Хокан Несер
Човек без куче (23) (Първият случай на инспектор Барбароти)

22

Гунар Барбароти мразеше да лети със самолет.

Най-силна ненавист изпитваше към чартърните полети, а на второ място идваха вътрешните. Макар че вътрешните полети бяха много по-непредвидими. Купиш ли си билет за Фуертевентура, все някога ще кацнеш във Фуертевентура. Но качиш ли се на самолет към град от страната, може да се озовеш навсякъде, ако атмосферните условия се влошат.

Така стана и в случая с Гунар Барбароти. Излезе от къщи безбожно рано, излетя от Гьотеборг и кацна в Стокхолм с петдесетминутно закъснение в девет. Тогава обаче самолетът за Сундсвал, на който трябваше да се прекачи, бе излетял и се наложи да изчака следващия. В крайна сметка се приземи не на летището до Сундсвал, а на летището в Йостерсунд в един и петнайсет заради гъста мъгла. Барбароти я видя през илюминатора. В цяла Швеция беше слънчев зимен ден, само над пистата за приземяване до Сундсвал боговете на времето бяха спуснали дебела, непрогледна пелена, гъста като пшеничена каша.

Спазвайки обещанието си, Гунар не бе молил Господ за безаварийно кацане и следователно перипетиите в пътуването нямаше нито да донесат, нито да отнемат точки от актива на Всевишния.

В Йостерсунд се качи на автобус за Сундсвал. Пътуването продължи два часа и половина. Точно в четири следобед Барбароти слезе на автогарата в Сундсвал — метрополиса в област Меделпад. Местните жители смятаха, че градът се намира в сърцето на Швеция. Гунар закъсня общо с пет часа и петдесет и пет минути.

И все пак, ако не се случеше повече нищо непредвидено, разполагаше с цял час да поговори с Кристофер Грунт, преди да стане време да се връща с такси на летището, за да хване последния за вечерта полет за Стокхолм. Но още беше рано да се отказва и да съчинява читателски писма до вестниците. От другата страна на улицата, до магазин за закуски, точно както се бяха разбрали след поредния телефонен разговор, уточняващ поредното закъснение, го чакаше младият господин Грунт и пристъпваше нервно от крак на крак в размекнатия сняг. За пръв път от много време Гунар имаше предчувствие, че тази сизифовска история — както я нарече Ева Бакман — ще започне да се раздвижва. Би било, разбира се, прекалено дръзко Барбароти да се надява на внезапен пробив, още по-малко на скорошно и окончателно разплитане на случая. Без да възлага големи очаквания, той се молеше за някаква, макар и малка, крачка в посока, която с течение на времето да се окаже правилна.

Дано предстоящата среща открехне завесата пред тази пълна мистерия.

Барбароти нямаше представа колко часа са работили по случая, но знаеше, че цялото време, посветено на Роберт и Хенрик, е било безсмислено пропиляно до последната капка пот. Не се бе появило нищо, което да подскаже на разследващата група какво се е случило с двамата мъже, проявили лошия вкус и избор да изчезнат от улица „Алведер“ точно по време на коледната суматоха. От изчезването им бяха изминали три седмици. И Гунар Барбароти, и колегите му отдавна се бяха убедили в правотата на старата полицейска максима: престъпленията се разкриват в дните непосредствено след извършването им. Или остават неразкрити. А вече никой — нито Барбароти, нито Бакман, нито Боргсен — не се съмняваше, че зад събитията на „Алведер“ се крие престъпление. Сформираха тройка да води разследването, да взема решения, да издава нареждания… Досега всичките им начинания по случая се увенчаваха с неуспех. Комисар Асюнандер ги привикваше често-често да докладват — обикновено един по един.

След настъпването на новата година сълзящите очи на Асюнандер започнаха да ги гледат все по-сърдито и по-сърдито. Казано най-просто — ако човек тълкуваше изражението му в по-общ план, — в условията на друго, по-слабо цивилизовано общество с по-противоречиви закони, комисарят би предпочел да хвърли тримата си подчинени на вълците и на тяхно място да вземе полицаи с повече мозък и повече кураж.

— Ами тогава да чуем твоите предложения, като си толкова устат — отреагираше полицай Бакман. — Поне веднъж дай някоя смислена идея, проклет, импотентен бюрократ!

Тя, разбира се, не изричаше всичко това пред комисаря, а запазваше хрумванията си за мезе към бирата, която двамата от тройката любители на алкохола по рождение и впоследствие свикнали с него заради слаба воля от време на време, но не повече от веднъж седмично, консумираха с мярка в ресторант „Елген“ до Северния площад след дълъг и изтощителен работен ден.

— Не може да искаш от хиена да пикае коняк — отбелязваше Барбароти в отговор на разсъжденията й. — Или да снася златни яйца. Човекът има цяла тайга между ушите, а вътрешният му свят е стерилен като… като тайга.

Бакман много се смееше на тази шега.

И все пак опитите на разследващата тройка не можеха да се нарекат съвсем безплодни. Не и колкото органите на комисаря. Някои задънени улици се оказаха по-дълги от други. Да вземем например джунглата, наречена мобилни комуникации. Вече бяха стигнали до някой си Йенс Линдевал, с когото още не бяха установили връзка, защото въпросният мъж бе заминал да празнува Коледа и Нова година в друга джунгла — в провинция Сабах на остров Борнео. Но утре сутринта Йенс щеше да кацне на летището в Стокхолм и Барбароти възнамеряваше да го посрещне. Не с цветя и рози, а с добре подготвени въпроси.

Ако, разбира се, тазвечерният полет не се отклонеше в друга посока. Гунар се бе научил да не се радва предварително.

И при другия издирван тримата полицаи бяха попаднали в доста дълга, задънена улица. Почти веднага разбраха, че Роберт Хермансон е използвал мобилния си телефон в 01:48 през нощта на изчезването. За жалост се бе свързал с абонат, използвал анонимна SIM карта. Тоест, опасенията на Барбароти да не би Роберт да се е обадил на своя бивша приятелка извън града, се оказаха напразни. Полицаите разполагаха с номер в Шумлинге, с който Роберт се е свързал в деня на изчезването си, и веднага се заеха да проучват подробно на кого принадлежи. Не откриха обаче почти нищо съществено. В периода от 5 и 15 декември от този номер бяха проведени едва четири разговора, всички изходящи: един до апартамента на Роберт Хермансон в Стокхолм, два до пицария в Шумлинге и един до дамски фризьорски салон, пак в града. Тройката разговаря и с пицарията, и със салона. В пицарията предположиха, че някой се е обадил, за да си поръча пица; в салона — че някой се е обадил да си запази час за фризьор. Клиентелата на заведението за хранене и на салона възлизаше приблизително на 1200–1800 души. Колкото до предполагаемия брой на общите им клиенти, Ева Бакман се зае да го изчислява. Докато един четвъртък пиеха бира след работа, много изненадващо — поне за Гунар Барбароти, който навремето имаше четворка по математика — тя му представи резултата от изчисленията си:

— И как стигна до това число? — попита скептично Барбароти.

— Все едно — отвърна Ева „Айнщайн“. — Роберт Хермансон се е обадил на една от 433 жени в Шумлинге. Може да фигурира в списъка с клиентки, посетили фризьорския салон.

Айнщайн-Бакман прекара следващите два дни в опити да състави списък на всички клиентки, посетили салона между 5 и 23 декември. Така броят на потенциалните събеседнички на Роберт Хермансон в нощта на изчезването му се стопи до приличните 362. Точно когато Ева приключваше тази интересна задача, от салона се обадиха да уточнят, че са отказали на също толкова жени да ги приемат поради липса на свободни часове. Бакман, която от Айнщайн се превърна в Кухата глава, изруга наум, закръгли много внимателно резултата от новите си изчисления и пак получи 433.

— Виждаш ли?

— Виждам, виждам, о, учителко — отвърна Барбароти и усети как умственото изтощение се опитва да го повали подобно на влажна мъгла, стържеща в дробовете.

Въпреки всичко тази необичайно дълга задънена улица се оказа и обнадеждаваща — нямаше как да не го признае. Ала най-интересното събитие в историята на разследването се случи, когато Кристофер Грунт се свърза с Барбароти и пожела да му съобщи нещо важно, което — по собствените му думи — бил премълчал.

Съгласна ли е Ева?

Да, съгласна е. Никога не знаеш откъде ще изскочи заекът.

 

 

— Имам само час. Хайде да влезем в кафенето и да поговорим. Ще запиша показанията ти на диктофон.

Кристофер Грунт кимна.

Поръча си кока-кола, а Барбароти — двойно еспресо. Предпочиташе да бъде бодър и съсредоточен, за да не пропусне нещо, което лентата няма да улови. Перипетиите с полетите го настроиха фаталистично. С Кристофер се настаниха в ъгъла зад неработещ джубокс и изкуствен фикус.

— Е? — подхвана Барбароти и включи диктофона. — Какво искаше да ми кажеш?

— Ще ви помоля да не го споделяте с мама и татко.

— Не мога да ти обещая. Но ще се постарая да си остане между нас, ако е възможно.

— А знаете ли… случило ли се е нещо?

— В смисъл?

— Открихте ли нещо ново за Хенрик?

Кристофер Грунт изглеждаше много измъчен. „Явно от доста време се чувства така“, прецени Барбароти. Погледът му шареше неспокойно из помещението, а ръцете му нервно посягаха ту към чашата с кока-кола, ту към бутилката, ту към ръба на масата. Някаква тайна обременяваше душата му и той явно я бе носил дълго в себе си. Под очите му тъмнееха сенки, макар да бе едва на четиринайсет, а кожата на лицето му напомняше цвета на мръсен чаршаф.

„Не изглеждат ли обаче така всички хора през този забравен от бога сезон?“ — запита се Барбароти.

— Не, все още не знаем какво се е случило с брат ти. Кажи ми какво премълча.

Момчето го погледна плахо.

— Ами… — подхвана несигурно то, — извинете, задето не ви го казах по-рано, но му обещах…

— На Хенрик ли?

— Да.

— Какво му обеща?

— Да си мълча. Но сега… сега разбирам…

Кристофер Грунт млъкна. Инспекторът реши да му помогне:

— Не си длъжен повече да спазваш обещанието си, Кристофер — увери го дружелюбно той. — Ако можеше, Хенрик би те освободил от дадената дума. Трябва да направим всичко по силите си, за да го открием, нали?

— Дали… дали е жив?

В гласа на момчето се прокрадна съвсем слаба нотка на надежда. „И той разсъждава като мен — помисли си Барбароти. — Не е глупав.“

— Не знам. Никой не знае. Не бива да губим надежда. Няма да жалим сили, докато не разберем какво се е случило, нали?

— Да. Хенрик… той… излезе през онази нощ. По-точно: беше решил да излиза.

— Така. Продължавай.

— Само това е. Каза ми, че има среща, и ме помоли да не го издавам.

— И излезе ли?

— Явно да. Не съм го чул, защото съм заспал.

— Заспал си, преди той да излезе от къщата?

— Да.

— С кого имаше среща?

— Не знам.

— Някакво предположение?

— Не. Със стар приятел — така каза. Попитах го дали е момиче.

— И?

— Потвърди.

— С момиче, значи?

— Да.

— Хм — промърмори Гунар Барбароти и превърна двойното си еспресо в единично.

Кристофер Грунт отпи от кока-колата. После в продължение на няколко секунди момчето стоя с поглед, забит в масата. Барбароти се почувства като католически свещеник, приемащ изповед.

— Има и друго, нали? Не ми казваш всичко.

— Да, има и още — кимна момчето.

— Смяташ, че брат ти те е излъгал, нали?

— Откъде… откъде знаете? — сепна се Кристофер.

Гунар Барбароти се облегна.

— Живял съм малко повече от теб, момче. Опитът те учи на някои неща. Слушам те.

— Не вярвам да е имал среща с момиче.

— Защо?

— Защото… Хенрик е гей.

— Гей ли? И защо смяташ така?

— Взех мобилния му телефон и случайно разбрах.

— И как се разбира от мобилен телефон дали собственикът му е гей? Сериозно ли говориш?

— Не, не — Кристофер се изсмя, колкото и да не му беше до шеги. — Хенрик ми даде телефона си, за да изпратя есемес на моя позната, и в това време получи ново съобщение. Съдържанието му беше доста…

— Красноречиво?

— Да. Изпращаше му го момче. Някой си Йенс. Проверих номера в указателя на телефона. Затова не вярвам Хенрик да е имал среща с момиче.

— А с кого?

— Нямам представа.

Макар да не очакваше друг отговор, Гунар Барбароти се почувства малко разочарован, задето Кристофер не му поднесе изненада с някое предположение.

— Ами ако те помоля да направиш все пак някакво предположение?

Момчето се замисли.

— Наистина нищо не ми хрумва. Може този Йенс да се е намирал близо до Шумлинге… но ми се стори… не, не знам какво да мисля. Сякаш…

— Да?

— Сякаш всичко ми се стовари изведнъж. Тъкмо бях разбрал, че Хенрик е гей, и той се канеше да излиза посред нощ. Винаги е бил толкова примерен. Не можех да повярвам.

— Представям си. Никой ли не знае за сексуалната ориентация на Хенрик?

— Не.

— А ти каза ли му, че знаеш?

— Не успях. А и бях взел телефона му без негово позволение, щеше да се ядоса.

— Ясно. Значи, Хенрик е имал план. Кога ти го разкри?

— Вечерта. Около час преди да си легнем.

— Можеш ли да ми цитираш точно какво ти каза?

— Забравил съм. Общо взето, помоли ме да си мълча, защото през нощта щял да излезе за няколко часа. Попитах го къде ще ходи и той ми отговори, че има среща. После… после се поинтересувах дали ще се среща с момиче. И толкова.

— Защо си споменал момиче, щом вече си разбрал, че Хенрик не се интересува от жени?

— Нямам представа. Сигурно по навик. Беше си измислил онази Йени в Упсала, защото не е искал да се досетим какъв е… Според мен тя изобщо не съществува.

— Добре. Казвал ли си това на някого? Например на родителите ти?

— Не. Не искам да разбират…

— Че брат ти е хомосексуалист?

— Да. В това няма нищо страшно, лично на мен ми е безразлично, но те ще се побъркат… или ще се потиснат… а и нали Хенрик изчезна. Определено не искам да разбират. Затова си мълчах толкова време. Не само заради обещанието.

— Ясно. Знаеш ли нещо повече за този Йенс?

— Не.

— Добре. Слушай сега, Кристофер. Правилно предполагаш, че брат ти не е отивал на среща с Йенс.

— Но откъде… откъде знаете?

— Проверихме го. Има алиби. През нощта между двайсети и двайсет и четвърти декември се е намирал на почти хиляда километра от Шумлинге.

Брадичката на Кристофер Грунт увисна, все едно се откачи от горната му челюст. Зяпна криминалния инспектор с отворена уста и разширени очи.

— Значи, вие сте знаели за…? Знаете за…?

Гунар Барбароти извади от джоба на сакото си мобилен телефон.

— Нека ти дам един съвет, млади момко. Ако някога през живота си решиш да извършиш престъпление и искаш непременно да те хванат, гледай да използваш ето такъв телефон.

— Какво?

— Е, полицията не подслушва мирни граждани — уточни Барбароти. — Но винаги има начин да разберем кой на кого се обажда, кога, колко често и къде се намират абонатите по време на разговор. Ако например за период от две седмици в Упсала двама младежи говорят по телефона и си изпращат съобщения повече от деветдесет пъти… е, тогава си правим някои изводи.

— Разбирам — промълви Кристофер Грунт.

— Браво на теб.

 

 

„Не сме мръднали и на йота — обобщи наум Барбароти, когато след час се отпусна до илюминатора в — за щастие — полупразния самолет за летище «Арланда». По всичко личеше, че този път щяха да излетят по разписание. — Тъпчем на едно място. По-зле сме и от… вътрешните полети.“

Просветителската лекция на Барбароти за издайническите качества на мобилния телефон, която инспекторът изнесе пред младия господин Грунт в края на разговора в кафенето, прозвуча доста парадоксално, защото всъщност Хенрик Грунт не беше използвал телефона си в истинския смисъл на думата. Той не се бе обадил на човека, с когото е възнамерявал да се срещне, не бе изпратил есемес, за да извести кога пристига. Докато гледаше през малкото стъкло на илюминатора и слушаше системите за противообледеняване, Барбароти стигна до извода, че именно тази подробност — или по-скоро отсъствието на тази подробност — е най-необяснимото в цялата странна история.

Защото какво означава това? Ако Хенрик наистина си е уговорил среднощна среща, трябва все някак да се е свързал с въпросния мъж/жена. Как се е свързал с него/нея? Сътрудници на полицията влязоха в компютъра му в Упсала и изчетоха най-внимателно цялото съдържание на пощенската му кутия. Стана ясно, че в края на ноември и началото на декември Хенрик е имал хомосексуални отношения, но не откриха нищо за среща в Шумлинге. И така, младежът не се бе обаждал по телефона — нито от своя, нито от телефона на баба си и дядо си. Според Барбароти оставаше едно-единствено възможно обяснение: Хенрик се е срещнал лице в лице с въпросния човек и се е уговорил с него „на живо“. Но кога? Кога са се разбрали за часа и мястото на срещата? А оставаше, разбира се, и въпросът: с кого се е срещнал Хенрик? Кристофер бе отбелязал категорично, че брат му не познава никого в града. Да не би Хенрик да се е срещнал със свой познат от Упсала, дошъл в Шумлинге да отпразнува Коледа?

Друг хомосексуален партньор, освен Йенс Линдевал?

Ама че заплетена история! А дали изчезването на Хенрик има нещо общо с изчезването на Роберт? Ако двама души потънат в неизвестност, след като напускат една и съща сграда в град с по-малко от 70 000 жители, и то в рамките на двайсет и четири часа, и най-големият глупак ще се сети, че двата случая са свързани.

„Писна ми — установи Гунар Барбароти и пое от стюардесата картонена кутия със сок и сандвич, увит в найлон. — Тази история предполага хиляди хипотези, но нито една не звучи правдоподобно и не се базира на факти. Хипотезите по случая напомнят… карти на непознат континент, изработени по въображение. Какво? — Изведнъж се сепна от собственото си хрумване. — Всъщност това е доста сполучлива метафора, която може да се използва в много ситуации.“ Реши при подходящ случай да смае Ева Бакман с реплика от рода „В момента чертаеш карти на непознати континенти по въображение, момиче!“

Не звучеше никак лошо.

И все пак онзи неоткриваем Линдевал сигурно щеше да помогне с някаква информация по случая, като се върне утре от джунглите на Борнео.

Инспекторът се чувстваше в пълното си право да иска обяснение от Линдевал.

Доволен от интелигентните си изводи, инспектор Барбароти отвори картонената кутийка и разля сок върху панталона си.