Хокан Несер
Човек без куче (44) (Първият случай на инспектор Барбароти)

43

Мобилният му телефон звънна, докато закусваше.

Обади се Ева Бакман.

— Къде си? — поинтересува се тя. — В Стокхолм ли?

Той се поколеба. После призна, че предположението й е правилно.

— Добре. Е, в крайна сметка май ще излезеш прав.

— Какво искаш да кажеш?

— Сутринта говорих с Боргсен. По-точно той ми се обади. Явно първо се е опитал да се свърже с теб, но ти не си вдигнал.

Барбароти се сети, че когато вдигна на Ева Бакман, на екрана на телефона прочете „ново съобщение“.

— Бил съм под душа и не съм го чул.

— Ясно. Все едно. Някой си Уле Римборг се обадил в участъка в Шумлинге преди… преди около час.

Барбароти си погледна часовника: десет без четвърт.

— Уле Римборг ли каза?

— Да. Да не би да го познаваш?

— Не.

— Той е… — Ева Бакман се изкашля, — той е рецепционист в хотела. Отдавна възнамерявал да се свърже с полицията. Веднъж дори го направил, но го изключили. Това, разбира се, е ужасно неприятно, но ще го обсъдим по-нататък.

— Какво е искал да съобщи? В момента яйцето ми изстива.

— Варено яйце ли?

— Да, варено. Давай направо, полицай Бакман.

— Не бива да ядеш варени яйца, докато са топли, но това е друга тема. Този Уле Римборг бил на смяна през нощта, когато Хенрик Грунт изчезнал. В нощта на 20 срещу 21 декември.

— Знаем кога изчезна Хенрик Грунт.

— Добре. Тогава Уле Римборг бил дежурен и твърди, че в три през нощта Якоб Вилниус се върнал в хотела.

— Какво?

— Повтарям: Уле Римборг, рецепционист нощна смяна в хотела, вчера е сигнализирал на инспектор Йералд Боргсен, че Якоб Вилниус, след като е потеглил за Стокхолм преди полунощ, се е върнал в хотела около три часа по-късно… през въпросната нощ.

— Какво, по дяволите, намекваш?

— Това е въпросът. Или по-точно: какво, по дяволите, намеква Уле Римборг?

Гунар Барбароти помълча пет секунди.

— Не е задължително да означава нещо — отбеляза после той.

— Ясно ми е — контрира Ева Бакман. — Но ако… ако означава, то какво всъщност означава? Това питам.

— Чух те — увери я Гунар Барбароти. — И после… после са тръгнали към Стокхолм двамата?

— Тримата. Забравяте малкия Келвин, господин инспектор. Напуснали са хотела в осем без петнайсет.

Барбароти огледа яйцето. Прииска му се вчера да беше изпил по-скромно количество алкохол. Накъде водеха всичките тези факти?

— И накъде водят всичките тези факти? — попита той. — Колко време ти отне да ги обмислиш?

— Петнайсетина минути, но още не съм приключила с анализа.

— Този Уле Римборг споменал ли е нещо друго?

— Не.

— А ти говори ли с него?

— Не. Само Боргсен.

— Защо изобщо се е обадил в полицията? Да не би Якоб Вилниус да му се е сторил някак подозрителен?

Ева Бакман се позабави, преди да отговори:

— Не мисля.

— Не мислиш?

— Не. Но е подозрителен сам по себе си фактът, че тръгва в дванайсет, връща се в три и после заедно с жена си и детето потеглят рано сутринта… и то в нощта, когато синът на балдъзата му изчезва… Да, и аз на мястото на Римборг бих съобщила в полицията. Но вероятно малко по-рано. И все пак ми се струва, че показанията му идват в подходящ момент, защото сега се намираш в Стокхолм. Да не би вече да си разговарял с господин телевизионния продуцент?

— Не, само със съпругата му.

— Нима? Нищо не ти пречи да си побъбриш и с него. Вероятно мнението на бившата му съпруга не е съвсем неоснователно.

— Ще го прихвана още следобед — обеща Барбароти. — Бъди сигурна. Случайно да имаш телефонния номер на Римборг?

Ева Бакман му го продиктува и разговорът приключи.

„Странна работа — озадачи се Барбароти и отряза капачето на полуизстиналото яйце. — Бях почти сигурен, че има нещо гнило, но какво означава всичко това? Какво?“

 

 

Лейф Грунт се разтревожи и ядоса.

— Как така не знаеш къде е? — извика той в слушалката.

— Сигурно се вози във влака — отвърна Берит Спак. — Успокой се. Или спи в дома на приятеля си. Още няма десет.

— Десет и петнайсет е — поправи я Лейф Грунт. — Поне в Сундсвал е толкова. Имаш ли номера на този негов приятел?

— За жалост не. Колеги са от магазина. Май се казва Оскар.

— Май се казва Оскар! Чуваш ли се какво говориш, Берит? Как така не знаеш у кого е прекарал нощта? Повече от час му звъня на мобилния…

— Може да му е паднала батерията. Ако толкова се тревожиш за него, по-добре не го пускай извън Сундсвал. Кристофер е на петнайсет години и ме помоли за разрешение да нощува у свой приятел в Упсала. Какво толкова страшно има?

— На мен не ми е казвал такова нещо.

— Така ли? Е, това си е твой проблем. Не мой.

— Благодаря ти. Не разбираш ли колко съм разтревожен? Искам… искам просто да разбера кога ще пристигне в Сундсвал, за да го посрещна на гарата.

— Навярно вече се е качил във влака. Там обикновено няма покритие. Как е Ева?

— Както преди — отвърна Лейф Грунт и затвори.

Стана от стола зад бюрото, но не направи нито крачка. „Истината ли й казах? Ева наистина ли е, каквато беше преди?“ Уместен въпрос. Поредният във върволицата.

Изобщо нещо остана ли си както преди?

Лейф се обади на братовчедка си главно по настояване на Ева. Ядоса се на самия себе си — Берит имаше право.

Защото всъщност… всъщност фактите не отговаряха на онова, което разправи на братовчедка си. В действителност Лейф не се безпокоеше за Кристофер. И в това беше проблемът. Бащата вече нямаше сили да се тревожи. Те бяха изтекли от него като вода от пуйка за пълнене. Бързо, светкавично. Всичко около него се сгромолясваше. Изведнъж усети, че изнемогва в опитите си да запази целостта си, да насочи мислите си в една посока, да се справя със задачите си… да продължи да живее в тази непоносима, рушаща го рутина. Как да го направи с изчезнал син и съпруга, изпаднала в пълно умопомрачение?

Ала снощи същата тази съпруга се обади и му сподели колко се тревожи за Кристофер. Поиска да говори със сина си. Лейф й обясни, че момчето кара стаж в Упсала, и Ева настоя Кристофер да се прибере веднага. Той се помъчи да я разубеди, но накрая почти й обеща да… всъщност забрави какво точно й обеща. Вероятно да се свърже с Кристофер и да поговори с него. Да провери как е.

И наистина през остатъка от вечерта Лейф многократно се опитва да се свърже със сина си. Звънеше му през половин час. Без резултат. Набра и Берит — и на домашния, и на мобилния, — но тя не вдигна. По това време братовчедката на Лейф Грунт била на гости с дъщеря си Ингейерд у съседи и се прибрали чак след полунощ. Това се изясни на сутринта. На въпроса защо не си е взела мобилния, Берит отвърна, че изобщо не й трябвал телефон: нали дъщеря й била с нея.

Лейф Грунт не спа добре. Постоя в кабинета си, наблюдавайки отражението си в огледалото. Установи, че е на четирийсет и две, а изглежда като петдесет и две годишен, ако не и повече. Да, този затлъстял чичко с пепеляво лице наистина приличаше да е прехвърлил половин век.

Сви рамене и набра номера на Кристофер.

Никакъв отговор.

 

 

На първо време Гунар Барбароти се отказа да използва телефон. Щеше да прибегне до услугите му само ако изчерпеше останалите възможности. Отказа се и да се свързва с колегите си от районното управление в Стокхолм. Навярно бяха затрупани с работа и една молба за съдействие от провинциален полицай по почти безнадежден случай по обясними причини би изглеждала доста нелепо.

Барбароти се обади на Бакман и й съобщи за плана си: ще отиде на „Мусерунвеген“ в „Гамла Еншеде“, ще позвъни на номер 5 и ще помоли обитателите да му отговорят на няколко въпроса. Нищо повече.

Надяваше се Якоб Вилниус да си е вкъщи. Все пак беше събота.

— Гениален план — похвали го Ева Бакман. — Сигурен ли си, че не му е казала за срещата ви?

— Абсолютно. Нали няма да си изключваш телефона? Ще ти звънна, ако стане напечено.

Бакман обеща да остане на линия. Нямала никакви планове за събота. Четиримата мъже в семейството й вече загрявали в залата за хокей, но тя не възнамерявала изобщо да излиза.

— Добре. Усещам, че сме близо до развръзката.

— Внимавай — предупреди го Ева Бакман.

Барбароти се качи на метрото и слезе на станция „Горското гробище“. Мина под магистралата и пристигна на „Мусерунвеген“ 5 минути преди дванайсет и половина. Постоя на тротоара, загледан в красивата, стара дървена къща с порутен покрив, опитвайки се да превъзмогне тиктакащото безпокойство в себе си. Времето беше омекнало, улиците се бяха покрили с киша, а в градината на къщата снегът още не се бе стопил: и по дърветата, и по земята. Вътре не се виждаха признаци на живот. На рампата пред гаража не бе паркиран автомобил. Да не би да са отишли да пазаруват, усъмни се инспекторът. Вероятно са поели към халите в „Йостермалм“, за да си накупят хранителни продукти и вино за вечерта. Барбароти си спомни колко нищожен се почувства миналия път, когато дойде в този скъпарски квартал. Ала тогава забеляза и друго: Кристина Хермансон също не се чувстваше комфортно в обстановката.

Отвори портата и влезе. Изкачи трите стъпала към входната врата и позвъни.

Изчака половин минута и пак натисна звънеца.

Никаква реакция. „Какъв идиот съм! Излезли са, разбира се. Всеки нормален човек знае, че в дванайсет и половина в събота нормалните хора пазаруват.“

Барбароти излезе на улицата и се впусна в изпълнение на план Б: обяд и после нов опит.

А ако и план Б не проработи, ще се възползва от план В: телефонът. Все пак бе записал домашния и служебния номер на Якоб Вилниус, както и личните номера на него и съпругата му.

Ала все пак този план неслучайно фигурираше под буквата В. Разговор с Якоб Вилниус очи в очи би донесъл на инспектора значителни предимства. Идеята на Барбароти беше да му зададе въпроси и да наблюдава реакцията му, без да му дава възможност да се подготви.

 

 

Да, безспорно телефонът имаше повече недостатъци, отколкото предимства. Не виждаш събеседника си или поне засега повечето хора разговаряха, без да се виждат. И слава богу. Същността на телефонния разговор не позволяваше на Барбароти да осъществи целта си и да получи потвърждение на онова, което очакваше и на което се надяваше. Кимна с решителен вид и тръгна обратно към малкия площад до магистралата, където според нормативните уредби и обществения градоустройствен план следваше да се намира малка квартална кръчма.

 

 

И такава кръчма наистина имаше. Казваше се „Червената лампа“. Барбароти прекара близо час в компанията на мешано от ситно нарязани картофи, салам, лук на тиган и прясно сварено червено цвекло и слабоалкохолна бира. За десерт — кафе и пастичка с марципанов пълнеж и шоколадова глазура. Ева Бакман му звънна да попита как вървят нещата.

— Въпрос на време е да се отприщят — отвърна той.

В два без пет Барбароти позвъни за втори път на вратата на „Мусерунвеген“ 5. Пак безрезултатно. В три и половина отново никой не отвори. Падна здрач и заваля силен дъжд. Капките биеха косо.

„Какво, по дяволите, правя? — ядоса се Барбароти и се отправи неохотно към метростанцията. — Защо поне не си взех чадър?“ Четирийсет и пет минути по-късно задейства от хотелската стая план В.

 

 

— Олеле! — възкликна Ева Бакман. — Толкова зле ли е положението?

В седем и половина вечерта Барбароти се бе свил в единственото кресло в стаята и оглеждаше недоволно панталоните си. Върху двата крачола се мъдреха две големи лекета от червено цвекло. „Единственият резултат от днешния работен ден“ — обобщи той наум.

— Да, много зле е — потвърди той.

— Звучиш изморен.

— Вероятно защото съм изморен.

— Понякога нещата просто не вървят. Сигурно са отишли на разходка с яхта, например.

— През декември? Ти наред ли си?

— Просто се опитвам да разведря един свой колега. Ще се заемем с този тип, когато се появи. Никой закон не задължава гражданите да си вдигат телефона… или да си стоят вкъщи.

— Благодаря ти за информацията. Много добре знам. Само казвам, че съм ядосан. Не съм свикнал да не ми вдигат телефона.

— Остави ли съобщение?

— Не, разбира се. Защо да му давам преднина?

— Сякаш си убеден, че той е замесен.

— Така ли?

— Да.

— Изобщо не съм сигурен във вината му, но съм убеден, че искам незабавно да говоря с него. От изчезването на Хенрик Грунт обаче измина близо година и навярно припряността ми е излишна.

— Точно това се опитвам да ти обясня. Успокой се, излез, изпий една бира или се обади на Мария.

— На Мариан.

— Какво?

— Казва се Мариан.

— Добре де. Обади й се да си погукате и забрави за този съмнителен продуцент. Не заслужава вниманието ни. Ще продължим работа в понеделник, като се прибереш.

— Ти си истински балсам за душата, Бакман — въздъхна Барбароти.

— И мъжът ми твърди същото. Когато се намира в добро настроение. Целувки и чао.

„Не ми се излиза — помисли си той, след като гласът на Ева Бакман изчезна в слушалката. — Не и в това отвратително време.“ Погледна през прозореца, но заради дъжда не различи почти нищо. Вятърът запращаше порой от дъждовни капки върху прозореца и Гунар имаше чувството, че се намира в аквариум, където върлува буря. Навярно централната гара и кметството си стояха по местата. Не че го беше грижа. Униние като стомашна киселина изгаряше Барбароти. „Какво си въобразявам? — запита се той. — Какво търся тук?“ Извади късмет, че не поиска съдействие от стокхолмската полиция. Щяха да се спукат от смях.

Вслуша се във вътрешния си глас и в посланията на боговете, определящи времето, и си остана в стаята. Разлисти информационния каталог върху миниатюрната маса зад бюрото, позвъни на рецепцията и поръча да му донесат салата „Цезар“ и чаша тъмна бира.

Изгледа новините и две трети от стар американски гангстерски филм. Телефонът звънна.

„Мариан“, помисли си той с надежда и изключи звука на телевизора.

Но се оказа Лейф Грунт от Сундсвал.