Емили Б. Когбърн
Луизиана спасява библиотеката (24)

Глава двадесет и четвърта

Луиз седеше в кабинката си с третата чаша кафе от обяд насам. Още един ден на умора. Само веднъж й се щеше да спи цяла нощ, без прекъсвания.

Обикновено се будеше Зоуи, но напоследък Макс се измъчваше от кошмари, сигурно заради новата къща. Обикновено заспиваше след малко успокоение и приказка на айпада, още един подарък от Брендън. Понякога обаче се будеше само час по-късно. Луиз бе така отмаляла, че я боляха очите. Дори бе опитала да спи в колата в обедната почивка. Не помагаше.

Силвия показа глава над преградата на кабинката.

— Десетима души — каза.

Луиз примигна, опитвайки се да се съсредоточи.

— За кое?

— Готварският курс на Хоуп. Доста добре като начало.

Проскърцаха маратонки и се показа и Хоуп.

— Не искам да го спира, както е пробвал с вашите зумби. Искам всичко да се знае. Отивам да му кажа.

— Добре, но г-н Хенри вече одобри — подхвърли Силвия, докато вкарваше количката с новите юношески книги в кабинката си.

Луиз глътна още кафе и успя да довърши каталогизирането на собствената си количка с кримки. След няколко минути беше вече на път към рафтовете, където да ги подреди, когато Хоуп излезе от офиса на директора. Блъсна вратата, а щорите зашляпаха по стъклото, докато тя излизаше от задната врата, без да каже нищо на Луиз и Силвия.

— Трябва да я хванем. — Силвия закрачи почти бежешком към вратата. — Хоуп, чакай.

— Не, писна ми. Махам се оттук. Този човек ми скъса вече нервите.

Хоуп махна небрежно с ръка и продължи напред.

— Поне ни кажи какво стана — подкани я Луиз.

Хоуп се качи в пикапа си.

— Искате да знаете? Елате с мен.

— Къде отиваш?

— Фермата на Сал.

— Не можем просто да си тръгнем — каза Луиз. Примамваше я възможността да види Сал, но работната й етика не й позволяваше да остави работата си. Дори от столовата преди години не се бе измъквала, макар да я мразеше.

— Както щеш. — Хоуп понечи да затвори вратата.

— Защо не? И бездруго приключваме след час — каза Силвия. — Нека мързеливият негодник да стои и да маркира книги за разнообразие.

Хоуп се ухили.

— Не, Лили е там, тя ще се погрижи. Освен това и бездруго ще остане за вечерната смяна.

— Чакайте, трябва да взема нещо. Не тръгвайте без мен. — Силвия се затича обратно, изумително бърза върху десетсантиметровите си токове. Върна се с лаптопа си, отново на бегом, и после се натикаха в купето на пикапа, Луиз по средата, опряла бедро в това на Силвия.

— Да минем да се понатискаме на задната седалка? — предложи Силвия.

Луиз се засмя. Наистина в училище се беше тъпкала така в кола.

— Само ако ме заведеш после на бала. Не съм толкова лесна.

Хоуп запали и тръгна.

— Каза ми да си махам дебелото четирибуквие от офиса. Само дето не го каза толкова меко. Познавам го, откак бяхме малки. Не може да ми говори така. — Тя хвърли кос поглед към Луиз. — Наистина сте му бръкнали в окото.

— Нищо не сме правили — каза Силвия.

— Еми, сменихте графика, започнахте програмите за юноши, книжни клубове, зумба. Не обича да ви гледа как променяте нещата. Той си е добре на службицата. Не ще нищо различно. Мрази различното. И двамата помним времето, когато знаехме чия е всяка кола по главната улица, тогава се казваше улица „Хетфийлд“, на баща му беше кръстена. На тази улица най-напред построиха тяхната къща, тогава полето беше още голо. Сега човек едва излиза на шосето сутрин, толкова голямо движение има. И аз съм така.

— Това не му дава право постоянно да се прави на диктатор на дребно — възрази Луиз.

— Естествено, че не. И съм бясна като миеща мечка на дърво. Направо ми иде да си хвърля оставката и да се върна в детската градина. Малките деца ще са ми по-малко беля от него. — Силвия се притисна във вратата, когато Хоуп взе един завой малко рязко.

— А защо ще ходим във фермата на Сал?

— Защото може да успее да ме успокои. Ако сестра му е там, може и вечеря да получим даже.

— Няма ли да възразят, ако им се натресем? — попита Луиз, готвейки се за поредния остър завой.

— Хич. Рода са ми. А и му се ще да види момичето от Минесота пак.

Силвия смуши Луиз в ребрата, малко по-силно от нужното.

— Ох!

Хоуп стигна до новия квартал на Луиз и забави пред къщата й.

— Как се нагаждаш към новия дом?

— Добре. Хубаво е тук. Дори не съзнавах колко шумна е магистралата, преди да се окажем далеч от нея.

С изключение на кошмарите на Макс, децата бързо привикнаха с новата къща. Прекарваха часове в задния двор, играеха в пясъчника и на люлката. Не забелязваха, че къщата е по-малка, нито че килимът е износен, а линолеумът се лющи по ъглите.

Хоуп спря колата. Посочи с палец към къщата срещу тази на Луиз.

— Срещна ли вече Петигрю?

— Още не.

— Старата ни гледа в момента. Преместила се е с първия си мъж още през 56-та и си викам, че не ще да е мръднала от оня прозорец оттогава. Хилда ходи да им носи по някой кекс от време на време и казва, че си имат от онези тапицираните столове и телевизор като кашон, все едно си в тв предаване отпреди петдесет години. Един пръст прахоляк по всичко. — Хоуп стартира отново и зави по алеята, водеща до дома на Сал. — Но са кротки, де. Трябва да се отбиеш и да се представиш някой път. Веднъж в седмицата Сал си докарва косачката и им оправя ливадата.

Луиз кимна, но не слушаше внимателно. Едва за втори път гостуваше на Сал. Наистина ли беше толкова зает, колкото твърдеше? Или караше по-бавно по други причини? Очевидно я харесваше — сестра му едва ли можеше сама да го принуди да прекара цял ден, оправяйки задния й двор. Трябва да е било негова идея. Или просто й се щеше да вярва в това.

* * *

Когато Сал чу автомобила по алеята си, заобиколи кемпера, за да види кой е. Февруари беше най-заетият му месец. Ягодите бяха започнали да зреят, а Бета практически беше затворила фризьорския си салон, за да му помага с обиколките по училищата и уикендите на откритите врати. Децата идваха да берат, да си играят, да учат за земеделието. Обичаше да вижда полетата си пълни с деца, работници и приятели, но имаше толкова много за вършене, че нямаше време даже да мисли. Все му се искаше да се обади на Луиз, но така и не стигаше дотам. Дори сега беше край кемпера си само за да нахрани кучетата и да нагледа ягодите в оранжерията си. Беше Хоуп. Позна червения й пикап. Първа слезе Силвия и кучетата моментално я обградиха, а когато приклекна, се надпреварваха да ближат лицето й. След като Луиз и Хоуп също слязоха, някои насочиха вниманието си към тях. Луиз носеше светлосин жакет и пола с ниски черни обувки. Беше разкошна, но Сал предпочиташе дънките и каубойските й ботуши. Най-малкото тези дрехи й изглеждаха неудобни — все скришом подпъхваше ризата си в полата или пък опъваше чорапогащника си.

Хоуп си проправи път през кучетата, разбутвайки ги с гумения си ботуш.

— Сал, чихуахуатата ти ни нападат.

Сал подсвирна. Две от животинките хукнаха към него, а останалите продължиха да душат новодошлите.

— Ще трябва да извините добичетата, нямат много обноски. Виждам, че си докарала цялата библиотека.

— Не, Лили и Мат ги няма — каза Хоуп.

— Така си е. Ще влизате ли? Малко е хладно днес, особено за без якета. — Вдигна вежди. — Г-н Фоули ли ви изгони?

— Точно тъй — каза Хоуп. — И по-добре да ме склониш утре да се появя пак там, иначе ти и Бета ще ме храните всеки ден.

— Тя няма да възрази.

Сал задържа вратата, докато влязат всички, заедно с кучетата, които знаеха, че е време за ядене. Радваше се да види Луиз и се наруга наум, задето не й се беше обадил. Зает беше, но не можеше ли да отдели минутка? Или се боеше? Притесняваше се, че ще се изложи някак или че тя ще му разбие още крехкото сърце?

— Имам бял боб за цяла рота, ако искате да останете. Бета намина и го сложи в гърнето сутринта. Както казах, обича да храни хората.

— Най-напред искам бира — каза Хоуп.

— Вземи си от хладилника. — Сал загреба храната на кучетата и те се подредиха да ядат, размахали опашки.

Силвия и Луиз седнаха на кухненската маса, докато Хоуп тършуваше в хладилника. Сал седна до Луиз. Щеше му се да са насаме, за да се извини, задето не поддържаше по-често връзка.

— Е, не сте ми казали какво правите тук — каза той. Хоуп му подаде бира и изпи половината от своята, преди също да седне.

— Онзи мухльо, за когото работим, беше груб и ми скъса нервите. Писна ми от глупостите му.

— Е, нищо ново, нали? Хайде, Хоуп, познаваме Фоули достатъчно отдавна, можем да го очакваме от него.

— Не, сега е друго. Откак Луиз и Силвия започнаха работа, не спира да ме тормози. Вика на всички, ако си говорим, праща нагли имейли. Казах му, че искам да започна уроци по готвене, а той вика, че храната ми смърдяла. Знае, че не е вярно! Да не сме третокласници!

— Луиз и аз сме проблемът, дума да няма — каза Силвия.

Хоуп изсумтя.

— Не сте вие. Той е.

— Енорийските настоятели се срещат днес — каза Луиз. — Г-н Фоули може да мисли, че сме проблем, но трябва да покажем на тях, че не бива да ни мислят за такъв.

— Направо ми беше изскочило от главата — рече Хоуп.

— Желая ви успех. Г-жа Гъндерсън е от желязо. За нищо не гласува, което не е предложила сама.

Сал се облегна назад на стола си. Искаше да им помогне да спасят някак библиотеката, но знаеше колко е влиятелна Гъндерсън. Обменната й монета бяха услугите, а който влезеше в черния й тефтер, беше наказван. Можеше да се окаже спрян, задето е карал пет километра в час над ограничението или пък изправен пред настоятелите по силата на някаква никому неизвестна наредба за райониране.

— Просто трябва да я издухаме — каза Силвия. — Образно казано. Луиз и аз работихме като луди по презентацията.

— Каквото видях, изглеждаше добре. — Хоуп вдигна бирата си за наздраве. — Наистина ви желая успех.

— Значи можем да разчитаме на помощта ти — и Силвия запримига свенливо срещу Хоуп.

— Ама, разбира се. Особено след днес. Може да сте градски момичета, но сте прави за цялата работа, няма спор.

Кучетата навириха уши, а миг по-късно по алеята се чу втора кола. Сал беше изгубил представа за времето.

Беше обещал на Бета да й помогне да привършат заедно работата по лехите. Сигурно вече беше преброила парите, беше изпратила работниците, беше се уверила, че всички приспособления са прибрани, и всичко беше заключила. Сал й беше длъжник.

Довърши бирата си и отвори вратата. Бета се качи по стълбите с шоколадов кейк в ръце. Остави го на масата и свали кафявото си космато палто, докато кучетата подскачаха покрай коленете й.

— Виждам, че си имаш компания. Добре, че сготвих повече боб.

— Трябва да ядат по-бързо и да ходят на срещата на настоятелството — каза Сал.

— Божичко, трябва ли да ходите? Онези хора цяла нощ ще говорят празни приказки.

— Е, заради данъка за библиотеката е. Искаш ли и фасул?

— Онзи, който консервира миналия месец? Ако само това имаш. — Бета седна на масата.

— Естествено, че само това имам, какво си очаквала? Козе сирене и минирукола?

— От време на време.

— Има ли как да помогнем? — попита Силвия.

— Не, оправих се.

Сал взе буркан с консервиран фасул от шкафа си и го изсипа в една тенджера.

Бета се изправи.

— Нека направя ориза. Последния път го изгори.

— Ти стой там. Аз ще го направя — каза Хоуп и се засуети покрай Сал, търсейки дълбок тиган.

Сал се върна на мястото си, докато жените поемаха нещата в ръце. Така му беше писано явно.

* * *

Докато довършат парчетата си от кейка на Бета, Луиз искаше само да се излегне на дивана и да заспи, но предстоящата среща не й даваше мира. Щеше ли една янки и една градска мадама от Ню Орлиънс да надвият г-жа Гъндерсън?

— Ето какво ще ти кажа, Бета — рече Хоуп. — Този кейк почти ме кара да си мисля, че мога да се справя с онзи проклетник. И с г-жа Гъндерсън.

— Предполагам, че и с двамата ще трябва да се оправяш — каза Бета, кръстосвайки крака.

— Да, шефът ни сигурно също ще е там. И хич не се радва какво се мъчат да направят тези двете. По-добре да тръгваме. Благодарско ви и на двамата.

Хоуп потупа корем и се изправи. Когато всички излязоха, Луиз се обърна към Сал.

— Още ти дължа онази среща, задето ми оправи двора. Сватбата на бившия ми няма да се брои за такава.

— Дължиш ми, така е — каза той. — Но доколкото помня, чешмата в банята ти капе.

— Значи у нас.

— Само кажи кога.

Нямаше причина Луиз да не го покани в петък вечер. Но се поколеба. Скоростта на пулса й я плашеше, когато той беше близо до нея. Не искаше някой мъж пак да я стъпче.

— Ще ти се обадя допълнително — каза му.

Слънцето се спускаше и студен вятър раздипли прахоляка в двора на Сал. Луиз побърза към колата.

— Позабави се — каза Силвия. — Почти тръгнахме без теб.

Луиз не си направи труда да отвърне. Трябваше да каже на Сал колко го харесва и колко иска да го покани на вечеря. Не можеше да позволи опитът й с Брендън да унищожи всяка възможност за нова връзка. Само че сега не му беше времето да мисли за любовния си живот.

Трябваше да се съсредоточи върху презентацията.

— Силвия, готова ли си?

— Има си хас. — Силвия разкопча най-горното копче на блузата си. — Заредила съм си презентацията на лаптопа. Много ще им е трудно да ни откажат.

* * *

Хоуп ги откара по главната улица — подминаха пощенската станция и началното училище, преди да стигнат до общината. Паркингът вече беше пълен с пикапи и леки автомобили.

— Целият град с това ли се развлича? Нямате ли си кабелна? — почуди се Силвия.

Хоуп спря колата.

— Де да знам. Аз поне си имам по-смислена работа.

Бежовата стая без прозорци не бе по-топла от времето навън. На масата отпред имаше по една табелка с име и по един микрофон за всеки настоятел. Почти всички места в публиката бяха заети. Луиз разпозна много от лицата в десния край на стаята, макар да не ги знаеше по име. Зърна и г-жа Труди, Елинор, Елоиз и сестрите Би, както и майка им, на по-предните места. Г-н Фоули и г-н Хенри седяха няколко реда по-назад.

Не й се нравеше групичката в лявата част на стаята. Никого от тях не беше виждала редовно в библиотеката, а ако съдеше по начумерените им лица, не я и подкрепяха.

Един мъж в панталони цвят каки и журналистически бадж им направи знак да седнат на няколко празни седалки в дъното на стаята.

— Здрасти, Брю — поздрави го Хоуп, докато сядаха. — Доведох новите библиотекарки, Луизиана и Силвия.

— Страшна забава ви чака. Тези срещи никога не са скучни.

— Джерълд Брю пише за местния вестник. „Алигейтър Баю Газет“. Какво ти, направо го пише целия.

— Е, това не е справедливо. Имам двама служители.

Брю отвори бележника си, взе молива иззад ухото си и надраска нещо на страницата. Настоятелите тъкмо влизаха — заемаха местата си.

Марти Прат и Дилайла Пъркинс можеха да са сестри — и двете със ситно къдрава, сивееща черна коса, и двете по-високи от повечето мъже в настоятелството. Но докато роклята на Прат беше консервативна и тъмносиня, Пъркинс носеше шейсетарска рокля на големи бели точки и ботуши до коляното. Единственият мъж, по-висок от тях, беше преподобният Макдоналд, облечен в костюм с жилетка. Бо Фостър, председателят, оплешивяваше и бе пълен, като малко по-висока версия на г-н Фоули.

Когато влезе г-жа Гъндерсън, всички разговори секнаха. Тя носеше същия жакет и пола, с които я бяха видели в библиотеката първия път. Закрачи към масата на плътните си токове и си намести стола, преди да седне.

— Това е Гънд. Хати Гъндерсън. Тя командва. Всички други са само за параван — каза Брю.

— Да, знам коя е. — От гледката стомахът на Луиз се сви. Онази жена имаше властта да я уволни, да спре постъпленията на библиотеката, да я затвори изцяло, ако поиска. А ако г-жа Труди бе права, искаше.

Фостър удари с чукчето.

— Обявявам съвещанието за открито.

Брю подаде програмата на Луиз.

— Ще дискутират „Червена светлина“ преди вас. Дано сте се настанили удобно.

— Настоятел преподобният Макдоналд ще ни поведе в молитва, а след това г-жа Гъндерсън ще прочете клетвата за вярност.

— О, страхотно, преподобният Чийзбургер — измърмори Брю. — Ще измоли благословия от Бог за целия щат, преди да е доволен.

Макдоналд се изправи и сведе глава.

— Отче наш на небето, благодарим Ти за цялата ти благодат, с която си ни дарил. Молим от Теб благословията Ти за мъжете и жените, които се сражавате за свободата ни по света. Молим от Теб благословия и за децата ни. Всички деца, Отче наш, гладни и бездомни, и безпомощни на този свят. И нека не забравяме и неродените. Исусе, Отче наш, нека помним невинните животи, които още не са започнали. И, Отче наш, благодарим Ти за свободния пазар, тази прекрасна система, дарила тази благословена страна с толкова благодат. Напътствай ни тази вечер, та да вземем добри решения в нашата малка част от тази велика страна, Отче. И в това напътствай пътя ни и сърцата ни. Отче наш Исусе, желаем Твоята помощ в решенията, които касаят всички добри и достойни люде в града ни, в Твоя град.

Луиз отвори очи, колкото да хвърли поглед към Силвия. Тя се тресеше, мъчеше се да не прихне. Кого ли щеше да благослови след това? Рибарите? Проститутките в Ню Орлиънс? Срещата може би никога нямаше да започне.

Преподобният вдиша дълбоко, преди да продължи.

— Отче, помогни ни да вземем правилните решения в тази стая, тук и сега. Помогни ни да сторим право за хората от общността ни и особено за децата, които си познавал, преди още да се родят, Отче наш. Името ти славим. Амин.

Луиз и Силвия пропуснаха амина. Силвия прие добре отработено сериозно изражение, когато се обърнаха към знамето в ъгъла и изрецитираха клетвата за вярност.

— Първо в графика: да одобрим графика — каза Фостър, когато всички седнаха обратно по местата си. След това прочете документа бавно и със заекване.

— Наистина ли ще го прочете целия? — попита Луиз.

— Дума по дума — каза Брю.

Докато Фостър приключи, дланите на Луиз се потяха. Отново и отново репетираше наум презентацията, но така и не бе сигурна дали е достатъчно добра. Жалко, че нямаше как да махнат с магическа пръчка и да убедят скептиците. Щеше да им трябва, за да спечелят лявата половина на стаята. Дори усмивката на Силвия можеше да не е достатъчна.

— Имам ли предложение за одобрение? — попита Фостър.

Прат се обади:

— Предлагам.

— Това е информаторката ми — прошепна Брю.

— Познавам я. Дойде за часа по зумба на Силвия — каза Луиз.

— Наистина? — Брю погледна към Силвия над роговите рамки на очилата си. — Ще да е било интересна гледка.

— Аз също — каза Макдоналд.

— Всички „за“ да кажат „за“ — продължи Фостър. Последваха „за“-та.

Фостър взе отново графика и го вдигна пред лицето си.

— Второ. „Червена светлина“. Г-жо Гъндерсън.

Тя се прокашля.

— Да, както знаете, чувствам, че сгрешихме, като сключихме договор с тази фирма. Когато ми се обаждат хора от общността за коли, които превишават скоростта или минават на червено, това обикновено става в кварталите. А знаем защо „Червена светлина“ не иска да сложи оборудването си там. Не ги вълнува безопасността, а това да правят пари. Офисът на шерифа има нужда от собствен отдел по пътния контрол, а не тази частна компания.

— Все още има две години, преди да изтече договорът — отвърна Фостър. — Няма какво да направим.

— Можем да прегледаме възможностите си.

— Никой от нас не е подписал договора. Било е, преди да станем настоятели. Но сега сме задължени да го спазваме.

— Винаги има други възможности — каза г-жа Гъндерсън. — Ами ако преместим оборудването им на задънена улица? Или направим така, че да глобяват само хора, превишили скоростта с 30 км/ч?

— Говорят си за това на всяка среща — каза Брю. — Конят отдавна умря, а те го шибат ли, шибат.

Върна молива си зад ухото и се облегна назад на стола си.

— Не можем така — говореше Фостър. — Според договора трябва да оставим оборудването, където са го монтирали.

— Ще се срещнем с техни представители. Предлагам г-н Фостър и аз, заедно с адвоката ни, да се срещнем с „Червена светлина“ и да обсъдим възможностите.

Г-жа Гъндерсън заби показалец в масата.

— Потвърждавам — каза Макдоналд.

— Който подкрепя предложението, да каже „да“ — каза Фостър.

Настоятелите казаха „да“. Брю завъртя очи.

— Трето. Бюджетът на библиотеката. Г-н Фоули? — подкани го Фостър.

Г-н Фоули доближи катедрата до бюрото на настоятелите и свали микрофона, за да му пасва.

— Да, г-не. Всички имате извадки от бюджета ни за този месец. Трябва да имате и проекции за бюджета ни догодина. Винаги ми се иска да започвам тези неща отрано.

Г-жа Гъндерсън прелисти папката си.

— Г-н Фоули, за в бъдеще, ако има толкова много страници, предпочитам да са номерирани. Трудно е да ги посочвам, когато не знам последователността.

— Да, г-жо — каза г-н Фоули и се попрегърби. — Съжалявам.

Макар вече да го бе виждала, Луиз не можеше да се начуди на поведението му край енорийските настоятели. Гласът на шефа й звучеше напълно различно — беше като шимпанзе в присъствието на алфа-мъжкар.

— Значи, ако отгърнем на, нека видим… — Г-жа Гъндерсън многозначително прехвърли папката страница по страница. — На страница девет. Бюджетирали сте хиляда долара повече за принадлежности, отколкото миналата година. Наистина ли ви трябват толкова много моливи?

— Не, г-жо. Но всичко ще поскъпне от следващата година. Снабдителят ми каза…

— Тогава се посвийте. И се уверете, че служителите ви не крадат. Един Бог знае, с тези, които наемате…

— Да, г-жо.

— Продължаваме. На трета страница виждам, че сте увеличили бюджета си и за месечни сметки.

— Очаквам сметките ни да нараснат. Държим библиотеката отворена малко по-дълго в съботите…

Г-жа Гъндерсън го прекъсна.

— Забелязах, че в служебната стаичка има прозорци. Може през деня да оставяте осветлението изключено и да вдигате щорите там, поне през зимата, когато няма да става горещо.

Брю се плесна по челото. Г-жа Гъндерсън го изгледа ядно.

— Да, г-жо — отвърна г-н Фоули.

— А това удължено работно време? Посетителите възползват ли се?

— Да, г-жо. Служителите ми отбелязват двайсет процента по-висока посещаемост.

Луиз и Силвия се спогледаха. Бяха дали на Фоули данните за увеличението. Той се бе престорил на безразличен, но сега го съобщаваше изрично, без да споменава, че се бе противил, докато Силвия не го заплаши да напусне. Подмолен ход, но може би най-сетне бе застанал на тяхна страна.

— Това е добре, предполагам. Само че това увеличение не увеличава постъпленията, освен ако хората не забравят да си върнат книгите навреме. — Г-жа Гъндерсън отгърна страницата ненужно рязко. — Ами тази точка тук за „мултимедийно оборудване“? Не го помня в миналогодишния бюджет.

— Ами, г-жо, технологиите се променят. Трябва да не изоставаме.

Луиз и Силвия отново се спогледаха. Втора изненада. Г-н Фоули сякаш обмисляше да купи дивидита и дискове за библиотеката. Козият фермер може би имаше достатъчно акъл, за да осъзнае, че е грешал.

Луиз се беше умислила, докато г-жа Гъндерсън кълвеше из останалата част от бюджета. Може би трябваше да поговорят повече за детските програми. Да не споменават зумбата, защото г-н Фоули бе толкова против. Също така г-жа Гъндерсън сигурно би се скандализирала от предложението на Силвия да организират танцов купон в библиотеката. Ами електронните книги? Дали да говорят за тях — май че за това бяха съгласни с Гъндерсън?

Силвия я сръчка.

— Събуди се. Говорят за данъка.

— … да се позволи следното да стане част от предложенията на 14-ти май. Енорийски данък, валиден за десет години, от началото на септември.

Фостър четеше бавно и методично от някакъв законов документ.

Умът на Луиз отново се зарея. Върна се в настоящето, когато чу изпълнения с негодувание глас на г-жа Гъндерсън вместо слабото дуднене на Фостър.

— Чувствам, че библиотеката не е показала, че може да го постигне до момента. Защо ще караме енориашите да дават още?

— Библиотеката е важно образователно средство за децата ни — каза Прат.

— Моля ви. Всеки знае, че повечето просто прескачат до Сейнт Джуд и ползват тамошната библиотека. Тези, които изобщо още използват библиотеки.

— Но когато библиотеката ни стане по-добра, повече хора ще я използват.

— Наистина ли? Съмнявам се. Кой изобщо чете все още? Кой има време?

Фостър удари с чукчето.

— Давам думата на публиката. Някой тук желае ли да се застъпи за библиотеката?

Секретарката на настоятелството Реджина Люис се изправи от стола си до бюрото им. Реджина беше редовен посетител, почитателка на леки кримки и книги за градинарството. Луиз почувства лек оптимизъм, виждайки застъпничка.

— Мисля, че имаме молба за думата от две от новите библиотекарки, Силвия Джоунс и Луизиана Ричардсън — каза Реджина и се усмихна окуражително на Луиз.

— Моля, елате напред — каза Фостър. — Кажете имената и адресите си за протокола.

Силвия приглуши осветлението и включи лаптопа си в проектора.

— Искаме само да ви покажем малко от новите неща, които правим.

— Име и адрес, моля — каза г-жа Гъндерсън.

— Силвия Джоунс, Сейнт Джуд, ул. „Уайтхорс Уей“ 5990.

Г-жа Гъндерсън изсумтя неприязнено, разбирайки за „чужденката“. Луиз каза собствения си адрес, а Силвия натисна копче на лаптопа си. Появиха се сестрите Би.

— Това е общността ви — каза Силвия. — Ще ни се да мислим, че вече е и нашата. Тук сме, за да ви служим — на вас, — по всеки възможен начин.

Луиз се зае с проектора, превключвайки на неколцина ученици, събрани край масичка с книги в библиотеката.

— Образованието не спира в класната стая, нито когато децата завършат, нито пък когато навършат определена възраст. Предлагаме най-различни програми за деца и възрастни в най-различни сфери — здраве, изкуства, четене и прочие — каза Силвия.

Луиз премина през снимки на книжния си клуб, на клуба по зумба, на приказките в детския кът и Силвия, която учеше групичка тийнейджъри да си водят албуми с изрезки и записки за спомен.

Силвия продължи:

— Всички ние имаме да учим неща всеки ден. За да се издигаме в кариерата, да печелим повече, да живеем по-добре и да се забавляваме по-добре. Всичко това е важно. И всичко това е нещо, което предлагаме. Библиотеката не е само за книги, а за да увеличим възможностите на всички край себе си. Никого не изключваме, защото са твърде стари, твърде млади или твърде бедни. Служим на всички. Сега обаче бюджетът ни е изтънял. Миналата година гласоподавателите не са одобрили предложението за новия данък. Луиз и аз бяхме наети с федерална субсидия. Тя изтича тази година. Ако данъкът не мине, ще бъдем съкратени. Няма да останат служители, за да продължим с удълженото работно време в главния клон, нито да се опитаме да го въведем в другите. Всъщност всички клонове ще трябва да затварят в понеделниците, за да спестят пари. Бюджетите за снабдяването с нови книги ще бъдат замразени. На практика тази библиотека ще загине бавно и ще изгубим всичко, за което работим сега.

Силвия направи пауза, а Луиз превключи на снимка на фасадата на библиотеката.

— Данъкът ще позволи да направим някои подобрения. Трябва да поддържаме сградата, която не е получавала това от 80-те. Трябват ни средства за ново оборудване — обновени компютри, софтуер, дискове, дивидита, електронни четци и електронни книги. Имаме нужда и от още персонал, за да удължим работното си време допълнително, както и диапазона си от програми и да се свързваме с хора, които не могат да дойдат при нас. Тези сто и петдесет хиляди долара годишно не са много, но ще ни позволят поне да продължим напред, вместо да се връщаме назад.

— Ако това е всичко, г-жо Силвия, нека гласуваме — каза Фостър.

— Чакайте малко.

Хоуп се качи на платформата и каза името и адреса си.

— Отначало не подкрепях тези двете калпазанки, когато пристигнаха, хич даже. Мислех ги за двойка янки, дошли да правят бели.

— Ей, не съм янки — каза Силвия.

Хоуп вдигна ръка.

— Но размислих. Тези дами тук ги е грижа за нашата общност. Г-жа Луиз отначало сигурно е искала да си остане на работата в лесотехническия университет, може би и г-жа Силвия. Но после харесаха мястото и хората. Луизиана даже купи онази къща до братовчед ми Сал. Защото сме добри хора. И искаме да ставаме по-добри, по всички начини, които споменаха, и даже по някои, които не споменаха. Не може да разчитаме вечно Сейнт Джуд и Ню Орлиънс да ни носят на гръб. Тези двете ще ни помогнат. Това е то.

Г-жа Труди и приятелките й, семейство Би и някои от останалите край тях изръкопляскаха. У Луиз проблесна късче надежда.

Напред пристъпи и г-жа Труди, каза името и адреса си и се прокашля.

— Искам да кажа, от свое име и от името на г-жа Бриана, г-жа Елоиз, г-жа Елинор…

— Моля, давайте по същество, г-жо Труди — прекъсна я г-жа Гъндерсън.

— Всички ние, които използваме библиотеката. Тези дами ни дадоха много и мисля, че са заслужили подкрепата ни.

Г-жа Труди се върна на мястото си.

— Имаме още няколко молби за изказване — каза секретарката.

Урсула, жената, която се беше оплакала за книгата на дъщеря си, се изправи, в сив костюм и с мрачно изражение. Надеждата на Луиз трепна.

Брю се приведе към нея и прошепна:

— Това е Урсула Брусар. Ръководи една група, казват се „Луизиана без данъци“. Тя е против всичко, винаги.

Урсула започна.

— Не виждам защо да имаме библиотека. Децата си имат такива в училище. Останалите имаме интернет и книжарниците. Когато отидох последно в библиотеката, видях само група възрастни госпожи, които си вземаха розови романи и подобни боклуци. Защо просто не започнат да си разменят книги? Вече плащаме твърде много за подобни неща. Хората трябва да се грижат сами за себе си, а не да очакват правителството да върши всичко вместо тях.

— Благодаря ви за мнението, г-жо Брусар — каза Фостър. — Някой друг?

Заизреждаха се още данъкоплатци, все по примера на Урсула Брусар. Луиз се свличаше все по-надолу на стола си. Сякаш целият град беше срещу библиотеката. Брю отново се приведе.

— Не се тревожи твърде много за това. От един и същ отбор са, ако ме разбираш.

— Не.

— Имам предвид приятели на Гъндерсън. Кара ги да се изреждат, когато е против нещо. Създава илюзията, че цялата общност е против съответния казус.

Мъж с работни ботуши и дънки, провиснали отзад, завърши речта си за паразитите и социалните помощи и се върна на място.

Фостър удари отново с чукчето.

— Обявявам изслушването за приключено. Време е за предложение. Имаме ли?

— Предлагам да предложим. Така де, да включим данъка в бюлетината за гласуване — каза Марти Прат.

Г-жа Гъндерсън скръсти ръце върху пищния си скут.

Останалите настоятели забиха погледи в масата. Прат побутна Дилайла, но приятелката й не й обърна внимание.

— Предложението няма да се гласува без втори човек — каза Брю, докато пишеше в тефтера си.

Силвия се изправи.

— Чакайте, не може така.

Фостър я прониза с безизразен син поглед.

— Изказванията приключиха, моля, седнете.

Силвия седна, гледайки Брю въпросително. Той сви рамене.

— Няма какво да се направи сега.

— Предлагам да разгледаме въпроса отново на следващата среща — каза Прат.

— Дотогава ще е късно да го вкараме в бюлетината за май — каза г-жа Гъндерсън.

Фостър отново вдигна листа с графика пред себе си.

— Следващо по ред.

Хоуп изпуфтя шумно и се упъти към изхода. Луиз и Силвия я последваха. В комбито на Луиз й бе по-студено от всякога.

— Какво ще правим?

— Нищо — отвърна Хоуп, докато се суетеше с парното на колата. — Нещата приключиха.

— Не са — каза Силвия. — Изборите през май не са последните.

— Все едно са. Няма да включат предложението в бюлетината.

— Ще ми се да ми беше казала, че имам тази работа по субсидия, преди да си купя къща — каза Луиз.

— И аз току-що научих. — Силвия остави лаптопа на пода между краката си. — Г-н Хенри ми каза едва този следобед. Не знам защо. Може да е забравил или пък той и г-н Фоули не са искали да знаем.

Хоуп запали колата.

— Знаех, че нещата са на косъм, но и аз не знаех за никакви субсидии. По-добре да намерите как да си опазите работата.

— Мерси за съвета. Имаш ли идеи? — попита Силвия.

— Тц. Може да пробвате да го ударите на молитва.