Хокан Несер
Човек без куче (12) (Първият случай на инспектор Барбароти)

11

Следобед температурата се понижи с пет градуса, а снеговалежът се усили. Вятърът, дотогава югозападен, задуха от северозапад със скорост не три, а вече осем метра в секунда, ала атмосферните условия не попречиха по никакъв начин на следващата точка от планираната програма за деня: образователна разходка из града.

Поне от двайсет и пет години Карл-Ерик Хермансон провеждаше ежегодна майска двучасова разходка с осмите класове, за да предаде на подрастващото поколение поне основни познания за родния им град и за забележителностите в него. И така, той реши да се възползва от случая и да проведе разходката със семейството си през декември. Разликата във времето не му се струваше съществена.

Общината, Музея на обувката, Старата водна кула, имението „Хемелберг“, паркът „Ган“, съхранената ковачница „Радемахер“ до водопада на реката в Шумлинге — с това, разбира се, забележителността не се изчерпваха.

За някои от днешните участници в разходката повечето обекти не представляваха новост, ала Новата библиотека, например, отворила врати едва преди осем месеца, а реставрацията на иконостаса в църквата беше приключила съвсем наскоро и никой от децата и внуците на Карл-Ерик не бе имал възможността да се наслади на гледката.

Освен това разходката на чист въздух щеше да се отрази добре на всички. Групата тръгна в пълен състав. Единствено Розмари не дойде. Заедно с приятелката си Естер Брелдин остана вкъщи да приготвя предстоящата вечеря. Всъщност отсъстваше и Роберт.

— Той никога не се е съобразявал с останалите — отбеляза Ева пред сестра си, след като баща им приключи с историческата лекция и с обиколката на Музея на обувката и направи знак на групата да продължи във виелицата към улица „Линей“.

— Какво значи това? — възрази Кристина. — Роберт също има право на свободен избор.

— Свободен избор ли? — Ева размаха ръце, все едно за пръв път чуваше това понятие. — Какви ги говориш?

— Според мен не бива да го съдим, преди да сме разбрали причината за отсъствието му.

— Никога не осъждам хората. Обиждаш ме, Кристина.

— Извинявай — Кристина избърса носа на Келвин. — Просто ми се струва, че всички го критикуваме прекалено строго.

— Хмф — изсумтя недоволно Ева и хвана мъжа си подръка.

 

 

— Е, момчета — обърна се Карл-Ерик — Стожера в училищната педагогика — към двамата си внуци. — Знаете ли защо над тази порта е издълбана годината 1848?

— Тогава за пръв път е публикуван „Манифестът на комунистическата партия“ на Маркс и Енгелс — отвърна замислено Хенрик. — Не знаех, че са го писали в Шумлинге.

— Хаха — засмя се Карл-Ерик, който въпреки натоварената програма през деня бе успял да подремне за четвърт час и си беше възвърнал добрата форма. — Много добре, моето момче. Маркс и Енгелс не са стъпвали в Шумлинге. Навярно майка ти ще ни разясни защо тук е гравирана годината 1848. Ева?

— Пожарът — веднага реагира тя. — През 1848-а целият град изгаря до основи. Тогава повечето постройки са били дървени и само тази къща оцеляла. Наричат я къщата на Лерберг. Според преданията в нощта, когато пламнал пожарът, в тази къща се намирало младо момиче. Нейните молитви и смирението й пред Бог спасили и нея, и къщата.

— Точно така — потвърди Карл-Ерик. — Градът ни, във вида, в който го познаваме, е бил изграден след 1850-а година. Средновековната улична мрежа е заменена с нова. Изградили два нови площада: южен и северен; общината, халите…

— Какъв сняг! — възкликна Лейф Грунт. — Добре че си сложихме зимните стелки! Уискито наистина ли свърши?

— Лейф, моля те — Ева пусна ръката му.

— Да, не остана нито капка — отвърна Карл-Ерик с леко загрижен вид. — Къде ли се е дянал Роберт?

„Сякаш двете неща са неразривно свързани и едното му напомни за другото“ — помисли си Кристина и за пръв път се притесни за брат си. Минаваше четири и половина, а досега не се бе обадил. Дори Роберт не би ги оставил цял ден в неведение къде се намира.

А вероятно вече се бе прибрал и хапваше с майка им и с Естер Брелдин.

— Ще се поразходим на бърз ход до църквата, а после ще се приберем да се почерпим — обяви Карл-Ерик, свали ушанките на шапката си, купена в началото на шейсетте, и поведе зъзнещата група.

 

 

— Уф, какво гадно време! — възкликна Розмари Вундерлих Хермансон четирийсет и пет минути по-късно, когато всички вече бяха влезли в антрето и изтупваха снега от ботушите си. — Добре сте, нали? А къде са…?

— Кристина и Хенрик се отбиха в „ИКА“ да купят нещо — обясни Ева. — Роберт появи ли се?

— Не — отвърна Розмари, докато помагаше на Якоб да освободи Келвин от детското кенгуру. — Наистина не разбирам какво става с него. Сигурно сте премръзнали. Наистина ли се налагаше да мъкнеш всички из тази виелица, Карл-Ерик?

— Нищо им няма. Аз съм най-възрастният в компанията. Щом съм добре, няма логика другите да са се преуморили. Хайде да си пийнем по един гльог^[1] пред камината.

— Разбира се — съгласи се съпругата му. — А след час ще седнем да вечеряме. Елс-Марие се обади да ви поздрави за празника. И теб, и Ева.

— Благодаря — отвърна дъщеря й.

— И аз благодаря — присъедини се и Карл-Ерик.

 

 

Понеже сметнаха, че Кристофер е прекалено малък да пие гльог, не предложиха и на Хенрик. Братската солидарност изключваше единият да пие, а другият — не. Двамата се възползваха от възможността да се оттеглят за половин час в стаята с раирани в зелено тапети.

— Исках да те помоля за нещо — обади се Хенрик, след като изпрати есемес.

— Да? — промърмори равнодушно Кристофер от леглото си.

— Трябва ми… помощта ти.

„Какво? — озадачи се малкият брат. — Моята помощ? Краят на света ли дойде? Армагедон или как го наричаха?“

— Аха… кажи.

— Не точно помощта ти, а мълчанието ти.

— Да?

Сърцето на Кристофер заблъска лудо и той се молеше брат му да не забележи въодушевлението му.

— Моля те само да не ме издаваш.

— За какво? — попита Кристофер и се прозина насила.

Хенрик помълча няколко секунди, явно размишляваше. Кристофер започна да си подсвирква.

— Тази нощ смятам да поизляза.

— Какво?

— През нощта ще изляза за няколко часа.

— Защо?

— Искам да си мълчиш, ако те питат.

— Ясно… но защо ще излизаш?

Хенрик се подвоуми.

— Не ти трябва да знаеш. Просто те моля да не го споменаваш пред мама или… пред другиго.

Кристофер продължи да си подсвирква. Мелодията напомняше парче на „Лед Цепелин“.

— Ако ще си трая, но имам право поне да знам какво ще правиш навън.

— Не съм съгласен.

Кристофер се замисли.

— Добре, но тогава…

Хенрик седна в леглото:

— Ще ти кажа. Имам среща с приятел.

— Приятел? Тук, в Шумлинге?

— Да. Защо те учудва? Семейството му се премести тук преди няколко години.

„Леле, как лъжеш, брато! — помисли си Кристофер. — Хич не те бива. Какво да му кажа?“

— С момиче ли имаш среща?

Въпросът просто изскочи от устата му, но щом го изрече, Кристофер си даде сметка, че питането му е съвсем уместно. Предвид обстоятелствата. Предвид всички обстоятелства. Изминаха три секунди.

— Да — отвърна Хенрик. — С момиче.

Сърцето на Кристофер заблъска още по-бясно и той се помъчи да прикрие въодушевлението си с прозявка. „Лъжеш, та се късаш. Да не би тази мацка да се казва Йенс?“

„Но как Йенс се е озовал в Шумлинге? Да не би да живее…? Нали Йени живее в Карлскуга? Йени, която всъщност не съществува.“

— Е? — настоя да получи обещание Хенрик.

— Ами… добре. Ще си мълча. Гроб съм.

— Супер. Не е сигурно, че ще изляза, но все пак искам да се разберем.

— Да, да се разберем — повтори Кристофер. — Ясно.

„Никак не ми е ясно — помисли си. — Никак. И все пак какво пречи родителите на Йенс да живеят близо до Шумлинге? Напълно възможно е. Или дори в самия град? Е, струва ми се малко вероятно, но не се знае… Това пътуване става все по-интересно. Оказа се много по-вълнуващо, отколкото очаквах“ — призна си той наум.

 

 

— Не те разбирам — изнерви се Карл-Ерик. — Какво искаш всъщност?

— Толкова ли е трудно да схванеш? — попита Розмари; преди малко бе дръпнала съпруга си в мокрото помещение. — Роберт още го няма.

— Забелязах. Но масата е сложена, предястието е готово — поне Естер така ми каза — и всички чакат. Да не искаш да позволим на този нехранимайко да съсипе цялото…?

— Този нехранимайко е твой син — прекъсна го тя. — Мери си приказките, Карл-Ерик.

— Ох… Петдесет години все внимавам и претеглям всяка своя дума, Розмари. Стига толкова. Разбери го най-сетне!

„Какво му става?“ — изненада се тя, но после безпокойството за изчезналия Роберт отново я връхлетя като градоносен облак и помрачи съзнанието й.

— Успокой се — помоли тя. — Забелязах и друго.

— Аха. И какво е то? Наближава шест и половина. Не можем да чакаме повече. Не само моето търпение започва да се изчерпва.

— Забелязах, че през нощта изобщо не е лягал в леглото си — стараеше се да не говори твърде припряно.

— Глупости. Легнал е, разбира се. Къде другаде да спи? Колата му стои отвън.

— Знам — Розмари се приближи до мъжа си и вече ги деляха само двайсет сантиметра. Рядко навлизаше така в пространството му, но не се сети за по-сигурен начин да провери колко чаши гльог е изпил. — Изслушай ме внимателно, Карл-Ерик. Роберт не е спал в леглото си. Бях пъхнала негова стара пижама и кърпа под възглавницата. Сега, като влязох, ги намерих сгънати, както ги бях оставила. Роберт е излязъл още през нощта. Изобщо не си е лягал.

В очите на Карл-Ерик се появи безпокойство. От устата му лъхаше съвсем лек аромат на гльог.

— Говори ли с… с Кристина и с останалите? — попита той. — Нали Роберт остана с… нали останаха няколко души, след като двамата с теб си легнахме?

— На никого не съм казвала — уточни Розмари и се отдръпна крачка назад. — Разбрах преди пет минути.

Карл-Ерик изду гръдния си кош с мрачен вид.

— Трябва да ги разпитаме. Може да е споменал нещо… Значи, според теб е излязъл още снощи?

— А ти как мислиш? — отвърна му тя с въпрос. — Сега никак не ми е до празнични вечери.

— Телефонът му! — сети се Карл-Ерик. — Ще го потърсим на мобилния.

— Вече опитах. Следобед му звъних шест-седем пъти. Телефонът му е изключен. Всеки път се свързвам със секретаря.

Карл-Ерик въздъхна.

— А чантата му? Нали носеше някаква чанта?

— В стаята е. Карл-Ерик…

— Да?

— Да не би… да му се е случило нещо?

Той се прокашля пресилено, опита се да се засмее и поклати глава. Звукът, който произведе, и видът му напомняха болно куче.

— Глупости. Какво ще му се случи в Шумлинге? Хайде, да сядаме на масата. Ще се появи. Ако ли не, ще поговорим с останалите след вечеря. В момента не можем да се съобразяваме само с него. Съгласна си, нали, мила?

— Да — кимна мрачно тя. — Така ще направим.

Преди да прекрачи прага на всекидневната, където подредената маса ги очакваше, Карл-Ерик спря, все едно внезапно се сети как стоят нещата, и държеше да подчертае позицията си:

— Разбери, Розмари — подхвана той, — до гуша ми дойде от простотиите на Роберт. Ако се окаже, че пак е заминал за Австралия, ще бъда най-щастливият човек на света.

— Стана ми ясно, Карл-Ерик — отвърна тя и влезе в кухнята при Естер Брелдин.

Беше време да сервират блини с червен лук, аспержи на пара и два вида черен хайвер.

 

 

Речите започнаха. Докато гостите хапваха блини и пиеха „Ризлинг“, по-възрастният юбиляр поздрави с добре дошъл целия „футболен отбор“ (явно включваше себе си, отсъстващия Роберт и Естер Брелдин, която още не бе излязла от кухнята, защото иначе не биха станали единайсет).

— Днес е голям ден — обяви Карл-Ерик. — За мен и за Ева. На четирийсет години човек още минава за млад и му предстоят десет години до зенита на живота му. Навършиш ли обаче шейсет, не просто си се приземил, а си пресякъл и финиша. Говоря образно, защото реших да се придържам към вече използваната от мен спортна терминология.

Последната дума явно го затрудни при изговарянето и той се запъна. Розмари пак се запита какво му става. Днес Карл-Ерик, неуморимият Стожер в педагогиката, й се струваше неузнаваем. Така или иначе, той се впусна в двайсетминутно експозе на тема шведското основно училище от 1968-а, вдигна тост за „Познанието с главно П, което е самодостатъчно и не се продава на алчни пазарни сибарити^[2] и случайни икономии“ (вероятно иска да каже „идеологии“, досети се Розмари), и накрая отново приветства всички с добре дошли.

Сервираха сърнешка плешка със сезонна гарнитура, маринован лук, желе от черно френско грозде и картофени дукеси. Преди да посегнат към ястията, Лейф Грунт стана да поздрави рождениците. Речта му се състоеше от три части. Първо разказа някаква неразбираема история за едрогърда месарка в магазин в Йеливаре, после отдели двайсет секунди, за да похвали добродетелите на съпругата си, и накрая заяви, че никога не би дал на тъст си повече от шейсет и четири години и половина.

Неочаквано Розмари избухна в сълзи и стана от масата. След малко се върна и обясни емоционалния си срив с внезапно връхлетяло я силно вълнение от присъствието на цялото семейство.

За всеобща изненада (единствено Ева не се учуди) Хенрик се изправи и изпя италианска серенада акапела. Изпълнението му пожъна бурни аплодисменти и повиши настроението.

За десерт се насладиха на глазирани круши в конячена сметана и на словесно изтънчена, но доста неемоционална реч на Якоб — вероятно защото бе произнасял същата реч поне още двайсетина пъти, предположи съпругата му. За заключителната част от тържеството извикаха дори Естер Брелдин от кухнята и я почерпиха с чаша от прословутото малагско вино.

Накрая дойде време за кафе, торта и подаръци. Акцентът в подаръците на Ева падна върху цял сервиз от английски порцелан: чинии — дълбоки и плитки, — малки чинийки, чаши за кафе и чай, подноси, купички и супник. Разбира се, не я лишиха и от така наречените „подаръци за преживявания“: ваучер за вечеря и трийсетминутен масаж с камъни в спацентър „Ясураги Хаселуден“ и масаж в спацентър „Селма Лагерльоф“ с ароматни масла (Ева вече бе ходила там два пъти, но кой ти гледа?).

Подаръците на Карл-Ерик се оказаха малко по-разнообразни: книги с разнообразна тематика, халат, бастун със сребърна топка, пет копринени вратовръзки (явно купени от Роберт на летището в Банкок), фотоапарат и стара литография, изобразяваща битката при Балдкирхенхайм през 1622-ра.

Едва след като приключиха с тази точка от дневния ред, преминаха към въпроса къде е Роберт. Наближаваше единайсет и отбелязването на 105-годишнината общо взето вървеше към своя край.

— Май е време да извадим скелетите от гардероба — опита се да оригиналничи Лейф, но четирийсетгодишната му съпруга не пропусна снизходително да му напомни колко неуместен е подобен израз в настоящата ситуация.

— Искаше да се поразходи и да изпуши една цигара — спомни си Кристина. — Не погледнах часовника, но трябва да е било около дванайсет и половина.

— Как ти се стори? — попита Розмари.

— Както обикновено.

— Защо се интересуваш как й се е сторил, мамо? — намеси се Ева.

— Предвид обстоятелствата въпросът ми е съвсем логичен.

— Сигурно е намерил някоя мацка — предположи Лейф. — В момента май се нуждае точно от това.

— Прекаляваш, Лейф — смъмри го съпругата му.

— Добре, де. Казах го съвсем хипотетично. Вашите версии какви са?

— Май беше един без двайсет — плахо се обади Кристофер. — Тогава му пожелах лека нощ и се качих да си легна.

— Десет минути повече или по-малко не са от значение — отсече Карл-Ерик. — Няма ли за какво друго да си говорим?

— Има, разбира се — съгласи се съпругата му. — Но някои от нас се притесняваме за Роберт. Ти очевидно не споделяш тревогата ни.

Карл-Ерик отпи от кафето си и стана.

— Отивам до тоалетната — обяви той.

— Shit happens — изтърси Лейф Грунт.

 

 

— За бога, Кристина, спомни си! Нали излязохте да поговорите насаме? Как ти се стори Роберт тогава? Беше ли пиян?

Оглеждайки разтревоженото лице на майка си, Кристина се опитваше да претегля внимателно всяка дума. Какво да й отговори? Замисли се дали Роберт се бе държал странно. А колкото до алкохола, със сигурност не беше трезвен. Снощи самата Кристина също се чувстваше силно замаяна, а освен това мислеше само за едно. Господи, тогава цялото й същество бе обладано от едно-единствено желание, особено след като Роберт излезе.

Днес Хенрик я увери, че е твърдо решен да я посети в хотела. Ако очаквала той да размисли, била сгрешила.

— Ще дойда при теб довечера, Кристина — заяви той, когато успяха да се измъкнат от останалите и — сякаш се бяха наговорили — влязоха да пазаруват в „ИКА“. — Нали не си се отказала?

Тя поклати глава. Не, не се била отказала. Не и ако той е бил съгласен.

После цяла вечер не размениха нито дума. Отбягваха да се гледат. Това не направи впечатление на никого. По време на дългата вечеря тя усещаше странна възбуда, която й напомняше за… за времето, когато беше на четиринайсет, хормоните й бушуваха и тя се влюбваше ту в един, ту в друг пъпчив тийнейджър. Докато Хенрик изпълняваше песента, Кристина получи силно сърцебиене.

Същевременно непрестанно си мислеше, че ако Ева разбере какво става между сина й и сестра й, ще я убие без секунда колебание. Кристина го знаеше. Както дребно животно, изправило се очи в очи с лъвица, решена да защитава потомството си, знае какво му предстои. Впрочем сравнението си го биваше.

А Роберт? Кристина нямаше ни най-малка представа къде се е дянал.

— Кажи нещо — подкани я майка й. — Сподели какво ти минава през ума.

Двете се намираха в кабинета с по чаша „Бейлис“. Розмари „отвлече“ тук дъщеря си, защото явно се надяваше Кристина да разполага с тайна информация за местонахождението на Роберт.

— Съжалявам, мамо, но не знам нищо. Роберт, разбира се, се чувства потиснат, но не мисля, че се е самоубил.

— Изобщо не съм споменавала… — подхвана Розмари, ала млъкна и тропна с крак.

После изгледа изненадана крака си. Сякаш се готвеше да заплаче всеки миг. Кристина мълчаливо наблюдаваше майка си. Изведнъж й дожаля ужасно за нея и й се прииска да я прегърне, но точно тогава на вратата се появи Якоб:

— Кристина?

— Да?

Всъщност нямаше нужда от повече думи. Кристина веднага го разбра. Цяла вечер Якоб бе пил само минерална вода и търпението му се беше изчерпило. За всеки, запознат с изражението и жестовете му, беше очевидно, че копнее да се махне оттук; да зареже в хотела жена си и сина си, да се качи в колата сам-самичък, да поеме по пустите шосета към Стокхолм и да си пусне диск на Декстър Гордън. Всъщност Кристина го разбираше.

Неочакваният прилив на нежност към майка й мигом се изпари.

— Добре, Якоб. Време е.

— Да не си тръгвате? — възкликна Розмари. — Ама ние още дори не сме…

Не се сети какво още трябва да се направи преди края на празненството и додаде:

— Притеснявам се за Роберт.

— За изчезването му вероятно има съвсем логично обяснение — успокои я Якоб. — Сигурно ще се появи всеки момент.

— Дали? — попита Розмари и се вгледа наивно в очите на зет си.

Все едно Якоб Вилниус, освен столичанин и известен телевизионер, можеше и да предвиди как ще приключи историята с един изчезнал в зимна нощ млад мъж.

— Разбира се — увери я той. — Сигурно се е почувствал притиснат отвсякъде. Ако се поставим на негово място, постъпката му изглежда съвсем разбираема, нали?

— Май… си прав — заекна Розмари. — Дано си прав. Дано не му се е случило нищо лошо. Просто… — погледът й заснова между дъщеря й и миловидно усмихващия се Якоб, но Розмари не съобрази какво друго да каже.

За секунда й се бе сторило, че Кристина иска да я прегърне, но явно си бе въобразила.

— Ще се кача да приготвя Келвин. Нали? — обърна се Якоб към съпругата си.

— Да, да — кимна тя. — Иди. Мамо, благодарим ти за чудесната вечеря.

— Наистина ли вече ще…? — подхвана отново Розмари, ала въпросът прозвуча ужасно фалшиво в ушите й и тя за трети или четвърти път в рамките на съвсем кратко време не довърши изречението.

„Какво ми става? Изгубих дори способността си да говоря нормално“.