Хокан Несер
Човек без куче (17) (Първият случай на инспектор Барбароти)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Барбароти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Människa utan hund, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция
sqnka (2019)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Хокан Несер

Заглавие: Човек без куче

Преводач: Ева Кънева

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.02.2015

ISBN: 978-954-357-275-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10205

История

  1. — Добавяне

16

При малко по-различно стечение на обстоятелствата криминален инспектор Гунар Барбароти спокойно можеше да се казва Джузепе Ларшон.

При появата му на бял свят на 21 февруари 1960 баща му Джузепе Барбароти и майка му Мария Ларшон постигнаха съгласие по един-единствен въпрос: не желаеха да се виждат повече.

Колкото до всичко останало, двамата не можеха да се разберат. Разногласие, например, породи името на новороденото бебе (3880 грама, 54 сантиметра). Според Джузепе шведският бил селски, грубоват език и затова той настояваше името да е италианско. „Ако искаме момчето ни да получи добър старт в живота — заяви той, — трябва да му изберем хубаво име.“

Мама Мария изобщо не пожела да слуша подобни южняшки брътвежи, подклаждани само от емоции. Тя държеше синът й да носи нормално, традиционно скандинавско име. „Появи ли се в училище с име на макаронаджия или танцьор на танго, още от първия ден всички ще му се нахвърлят с подигравки.“ Джузепе бил свободен да си гелоса мустака и да си хване пътя към по-топли географски ширини, но не и да решава как ще се казва синът му.

Джузепе обясни колко важно за него е името и предупреди Мария, че ако продължава да му възразява, сериозно ще обмисли дали да не се ожени за нея, само и само да се сдобие със законово право да участва в избора на име на първородния си син, а после и с правото да определя правилата в семейния им живот.

Накрая стигнаха до компромис, защото се намеси съобразителната по-голяма сестра на Мария — Ингер, еднолична собственичка на лавка за кренвирши в градчето Катринехолм. Ингер убеди сестра си да не пренебрегва достойнствата на италианския език и я посъветва да не държи сляпо на своето, а да се опита да съчетае претенциите си с претенциите на Джузепе. Така ще постигне по-добър резултат, защото кренвирш с хляб винаги е за предпочитане пред кренвирш с кренвирш или хляб с хляб.

И така, нарекоха момчето Гунар Барбароти. Гунар — на починалия любим брат на двете сестри, Барбароти — на баща му, който си стегна багажа още докато майката лежеше в родилното отделение, и си замина за Болоня. И двете страни останаха що-годе доволни от решението. Все пак Джузепе Ларшон звучеше направо идиотски: вторият въпрос, по който мнението им съвпадаше.

 

 

Преди четири години съпругата му Хелена го напусна. Тогава четирийсет и една годишният Гунар сключи сделка с Господ. Ставаше дума за съществуването Му. По отношение на собственото си съществуване Гунар Барбароти не изпитваше никакви съмнения: бе получил много и доста болезнени доказателства. С Хелена живяха заедно петнайсет години. Родиха им се три деца и изведнъж — буквално от днес за утре — Гунар се озова в отбора на Опарилите се от брака. Това го накара да се съмнява във всичко. Съществуването на Бог не стоеше начело в дневния му ред. Занимаваха го по-скоро въпроси дали има смисъл да продължава да се бори с живота, къде е сгрешил, защо Хелена не му е казала нищо, какво ще прави вечер, когато няма работа в службата, и дали не е най-добре да си смени професията. Месец след убийствения удар, нанесен му от съдбата — Гунар вече се бе преместил в мрачния си тристаен апартамент на улица „Балдер“ в Шумлинге — Господ му се яви в поредната безсънна нощ.

Навярно Гунар сам предизвика появата му, като го извади от изтерзаната си душа, за да му поиска обяснение за участта си. Все едно. Важното е, че двамата проведоха дълъг и съдържателен разговор, който завърши със споменатата вече сделка.

Гунар Барбароти и Господ единодушно смятаха, че доказателствата за съществуването на последния, макар и многобройни, са твърде недостатъчни и неубедителни. Теолозите изтъкват ту едно, ту друго мимолетно явление и чрез типично за тях взиране в тези явления се опитват да защитят твърденията си. Анселм. Декарт. Тома Аквински. Гунар, от своя страна, търсеше нещо по-убедително, а Бог го увери, че напълно го разбира. Полицаят се стремеше към просто и рационално обяснение, което да реши въпроса. „Това ще отнеме време“, отбеляза Господ. „Добре, но само да не е твърде много“, настоя Гунар. Все пак разполагаше само с един житейски отрязък. Гунар поиска да разбере истината за съществуването на Бог, докато е още на Земята, а Господ го изслуша и без никакви възражения се съгласи и на това условие.

Накрая — наближаваше пет сутринта и един снегорин, подмамен от Дявола, започна да стърже по асфалта пред спалнята на Барбароти, та чак хвърчаха искри — двамата се споразумяха за следния доказателствен модел:

Ако Господ наистина съществува, следва Той да изслушва молитвите на клетите миряни и да ги изпълнява, доколкото смята за удачно. Ако някоя молба му се стори нередна и себична, има правото да я отхвърли, разбира се. Гунар Барбароти призна, че не си спомня Бог да е чул някоя негова молба. „А колко искрени молитви си отправял към Мен, мерзки агностико?“ Барбароти се позасрами от въпроса, защото не бе броил, но едва ли бяха много.

— Е, стига сме говорили за минали работи — предложи той. — От сега нататък съм готов да допусна съществуването Ти.

— All right[1] — заключи Господ.

— We have a deal[2] — кимна Гунар, сякаш бедният шведски език не можеше да изрази и побере споразумение от такъв мащаб.

Сключиха сделка за период от десет години. През това време Гунар Барбароти ще проверява съществуването на Господ, като отправя към Него само основателни молитви и после записва в купен специално за целта бележник доколко Бог ги е удовлетворил или не.

Барбароти, разбира се, се задължи да не моли Господ за идиотщини: за големи печалби от лотария или конни надбягвания, за красиви нимфи, които се появяват изневиделица и искат само да се сгушат в обятията на криминалния инспектор. Подобни егоистични капризи не се позволяваха според споразумението им. Гунар имаше право да моли Всевишния за помощ само за реално изпълними неща, които не му носят материални облаги; за неща, които стават при малко повечко късмет и не вредят на никого. Например, молитва за спокоен сън, за хубаво време по време на разходка с лодка или молитва дъщеря му Сара да се сдобри с най-добрата си приятелка Луис.

После Гунар (след като се консултира с Господ, разбира се) създаде точкова система, за да оценява колко голяма е вероятността Бог да съществува. Ако Господ не чуеше молитвите му, Гунар му пишеше минус, тоест отнемаше му една точка. В противен случай обаче Господ получаваше в актива си една, две или дори три точки.

Година след развода Господ не съществуваше. Беше натрупал само 18 плюса срещу цели 39 минуса и следователно имаше отрицателен баланс от — 21 точки. През втората година нещата се пооправиха и Господ дръпна напред до — 15. На третата изгуби три точки и се получиха — 18. През четвъртата година обаче — тоест настоящата — настъпи пълен обрат. Още през май Господ успя да обърне баланса в положителен, а през юли натрупа актив от шест точки и се водеше, че съществува. Но за жалост бързо изгуби преднината си заради дъждовна и потискаща седмица в Шотландия, ушна инфекция и есен, преминала в тежка и слабоефективна полицейска работа. Точно днес, в четвъртък, 22 декември — девет дни преди края на годината — Господ изоставаше на две точки от екзистенциалния минимум. Е, от маратона оставаха още шест години, разбира се, но би било смешно Гунар да празнува идването на всяка нова година, изпълнен със смирена надежда, че на света наистина съществува висша сила, към която да се обърне в тежък момент.

Поне така смяташе Гунар Барбароти. Вероятно затова снощи отправи към Господ отчаяна молитва, носеща три точки: ако Господ прояви разум и я удовлетвори, ще успее да „изплува“, така да се каже. Само с някаква си нищожна точка над минимума, естествено, но в послеслов към молитвата, отправена няколко минути след като се събуди сутринта — тоест преди по-малко от час, — Гунар обеща, ако вероятно съществуващият Всевишен благоволи да чуе искането му, да не го тормози с повече молби до нова година и да го остави на спокойствие поне десет дни. Точно преди настъпването на новата година, Господи, как ти се струва? От такова предложение как да не ти падне шапката!

Господ му отговори, че няма навика да носи украшения на главата Си, но ще се опита да изпълни желанието на инспектора с обичайната доброжелателност и обективност.

Гунар Му обърна внимание, че бърза, защото влакът тръгва в 13:25 и ако преди това не се случи нищо, сделката им пропада. Казано направо и без украшения.

— I see[3] — каза Господ.

— Good[4] — отвърна Гунар.

Молитвата Гунар отправи по случай Коледа.

Още след неочаквания разрив в отношенията им с Хелена — между Коледа и Нова година преди четири години — Гунар Барбароти изгуби желание дори да имитира някогашното си въодушевление преди Коледа. С бившата му съпруга не възприеха идеята да отбелязват празниците заедно заради децата — решение, което представляваше по-скоро правило, отколкото изключение сред разделените двойки в приятелския им кръг. Вместо това се спряха на системата за редуване: една Коледа трите им деца празнуваха с майка си, следващата — с баща си и така нататък. Тази година дойде ред Гунар да посреща Ларш и Мартин в тристайния си апартамент в Шумлинге. Най-голямото дете, Сара, осемнайсетгодишна гимназистка, живееше постоянно при баща си. Пожела да остане при него след развода. Нейното решение изненада Гунар, но и го зарадва извънредно много.

Колкото до деветгодишния Ларш и единайсетгодишния Мартин, двамата живееха с майка си в Сьодертеле. По-точно, с майка си и с втория й мъж. Допреди няколко месеца, Фредрик Фюрехаге се появи изневиделица след раздялата и Гунар веднага го нарочи за основен заподозрян. Барбароти обаче съумя да се въздържи от разследване по случая. Понякога достойнството е по-важно от желанието да разбереш истината. Съблюдаването на този принцип му коства няколко безсънни нощи, ала в крайна сметка преодоля съмненията, които го глождеха.

Този Фредрик се оказа истинско чудо. Притежаваше, общо взето без изключение, всички важни качества и достойнства, които липсваха на Барбароти. И така, Фредрик минаваше за идеалния мъж до септември миналата година, когато без никакви обяснения заряза Хелена, Ларш и Мартин заради тъмнокожа екзотична танцьорка от Кот д’Ивоар.

„Е, добре де — опита се да утеши Барбароти бившата си съпруга, — поне не е расист.“

Въпреки опитите му Хелена изпадна в нервна криза, а по същото време — сякаш проблемите с Фредрик не й стигаха — баща й, който живееше в северно шведско градче, получи инсулт. Старецът се отърва сравнително леко: оцеля, но получи пареза на лявата ръка и левия крак. „Каква ирония на съдбата“, помисли си Гунар Барбароти, защото бащата на Хелена, по професия миньор, беше заклет комунист. Тези две събития — появата на тъмнокожата танцьорка и болестта на миньора — накараха Барбароти да стане по-отстъпчив. След няколко телефонни разговора с Хелена — тя едва говореше през сълзи — Гунар склони да замине заедно със Сара за забутаното северно градче, където всички заедно да отпразнуват Коледа по семейному под полярната звезда. Баба и дядо. Гунар и Хелена. Трите деца.

Гунар даде това обещание в средата на октомври и оттогава не мина и ден, без да съжали. Ако на света съществуваха хора, които не можеше да понася, това бяха бившите му тъст и тъща.

Затова отправи към Господ горещата си молитва.

 

 

„О, Боже, Ти, в Чието съществуване се съмнявам, но не изключвам напълно, направи така, че нещо да осуети проклетото пътуване на север. Отърви и мен, и Сара от необходимостта да празнуваме с останалите. Позволи на мен и на дъщеря ми да отбележим спокойно Коледа в дома ни в Шумлинге с макарони, омар, «Не се сърди, човече», хубава книга и празнична сутрешна литургия, ако успеем да станем рано, вместо да ни пращаш на това окаяно семейно събиране, да не кажа погребение, на което седмина души ще се натъпчем в тясна, мразовита къща от азбестоцимент, където ни очакват душевен мрак, вледенени човешки отношения, вечно сърдит, полупарализиран стар комунист и съсипаната му съпруга. Направи каквото и да е, о, Боже, само не искам някой да пострада или да стане за смях. Ще ти дам някои идеи: ако, например, се подхлъзна на леда и си счупя някоя малка кост или върху главата ми падне лека ледена шушулка, това ще бъде достатъчно основателна причина да не пътуваме. Готов съм да пожертвам здравето си в известна стенен, но ти знаеш най-добре, о, Боже. Влакът тръгва в 13:25. Няма почти никакво време. Благодаря Ти предварително. Удовлетвориш ли молбата ми, ще получиш три точки, както вече споменах. Амин.“

 

 

Гунар Барбароти си погледна часовника. Девет и двайсет. Изяде половината от закуската си в леглото и прочете целия вестник. Дойде време да става и да си направи кафе. А после да се пъхне под душа с надеждата да стане чудо.

На път към банята мина покрай стаята на Сара и се поколеба дали да не я събуди, но се отказа. Нека поспи още час. Познавайки дъщеря си, Гунар очакваше да е приготвила багажа си още предната вечер. А и Сара винаги го удивяваше със способността си да действа бързо сутрин.

Всъщност тя непрекъснато, не само сутрин, събуждаше възхищението му. Някъде бе прочел (май у Климке[5]), че няма земна облага, съизмерима с щастието, което изпитва баща, дарен с умна и добра дъщеря.

„Съвсем правилно“, отсъди Барбароти и сложи шампоан на изтънялата си коса. Какво по-хубаво от пет лежерни празнични дни в компанията на такава дъщеря?

„Нищо, нищо, о, Боже. Чуй молитвата ми.“

 

 

Чудото, с което Господ обезпечи съществуването Си поне до настъпването на новата година, се случи между десет без петнайсет и десет без пет.

Първо се обади комисар Асюнандер — началник на криминалния отдел в полицейския участък в Шумлинге и пряк шеф на Барбароти. Помоли го за извинение и го предупреди, че ако не желаел да поема топката, трябвало само да я подаде на Бакман.

Барбароти предпочете да не реагира веднага на встъпителната метафора от света на футбола. Ева Бакман — негова колежка и добра приятелка — бе успяла да си издейства отпуск по Коледа. Всъщност тя отчаяно се нуждаеше от тези няколко дни, защото бракът й куцаше, но все още имаше искрица надежда. Съпругът на Ева, Вилхелм, накратко Вили, беше основател, председател и треньор на шумлингския отбор по хокей с топка. Тримата синове на Ева и Вили — на 14, 12 и 10 години — се смятаха за млади надежди в този спорт. През последната година Ева Бакман, след като дълго бе показвала по-скоро неутрално отношение към хокея с топка, започна да развива непоносимост към всичко, свързано с този спорт. Дори сподели с Гунар, че когато я накарали да гледа мач — а това се случвало поне два пъти седмично, — в сгъвката на ръката и по шията й избивал обрив. Споделила и с мъжа си, но той го приел като обида.

Ева обаче обичаше и Вили, и децата. Не искаше да допусне всичко да отиде по дяволите заради някаква си идиотска игра или заради неразумно поведение от нейна страна. Преди два дни Барбароти и Бакман обсъдиха проблема й и Гунар разбра колко напечено е положението. Шансът да прекара няколко дни със семейството си вместо на работа можеше да се окаже съдбоносен за нея, още повече че мъжът й и момчетата не бяха насрочили нито една тренировка по време на празника.

Комисар Асюнандер заяви недвусмислено, че един от двамата — Барбароти или Бакман — трябвало да се заеме със случая. Друга възможност не съществувала. Първоначално Асюнандер възнамерявал да възложи разследването на Бакман, но понеже знаел за семейните й проблеми… е, никой не бил длъжен да се съобразява с нея, ала все пак Ева явно се нуждаела от тези няколко дни със семейството си. Какво смятал по въпроса Барбароти?

Гунар споделяше, общо взето, същото мнение. Щом Бакман бе разказала за проблемите си и на шефа, значи, нещата бяха повече от сериозни.

— За какво по-точно става дума? — поиска да разбере Барбароти.

Комисар Асюнандер се прокашля със старателност, характерна за пушач на лула с трийсетгодишен стаж, и обясни, че един човек бил в неизвестност.

По-точно двама души били в неизвестност.

Направи пауза и намести изкуствените си зъби. Винаги когато говореше много, те се разместваха. Изгубил бе зъбите си по време на акция. Преди десетина година срещу него се изпречил озверял гангстер, въоръжен с бейзболна бухалка. Ударил го по устата и оттам за половин секунда паднали двайсет и шест зъба — вероятно световен рекорд. Тази случка постави началото на серия от тежки лицево-челюстни операции, продължила близо година, ала без задоволителен резултат. Според лекарите новопоставените изкуствени зъби щели да продължат да се клатят. Заради необходимостта непрекъснато да ги наглася Асюнандер се стараеше да говори пестеливо, особено ако ръцете му бяха заети с друго или бе захапал лулата си. Понякога — най-вече когато бе претърпял някаква „авария“ в устата си — изреченията му звучаха като стара телеграма. Често пропускаше кратки думи, които се подразбираха от контекста:

— Странна история — отбеляза сега Асюнандер. — До момента само по телефона — снощи и сутринта.

— Разбирам.

— Време е да пратим хора. По-обстойна проверка. Веднага. Ти?

— Дай ми петнайсет минути — помоли Гунар Барбароти. — В един и половина щях да тръгвам с влак. Трябва да предупредя, че пътуването се отлага.

— Ясно — отвърна комисарят. — Звънни след десет минути. Весела Коледа.

 

 

Тъкмо приключи разговора с Асюнандер и Сара влезе, олюлявайки се, в кухнята. Гунар я изгледа учуден. Нещо не беше наред. Красивата й червеникавокафява коса изглеждаше като препикана, очите й бяха зачервени и блестяха нездраво, а дългата до глезените й нощница приличаше на мръсен погребален саван. Сара дишаше тежко с отворена уста, спря и се подпря на хладилника.

— Тате… — подхвана тя с изтощен глас.

Гунар едва се сдържа да не се втурне към нея и да я вдигне на ръце.

— Какво ти е, миличка?

— Май… съм… болна.

Думите излизаха една по една от напуканите й устни и едва-едва стигаха до ушите му.

— Седни, седни — подкани я той и придърпа стол от масата.

Послуша го. Гунар докосна челото й с ръка — пареше като ютия. Сара го погледна безпомощно изпод полуотворените си клепачи.

— Няма… да… мога…

— Измери ли си температурата?

— Не.

— Отиди да си легнеш, Сара. Ще ти донеса сок и термометър. Не ми изглеждаш добре.

— Ами… мама… дядо…

— Няма да пътуваме — успокои я Гунар. — Обадиха ми се от службата. Ще празнуваме Коледа тук, двамата.

— Но…

— Никакво „но“. Да ти помогна ли да си легнеш?

Тя се изправи и се олюля, а той веднага обгърна кръста й с ръка, за да я подкрепи.

— Благодаря, тате, мога и сама. Трябва да отида и в тоалетната… но може да ми донесеш… нещо за пиене…

— Разбира се, моето момиче — откликна Гунар Барбароти.

 

 

Извади две възглавници с чист пух. Проветри стаята, зави дъщеря си, сложи две чаши върху нощното й шкафче — една с вода, друга със сок от червени боровинки, — накара я да си измери температурата — 39,2 — и след като се увери, че е заспала, излезе на пръсти от стаята й.

Обади се на комисар Асюнандер, за да му съобщи, че ще поеме случая с изчезналите двама души.

После звънна на бившата си съпруга и я уведоми за настъпилите усложнения.

— Сара лежи с трийсет и девет градуса — каза той. — Не може дори да се надигне от леглото.

След това отиде до прозореца във всекидневната и вдигна очи към сиво-виолетовото декемврийско небе.

— Най-покорно благодаря — промърмори той. — Ще се чуем през януари.

Извади черния бележник и добави трите точки в актива на Господ.

Бележки

[1] All right (англ.) — Добре. — Бел.прев.

[2] We have a deal (англ.) — Договорихме се. — Бел.прев.

[3] I see (англ.) — Разбирам. — Бел.прев.

[4] Good (англ.) — Добре. — Бел.прев.

[5] Климке — несъществуващ екзистенциален философ, плод на авторовата фантазия. — Бел.прев.