Хокан Несер
Човек без куче (37) (Първият случай на инспектор Барбароти)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Барбароти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Människa utan hund, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция
sqnka (2019)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Хокан Несер

Заглавие: Човек без куче

Преводач: Ева Кънева

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.02.2015

ISBN: 978-954-357-275-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10205

История

  1. — Добавяне

36

В понеделник и вторник Кристофер Грунт имаше чувството, че е нереален, или по-скоро, че всичко около него е нереално. Чуждо. Сутрин се будеше в голяма светла стая с пиано, препарирана глава на лос и странни зелени растения. След тазсутрешната закуска с Берит и Ингейерд (що за човек би нарекъл детето си така?) Кристофер се качи на автобуса за центъра на Упсала, слезе на спирката, запали си цигара и пресече натоварената улица. Изгаси цигарата и мина през близкия безистен. Там се намираше магазинът от веригата „Консум“, където караше стажа си. Облече си зелено яке и започна да зарежда фризерите с продукти. До обяд продължи с хладилните витрини и с консервите. През почивката излезе да хапне тайландска храна. Поразходи се из града и изпуши няколко цигари. Разглеждаше минувачите. В един се върна в магазина, пак си облече зеленото яке и се захвана да подрежда стоки. И така — до пет часа. Автобусът за квартал „Бергсбруна“, където живееше бащината му братовчедка, минаваше в пет и петнайсет. Непрекъснато го глождеше мисълта, че може да бъде някой друг. Човек с друга самоличност. Никой не би забелязал разликата. Нито дори Берит и Ингейерд. Не го бяха виждали от няколко години и биха приели всеки, представил се за Кристофер Грунт.

Във вторник следобед не се качи на автобуса за „Бергсбруна“, а на влака за Стокхолм. Това му се струваше още по-нереално. Докато гледаше през мръсния прозорец менящия се тъмен пейзаж навън (удивително малко застроена площ, независимо че се приближаваха към Стокхолм; пустошта наоколо напомняше най-северната област в Швеция — Норланд), на Кристофер му се прииска Хенрик да се появи в главата му, да го заговори и да му даде някое напътствие. Не би било никак излишно; не че Хенрик беше свързан с действителността, но въпреки това би било от полза. Нещо в гласа на Хенрик — или по-точно в гласа на Хенрик, звучащ във въображението на Кристофер, — му действаше успокоително. В момента обаче по-малкият брат не успя да повика образа на Хенрик. Колкото и да стискаше очи с надеждата да се концентрира, той не се появи. И така вече две седмици. Нима бе изчезнал завинаги? Мисълта за това прониза Кристофер като нож и той се опита да се съсредоточи върху бъдещето; върху конкретното, непосредствено предстоящо бъдеще, а именно: вечеря с леля Кристина в Стокхолм! Защо? Защо му бе предложила да се видят точно на вечеря в ресторант? Малко странно, както би се изразил старият им съсед на „Стокрусвеген“. Преди Кристофер не се бе срещат с Кристина насаме. Ако тя наистина искаше да поговори с него за Хенрик, Роберт и всичко останало — още повече че й се удаваше удобна възможност, предвид идването на Кристофер в Упсала — защо не го бе поканила в дома си на улица „Мусерунвеген“ в квартал „Гамла Еншеде“? Преди няколко години Кристофер бе ходил там заедно с татко Лейф и Хенрик. Спомняше си как изглежда къщата. В последния момент нещо изникна и мама Ева не успя да дойде с тях. Сигурно я бяха повикали на спешна операция. По онова време това се случваше доста често.

Този път обаче Кристина обеща да го посрещне на Централната гара. Да отидат на ресторант и да поговорят.

За какво, за бога, ще си говорят?

Кристина едва ли би се радвала да вечеря в компанията на пъпчив, стеснителен тийнейджър. И всичко това… всичко това само защото й каза за думите на рецепциониста Уле Римборг. Да, точно така. Още щом Кристофер спомена какво е видял Римборг, Кристина веднага предложи да се видят на четири очи. Ако й се беше обадил по друг повод (впрочем какъв би било този друг повод?), тя нямаше да му предложи среща в ресторант. Младежът беше убеден.

„Какви са тези измишльотини, които ми се въртят из главата? — питаше се Кристофер Грунт. — Защо непрекъснато си въобразявам разни неща?“

Осъзнаваше, че усещането за нереалност, което го обгръщаше като тъмен облак, не е свързано с Упсала, с „Консум“, с Берит или с Ингейерд, а е възможните отговори точно на този въпрос.

 

 

Съвсем бе забравил, че тя очаква дете. Или просто не знаеше. На погребението през август бременността не й личеше, а и родителите на Кристофер не бяха споменавали нищо.

Най-вероятно обаче младежът бе забравил. Така или иначе, Кристина вече имаше издут корем. Едва я позна, но не заради корема. Тя дойде в червена вълнена жилетка и с червена баска. Косата й също изглеждаше променена.

— Кристофер.

И лицето й не беше същото. Стори му се… някак по-възрастна или по-скоро изморена.

— Здрасти — протегна й ръка, но тя се направи, че не забеляза, и предпочете да го прегърне.

— Радвам се да те видя, Кристофер.

Не прозвуча да го мисли наистина. Кристина премълчаваше каквото мислеше наистина.

— Мда… и аз — едва изговори той.

Думите засядаха в гърлото му и той се видя принуден да ги изкарва една по една. „Жалко, че не се научих да се превръщам в дим — помисли си мрачно той. — Защото сега е моментът да се възползвам от подобна способност.“

Ала при по-внимателно вглеждане откри, че леля му се чувства още по-неловко от него. На Кристофер ситуацията му изглеждаше конфузна, но Кристина явно изпитваше несравнимо по-мъчително неудобство. По лицето й непрекъснато преминаваха нервни тикове и тя не спираше да мига. Всъщност думата неудобство беше твърде слаба да опише състоянието й.

Тя мълчеше. След деликатната им прегръдка двамата замръзнаха на място и приковаха очи един в друг от метър разстояние. И двамата се чувстваха странно, но Кристина безспорно се чувстваше по-зле от племенника си.

— Как си? — изплъзна се инстинктивно от устата му.

Тя преглътна с видимо усилие и сложи длан върху ръката му.

— Ела, ще те заведа на едно място.

Всъщност тя не го каза — гласът й напълно се изгуби, — а го прошепна едва доловимо.

 

 

Ресторантът „Ил Форно“ отстоеше на няколко минути път пеша. По време на кратката разходка никой от двамата не отрони дума. Часът беше шест и без затруднения си намериха уединено сепаре в дъното на просторния салон. Кристофер забеляза, че заведението е италианско: навсякъде висяха знамена в червено, бяло и зелено, а зърна и флага на футболния отбор „Ювентус“. В менюто обаче не предлагаха само пица. Заведението в никакъв случай не беше евтино.

— Първо ще поръчаме. Сигурно си гладен?

Поръчаха два пъти лазаня, минерална вода за Кристина и кока-кола за Кристофер. Сервитьорът се отдалечи, а тя се извини и тръгна към тоалетната. Върна се чак след десет минути. Междувременно сервираха храната.

— Извинявай, Кристофер.

Той промърмори нещо, докато я оглеждаше крадешком. Лицето й му се стори почервеняло и подпухнало. „Какво й е? Да не е плакала в тоалетната?“ Кристина се прокашля, пое си дълбоко въздух и го погледна с влажните си очи.

— Кристофер, не издържам.

— Не издържаш ли? — колебливо повтори той.

— Когато ти ми се обади…

— Да?

— Когато ми се обади онзи ден, сякаш ме простреляха.

— Какво?

— Или все едно се събудих от кошмар.

— Не те разбирам…

— Нормално е да не ме разбираш. Единайсет месеца живях в истински ад, Кристофер. И продължавам да живея в него, но снощи осъзнах, че не издържам повече.

Той мълчеше. От една страна, не разбираше за какво говори тя, но, от друга, имаше чувството… сам не можеше да определи какво е това чувство, ала изведнъж всичко му се стори познато. Както когато… най-сетне ти издадат отговора на загадка и осъзнаеш, че си можел и сам да се сетиш. Кристофер се намираше не в момента на узнаване на отговора, а в непосредствено предхождащия го момент.

— За какво говориш?

Кристина поклати глава и помълча няколко секунди, като избягваше да го поглежда. Свила рамене, все едно замръзва, тя се взираше упорито в непобутната си лазаня. След като поседя така, съвсем неподвижна, се прокашля и сякаш почерпи нови сили или поне се поокопити.

— Какво искаше да ме питаш в неделя по телефона?

— Ами… нали вече ти казах.

— Повтори го.

— Добре. Всичко започна на погребението на Роберт… през август. На излизане от църквата баба спомена нещо за някакъв си Уле Римборг… какво й бил казал.

— Баба ти ли?

— Да. Уле Римборг работи в хотела в Шумлинге и казал на баба, че мъжът ти… Якоб… се върнал в хотела посред нощ… точно когато изчезна Хенрик.

Той млъкна, но Кристина го подкани с жест да продължи.

— Тогава не обърнах внимание, а и не разбрах защо баба го сподели с мен. Тя ми се стори малко неадекватна. И така, думите й просто минаха покрай мен, но преди седмица гледах някакъв филм по телевизията…

— Филм ли?

— Да. И името Уле Римборг се появи в… как се казва?.. във финалните надписи. Тогава се сетих за думите на баба и се обадих на въпросния Уле Римборг. Поддадох се на… внезапно хрумване.

— И? — попита Кристина и макар да произнесе един-единствен звук, гласът й отново се задави.

— И той потвърди, че е истина. Мъжът ти се върнал в хотела в три през нощта. Римборг също се изненадал…

— И? — прошепна Кристина.

— Това е. И аз започнах да се чудя.

— Защо Якоб се е върнал в хотела през нощта ли?

— Да.

Кристина избута чинията си настрани и преплете пръсти над масата. Изминаха пет секунди в мълчание.

— Защо? — промълви тя.

— Какво?

— Защо разсъждаваш по този въпрос, Кристофер?

— Не… не знам.

— Напротив, според мен знаеш.

Той усети как кръвта нахлува в главата му и започва да бумти в слепоочията.

— В момента не се занимавам с нищо, което да ме ангажира, и тази мисъл сякаш се загнезди в съзнанието ми. Освен това става дума именно за…

— Да?

— За нощта, когато Хенрик изчезна.

— Продължавай.

— Помислих си дали… няма някаква връзка.

Последните три думи той изрече шепнешком, почти ги просъска. Още щом излязоха от устата му, Кристофер знаеше, че е истина. Точно там се криеше отговорът на загадката; шокиращият отговор, който неочаквано заблъска по вратата, докато Кристина държеше бравата от другата страна и открехваше… не, това сравнение е малко странно. По-скоро самата Кристина знаеше истината. Кристофер го разбра по погледа й, преливащ от… той не знаеше точно от какво, но то бе толкова ужасяващо, голо и незащитено, че точно в тази безвъзвратно отлетяла секунда тя се наведе към племенника си над масата, очите й се озоваха на по-малко от петнайсет сантиметра от лицето му и в този момент… в този момент тя го каза. Онова, което той вече бе разбрал. Не. Тя не го каза, а го прошепна, защото в нея вече не бе останал глас:

— Кристофер, Якоб уби брат ти.

Измина време. Малко ли, много ли — Кристофер изгуби представа. Кристина седеше неподвижно, той — също. Приятелска компания — две жени и двама мъже — влязоха в заведението и седнаха на една съседна маса, но тази маса и тези хора сякаш принадлежаха на друг, съвсем чужд свят. Под стъклен похлупак се намираха само Кристофер и Кристина, неговата леля, която безжалостно бе строшила действителността с шепнещия си чук на истината… Ето такива странни думи и аналогии се опитваха да добият смисъл и се въртяха из главата на младежа, както заблудили се прелетни птици търсят пътя към южните страни. Стъклен похлупак? Чук на истината? Прелетни птици?

И въпроси. Както преди час думите в гърлото му заседнаха, сега въпросите се наслоиха като друг вид чужди, неподвижни птици. Изведнъж усети, че се задушава, а нещо в гърдите му започва да тиктака застрашително. Всеки момент щеше да избухне и да го разкъса на парчета, ако не излезеше от вцепенението, набъбващо под стъкления похлупак. Накрая на повърхността изплува най-естественият въпрос:

— Защо?

Кристина прикова поглед в него.

— Защото…

И млъкна. Търсеше в очите му потвърждение, че той е… достатъчно голям, за да я разбере. Да, точно така го гледаха зелените й очи. И Кристофер осъзна колко наложително е да оправдае очакванията й. Какво друго му оставаше? Искаше да отговори на неизречения й въпрос. „Готов съм — опита се да й каже той с поглед. — Разкажи ми какво се случи, Кристина.“

Тя си пое дълбоко въздух, изпусна го бавно на тънка струя и точно преди да издиша последния остатък от него, призна:

— Защото ни свари.

— Какво?

— Мен и Хенрик.

— Теб и…?

— Да. Якоб се прибра и ни завари в леглото — мен и брат ти.

След като чу истината, Кристофер не беше сигурен дали е подозирал, или не. Навярно бе носил отговора на загадката, скрит в мехур, който само е чакал да го спукат. Във всеки случай младежът изпита не изненада, а по-скоро осъзна, че съмненията му са се потвърдили или нещо подобно. Нима някъде дълбоко в себе си действително се бе досещал какво се е случило?

„Не — помисли си той. — И в най-откачените ми фантазии не бих допуснал…“

Ала и тези думи приличаха на птици от чужди земи. Кристина пресече безконтролния им полет, като се наведе още по-напред към Кристофер и хвана двете му ръце:

— Чувствам се толкова виновна, Кристофер. Не заслужавам да живея, но живях с тази вина почти цяла година. Нито мога да искам прошка, нито да моля за разбиране. Аз съм виновна за смъртта на Хенрик, а на съвестта ми до гроб ще тежи болката, която причиних на всички вас. Защото вината за вашата скръб е моя. Ако искаш да разбереш какво е да си на ръба на отчаянието, погледни мен, Кристофер.

Младежът се увери в думите й.

— Не можех да споделя с никого. Ева… майка ти… не би го понесла. Не знаех дали и ти ще го понесеш, но нали ми се обади и ме попита… Смятах, че най-доброто решение… единственото решение… е никой да не разбере за случилото се. Кристофер, не мисли, че ме е страх: не се страхувам. Просто си представи как ще се почувстват всички и ще ме разбереш. През цялото това време бях напълно… съсипана.

Пусна ръцете му и рухна върху масата, ала почти веднага се изправи.

— Извинявай, Кристофер, ставам жалка.

— Не — тихо поклати глава той. — Не си жалка.

Сам не знаеше дали не я излъга. Пред очите му се изпречи ужасяващо ярка картина: Кристина и Хенрик се чукат като обезумели в хотелското легло, вратата се отваря рязко и вътре нахълтва Якоб; точно като по филмите, в които полуделият от ревност съпруг се прибира неочаквано и заварва жена си с друг мъж в спалнята.

— Как? — попита Кристофер. — Как уби Хенрик?

Тя го погледна внимателно, за да разбере дали е готов да чуе подробностите.

— С голи ръце.

Докато се взираше в лицето й, Кристофер усети, че започва да му се гади.

— Мамка му — промърмори той.

— Бих дала живота си да съживя Хенрик. Дано ме разбереш, Кристофер. Ако можех да се сменя с Хенрик, щях да го направя без капка колебание. Но явно… явно съм осъдена да живея. Разбираш ли какво ти говоря?

— Защо продължаваш да живееш с него? С Якоб?

— Защото той ме принуждава.

— Принуждава ли те?

— Да.

— Не те разбирам.

— Той уби Хенрик, но вината нося аз. Ако мъж завари съпругата си с друг мъж в леглото, има право да… да убие накърнилия достойнството му, за да защити честта си. Обичаят води началото си още от древността, а и до ден-днешен го практикуват в някои култури.

— Убийство на честта?

— Нещо такова — кимна тя. — А аз преспах с племенника ми… Не, ако зарежа Якоб, той ще ме разобличи. Той осъзнава колко по-страшна е моята вина в случая. Докато ме иска, не мога да се отскубна от менгемето му.

— Но въпреки това ще…?

Той неволно погледна корема й и бързо отвърна очи. Смути се и си забрави мисълта.

— Мразя го, Кристофер. Якоб е чудовище.

Младежът реши да изчака тя да продължи.

— И то изключително пресметливо чудовище. Още преди това да се случи, подозирах, че има нещо гнило. Миналата година бракът ни се разклащаше все повече и повече, а сега… сега…

Млъкна и го погледна със стряскащо разголените си очи. Изминаха няколко секунди.

— Защо го направихте? — попита Кристофер. — Двамата с Хенрик.

— Започна на игра — поклати глава тя. — Забранена игра… после прекрачихме границата.

— Ясно.

— Извинявай. Понякога в живота човек прекрачва границата на позволеното. Някои се измъкват, други понасят седемкратно по-голямо наказание. Не биваше да го правим, но няма смисъл да се извинявам. Просто Хенрик сподели нещо с мен и…

— И?

— Не мога да ти го кажа.

В главата на Кристофер веднага се появи предположение:

— Да не ти е признал, че е гей?

— Ти си знаел? — вдигна вежди тя.

— Не, но подозирах.

— Ясно. Да, Хенрик ми го каза, но не му повярвах. Спомняш ли си, че онази вечер пихме доста?

— Първата вечер ли?

— Да, преди тържеството. Алкохолът не извинява постъпката ми, но тогава попрекалих и… и реших да докажа на Хенрик, че греши, че може да се възбужда от жени… Не, извинявай, Кристофер, вече ти казах достатъчно. Стига толкова.

Той кимна. Не искаше да знае повече.

И изведнъж, докато отново се възцари мълчание, в ленивото пристанище на съзнанието му акостираха две мисли: „Разбирам те, братко Хенрик.“ Втората обаче беше черна, по-мрачна дори от скръбта: „И теб разбирам, Якоб Вилниус, но независимо от това ще умреш… Трябва да умреш“ — повтори си той наум. После двамата мълчаха и Кристофер закопня за цигара, но по обясними причини му се стори неуместно да пуши в присъствието на Кристина. А и в ресторанта най-вероятно пушенето беше забранено, както и във всички заведения, впрочем.

— Ще тръгваме ли? — попита той. — Не ми се яде.

— Кристофер…? — изгледа го тя.

— Благодаря ти, че беше откровена с мен — вече говореше зрял мъж, а не петнайсетгодишно момче. — Обещавам да го запазя в пълна тайна. Разчитай на мен.

Тя се опита да каже нещо, но той я изпревари. Явно реши да се възползва от промяната в гласа си:

— Трябва да се прибера в Упсала. Да ти се обадя ли, като поразмисля?

— Какво? О, да, непременно, Кристофер, можеш да ми звъниш по всяко време.

— Добре. Имам нужда да… поразмисля, както казах.

— Разбирам.

Излязоха от „Ил Форно“. Навън се стелеше ноемврийски мрак. Нито тя, нито той докоснаха храната в чинията. Докато стигнат до Централната гара, и двамата мълчаха.

 

 

— Не, няма я вкъщи — каза Якоб Вилниус. — Излезе с приятелки. Сигурно ще се върне след около час. За кого да предам?

— Неин колега. Не е нищо важно, ще се обадя пак.

Разговорът прекъсна. На дисплея се изписа „непознат номер“. „Виж ти“ — помисли си Якоб Вилниус.

Колега? Кристина не работеше вече повече от година. Едно от нещата, с които Якоб се гордееше, беше изключителната му способност да запомня и разпознава гласове. Изгаси лампата и се вторачи в тъмните възлести силуети на овошките в градината. Усети как нещо започна да се втвърдява във вътрешността му.

 

 

Загледан в мрака, Гунар Барбароти продължи да държи слушалката в ръка. „Изобщо не биваше да говоря с него. Постъпих глупаво.“