Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (27)

Глава двадесет и седма

Сутринта, когато трябваше да пристигне Брендън, Луиз просто искаше да си остане в леглото. Преди години, когато си беше събрал дрехите, за да си тръгне, я беше обвинил, че се е запуснала след ражданията.

— Можеше поне да се запишеш на фитнес — беше й казал. Тя така и не се опита да му напомни, че понеже той отказва да помага с децата, не й остава време за сън, камо ли за тренировки. Също така не отбеляза, че и той не е стъпвал във фитнес. „Слаб“ и „във форма“ не значеха едно и също. Докато прекрачваше прага й с куфара си, тя си позволи да хвърли критичен поглед към мършавите му ръце и врат. Напук на реалността се надяваше никога повече да не го вижда, но с децата това бе невъзможно, разбира се. А сега се връщаше за постоянно в живота й.

Докато оправяше косата на Зоуи, Макс изтича във всекидневната, нахлузил само вълнена шапка и нищо друго.

— Може ли да гледам телевизия?

— Не и преди да се облечеш. Гащи, панталони, риза, чорапи и обувки. Без шапка.

След като той се върна отново на бегом в стаята си, Луиз успя да преглътне смеха си и да оформи що-годе прилични плитки на Зоуи. Малката имаше стъписващо количество коса и макар на Луиз да й отнемаше поне пет минути всяка сутрин, за да я оправя, сърце не й даваше да я подстриже.

Избра дрехи за Зоуи. Панталонките бяха твърде малки, а ризката вече не стигаше даже до пъпа й.

— Ще си висока като татко си — каза тя.

— Татко — повтори Зоуи.

Луиз почти се разрида, но успя да се усмихне на Зоуи, докато й търсеше рокля.

— Хайде да облечем тази.

— Рок’я.

Зоуи грабна чорапогащника си и се опита сама да си го сложи. И двата й крака влязоха в единия крачол.

Макс се върна, облечен, с дрехите отзад напред.

— Може ли да гледам телевизия?

— Още не. Трябва да си сложиш ризата и панталоните правилно. С картинката отпред, нали помниш?

Макс се загледа надолу и си свали ризата.

Сега пък беше с вътрешната част навън. Луиз я оправи и му я подаде. Реши да не се занимава с панталоните му. Бяха с ниско дъно, така или иначе никой нямаше да забележи.

Докато Макс и Зоуи седяха пред телевизора, Луиз се зае да разчисти. Децата бяха украсили кухненските рафтове с маркери и стикери, масата и подът лепнеха, а по котлона се мяркаха изкипели останки от соса за спагети от предната вечер. Нямаше как да се справи с всичко преди работа. Съдовете бяха приоритет.

Тя ги намести в миялната, а междувременно забърса котлона с гъба.

В работата така и не можеше да се съсредоточи върху каталогизирането. Сватбата на Брендън рядко бе твърде далеч от мислите й, но някак не бе приела, че наистина ще се случи. Не и досега. Целият труд да постави дистанция — емоционална и физическа — между себе си и него бе нахалост. Видеше ли го отново, можеше да се върне към поведението си отпреди, когато се бе превърнала в негова подлога.

Не можеше да го позволи. Трябваше да отстоява решенията си — за работата и за децата, независимо колко я критикуваше. Беше преполовила количката с книги и тъкмо излизаше за тренировката си в обедната почивка, когато той се обади.

— Ей, пристигнахме.

— На работа съм, а децата са на училище.

Тя се опита да отпие от кафето си, но чашата се разклати в ръката й.

Внимателно я остави на бюрото.

— Ще ги взема — каза Брендън.

— Не си в списъка с хора, които може да ги вземат.

— Аз съм баща им.

— Няма значение. Трябва да си в списъка, а забравих да те добавя. Съжалявам. Виж, изчакай до пет и половина, докато приключа работа.

— И какво да правя дотогава? Щяхме да ги доведем да плуват в хотелския басейн.

Луиз искаше да се пресегне през телефона и да хване бившия си за реверите. Не че щеше да помогне.

— Зоуи е на две, а Макс е на три и половина. Не могат да плуват. Вече ти го казах.

— Не е моя вината, че не си ги научила.

Във фантазията си Луиз пусна реверите на Брендън и сграбчи гърлото му.

— Макс ходи на уроци миналото лято. Това не значи, че може да плува. Хотелските басейни са дълбоки.

— Е, и? Ще ги наглеждаме.

— Това са децата ми. Не ми харесва предложението ти.

— Те са и мои деца.

— Все едно си личи по нещо.

— Защо мислиш, че се местя? Защото обичам жегата и буболечки в калта? — Брендън натърти на „кал“.

— Не каза ли, че лесотехническият ти е предложил повече пари?

— Нямаше да си направя труда, ако не бе завлякла децата ми тук.

— Само тук можех да си намеря работа по специалността!

Луиз така се беше разтреперила, че се боеше от паническа атака. Затвори очи и започна да брои: едно, две, три, четири, пет…

Брендън шумно изхъмка.

— Виж, не искам да споря. Просто искам да видя децата.

Луиз отвори очи и впери поглед в стената на кабинката си, към различните по цвят и размер кръгчета, които Зоуи й беше нарисувала.

— Хайде тогава утре. С Джулия релаксирайте в хотела един ден и ги вземете на сутринта.

— Луиз, в града сме само за няколко дни.

— Да, но…

— В шест. Ще имаш време да ги приготвиш. Ще ги изведем на вечеря и ще ги върнем навреме за лягане.

Луиз вдигна глава — г-н Фоули излизаше от офиса. Ако я чуеше, че говори по телефона, щеше да се побърка. Не й се разправяше с още един задник.

— Добре, добре.

Затвори, хвърли телефона в чантата си и излезе. Въпреки все още рискованата й финансова ситуация, Луиз не беше прекратила членството си във фитнеса. Не заради Брендън, а заради себе си. След малко сметки беше решила, че може да си го позволи, ако спре с храната от закусвални и ходенето по кафенета.

Докато свърши часът й по вдигане на тежести, тя се бе изпотила и умираше от глад, но поне се беше успокоила. Изяде един сандвич със сирене и изпи един студен чай по пътя обратно към работата.

— Къде ходи бе, момиче? — попита я Силвия.

— Във фитнеса. Обедна почивка. — Луиз си седна на мястото. — Мислех, че още си в училище и говориш за книги.

— Децата обядват сега, но се връщам след няколко минути. Пробвах да ти звънна. Бившият ти е тук.

— Брендън? Тук, в библиотеката?

Силвия кимна.

— Със сладката си годеничка. Но умалителното не й пасва. Кльощава е, но е висока почти колкото мен. Ама че мацка.

— Знам, знам. Стига със солта в раната. Какво правят тук, по дяволите?

— Искал да види къде работиш. Гаджето му не изглежда много развълнувана. Тя с какво се занимава?

На Луиз й прилоша. Сипа си още чай.

— Завършила студентка по английски е.

— От агънцата в кошарата си е подбрал, значи?

— Мисля, че е на двайсет и пет.

— Блях. — Силвия отметна коса. — Искаш ли да им кажа да си ходят? Че те няма, трябвало е да се прибереш, нещо такова?

— Не. Отивам след няколко минути.

Силвия си взе чантата и купчината романчета със страдащи тийнейджъри на кориците.

— Трябва да вървя. Успех, моето момиче.

Луиз допи чая и се опита да се успокои.

Понеже знаеше, че ще се вижда с Джулия, беше си сложила най-високите токчета. Дори така щеше да е с десетина сантиметра по-ниска от нея. Да не говорим за всичко останало — чупливата руса коса, съвършената кожа и зъби… Първия път, когато Луиз видя Джулия да хвърля погледи на Брендън на онова съдбовно събиране на катедрата, знаеше, че е в беда. По онова време обаче не знаеше, че Джулия е и блестящ студент и споделяше страстта на Брендън към британската литература от 19-ти век.

Луиз се изправи и погледна към офиса на г-н Фоули. Тъмнееше. Беше си тръгнал по-рано. Директорът вече не отчиташе дори четирийсет часа на седмица. Не че трябваше да се отчита като всички останали. Подмина офиса му и зърна бившия си в общото помещение. Пое си дълбоко въздух и излезе.

Брендън се подпираше на регистратурата. Не можеше да повярва, че Луиз е паднала толкова ниско. Алигейтър Баю беше нищо и никаква отбивка покрай магистралата, а тази библиотека — депресираща малка кутийка. Чувстваше, сякаш трябва да навлече каубойска шапка и ботуши, за да пасне на това село. Беше довлякъл Джулия тук против волята й — тя все така не разбираше защо той толкова държи да види къде работи бившата му жена. Е, беше любопитен, нищо повече. Луиз дори не му беше казала за новата си работа; той трябваше да се обади в лесотехническия и да научи от секретарката на факултета.

Джулия демонстрираше пренебрежението си, забивайки поглед в телефона си. Голяма изненада. Брендън се обърна към служебния вход точно когато Луиз излизаше. Изглеждаше същата като последния път, когато се видяха.

Никога не боядисваше косата си, нито пък се интересуваше от модните тенденции. Той позна полата й, червено-бяла, с геометрични шарки: самият той й беше помогнал да я избере, отдавна, когато бяха отишли на пазар. Джулия пък никога не пазеше дреха повече от два сезона. Брендън не знаеше какво прави тя с тях след това. Но Джулия винаги изглеждаше фантастично и сама си плащаше за дрехите, тъй че не му влизаше в работата.

— Най-после се върна! Мислех, че работиш тук — каза той вместо поздрав.

— Обедна почивка — отвърна Луиз с неразгадаемо изражение. — Здрасти, Джулия.

— Здрасти. — Джулия не вдигна поглед от телефона си.

— Е, какво има за правене наоколо? — попита Брендън.

— Не много.

Лицето на Луиз все така не издаваше нищо. Презираше го — това се виждаше. Той не можеше да я вини особено, но почти от година бяха разведени. Не можеше ли да се държи с него като с човешко същество? Да е вежлива поне пред Джулия? Не че годеницата му я бе грижа. Сигурно нищо не беше чула от разговора, ако можеше да се нарече така.

Той сниши глас.

— Сериозно, това ли е най-доброто, което си намери?

Луиз видимо стисна зъби.

— Трябва да се връщам на работа.

Една библиотекарка, кестенява и свита на вид, мина зад регистратурата с празна количка за книги на колелца.

— Мога ли да ви помогна?

— Не, благодаря — каза Брендън. — Тъкмо си тръгвахме. Всъщност знаете ли някое хубаво място за обяд?

Погледът на жената зашари между Брендън, Джулия и Луиз. Очевидно се опитваше да прецени ситуацията и не успяваше.

— Ресторантът на Антъни зад ъгъла и барът „Мейн Стрийт“ са ви единствените варианти, освен ако не искате пържено пиле от бензиностанцията — отвърна жената.

— Благодаря. — Брендън вече беше решил да се върнат в Сейнт Джуд.

След като Брендън и Джулия си тръгнаха, Луиз не можеше да свърши никаква работа. Каталогизира книги два часа, но успя едва да преполови количката си. Не можеше да спре да мисли за Джулия и цялото й спиращо дъха съвършенство. За разлика от Луиз, библиотекарката с несигурна работа, Джулия беше обещаващ млад докторант. Когато завършеше дисертацията си, щеше да получи оферти от цялата страна. Разбира се, ако искаше да остане с Брендън, щеше да се закотви в Луизиана, също като Луиз. Макар че щатът си беше съвсем наред, поне докато не беше дошъл Брендън.

— Трябваше просто да си дам ден почивка — каза Луиз, отваряйки нова книга на заглавната страница.

Силвия подаде глава над преградата между кабинките им.

— Трябваше да дойдеш на лекцията ми. Тия тийнейджъри ще ме уморят от смях. Така са се ентусиазирали за тайната игра, която планирам — да знаеш какви въпроси ми задаваха за костюмите, какви са условията… Мисля, че беше отлична идея, нищо че сама се хваля.

Луиз остави романа настрана. Съмняваше се средношколците да я разведрят. В момента се сещаше само за трима души и двама бяха в забавачката.

— Знам кое ще те накара да се почувстваш по-добре — каза Силвия и многозначително повдигна вежди. — Тъкмо влезе Сал.

— Откъде разбра? Да не би да имаш суперсили?

— Телепатия за сексапилни мъжкари. — Силвия отново скри глава, а след малко гривните й затракаха по клавиатурата. — Не, просто чувам как си говори с Лили отвън, прави му мили очи.

— Малко е възрастна.

— Остави я на мира. Нека пофлиртува.

Това, че Сал беше дошъл, моментално я извади от мрачния унес. Тя избута количката с книги встрани и излезе от кабинката си.

Когато влезе в главното помещение, бръчиците около очите на Сал се оформиха в усмивка.

— Какво ще ми препоръчаш? — попита.

— Ами, ще трябва да помисля.

— Лили чете само тийнейджърски розови романи — каза Сал. — Изобщо не ми помогна.

Лили го зяпаше все едно беше шоколадова торта върху Брадли Купър.

— Сал е такъв шегобиец.

— Ще ти наглеждам регистратурата, ако искаш да започнеш обедната си почивка — предложи й Луиз.

Лили се поколеба, но се предаде.

— Ще съм в кухнята, ако ви трябвам. До после, Сал.

Сал отдаде чест и отново се облегна на регистратурата.

— Ще съм честен. Не ми трябват още книги, все още.

Луиз погледна към дланите си. Къси, четвъртити пръсти, без маникюр, без дори лак. Никога не би могла да се съревновава с Джулия. Ако годеницата на Брендън беше тук, дали Сал щеше да говори повече с нея?

— Защо си дошъл тогава?

— Понеже бившият ти е в града, реших, че ще ти дойде добре една вечеря навън.

— С удоволствие. Той иска да вземе децата довечера. Не мога да ги трая, нито него, нито съвършената му годеница. И тя беше тук с него преди два часа, с русата си прекрасност, за да ми срине самочувствието.

— Да, и аз прецених, че сигурно няма да ти е приятно. — Той извади иззад гърба си една червена роза. — Знам, че не е Свети Валентин, но реших, че ще имаш нужда. Отглеждам ги в оранжерията. Дори не знам защо реших да ги засадя. Може би съм се надявал, че ще има на кого да ги подарявам.

Луиз взе розата и погали листенцата й.

— Благодаря. Трябва да ти призная, че съм известна с това, че убивам растения. Не нарочно.

— Не се тревожи. Само я потопи във вода. Мисля, че някъде в кухнята Хоуп държи вазичка. Дано те радва.

— Прекрасна е.

— Не колкото теб.

И просто така, Джулия се стопи от ума на Луиз. Щеше да се съсредоточи върху хубавото, особено върху този извънредно привлекателен фермер пред нея.