Хокан Несер
Човек без куче (24) (Първият случай на инспектор Барбароти)

23

„Винаги става така — помисли си Гунар Барбароти, когато се настани в хотел «Радисън» на летище «Арланда». — Ако ти се удаде случай да отседнеш в свестен хотел, пристигаш в десет вечерта и на следващата сутрин напускаш стаята преди шест. За какво ми е лукс? Стига ми и един диван!“

Мушна се под хладните, току-що изгладени чаршафи, изгаси осветлението и отправи молитва към Господ:

— Велики Боже, ако наистина съществуваш, както впрочем смятам в този момент — но без да съм категоричен, не забравяй, — направи така, че самолетът от Банкок утре сутринта да кацне с четири-пет часа закъснение, та едно клето, изтощено от работа ченге да закуси като нормален човек поне веднъж в духовно бедния си живот! Аз, естествено, не Ти предлагам повече от една точка за тази дреболия, но ще бъда благодарен повече, отколкото можеш да Си представиш, всемогъщи Боже. Лека нощ, лека нощ, поръчах да ме събудят в шест без петнайсет и още щом отворя очи, ще се обадя да проверя информацията за пристигащите полети.

 

 

Самолетът от Банкок кацна пет минути по-рано от очакваното. Криминален инспектор Барбароти успя само да си вземе душ и да изпие чаша кафе. Нищо повече. Седнал в полицейската стая за разпити на летище „Арланда“, изпи още една чаша, докато чакаше. Усещаше, че ако Йенс Линдевал не е достатъчно благоразумен да се държи подобаващо, ще му отреже ушите и ще го тикне в пандиза за неопределено време.

До Барбароти седеше руса полицайка и си пилеше ноктите. Ако Линдевал не се появеше до две минути, Барбароти едва ли щеше да се сдържи да не изтръгне пилата от ръцете й, да я запрати нанякъде и да обясни, че грижите за маникюра в полицейски стаи за разпити са забранени според основния закон на кралство Швеция, така наречения „бротсбалкен“, глава четвърта, параграф седми, член трети, алинея четвърта.

Барбароти си даваше сметка и за друго: тази сутрин бе изключително раздразнителен.

 

 

Йенс Линдевал изглеждаше почернял от слънцето и в отлично здраве. Но и малко притеснен. Висок, рус, атлетичен, беше облечен в дрехи с маскировъчна шарка, на краката си носеше кубинки, а на гърба — раница. Сякаш по-малкият брат на Брус Чатуин^[1] се бе върнал след едномесечен престой на Екватора. По бузите му бе набола двудневна брада. Около врата си беше завързал прегънат надве син шал. Колкото и да му бе противно да го признае, Барбароти си даде сметка, че този млад мъж може да си намира интимни партньори и от двата пола, без дори да си мръдне пръста.

— Седнете — нареди инспекторът. — Казвам се Гунар Барбароти и работя в полицията. Добре дошли у дома.

Линдевал го гледаше с широко отворени очи, а по едната му буза трепна мускулче, но той продължаваше да мълчи. Остави раницата върху пода, дръпна стол и седна. Барбароти го наблюдаваше със спокойно изражение. Полицайката си прибра пилата.

— За какво става дума? — не се стърпя накрая Йенс Линдевал.

— Вярно ли е, че сте имали интимна връзка с млад мъж на име Хенрик Грунт?

— Хенрик…?

— Хенрик Грунт, точно така. През декември сте поддържали интимни отношения. От Коледа се опитваме да се свържем с вас. Хенрик Грунт е в неизвестност.

— В неизвестност ли?

— Да. Защо излязохте в нелегалност?

— Не съм… — мъжът разхлаби възела на шала и скръсти ръце пред гърдите си. Постепенно се окопити. — Не съм излизал в нелегалност. Наречете го впрочем, както искате. Всяка зима имам традиция да заминавам някъде за няколко седмици и да не си вдигам телефона. Не знаех, че е забранено. Това е част от житейския ми цикъл. Като се върна, отново започвам да оценявам дребните радости в ежедневието си, ако ме… разбирате, инспекторе.

— Как да не ви разбирам? Разбирам ви! — увери го подигравателно Гунар Барбароти. — А ако докато ви няма, камион с дървени трупи прегази родителите ви, те ще се погребат сами, нали? Съвсем правилно, момчето ми, скрупулите са за простосмъртните шведи.

Произнасяйки остроумната реплика, инспекторът почувства, че садистичната му нагласа от това мъртвородено утро най-после се отприщва подобаващо.

— Господин Линдевал, ще ви помоля да отговаряте на въпросите ми и повече да не се правите на интересен.

— Да… добре. Какво…

— И така, от края на ноември сте поддържали интимна връзка с Хенрик Грунт. Признавате ли?

— Да.

— В Упсала?

— Да, живея там.

— Знаем. А вечерта на 22 декември сте отлетели за Югоизточна Азия?

— Ъъъ… да, точно така. Казвате, че Хенрик е изчезнал? Това ли е причината да ме…

— Хенрик Грунт е в неизвестност вече повече от три седмици. Дните преди заминаването си сте прекарали в дома на родителите си в Хамердал, така ли е?

— Да, но откъде…

— От Стокхолм сте кацнали в Банкок, после сте посетили в тази последователност Куала Лумпур, Кота Кинабалу и Сандакан в североизточната част на остров Борнео. И сте се върнали по същия маршрут в Банкок, така ли е?

— Откъде знаете всичко това?

— Знаем. Не си губете времето да гадаете откъде. Е?

— Така е — въздъхна Йенс Линдевал. — Тръгнах от Сандакан преди… преди около 48 часа. Малко съм изморен, затова моля да ме извините.

— През последните няколко дни и аз прекарах много часове във въздуха — отбеляза невъзмутимо Барбароти. — Разкажете ми за връзката ви.

— С Хенрик ли?

— Да. Нека засега оставим настрана останалите ви похождения.

— Какво ви интересува по-конкретно?

— Всичко.

 

 

Гунар Барбароти, разбира се, не искаше да знае абсолютно всичко — а за щастие не му се и наложи. Когато пусна младия мъж от стаята след четирийсет и пет минути, все пак смяташе, че е узнал достатъчно.

Двайсет и шест годишният Йенс Линдевал работел в рекламна агенция в Упсала и открил предпочитанията си към силния пол още в зората на своята сексуалност. Имал дълга, единайсетмесечна връзка, приключила катастрофално през миналогодишния септември, и точно след това любовно корабокрушение пред него се появил спасителен сал: Хенрик. Срещнали се в клуб „Каталин“ зад Централната гара в един петъчен ноемврийски ден. Седели на една маса и се заприказвали. Хенрик Грунт, дотогава неосъзнаващ сексуалната си ориентация, постигнал яснота по въпроса още същата нощ — казано съвсем накратко. После започнали да се срещат в двустайния апартамент на Йенс, никога в общежитието на Хенрик. Йенс хлътнал веднага по студента — призна самият той без никакъв срам, — а Хенрик му показвал, че любовта му е споделена. И въпреки това младият Грунт изпитвал трудности да приеме хомосексуалността си. Хенрик разказал на Йенс за горчивия си опит с противоположния пол. Йенс определи съотношение 65 към 35 в полза на мъжете в живота на Хенрик. Барбароти го разбра така: в един идеален свят всеки трети път Хенрик е спал с жени, а останалите — с мъже. Барбароти отдавна не се бе сблъсквал с подобна математическа задача, но старателно записа всичко в бележника си. „Всеки ден научавам нещо ново“ — помисли си инспекторът.

Хенрик и Йенс се видели за последно на 17 декември — в деня, преди двамата да отпътуват за родните си места. Йенс — за Хамердал, Хенрик — за Сундсвал. След това си говорили няколко пъти по телефона и си пращали съобщения. Йенс Линдевал изпратил последните четири есемеса до Хенрик на 21 и 22 декември, но не получил отговор. Гунар Барбароти не се стърпя и го попита дали се е „забавлявал“ по време на екскурзията. Получи откровен утвърдителен отговор.

— Значи, вие двамата с Хенрик не сте двойка, така ли?

— Просто всеки от нас има пълна свобода — отвърна Йенс Линдевал. — Няма по-голям дар от свободата.

Барбароти го попита не го ли тревожи изчезването на Хенрик, а Йенс отвърна, че се притеснява, но рано или късно Хенрик ще се върне. Според младия рекламен агент хората често се нуждаели от временно усамотение, особено младите. Знаел го от опит.

След разговора с изискания пътешественик инспекторът незабавно се върна в бюфета на хотела. Оставаше час и половина до тръгването му за летище „Ландветер“, а беше гладен като вълк.

 

 

Самолетът излетя само с половинчасово закъснение, но времето се оказа достатъчно Барбароти да обобщи всичко по случая. Или по случаите. Още се колебаеше дали става въпрос за един, или за два отделни случая, но понеже разследването, както и да го погледнеше, не бе мръднало и на йота, нямаше никакво значение съществува ли връзка между изчезването на двамата мъже.

Проведените разговори с Кристофер Грунт и с Йенс Линдевал не хвърлиха никаква светлина върху случилото се на „Алведер“ в Шумлинге. То си оставаше пълна загадка. Когато на 20 декември Хенрик се е измъкнал от къщата, явно е постъпил напълно осъзнато и с намерението да се срещне със свой познат. Неслучайно бе помолил брат си да не го издава. С каква цел и при кого е отивал — отговор на тези въпроси още нямаше.

Йенс Линдевал просто бе потвърдил вече известното. Нищо повече. С Хенрик са били гаджета няколко седмици — от началото на ноември. Хенрик изчезва, Йенс заминава за Югоизточна Азия. Между двете неща няма никаква връзка.

Колкото до Роберт, положението не изглеждаше по-обещаващо. Гунар Барбароти не знаеше с колко точно души е разговаряла разследващата група през изминалите седмици — вероятно с около двеста, — но беше напълно наясно с резултата.

Нулев. Напускайки родния си град преди петнайсет-шестнайсет години, Роберт явно бе прекратил отношенията си с приятели и съученици. Нито един от всички разпитани не поддържаше каквато и да било връзка с изчезналия бивш участник в риалити предаването. Или поне така твърдяха.

„Разследването буксува — заключи инспектор Барбароти. — Не можем да мръднем наникъде.“

И сякаш за да му покаже, че от лошото има и по-лошо, стюардесата се приближи и му напомни да си закопчае предпазния колан.

 

 

Розмари Вундерлих Хермансон креташе нагоре по улица „Хагендалсвеген“. Вятърът от северозапад духаше в лицето й, температурата падна до дванайсет градуса под нулата, а тя чувстваше, че ако не влезе на закрито, ще умре.

В крайна сметка това не й се струваше толкова лош свършек: да се строполи върху тротоара между офиса на Държавната организация в подкрепа на наемателите и собствениците на жилища и цветарския магазин на Бели, а после от гърдите й да се изтръгне последната й въздишка в този мрачен, мразовит януарски следобед. Розмари недоумяваше кое я поддържа жива през последния месец. От онази кошмарна седмица преди Коледа тя се чувстваше умряла. Сякаш някой бе изсмукал душата от тялото й и оставил само обвивката — спаружена, съсухрена, мъртвешка обвивка от кожа и кости, която в момента едва напрягаше последните си сили да измине метрите до фризьорския салон на Маги на ъгъла на улица „Кралска“. Без да знае защо, не се обади да отмени часа си — беше го записала при последното си посещение, преди да се случи нещастието.

Какво да се прави, Розмари и без това вече не виждаше смисъл в нищо; не разбираше защо става сутрин, защо ходи на пазар, защо учи испански с Карл-Ерик всяка вечер между девет и десет. Чуждите думи се щураха из главата й като заблудени птици. Влизаха през едното й ухо и излизаха през другото. За глаголните форми — да не говорим. Преди лягане вземаше приспивателно, което й осигуряваше точно петчасов сън. Събуждаше се неизменно между четири и четири и половина през нощта и се мъчеше да удължи първите секунди в съзнание. Тогава, макар за кратко, не усещаше непосилния товар на случилото се върху паметта си. Всъщност дори не знаеше коя е. Ала секундите си оставаха мимолетни секунди, а понякога дори се скъсяваха.

После Розмари се свиваше в леглото настрана, с ръце, пъхнати между коленете, обърнала гръб на съпруга си и на целия си живот. Вторачена към прозореца, към бръмчащия радиатор и дебелите завеси, застиваше в очакване на утро, далечно като отговора на въпроса какво се е случило със сина й и с внука й през онези ужасни декемврийски дни, когато някой изсмука душата от тялото й и остави това жалко подобие на призрак… Мислите пърхаха из главата й като странни, изтощени от летене птици; идваха и си отиваха, отиваха си и идваха. А как да различи едно утро от следващото, едно събуждане от събуждането след три или след седем дни? Поредният въпрос, който изобщо не се опитваше да намери своя отговор.

Бутна вратата на фризьорския салон и влезе. И четирите стола бяха заети, но Маги Фален й направи знак да седне и да изчака — явно приключваше след няколко минути. Розмари си съблече палтото и си свали шапката, седна на стола с метални ръкохватки и взе старо женско списание. От корицата се усмихваше принцеса Виктория, оголила две редици ослепителнобели зъби. И все пак не изглеждаше никак интелигентна. „А вероятно и не е — заключи Розмари. — Горкичката.“

— Как си, мила? — подхвана Маги, когато Розмари седна на стола и се вторачи глупаво в голямото си изтерзано лице, отразено безмилостно в огледалото. — Преживяхте истински кошмар. Нещо ново?

Фризьорката избълва на един дъх два въпроса и един коментар. На Розмари й се прииска да се извини, задето семейство Хермансон непрекъснато се тресе от скандали — първо един, после друг, телевизия, вестници и какво ли не — и да избяга навън на студа, но Маги я изпревари. Фризьорката вече бе набрала скорост от сутринта. От неуморимите й уста бликаха неизчерпаеми коментари на всякакви теми, свързани с Шумлинге и с широкия свят; коментари за настоящето, миналото и бъдещето. А по желание на клиентките — и отвъд бъдещето.

— Боже! Кой те е подстригвал последния път? — възкликна Маги и забели театрално очи.

— Ами… май едно ново момиче — замисли се Розмари. — Може само да е замествала, не си спом…

— Алмгрен — пресече я Маги. — Йейн Алмгрен. Майко мила, колко народ окепази това момиче! Добре, че не остана дълго. Отървах се от нея още преди Катрине да се върне на работа.

— Така ли? Не си я спомням… сякаш беше тъмноруса.

— Тя е била — отсече категорично Маги и яростно клъцна няколко пъти с ножицата във въздуха. — Разправяше ми, че имала диплом за фризьорка… А може и наистина да е имала, в днешно време пускат кого ли не на изпитите. Две седмици преди Коледа Катрине я оперираха от апандисит. Какво да правя аз, едно бедно момиче от Хюдиксвал?

„Хюдиксвал ли? — учуди се Розмари. — Маги не е ли родом оттук? Нали е дъщеря на стария пазач Ундерстрьом?“

— Просто израз — поясни фризьорката, преди Розмари да попита. — Не знам откъде идва… Сигурно от Хюдик, откъде другаде, като се замисли човек. Така де, тази Йейн остана тук само три дни, после Катрине се върна. Представи си, в днешно време човек дори след операция не може да постои повечко вкъщи! Е, аз съм доволна, разбира се. Този път ще ти направя отстъпка от сто крони. Никой не може да каже, че Маги не се грижи за клиентите си. Как искаш да те подстрижа?

— Ти прецени — отвърна Розмари и затвори очи. — Не прекалено късо.

— Тя обаче явно живее в града — продължи Маги и започна да разресва побелелите къдрици на Розмари. — Преди да дойде в салона, никога не я бях виждала. Онзи ден я засякох в магазина на Гюндер: купуваше херинга. Сигурно има котка. Но, боже господи, изобщо не ме засяга дали има котка, или не, стига кракът й да не стъпи повече тук, а ножицата й да не попадне в косите на мои клиенти.

— Спомням си, че разменихме две-три думи… — Розмари поддържаше разговора от благоприличие. — Не ми направи толкова лошо впечатление. Ох, много съм изморена… Пречи ли ти, ако подремна, докато ме подстригваш?

— Дремни си, съкровище — окуражи я Маги. — Ако ти надувам главата с моето дуднене, не ме слушай. Моят Арне казва, че някой ден ще пукна от бъбрене. Искаш ли първо да ти измия косата?

— Да — въздъхна сънливо Розмари. — Би било чудесно.