Хокан Несер
Човек без куче (39) (Първият случай на инспектор Барбароти)

38

В четвъртък сутринта Кристофер тъкмо се качи в автобуса от „Бергсбруна“ и мобилният му телефон звънна.

Обаждаше се татко Лейф.

— При вас вали ли сняг?

— И то много — отвърна Кристофер.

После поговориха за работата в магазина. Според татко Лейф, ако Кристофер възнамерявал да тръгне по неговите стъпки, било добре да започне от нулата. Така щял да знае в какво се впуска. Но можело синът му да няма такива планове? Кристофер призна, че още не е решил с какво ще се занимава един ден, а баща му го попита кога смята да се прибере в Шумлинге.

— В събота. Ще взема влака преди обяд. Ще ти се обадя допълнително да ти кажа кога пристигам.

— Останаха ли ти пари за билет?

— Да.

— А в картата на телефона?

— Малко.

— Добре. Обади ми се и ще те посрещна на гарата. Значи, ще пристигнеш в събота следобед?

— Да — потвърди Кристофер.

— Предай много поздрави на Берит и Ингейерд.

Кристофер обеща да го направи и разговорът приключи.

„Реалност? Какво е реалността?“ — беше, по една или друга причина, първият въпрос, изникнал в главата му. Загледа се през запотения прозорец на автобуса. През нощта снегът бе спрял. Снегорините бяха насипали еднометрови преспи покрай пътя. Всичкият този сняг беше свързан по някакъв начин със случилото се. С плана и с решението. Побелелият свят наподобяваше различна действителност и именно в условията на тази действителност Кристофер се канеше да извърши деянието си. А после, когато всички приключи, нещата пак ще се нормализират и ще възвърнат обичайната си форма. Най-сетне. Отмъсти ли за кончината на брат си, ще дойде време да погледне напред. От близо година Кристофер живееше в странно състояние: всичко му се струваше изтъкано от неясноти и въпросителни. Плуваше в лепкав сън наяве, неспособен да се измъкне. Раздели се с предишния си живот — твърдение, напълно лишено от преувеличение. Училището не го интересуваше, нищо не му се струваше важно, приятелите от седми и осми клас останаха в миналото, семейството му се разпадаше. Пушеше като комин и се напиваше поне веднъж седмично. Но всичко това, цялата тази безнадеждност си имаше край: граница, където приключва. Сега го осъзнаваше. Застреля ли убиеца на брат си, ще стигне до тази граница. Сякаш нечия ръка напътстваше събитията. Все едно режисьор се грижеше всичко, което трябва да се случи, да се осъществи. Този своеобразен „коректор“ на събитията се бе постарал бабата на Кристофер да му спомене за Уле Римборг на погребението на вуйчо му. Точно на него — на Кристофер. А после невидимата сила го накара да изгледа точно онзи безинтересен филм до края, за да види името Уле Римборг, да събере смелост и да се обади на леля си. А татко Лейф реши да го изпрати в Упсала именно сега.

Докато разсъждаваше и мислите му поемаха по отъпкани пътеки, неочаквано му се зави свят. Возеше се в автобус, пълен с непознати, сънливи, сърдити пътници, чийто бръмчащ двигател го движеше през побелялата местност, но същевременно Кристофер се намираше другаде, в друга история, много по-мащабна и съществена: в дълга верига от събития, където едното неизбежно води до другото и не можеш да спреш и да се върнеш назад, след като веднъж си решил накъде да поемеш. Няма как да поправиш вече сторени грешки. И изведнъж, докато в това зимно декемврийски утро автобусът бавно напредваше по натоварената улица в Упсала, Кристофер осъзна, че всъщност това са законите на живота. Той следваше именно този модел. Станалото — станало. Важно е да прецениш какво да направиш оттам насетне.

И да го приемеш.

Слезе на автогарата с четирийсетминутно закъснение и нагази в снега. За пръв път от много време чу гласа на брат си.

„Браво на теб, момче — окуражи го Хенрик. Звучеше глухо и много сериозно. — Започваш да съзряваш, Кристофер.“

— Дойдох в Стокхолм по друга работа и реших да се възползвам от случая.

Барбароти обмисли предварително как да започне разговора. Налагаше се да намери баланса между тежест и лекота: не бива да звучи прекалено сериозно, но все пак да придаде известна важност на думите си. Барбароти сякаш чу как тя преглъща или по-скоро си го въобрази. Дали не долови в гласа й колебание?

— Не разбирам. Продължавате ли да работите по случая?

— Разбира се. Докато не го изясним, няма да го затваряме.

— Но…

— Да?

— Да не се е появило нещо ново?

— Трудно е да се каже. При всички положения ще ви бъда благодарен, ако ми отделите около час в петък или събота.

— Но какво… не може ли да го обсъдим по телефона?

— Предпочитам на четири очи.

„Има нещо — прецени Барбароти и усети как вълнението затуптя в главата му. — Дяволите да ме вземат, ако тя не се страхува.“

Тя помълча няколко секунди.

— Утре следобед ще мога да поговоря с вас. Къде ще…

От началото на въпроса инспекторът разбра, че Кристина не желае той да я посещава втори път, и й благодари наум, задето не му предложи да отиде в дома й.

— В лоби бара на хотел „Роял Викинг“. До Централната гара. Там ще имаме възможност да поговорим на спокойствие. Как ви се струва два часа следобед?

— Два следобед — повтори тя. — Удобно ми е, но не разбирам какъв е смисълът. Да не би да сте… попаднали на нова следа?

— Следа е прекалено силна дума. Нека го наречем идея.

— Идея ли?

— Да. Утре ще ви обясня. В два часа в „Роял Викинг“, нали?

— Да, ще дойда — гласът й му се стори по-чуплив и от стар порцелан.

Като на ученичка, спипана да пуши или да бяга от час по физическо и привикана за мъмрене в кабинета на директора.

„Въобразявам си — помисли си Барбароти, след като затвори, и се вторачи над разхвърляното си бюро. — Иска ми се да осъществим пробив в разследването и затова тълкувам всеки знак в духа на хипотезата ми. Ужасно непрофесионално от моя страна!“ Вдигна слушалката и се обади да си запази билет за влака и хотелска стая.

В четвъртък вечерта — след кулинарния шедьовър на Берит — картофен огретен с тънко нарязано говеждо филе и сос „Беарнес“ — Кристофер си легна в стаята да обмисли плана си до последна подробност.

Беше насрочил събитието за идната нощ — в петък срещу събота. Тогава се откриваше подходяща възможност. На Берит каза, че ще нощува в центъра на Упсала в дома на свой приятел, а в събота сутринта ще вземе влака за Сундсвал.

— Какъв приятел? — поинтересува се Берит.

— Много приятно момче, работи на касата в магазина. На деветнайсет години е — обясни Кристофер. — Ще отидем на кино, а после — у тях. Живеят близо до площад „Ваксала“. Казва се Оскар и играе в хокейния отбор на Алмтюна.

Кристофер знаеше, че Берит няма да се заеме да проверява дали думите му са истина. Най-вероятно дори изобщо нямаше да спомене пред баща му. А дори и да споменеше, младежът възнамеряваше да изнесе същия театър и пред татко Лейф.

— Заедно ще си тръгнем от работа, затова ще си взема багажа още сутринта. Приготвих го.

Но Оскар, разбира се, не съществуваше. Или поне момче с такова име не работеше на касата в „Консум“. Всъщност Кристофер бе решил да се качи на вечерния влак за Стокхолм, да остави сака си на багаж на гарата (знаеше къде се намират сейфовете), да се помотае няколко часа из центъра или да отиде на кино, ако има настроение. Разполагаше с пари за билет и за два хамбургера.

После, към десет-единайсет вечерта, ще се качи на метрото (зелената линия, спомни си той) и ще слезе на „Сандсборг“ или на „Скугсширкогорден“. Преди това обаче от гарата ще си купи карта на града. Провери точния адрес: „Мусерунвеген“ 5.

Ще пристигне по тъмно. След полунощ ще се прокрадне до къщата, но предварително ще обиколи и ще разучи квартала. Ще провери дали наоколо не се мотаят потенциални свидетели и дали Кристина и семейството й са си вкъщи. Ако събере смелост, ще се обади на домашния им телефон. Вдигне ли Якоб Вилниус, ще затвори, вдигне ли Кристина, ще си преправи гласа и ще поиска да говори с мъжа й. Ала към телефона щеше да прибегне само ако събере смелост. Иначе съществуваха много други начини да се увери, че жертвата е в къщата. Например, да надникне през прозореца. Никакъв проблем. Всъщност, докато лежеше в просторната тиха стая с пълен стомах и си представяше как ще действа, нищо не му се струваше особено трудно. Усещането, че изпълнява задача, следвайки определена схема, не го напусна през целия ден и в душата му не остана място за колебание и нерешителност. Кристофер наистина ще отиде в Стокхолм, ще стигне до богаташките дървени къщи в „Гамла Еншеде“ и там, на улица „Мусерунвеген“ 5, ще застреля Якоб Вилниус. Ще убие убиеца на брат си и така ще изпълни дълга си. Един вид ще защити честта си.

И понеже възприемаше това като задължение, Кристофер щеше да се справи. Естествено, няма как да предвиди всички подробности. Принуден е да се осланя на преценката и на… как беше думата?.. на интуицията си. Ще инсценира нападение с цел грабеж, като, да речем, счупи някой прозорец. Ще изчака поне половин час, след като изгасят осветлението в къщата, за да е сигурен, че са заспали, но едва ли ще съумее да избегне шума при влизането. Вероятно ще се сблъска с Якоб Вилниус на долния етаж. Затова ще държи пистолета в готовност за стрелба. Кристофер си спомняше, че спалнята им се намира на втория етаж, но не изключваше Якоб да се втурне или да се промъкне по стълбите, стреснат от необичайния звук. Кристофер няма да му остави и секунда. Ще го застреля веднага. Два куршума право в гърдите, за да го повали. После още два в главата, за да е сигурно, че го е убил.

След това ще бяга. Ако има време, ще грабне някой предмет, за да заприлича на грабеж. Стопанинът изненадва крадеца и онзи го застрелва.

Ако Якоб не слезе, Кристофер ще се промъкне до спалнята и ще го застреля там, в леглото. Тази мисъл му се стори още по-примамлива, защото Якоб е убил Хенрик в леглото. Ако Кристофер бе разбрал правилно Кристина.

Налагаше се да отстрани Кристина от пътя си. В никакъв случай не би й позволил да го спре. Все пак Кристофер не вярваше тя да му попречи. Несъмнено и тя искаше мъжът й да умре. Вероятно ще се шокира от появата на племенника си, но какво от това? Младежът за пореден път си повтори да не се впуска в разговор нито с нея, нито с Якоб, а направо да стреля. Никакви обяснения. Нито дори за секунда.

А накрая, след като всичко свърши, ще се измъкне бързо и от къщата, и от квартал „Гамла Еншеде“. Няма да се качва на метрото, а бавно, по заобиколни улици, ще стигне пеш до центъра. Ще се отърве от пистолета. Например, ще го хвърли в някое езеро. Стокхолм изобилства от водни басейни. Какво по-лесно от това, да хвърлиш оръжие от някой мост или пристан? Ще се наложи да внимава с нощните патрули. Самотно петнайсетгодишно момче, което скита из града, навярно би събудило подозрения. Но Кристофер не знаеше със сигурност дали това не се смята за нормално в Стокхолм. Може пък дори нощем в града да гъмжи от тийнейджъри по улиците. При всички случаи той ще внимава много, докато се придвижва до Централата гара. Отварят я в пет-шест сутринта — беше проверил. Там ще закуси, а после ще се качи на първия влак за Сундсвал.

Като стигне до Йевле, ще си включи телефона и ще се обади на татко Лейф да го уведоми кога ще пристигне.

Ако баща му — по някаква причина — е научил за убийството в „Еншеде“ и го спомене, Кристофер ще се направи на изненадан. А съобщи ли му, че убитият е съпругът на леля му Кристина, Кристофер ще се престори на шокиран.

„Не след дълго ще почиваш в мир, братко. Ще мине като по вода.“

Полежа още малко и се опита да изпита безпокойство и колебание, но уви, не чувстваше нищо подобно.

Стори му се странно; изпълнен беше от въодушевление, граничещо с радост. Усещането дори започна да се сбутва с говеждото филе, соса и огретена.

Погледна часовника. Десет без четвърт. А защо да не слезе да хапне малко сладки е чай? Ще му е нужна енергия.

Защото оставаше още една малка подробност: тази нощ се канеше да потренира стрелба. Искаше непременно да се увери, че оръжието работи. Не очакваше затруднения. Нагласи будилника да звънне в три часа. Ще стане, ще се облече, ще излезе в гората и ще натисне веднъж спусъка. А може и два пъти. Понеже ще стреля на няколкостотин метра от къщата, никой няма да се притесни от няколко далечни гърмежа. Лесно като детска игра.

Но трябва да го направи. Беше си забранил да претупва детайлите.