И сигурно дори роклите са по-евтини през зимата.

— Е, полезна информация. Ще отида да нагледам момчетата.

Сал отпи от бутилката си и се върна при замъка.

— Ама че я свърши — каза Луиз.

— Ами че да, посях идеята в главата му.

— Мами! — Зоуи се появи в краката на Луиз, стиснала плюшения жираф на Маделин. — Конче!

— Това е жираф, миличка.

— Конче! — настоя Зоуи и се втурна обратно през моравата.

— Трябва да вляза, преди да получа топлинен удар.

Силвия довърши бирата си и взе бебето.

След като Брендън и Джулия успяха да убедят децата да излязат от замъка, всички влязоха в къщата и Макс сам духна свещичките на тортата, която Луиз му беше направила, което я просълзи.

Джулия наряза и поднесе тортата, която децата пренебрегнаха в полза на парти шапките и свирките.

— Време за подаръците! — обяви Джулия.

Макс се зае да разкъсва опаковките. Луиз се почуди дали Брендън е настоял на своето и му е взел образователна настолна игра, или се бе вслушал в предложението й за играчки на супергерои. Макс разкъса хартията на кутия с подозрителна форма на настолна игра и победоносно вдигна няколко фигурки.

— Еха! Супермен! Батман! Зеления фенер!

Джулия го снима с професионален на вид фотоапарат, а Брендън дори плахо се усмихна на Луиз.

Най-после започваха да действат съвместно като родители. И невероятно, но Луиз не завиждаше, а се радваше. Сал дойде при нея и я прегърна през кръста, което я зарадва още повече.

* * *

— Надявам се следващия сезон да е по-милостив към ягодовия ми експеримент — каза Сал, докато трупаше една върху друга торби с почва.

— И аз — отвърна Луиз. Една от задачите, с която се бе съгласила да му помогне след тържеството, беше да почистят оранжерията.

През лятото не се използваше много, каза й Сал, а обичал да подрежда нещата там, преди да започнат убийствените жеги. Тази година просто не му стигнало времето.

Част от причините да изостане от графика беше това, че помагаше на Луиз с работата в двора й и поправяше какво ли не из къщата й.

Също така постоянно бяха заедно и разговаряха с часове, когато децата бяха при Брендън и Джулия, или пък прекарваха цели следобеди в леглото. Беше божествено. Тъкмо бяха поразтребили бъркотията и започнаха да метат бетонния под, когато телефонът на Луиз иззвъня.

Изтича до чантата си, ужасена, че нещо се е случило с децата. Беше Силвия.

— Г-н Хенри е починал.

— Съжалявам да го чуя.

Луиз не беше изненадана. Откакто го бяха видели в болницата, получаваше от време на време нова информация от Хоуп, която настояваше, че няма нужда да ходят. Така и така не бил в съзнание.

Хоуп обаче се чувстваше задължена, тъй като сестра му, починала няколко години по-рано, била приятелка на майката на Хоуп.

— Поклонението е в понеделник. Ще ходим една по една, тъй че все ще има някой в библиотеката. — Силвия подсмръкна. — Беше мил човечец.

— Да, така е — каза Луиз. — Трябва да продължим да се борим за тази библиотека. Той го искаше.

* * *

Когато в пощата пристигна писмото за напускане на г-н Фоули, Гленда го даде на Хоуп. Луиз реши, че тя би го отворила веднага и би го окачила до картината на русия Исус, която проповедникът бе окачил в офиса си — вече този на Хоуп. Вместо това тя заобръща пожълтелия плик в ръце.

— Не ми се нрави как стана цялата работа — рече тя накрая.

Силвия дойде откъм импровизирания си отдел за детско-юношеска литература.

— Напусна. Това искахме, нали? Сега можем да свършим някаква работа, ако данъкът мине.

Хоуп плъзна нокът под печата.

— Този плик е стар като света. Даже лепилото не държи.

Извади написаното на печатна машина писмо и го прочете. Без да продума, го подаде на Силвия.

— Драги служители на библиотеката и членове на енорийското настоятелство, с това писмо официално подавам оставка — зачете тя. — Чувствам, че библиотеката пое по път, който противоречи на всичко, за което съм се трудил през последните си двайсет години като директор. Понеже нямам възможността да спра този разпад, предпочитам да се оттегля и да прекарам повече време с интересите си. С уважение, Фоули Хетфийлд. — Силвия сгъна наново писмото. — Прав ти път, дим да те няма, дяволе!

— Не беше дявол, просто старец — каза Хоуп.

— Казваше, че и ти не го харесваш — намеси се Луиз.

— Не го траех, но това не значи, че не е тъжно това, дето се случва с него.

Силвия натика писмото обратно в плика.

— Кое?

— Изгуби всичко, което обича: фермата си, библиотеката, г-н Хенри.

— Трябва да ми кажеш нещо — каза Луиз. Огледа се из библиотеката. Нямаше посетители. Въпреки това сниши глас. — Отдавна се чудя, но не знаех как да попитам. Двамата с г-н Хенри бяха ли…

Хоуп я прекъсна.

— Да. Не са живели в една къща, но всички знаеха, че са заедно.

— Чувствам се ужасно.

— Недей. Остава си зло старче. Г-н Хенри заслужаваше някой по-добър.

— Да, но сигурно е било трудно за двама мъже — каза Силвия. — Особено тук.

Хоуп взе писмото от Силвия и го прибра в задния си джоб.

— На никого не му пречеше. И не говореха много-много, де. Освен оня път, когато г-н Фоули го хванаха да си търси гаджета в парка в Сейнт Джуд.

— А стига бе! — Силвия окръгли уста. — Не е възможно.

— Възможно е. Аз трябваше да ходя до затвора посред нощ и да го измъквам. Много омекна с мен, поне за известно време. Г-н Хенри си беше светец да го търпи, и него, и козите му.