Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (35)

Глава тридесет и пета

Новата къща на Брендън беше бяло миниимение и повече приличаше на направено от глазура, отколкото от дърво и боя.

— Замък за принцеси! — възкликна Зоуи.

Тя вече не искаше никой да я вдига от седалката й, тъй че Луиз отвори вратата на джипа, махна й колана и отстъпи назад. Момиченцето слезе само и скокна на моравата, която имаше вид на изкуствен спортен терен.

Макс също слезе и се ококори.

— Това ли е на татко къщата?

— Да. Той и г-жа Джулия се нанесоха миналата седмица — каза Луиз.

Разкошът на мястото бе в ярък контраст със собствената й скромна къща. Не й и трябваше нещо голямо и засукано, но това тук я караше да се чувства като слугиня. Потисна желанието си да избяга, докато водеше децата по калдъръма, с който бе застлана алейката към входа.

— Искаш ли да натиснеш звънеца?

Макс изтича напред и застана на пръсти.

— Не го стигам.

— Зоуи натисне!

Зоуи се запрепъва напред и се разплака, когато не стигна първа. Луиз вдигна Макс и му даде да натисне звънеца.

— Ти ще го натиснеш следващия път — каза тя.

По личицето на Зоуи се разтекоха сълзи. Бузите й добиваха цвят на ужилено червено, когато плачеше, а сега сякаш по команда се появиха и морави петна. Да дава уроци на децата си точно пред дома на бившия си мъж, не си струваше, ако ще Брендън да види дъщеря си, сякаш е изгубила домашния си любимец.

Луиз я вдигна и Зоуи натисна звънеца точно когато вратата се отвори.

Джулия вдигна вежди, като видя необичайната картинка. Носеше потник, изрязан около пъпа, впити карирани панталони с висока талия и сандали с връзки в римски стил.

Дрехите й изглеждаха прясно изгладени.

— Искаше да натисне звънеца — обясни Луиз.

— Брендън отиде на обяд, ще се върне скоро.

Джулия ги поведе към кухнята — съперничеше си дори с тази на Силвия по стил и удобства. Всичко беше ново: белите рафтове, плотовете от шарен гранит, уредите от неръждаема стомана, професионалните котлони и вградената в стената двойна фурна. Почти целият под беше отрупан с кутии — Джулия разопакова една от тях и вдигна голяма чугунена тенджера с цвят на огън.

Луиз изгледа с копнеж скъпото пособие. Макар Брендън да не можеше дори вода да си кипне, обичаше да опитва нови неща и някога бе окуражавал кулинарните експерименти на Луиз. Понякога й липсваха дните, в които правеше задушен във вино петел и агнешко, пълнено със зеленяши.

— Дори не знам какво да правя с това — каза Джулия. — И тежи.

Макс и Зоуи откриха малко вестници, използвани за уплътнение в кашона, и ги превърнаха в конфети. Поне не трошаха съдовете.

Луиз отвори още един кашон. Още съдини в безупречно състояние.

— Брендън ли ти купи всичко това?

Джулия натика чугунената тенджера в един от ниските шкафове.

— Да, мисли си, че ще се науча да готвя. Ама че шега.

— Може да те науча — каза Луиз и веднага съжали. Наистина не искаше да дава готварски уроци на заместничката си.

— Благодаря, но нямам време. А и не ме е грижа. — Джулия се разрови по-надълбоко в кашона. — А това какво е?

— Уред за задушаване на ориз. Ще ми се да имах един от тези.

— Ето, вземи го. Ще му кажа, че се е изгубил при преместването.

— Сигурна ли си? Това сигурно е скъпо.

— Приеми го за подарък.

Джулия отвори едно чекмедже и започна да тика в него шпатули, преси за чесън и лъжици за салата.

— Благодаря. — Луиз натика уреда в бездруго празната си, но голяма чанта.

— Казва, че ако не се науча да готвя, той ще се научи — каза Джулия. — Мога само да си представя колко ще отнеме това.

— Ще си купи един куп засукани машинки и ще се откаже след няколко седмици.

Луиз помогна на Джулия да извади и подреди един чисто нов кухненски робот и лъскав черен миксер.

Известно време работеха мълчаливо. Луиз се радваше, че не й е познато нищо от купите, чиниите, тенджерите и дори приборите.

Брендън й беше оставил всичко от кухнята и бе купил нови.

При все това беше много странно да помага в новия му дом, който той щеше да дели с друга жена.

Джулия даде на Макс и Зоуи нови кутии с пастели и книжки за оцветяване, когато им писна вестникът. Зад една от кутиите в ъгъла бе скрита детска масичка с две столчета и Джулия я изнесе напред, като сложи и напитки върху нея. Даже имаше от чашките, които Зоуи харесваше. Брендън никога не се бе интересувал от това какво предпочитат децата му. Джулия сигурно бе забелязала какво обича Зоуи при последното им посещение. Или беше извадила късмет.

Толкова много неща за Зоуи и Макс бяха известни само на Луиз — любимите им храни и предавания, фразите, които използваха най-често, как Зоуи се чумереше, докато се смее, настойчивостта на Макс да си слага две сламки в сокчетата. Нямаше нищо против, че учителите в забавачницата знаеха за някои от тях, но от мисълта тази чужда жена да ги научи стомахът й се преобръщаше.

Входната врата проскърца и децата вдигнаха глави.

— Мами, какво е това? — попита Зоуи.

— Мисля, че е татко ти. — Луиз разопакова поредната чиния. Със сигурност бившият й не би очаквал топло посрещане от нея.

— Хей. — Брендън остави два хартиени плика на плота. — Взех суши за възрастните и пица за децата.

— Пица! — извика Макс. — Обичам пица!

Брендън отвори кутиите с пицата и разчисти кухненския остров. На плота пък подреди пластмасовите кутии със суши.

Макс взе няколко парчета лют салам от пицата си и ги хвърли в кутията на сестра си.

— Заповядай.

— Добре.

Зоуи ги изяде, а после започна да щипе разтопен кашкавал от пицата си.

Джулия спря с подреждането на чаши, за да си вземе едно зеленчуково ролце и да го натопи във фъстъчения сос.

— Луиз, защо не оставиш децата при нас за малко и да отидеш на пазар или където решиш?

Луиз застина, а пръчиците й увиснаха над едно парче със сьомга. Планът й беше да разгледа новата къща на Брендън и да продължи с децата към парка. Дори не й беше хрумнало да ги оставя.

— Искате ли да останете тук?

— Да, добре — изфъфли Макс през хапката си пица.

— Сигурна ли си, че е добра идея? Имаме доста разопаковане за довършване — каза Брендън.

— Нищо им няма.

Джулия смигна на Луиз и ловко вдигна с пръчиците си парче нигири.

Вече в колата си, Луиз поседя миг, без да потегля, опитвайки се да реши накъде сега.

Още от самото начало й се щеше да се разкара от новия дом на Брендън и Джулия възможно най-бързо, а сега не знаеше какво да прави със себе си. Имаше само един вариант — да отиде до фермата на Сал. Боеше се да се обади и да научи, че не е там. Вместо това пое навън от университетския квартал и излезе на шосето.

Караваната му беше празна — никой не отвори, когато тя позвъни на вратата. Какво й беше казал по телефона предната вечер? Щял да поправя ограда? Или да помага на сестра си?

Проправи си път по обраслата алейка към оранжерията, по петите й вървяха две от по-големите чихуахуа на Сал. Тя ги отпъди, преди да отвори вратата. Сал клечеше пред редица саксии — изглеждаше разтревожен.

Нима новите ягоди вече бяха загинали? Тя сложи ръка на рамото му.

— Как са ягодите?

— Засега оцеляват — каза той. — Франсис, фермерът, който ми ги продаде, каза, че са кръстоска между сорт, който е много вкусен, и такъв, който е устойчив на мъх. Но и така ми каза, че си искат грижи. На буболечките им се услаждат, а и мъхът ще се появи, ако не внимаваш. Опитвам с някои нехимични спрейове и ги повдигам, за да не се навлажняват. Ще видим. Къде са децата?

— Брендън искаше да отидем да му разгледаме къщата и той и Джулия — по-скоро само тя, — искаха децата да поостанат.

— Можеше да ми се обадиш. Щях да дойде да те взема и да отидем на вечеря.

— Исках да дойда тук. Малко да се измъкна, нали разбираш?

Сал кимна.

— Съжалявам, че не можахме да планираме нищо за уикенда. Много съм зает покрай края на сезона. През лятото ще съм по-свободен. Е, ще берем боровинки, но няма да имаме събития тук. По-късно днес би трябвало да съм прибрал всичко — имаме голям обор, където държа нещата от лехата извън сезона. Искаш ли нещо за обяд? Имам шунка и кисели краставички, Бета ги е правила.

— Звучи много добре.

Докато вървяха към караваната, Луиз му разказа за сушито и за къщата, и за книжките за оцветяване, и за чашката на Зоуи. Докато влязат, почти се беше разплакала.

— Виж, малките ще са наред. — Сал отиде да вземе две бири от кухнята. — Баща ми беше самолетен механик, казвал ли съм ти?

— Споменавал си — каза Луиз.

— Имаше друг апартамент във Флорида, защото много често се налагаше да остава там. През уикендите, когато си беше вкъщи, спеше до обед и после трябваше да му помагам със задачите вкъщи. Да косим моравата, да събираме листа. Не исках — исках да си играя с приятелите. Но предполагам, че това е бил начинът да прекара време с мен. — Сал подаде на Луиз една бира и седна на кухненската маса. — Децата имат нужда да са с баща си. Така добиват по-пълно усещане кои са. Освен това, ако бащата не иска да ги вижда, чувстват, че са сбъркали в нещо. Още не са достатъчно големи, за да го осъзнаят, но скоро ще са.

Луиз отпи и кимна, опитвайки се да владее емоциите си. Сал не й казваше нищо ново, но го караше да звучи просто и разбираемо. Брендън не беше враг, беше баща на децата й.

Сал извади буркана с домашни краставички, една тенекия с шунка, нарязано топено сирене, горчица и майонеза.

— „Блу плейт“ — каза Луиз.

— М? — Сал се пообърна, стиснал плик с нарязан хляб.

— Майонезата, „Блу плейт“ е по-добра от „Крафт“.

Сал се ухили, докато отваряше плика.

— Ще запомня.

Извади две чинии и се зае да маже хляба с горчица.

— Обикновено ям по два, ти колко искаш?

— Един ми стига, мерси.

Докато го наблюдаваше, Луиз се поуспокои. Беше прав.

Децата щяха да са наред. Отпи отново от бирата си.

* * *

Когато се върна при Брендън да вземе децата, той вече беше готов със списък. Не си беше записал нещата в молескиновия тефтер, но очевидно ги бе подредил в главата си.

— Ябълков сок — каза той. — Децата не спират да искат. Знаеш ли, че в него има арсеник?

Луиз не знаеше. Той продължи:

— Зоуи не иска да използва тоалетната. Докога щеше да чакаш, за да я научиш? И не знае нито букви, нито цифри. Трябва вече да я учиш на тези неща. Бърка цветовете. Познава само розовото.

Луиз чакаше. Нямаше смисъл да спори с него. Трябваше да го понесе някак, без да губи контрол. Мислеше за Сал — това помагаше.

— Макс не знае елементарна аритметика, нито автоматичните думи.

Автоматични думи? Луиз нямаше представа за какво говори той, но си придаде сериозен вид. Брендън не се спираше:

— Може да брои, но не може да събира. Косата му е твърде дълга. А с тези шорти и голямата риза изглежда все едно няма гащи. А когато отиде до тоалетната, забелязах, че бельото му е наобратно. Чорапите му също са различни.

Джулия се появи зад съпруга си.

— Здрасти. Децата си прекараха чудесно. Благодаря, че им позволи да останат.

Луиз се усмихна насила. Реши да предположи, че Джулия не е имала участие в списъка.

— Дано са се държали добре.

— О, да. Защо стоите на прага? Влез — каза Джулия и пое обратно по коридора.

Брендън изглеждаше, сякаш му се ще да продължи с изреждането. Със сигурност беше намерил за какво да се хване: Зоуи носеше твърде много розово, Макс имаше мръсно зад ушите и т.н.

Зоуи се втурна право в краката на майка си.

— Мами!

Луиз я прегърна здраво.

— Забавлявахте ли се?

— Аз гледа телевизор — каза Зоуи.

Този път Луиз се усмихна наистина. Брендън можеше да я критикува непрестанно, но ги беше оставил да седят залепени за телевизора. Зад Зоуи Макс седеше на меко кожено кресло, не откъсваше поглед от Спондж Боб.

— Хей, мами, гледам Спондж Боб — каза той.

— Виждам — отвърна Луиз. — Но е време да тръгваме. Кажи чао-чао на тате и г-жа Джулия.

— Искам да догледам.

— Има още само няколко минути — каза Джулия. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. — Луиз се облегна на креслото, с гръб към телевизора.

Брендън отвори бутилка вино и си наля.

— Мислим да ядем някъде навън. Имаш ли предложения?

— Ами, не съм била из ресторантите наоколо. Силвия казва, че бистро „Мезон“ е добро.

— Това къде е?

— Тръгнете по улица „Гардън“ и после вдясно по „Комърс“.

На Луиз й се искаше да отиде там със Сал, но й беше достатъчно приятно просто да яде сандвичи с шунка с него и да му помага да прибере тракторите играчки, дървените кончета и масите за пикник, които той и сестра му вадеха за събитията из ягодовите лехи. Луиз и Брендън често нямаха какво да си кажат, докато бяха женени. Но със Сал това някак никога не се случваше. Брендън я зяпаше.

— Добре ли си?

— Да, бях се замислила. Защо?

— Говорех ти.

— А, извинявай. Какво казваше?

— Няма значение.

Надписите бяха започнали и Джулия изключи телевизора.

— Време е да вървите, деца. Ще се видим следващия път.

Луиз изпита рязка паника. Не се бяха разбрали за посещенията. Според закона правата бяха изцяло нейни, понеже на Брендън не му се сменяха памперси. Но сега неминуемо щеше да е различно.

— Следващата събота? — предложи той.

— Да, става.

— Ще поддържаме връзка — каза Джулия.