Хокан Несер
Човек без куче (47) (Първият случай на инспектор Барбароти)

46

Ева Хермансон Грунт се наведе над кухненската маса и изгледа последователно сина си и мъжа си.

— Едно нещо разбрах през последните дни — подхвана тя.

— Беше тежко — обади се Лейф Грунт. — За всички ни.

— Разбрах, че трябва да мислим за Хенрик като за покойник. Защото той е покойник. Няма да можем да продължим напред, ако си въобразяваме друго.

— И аз мислих по този въпрос. Според мен си напълно права.

— И според мен — обади се Кристофер.

Ева Грунт Хермансон преплете пръсти около чашата с чай и известно време гледа замислено мъжа си и сина си.

— Изминалата година беше кошмарна — обобщи тя. — Но от сега нататък ще се опитваме да си спомняме само хубавите моменти с Хенрик и да не скърбим.

— Чудесна идея — съгласи се Лейф. — Какво ще кажеш, Кристофер?

— Да — младежът отметна дългия си перчем, за да вижда и двамата си родители.

Няколко секунди изминаха в мълчание. Лейф Грунт въздъхна.

— Добре тогава — обади се Ева. — Кристофер, трябва да се подстрижеш. Приятно ли мина практиката ти в Упсала?

— Да — Кристофер погледна към баща си. — Но се радвам, че се прибрах.

— Аз също. От сега нататък ще се опитваме да гледаме напред.

— Няма да ни навреди — кимна Лейф Грунт.

— Ще те помоля да ми обясниш положението малко по-подробно — каза Ева Бакман.

— Разбирам те, но от цяло денонощие не съм мигнал, ако нямаш нищо…

— С нож, казваш?

— Да, с нож. Девет прободни рани в гърба; последните шест, когато е паднал на пода.

— И призна веднага?

— Дори не се наложи да я питам.

— А той…

— Убил е Хенрик Грунт, да.

— Тя обясни ли защо?

— Трябва да помисля.

— Какво?

— Ще се наложи да помисля.

— Чух те, но не разбрах какво ще обмисляш.

— Ситуацията е малко деликатна. Сдобих се с достатъчно сведения за смъртта на Хенрик Грунт и за Якоб Вилниус. Но част от получената информация е излишна. Не си струва да я оповестяваме или да я вписваме в заключителния доклад. Ще трябва да помисля.

— Не те разбирам.

— Нормално е. Нека се изразя така: понякога истината се оказва малко надценявано бижу.

— Сигурно си го прочел в… „Патока Доналд“ или в някоя от онези книги, в които обичаш да си вреш носа.

— По дяволите, Бакман, защо се държиш така? Какво ти пречи просто да ме поздравиш заради приключването на случая?

— Ще имаш да вземаш — отвърна Ева Бакман и затвори.

Преди да заспи, той си припомни какво се бе случило през деня.

Стана толкова бързо — за минута „надценяваното бижу“ лъсна.

— Не разбирате ли… — попита той, — не разбирате ли, че не мога да приема показанията ви, без да ми кажете защо съпругът ви е убил Хенрик Грунт? Иначе как да съм сигурен, че не сте били съучастница в престъплението? Назовете ми причината.

Тя се поколеба само миг и му призна:

— Причината бях аз.

Той остана в пълно недоумение. После се досети. Разговорът им до този момент бе траял не повече от минута.

— Как се отървахте от тялото?

— Имаше авариен балкон и стълбище. Съвсем лесно.

Барбароти реши в момента да не задълбава във въпроси къде са заровили трупа. Стори му се маловажно. Повече го занимаваше проблемът как да постъпи с тази деликатна информация, обясняваща какво стои в дъното на цялата история, а именно отношенията между Кристина и Хенрик. Леля и племенник, прекрачили границата на позволеното, казано най-деликатно. Казано по-грубо: алкохолно опиянение и похотливост. Деянието им бе разбило толкова много, но налагаше ли се да се унищожава и малкото, останало непокътнато?

Уместен въпрос. До момента тайната знаеха само четирима души: Барбароти, Кристина, Кристофер и баща му. Защо да увеличава броя на информираните? В качеството си на полицейски служител и човек инспектор Барбароти беше ли длъжен да разголва безкомпромисно всеки факт от разследването пред широката общественост?

Предстоеше му тежко решение, но както се опита да обясни на Ева Бакман, сегашното му състояние не му позволяваше да се заеме с него. Спокоен заради свършената работа, Барбароти легна по гръб върху мекото хотелско легло, дръпна пердетата пред прозорците и сметна за подходящо да се свърже с евентуално съществуващия Господ, за да провери какъв ще бъде балансът Му. Ала Гунар не осъществи и това свое намерение, защото сънят се спусна над клепачите му като безгрижен, топъл летен ден.

Розмари Вундерлих Хермансон седеше в един бар на летището в Малага.

Самолетът, с който очакваше да пристигнат Кристина и Келвин, бе кацнал преди два часа. Тя изпи три чаши сладко вино и се обади шест пъти на дъщеря си, за да разбере защо не се е качила на самолета. Кристина не вдигна. Направо необяснимо. „Несериозница — ядоса се майка й. — Поне да беше звъннала да каже, че ще пътува със следващия полет. Какво толкова ще й струва!“ Първо Кристина се обади да съобщи, че се разделя с мъжа си и тръгва незабавно за Испания. А после изобщо не дойде. Явно се е разкаяла и се е сдобрила с него, но и през ум не й е минало да уведоми майка си да не я чака и да не се тревожи.

Розмари спокойно можеше да се обърне към персонала на летището и да поиска информация за списъка с пътниците в самолета, но тя, от една страна, знаеше колко зле говорят английски — винаги се стигаше до недоразумение, — а от друга, щеше да се почувства неловко да обяснява, че дъщеря й не се е появила, макар да е обещала. Навярно служителите щяха да сметнат случая за странен, а Розмари Вундерлих Хермансон нямаше сили да изпада в повече странни ситуации.

След час и половина се очакваше да пристигне втори самолет от Стокхолм. Този път с междинно кацане в Копенхаген, но Розмари се надяваше Кристина да се появи. Карл-Ерик бе отишъл да играе голф. От техния urbanizaciòn до летището се стигаше за четирийсет до шейсет минути с такси — в зависимост от трафика. Розмари предпочете да почака на летището. Ако Кристина наистина се намира на борда на самолета, това обяснява защо не й отговаря.

Розмари прие раздялата й с Якоб Вилниус. И без това не го харесваше особено. У него имаше нещо смущаващо. След като приключиха разговора снощи, тя се оживи само като си представи, че дъщеря й и внукът й ще живеят при нея известно време.

Въздъхна и си поръча още една чаша вино. Обичаше да упражнява скромните си познания по испански.