Хокан Несер
Човек без куче (20) (Първият случай на инспектор Барбароти)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Барбароти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Människa utan hund, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция
sqnka (2019)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Хокан Несер

Заглавие: Човек без куче

Преводач: Ева Кънева

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.02.2015

ISBN: 978-954-357-275-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10205

История

  1. — Добавяне

19

Денят преди големия празник започна с обилни снеговалежи над Шумлинге и околностите.

Гунар Барбароти се събуди рано. Погледна през прозореца. Посрещна го гледка, достойна за Мурманск. Под сивкавочерното небе бе натрупал дебел слой сняг, а във въздуха се носеше вихрушка. Цареше мъртвешка тишина.

Стана и взе вестника от коридора. Надникна да види как е Сара. Спеше. Беше изпила всичката вода в чашата и половината от гроздовия сок. Гунар си сипа кисело мляко и сок и пак се мушна в леглото. Разгърна вестника.

На шеста страница бе поместен материал, придружен със снимки на Роберт Хермансон и Хенрик Грунт. Отделили им бяха две колонки под кратко и достатъчно красноречиво заглавие: „В неизвестност“.

В кратката статия само се споменаваше, че единият от изчезналите е участвал в небезизвестното предаване „Пленниците на остров Ко Фук“. До момента полицията не разполагала с категорични данни изчезването на двамата мъже да е свързано с престъпление, допълваше авторът на материала.

Гунар Барбароти още не бе разговарял с журналисти. Кой ли е дал информацията на пресата? Сигурно Боргсен или самият Асюнандер. Барбароти се питаше колко време ще мине, докато вечерните вестници надушат историята. Не много, ако се нахвърлят върху случая с обичайната настървеност. Заглавията на жълтите страници ще бъдат доста по-пикантни от „В неизвестност“ — Барбароти не се съмняваше. Госпожа Хермансон, майката на Роберт, изрично го бе помолила за дискретност, но Барбароти не й даде никакви гаранции. Та нали смисълът от обявяването на дадено лице за издирване е именно обществеността да разбере кое е и как изглежда това лице и евентуално да помогне с важни сведения. А обяви ли се цялата тази информация на всеослушание, няма как да се скрие от жълтата преса.

— Невъзможно е да опазим случая от клюкарските издания, а и да го направим, нищо няма да спечелим — опита се да обясни той. — Както и да разсъждаваме, масмедиите имат правото да съществуват и да разпространяват информация. Това има и лоши, и добри страни.

Госпожа Хермансон се съгласи с него, съпругът й — също. Барбароти се надяваше столичните драскачи по жълтите страници да не нарекат Роберт с онзи епитет, който бе лъснал миналия път в доста издания. Молеше се журналистите да се сметнат за прекалено изискани да пътуват до провинцията точно преди Бъдни вечер. А и предаването на Арне Вайсе[1] и коледната програма по телевизията би трябвало да им дадат достатъчно материал за анализ.

Но Гунар не възлагаше големи надежди на тези свои прогнози. Впрочем Вайсе не напусна ли преди няколко години? Изобщо беше ли още жив? Инспектор Барбароти се чувстваше много неосведомен по някои въпроси. Повече вълк, отколкото мобилен телефон, образно казано.

Прочете вестника и се зае да планира деня си. С какво да започне? Прегледа списъка от снощи и реши да остави второто посещение у семейство Хермансон за следобед. По-добре да им даде малко време. Искаше възможно по-скоро да се свърже със сестрата на изчезналия и да се обади в участъка, за да се увери, че не са забравили да му предадат някой важен сигнал от очевидец. Не вярваше колегите му да не се сетят сами, ала кой знае. Ако на дежурната линия отговаря Юнсон, нищо чудно да му съобщи важна информация чак след часове или дори след дни — Барбароти го знаеше от опит. Все пак предстоеше Бъдни вечер и умовете на повечето хора бяха заети с подготовка за празника.

Свърза се с Тъжния. Осведоми го, че не са постъпвали никакви сигнали от очевидци. Дори старият Хьортнагел, редовен „информатор“ на полицията, този път не се бил обадил. По време на скандала с подводниците край скалистите острови около Стокхолм Хьортнагел няколко пъти докладва, че е забелязал перископ в шумлингската река, а съобщяха ли по телевизията за избягал затворник, старецът, разбира се, бързаше да уведоми полицията къде го е видял. Австриецът се гордееше с произхода си и се смяташе за много по-наблюдателен от просто устроените шведи, в чиито жили мудно тече селска кръв.

— Да не е умрял през есента? — попита Гунар и едва се сдържа да не се поинтересува дали и Арне Вайсе не се е споминал.

— Не мисля — отегчено отвърна Боргсен — Миналата седмица навърши осемдесет и седем. Преди час го видях да кара ски в парка.

Барбароти пак погледна през прозореца. Дали да не се поразходя и аз? Да подишам чист въздух и да съчетая полезното с приятното.

— Ако получиш сигнал, уведоми ме веднага — поръча той на колегата си.

Тъжния му обеща да му се обади и се задължи да провери мобилните телефони и на двамата изчезнали.

Гунар Барбароти се замисли дали има ски, но не си спомни. Най-вероятно се бяха затрили някъде след раздялата с Хелена, както впрочем и много други неща.

Стана и се пъхна под душа. Крайно време беше да започне работния ден.

 

 

— Кристина Хермансон?

— Да.

— Казвам се Гунар Барбароти, криминален инспектор в Шумлинге.

— Ясно.

— Обаждам се във връзка с изчезването на брат ви и на племенника ви. Ще ми отделите ли малко време?

— Да… разбира се.

Гласът й звучеше приглушено и тъжно. Гунар я чуваше съвсем слабо. Или тя говореше по стационарен безжичен телефон и се бе отдалечила от базовата станция, или слухът на Барбароти започваше да отслабва. Според сведенията, които получаваше от Италия, баща му от пет години изгубил напълно слуха си. Явно Гунар бе наследствено предразположен.

— Ще се наложи да се видя на живо и с вас, и със съпруга ви и да поговорим по-подробно. Удобно ли е да насрочим срещата през следващите няколко дни?

— Разбира се. На Коледа ще си останем в Стокхолм. Къде да…

— Ще се уговорим после. Преди това искам да ви задам няколко въпроса.

Чу как тя отпи от чаша. А вероятно шумът идваше не от телефона, а от ушните му канали.

— Добре. Ще направя всичко по силите си, за да… за да разкриете случая. Ужасно е, направо не ми го побира умът. Имате ли някакви предположения къде се намират брат ми и племенникът ми?

— Засега не.

— Снощи говорих с майка ми. Разбрах, че сте разговаряли с… с всички останали.

Съдейки по гласа й, Кристина Хермансон едва се сдържаше да не избухне в плач.

— Нека да започнем с понеделник вечерта — предложи инспекторът. — Останали сте да разговаряте с двамата изчезнали, а другите са си легнали, нали?

— Да, точно така. Останахме аз, Роберт, Хенрик… и Кристофер.

— А съпругът ви?

— Якоб се прибра в хотела с Келвин… сина ни.

— Отседнали сте на хотел?

— Да. Вкъщи при мама и татко няма място за всички и спахме в хотела, за да не ги притесняваме.

— Звучи ми познато. И вие сте предпочели да правите компания на брат си и на племенниците си, вместо да тръгнете със съпруга си.

— Да.

За секунда Барбароти се подвоуми дали си струва да продължи да дълбае в този факт. Да не би Кристина да се е сдърпала с мъжа си? Стори му се възможно, но реши да отложи въпроса за срещата на живо.

— Разбирам. Защо останахте?

— Исках да си поговоря с тях. С Роберт, Хенрик… и Кристофер не се бяхме виждали от много време.

— За какво си говорихте?

— На най-различни теми. За каквото си говорят повечето роднини, когато се срещат след дълга раздяла, предполагам.

— Например?

— Моля?

— Дайте ми пример за такава тема.

„Притискам я прекалено агресивно — помисли си Барбароти. — Защо я разпитвам, все едно е обвиняема? Та тя не е заподозряна в нищо. Използвам я само като източник на информация.“

— Ами… — тя се замисли. — Разговаряхме за какво ли не. Вероятно знаете за предаването, в което участва Роберт…

— Да — потвърди — Гунар Барбароти.

— Чувстваше се много зле. Поговорих си насаме с него. Винаги сме си споделяли лични неща. Той умираше от срам и за да успокои нервите си, пийна повечко…

— Онази нощ Роберт беше ли пиян?

— Не, не е бил пиян, а по-скоро подпийнал.

— В колко часа излезе от къщата?

— Към дванайсет и половина. Каза, че иска да пуши и да се поразходи.

— И тогава го видяхте за последен път?

— Да.

— Определяте го като „подпийнал“, така ли?

— Добре де, беше замаян от алкохола.

— Какво пихте?

— Бира и вино с вечерята, малко уиски…

— А вие? Вие бяхте ли пияна?

— Не.

— Изобщо ли не пихте?

— Пих. Забранено ли е?

— Ни най-малко. Значи, вие сте разговаряли най-много с Роберт. По думите на майка ви двамата сте се уединили за малко навън. Как се държа той?

Тя помълча малко, после отговори:

— Стори ми се… депресиран. Огорчи мама.

— В какъв смисъл?

— Дреболия. Стана малко арогантен. Всички се бяхме разбрали да не споменаваме гафа му в онова предаване, но Роберт се подразни, че се държим престорено, и нагруби мама.

— Обсъдихте ли това с него, докато бяхте навън?

— Да.

— И го посъветвахте да не си изпуска нервите?

— Не… разговорът не беше от такова естество. Съжалих го и усетих, че се нуждае да поговорим насаме.

Гунар Барбароти се замисли. Телефонът наистина е изключително практично изобретение в много отношения, но за жалост скрива голяма част от същността на събеседника ти. Би разбрал несравнимо повече, ако вместо да чува само гласа, седеше срещу Кристина Хермансон пред чаша кафе.

— Сещате ли се за нещо, което да обясни къде е отишъл брат ви?

Тя си пое дълбоко въздух и въздъхна тежко — за щастие телефонът предава такива реакции.

— Не. От три-четири дни непрекъснато прехвърлям през ума си всяка изречена дума, ала не откривам нищо, повярвайте ми, абсолютно нищо… което да ми подскаже какво се е случило. Отчаяна съм… моля да ме разберете… и двамата… Роберт, а после и Хенрик… това е… това е…

Тя се разплака.

— Извинете за момент.

Явно остави слушалката и излезе от стаята. Гунар Барбароти се вторачи в падащите снежинки. Не мислеше за нищо. Не, впрочем вълците не излизаха от ума му. Вълците и снегът някак вървяха ръка за ръка в съзнанието му.

— Извинете ме — чу се пак гласът й в слушалката. — Много ми е тежко. Имате ли някакви новини по случая?

— За жалост не. Семейството ви се е забавило доста с подаването на сигнала. Роберт е изчезнал в нощта срещу вторник, а те се свързаха с полицията чак в сряда вечер, когато е изчезнал и Хенрик. Защо чакахте толкова дълго?

— Не знам. Май всички смятахме, че Роберт… е искал да се усамоти; че е отседнал у стар познат в града, защото семейното събиране го е натоварило прекалено много. Това обяснение звучи… съвсем логично.

— И вие ли споделяте мнението на останалите?

— Да.

— Какви познати има Роберт в Шумлинге?

— Нямам представа. С мама говорихме, но нито аз, нито тя се сетихме кой евентуално би подслонил Роберт. А и вече изминаха четири дни.

— Ще направим обстойна проверка — увери я Барбароти, — но вие сте напълно права. Защо ще се крие толкова време?

— И аз не знам — изхлипа Кристина. — Наистина не знам.

— Да преминем към Хенрик — побърза инспекторът, за да не й позволи пак да се разплаче. — За какво си говорихте с него?

— За какво ли не.

„Изключително подробен отговор“, помисли си Барбароти.

— А по-конкретно?

— Как се чувства, след като е напуснал семейното гнездо. Хенрик отиде да следва в Упсала. Разправи ми за студентския живот… такива неща.

— Близка ли сте с племенниците си?

— Да. Винаги сме се обичали.

— И с Кристофер ли?

— Разбира се.

— Но вие разговаряхте повече с Хенрик?

— Да, Кристофер си легна в… един без петнайсет или там някъде.

— И двамата с Хенрик останахте сами?

— Да, постояхме още най-много петнайсет минути. После аз се върнах в хотела.

— Но сте разговаряли насаме с Хенрик в продължение на петнайсет минути?

— Да, приблизително. Не съм поглеждала часовника. Не повече от четвърт час.

— И за какво говорихте?

— Ами за какво… за следването… за общи спомени… какви са били с Кристофер като малки…

— Това е било в понеделник. А във вторник? За какво си говорихте с Хенрик във вторник?

— Почти не сме разговаряли. Тогава празнувахме рождените дни на татко и Ева и… с Хенрик разменихме две-три думи.

— Как се чувстваше той?

— Моля?

— Как ви се стори Хенрик? Весел? Тъжен?

— В нормално настроение. Радваше се, че се е откъснал от родителите си. В Упсала му харесвало…

— Има ли си приятелка?

— Не. Според Ева, сестра ми, излизал с някоя си Йени, но Хенрик не я е споменавал. Сигурно не е нищо сериозно.

— Но той не ви се видя депресиран?

— Депресиран ли? Не. Изглеждаше сериозен, но той винаги си е такъв. Защо ме питате за…?

— И не спомена нищо, което би обяснило изчезването му?

— Не.

— Да е споделил с вас някакви свои планове за вечерта?

Тя пак въздъхна.

— Скъпи господин инспекторе, непрекъснато мисля за това. Ако се бях сетила за нещо такова, отдавна щяха да ви го съобщя. И за мен, и за всички мои близки случилото се е пълна мистерия. От две нощи не съм мигнала и…

— Кога тръгнахте за Стокхолм?

— Моля? А, да… В сряда сутринта. Съпругът ми имаше среща и потеглихме в осем.

— Тогава знаехте ли, че Хенрик е в неизвестност?

— Не. Следобед мама се обади да ни съобщи. Направо не повярвах.

Гунар Барбароти бе готов да се подпише под това нейно признание, защото и той не можеше да повярва.

— Благодаря ви за информацията. Искам обаче да се срещна с вас и със съпруга ви. Кога ви е удобно?

След няколкоминутно обсъждане се разбраха за вторник, на третия ден от Коледа.

— Ако, разбира се, нещо не се промени — подчерта Барбароти и затвори.

 

 

Инспекторът бе помолил родителите на Роберт Хермансон да помислят какви познати има синът им в Шумлинге и когато след два се върна на „Алведер“, Розмари вече бе съставила искания списък. Състоеше се от четири имена: Инга Йоргенсен, Ролф-Гунар Еделвик, Ханс Петершон, Шещин Валандер. Двете жени били бивши приятелки на Роберт, а двамата мъже — бивши съученици, обясни госпожа Хермансон. И четиримата изобщо не се били местили от Шумлинге и майката на Роберт попита инспектора дали изобщо има смисъл да ги разпитва. Не, Гунар също не виждал смисъл, но така или иначе искал да провери всички възможности. Като допълнителна помощ Розмари му даде и списък на съучениците му от стар гимназиален албум. Оставаше само Гунар да започне с проучването на кръга от познати и приятели на Роберт.

Барбароти прибра двата списъка в портфейла си. Вече разполагаше с достатъчно работа да ангажира двама-трима колеги за две-три седмици, но реши да се допита първо до Асюнандер. Гунар Барбароти нямаше право да определя колко ресурси да се вложат в случая. Благодари на госпожа Хермансон и поиска да говори с Кристофер Грунт. След вчерашния им разговор възникнаха няколко въпроса, а Барбароти не беше от хората, които претупват нещата.

— Така е, нищо не бива да се претупва — съгласи се Розмари Хермансон. — Удобно ли е да разговаряте с него на горния етаж? Една моя приятелка се отби у дома, а дъщеря ми и зет ми също са тук.

— Разбира се — увери я Гунар. — Няма проблем.

 

 

Като и предния ден, Кристофер Грунт изглеждаше напълно нормален тийнейджър. Всъщност Гунар Барбароти бе забравил в какво се изразява понятието „нормален“ за тази възраст. Дъщеря му вече бе минала осемнайсет, а откакто не работеше с криминално проявени младежи, бяха изминали няколко години. И все пак в главата му съществуваше известна представа за особеностите на подрастващите. Някъде бе чел, че четиринайсетгодишните притежават най-ясно съзнание за морал и най-трезво преценяват кое е добро и кое — лошо, кое е правилно и кое — погрешно. Юношите на тази възраст невинаги постъпват в съгласие с тези нравствени принципи, разбира се, но притежават необременена представа за морал. С напредването на възрастта тя се деформира, става все по-неясна и по-непостоянна.

„Кой знае дали наистина е така“, помисли си Гунар Барбароти, докато гледаше слабичката фигура на Кристофер.

— Как си, момче?

— Не успях да спя.

— Напълно обяснимо е. В Шумлинге не се чувстваш добре, така ли?

— Май да — призна Кристофер Грунт. — Но най-важното е Хенрик да се завърне жив и здрав…

— Работим по случая — увери го инспекторът. — Затова искам да ти задам няколко въпроса за Хенрик. Днес няма да обсъждаме вуйчо ти.

— Слушам ви.

„Не е никак глупав — отбеляза наум Барбароти. — Не бива да го подценявам.“

— Ето как разсъждавам аз: през нощта на вторник срещу сряда брат ти е излязъл от стаята ви доброволно. Не ми се вярва някой да го е отвлякъл. Според теб как е станало? Решил е съвсем спонтанно да си направи среднощна разходка или…?

— Не, едва ли — отвърна Кристофер след кратък размисъл.

— Най-вероятно Хенрик е имал намерение да излезе от по-рано — продължи Гунар Барбароти. — Или някой му се е обадил по телефона да се срещнат из града.

— Нали вчера вече говорихме за това.

— Да, но понякога близките на изчезналите се сещат за нещо важно след време. Онази нощ чу ли в просъница да звъни телефон?

— Не. Нищо не съм чул.

— Дори докато спим, телефонният звън понякога… прониква и остава в съзнанието ни, така да се каже.

— Да, но не си спомням да съм чул звън.

— Знаеш ли с каква мелодия звъни телефонът на брат ти?

Кристофер се замисли.

— Не… като че ли не. Докато живееше при нас в Сундсвал, знаех, но сега сигурно е променил мелодията. Освен това има нов телефон.

— Никога ли не си чувал телефонът му да звъни?

— Чакайте малко… На път към Шумлинге звънна. Понеже мама и татко не си взеха телефоните, баба… или дядо… ни се обади да провери къде сме. Не си спомням обаче каква точно беше мелодията. Съвсем обикновена, предполагам.

— Съвсем обикновена?

— Да.

— Не се чуваше цвилене на кон или църковен орган например?

— Не, иначе щях да я запомня.

— Добре. Засега ще оставим въпроса за мелодията. Нека си представим, че Хенрик е възнамерявал да излезе през нощта и затова само е чакал ти да заспиш. Става ли?

— Да.

— Питам се защо не ти е казал.

— Какво? Защо да ми казва?

— Дори да не ти е казал, не може да не си забелязал нищо.

— Защо да не може?

— Защото са ви настанили в една стая и вероятно през цялото време сте били близо един до друг. Не може да не сте си говорили… Според мен знаеш повече, отколкото ми казваш, Кристофер.

— Нямам какво да ви кажа.

— Не твърдя, че си знаел за излизането му. Моля те само да помислиш пак. Наистина ли не се сещаш за някоя дребна подробност, която би ни подсказала къде е отишъл?

— Не.

— Абсолютно нищо ли не ти хрумва?

— Не.

— Помисли ли достатъчно?

— Да, не спирам да мисля за това.

— Хенрик да е споменавал свои познати в Шумлинге?

— Не.

— Кого познава той в града, освен баба ти и дядо ти?

— Доколкото знам, никого. Идваме много рядко. Аз също не познавам никого.

Гунар Барбароти направи кратка пауза. За миг го обзе безсилие и отмина, но остави отпечатък в душата му.

— Не може да не си забелязал поне нещо — натърти той. — Съгласи се с мен. Хенрик е имал план и ми се струва абсурдно поведението му в онази вечер да не ти е направило впечатление. Надявам се, разбираш, че искам просто да ми подскажеш нещо.

Барбароти изчака няколко секунди, за да даде възможност на момчето да обмисли думите му. Кристофер Грунт само наведе очи и прехапа долната си устна.

— Не премълчавай нищо. Някои факти изглеждат на пръв поглед незначителни, но впоследствие се оказват решаващи за разплитането на случая. Разбираш ме, нали?

Кристофер Грунт кимна, отпусна рамене и се втренчи пред себе си с празен поглед. Гунар Барбароти се облегна, без да го изпуска от очи. Най-моралната възраст? „Или ще ми каже, или ще замълчи.“

— Разбирам за какво говорите — увери го Кристофер. — Но не се сещам за нищо.

„Значи, няма какво повече да се направи“, заключи наум Барбароти с изморена въздишка.

Бележки

[1] Арне Вайсе (р. 1930) — шведски телевизионер и журналист, превърнал се в жива легенда. — Бел.прев.