Хокан Несер
Човек без куче (41) (Първият случай на инспектор Барбароти)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Барбароти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Människa utan hund, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция
sqnka (2019)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Хокан Несер

Заглавие: Човек без куче

Преводач: Ева Кънева

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: шведска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.02.2015

ISBN: 978-954-357-275-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10205

История

  1. — Добавяне

40

В шест и половина вечерта Кристофер Грунт се шляеше безцелно из центъра на Стокхолм. До началото на филма в кино „Риголето“ оставаха четирийсет и пет минути. Избра да гледа „Обичайните заподозрени“ — някой му го беше препоръчал. Времето се нижеше мудно. Кристофер изяде един хамбургер в „Макдоналдс“ и се поразходи из магазините: „Оленс“, „ПУБ“. Натъпка се до прилошаване със сладкиши и изхвърли последните в една кофа за смет. Ако пак му се прияде, в сейфа на гарата го очакваха още четири килограма. Снегът бе спрял. Улиците и тротоарите тънеха в киша. Навсякъде гъмжеше от хора и автомобили. Неочаквано Кристофер се озова на познато място. „Креатима“? Така ли се казваше и по онова време? Беше почти сигурен, че магазинът за бои и художнически материали някога носеше друго име. Тук бяха застреляли Улоф Палме. Спря. Беше се случило, преди той да се роди, но по време на посещенията му в Стокхолм поне три пъти му бяха показвали лобното място на политика.

А после убиецът избягал по улица „Тунел“. Или нещо такова? Кристофер се вторачи в тесния пасаж. Явно е хукнал нагоре по стълбите. А сега той се канеше да се превърне в убиец. Запали цигара и се огледа. Наоколо бързаха минувачи. Всички явно се бяха запътили към важна цел. Изпод гумите на автомобилите хвърчаха кални пръски. Никой не се сещаше, че на това място е загинал министър-председател на Швеция. Нормално, все пак оттогава са изминали повече от двайсет години. Кристофер стисна оръжието в джоба си. „Ето ме и мен — тук, с пистолет в ръка. Ако край мен мине Йоран Першон[1], ще мога да го застрелям. Какво ли ще ми се пише тогава!“

Не се бе замислял колко лесно всъщност е да отнемеш човешки живот. Вдигаш оръжието и натискаш спусъка. Дръпна от цигарата и се засмя под нос. Не е необходимо да си откачен, терорист или дрогиран, за да убиеш някого. Просто вадиш пистолета и стреляш. Една секунда е достатъчна да отнемеш човешки живот — такава е горчивата истина. Една нищо и никаква секундичка — и слагаш край на върволица от дни, вечери, нощи. Няма значение кой застава на пътя на куршума: крал или просяк. Натискаш спусъка с показалец и край. Жертвата умира, независимо дали притежава милиони, дали е най-прочутата филмова звезда, или най-обикновен несретник.

От това прозрение му се зави свят, но то му се стори донякъде справедливо.

„Ако застрелям онази жена в червеното яке и избягам като убиеца на Улоф Палме, никой няма да ме хване. Ще тичам с всички сили двайсет-трийсет метра, после ще се втурна по стълбите, ще свия зад ъгъла и ще тръгна съвсем спокойно по улицата.“ Кристофер се загледа във вратата на магазина. Изглеждаше лесно като детска игра.

Жената в червеното яке бавно се приближаваше към него. Движеше се най-спокойно както повечето минувачи, говореше по мобилен телефон и се смееше. Не беше красавица. Изглеждаше четирийсетинагодишна, но явно се опитваше да си придаде по-младежки вид: ботуши с висок ток, черни, впити дънки, изрусена коса. Вероятно е проститутка. Защо не? В Стокхолм гъмжи от жрици на любовта. Кристофер неусетно стисна пистолета в джоба си.

„Сега. Его сега ще го направя. Пробна стрелба на площада, където са убили Улоф Палме, дявол да го вземе!“

— Здрасти, Итан!

По пешеходната пътека притича мъж. Шофьорът на близкия автомобил наби спирачки и наду клаксона. Жената в червеното яке спря.

— Йорген? Откъде…

Прегърнаха се. Засмяха се, пак се прегърнаха. Кристофер преглътна и продължи. „Боже мой, какво ми става? Замалко да…“ А може би се заблуждаваше, че се размина на косъм: мисълта е едно, действието — съвсем друго. Навярно задръжките му още работеха. Навярно вътрешните му бариери не позволяваха да извърши подобно безумие. Пръстът му не би се подчинил на заповедта от мозъка и не би натиснал спусъка в решителния момент.

Изведнъж изстина. Ами ако стане точно така? Дръпна си от цигарата и я хвърли. Пак тръгна. Ами ако не успее да натисне спусъка, когато се изправи пред Якоб Вилниус? Ами ако… смелостта му изневери? За няколко секунди страхът от подобен развой на събитията го стисна здраво за гърлото. Въздухът не му стигаше, причерня му, а сладкишите и никотинът в стомаха му се прегърнаха. Ала точно в този критичен миг чу гласа на Хенрик: „Успокой топката, Кристофер. Ще се справиш. С теб съм, не го забравяй.“

Уверението се оказа достатъчно да прогони безпокойството от душата на Кристофер. Правеше всичко заради Хенрик: ако непрекъснато си припомня този факт, няма какво да се обърка.

Хенрик — по-големият му брат, неговата пътеводна звезда. Изведнъж Кристофер се сети за братята с лъвски сърца: Йонатан и Шушулко. Да, точно така се казваха!

Пристигна пред кино „Риголето“. Погледна часовника: точно седем. „Обичайните заподозрени“ започваше след четвърт час. Кристофер отвори стъклената врата и се вмъкна на топло.

 

 

Инспектор Барбароти се чувстваше ядосан. Вече повече от час лежеше и се взираше в тавана на хотелската стая. „Точно така. Точно това е усещането, сега се сетих.“

Разсъждаваше върху проблем, наречен „дилемата на детектива“. Водеше началото си отвъд Атлантика. Най-вероятно от произведенията на бруталните писатели от четирийсетте. Гунар Барбароти не познаваше в подробности тази литературна вълна, но все пак бе чел Хамет и Чандлър. А също и някой си Кръмли.

Предпоставките за наличието на такава дилема са две: първо, детективът разполага с информация — ключ към разрешаването на текущото разследване, и второ, не може да използва тази информация.

Несъвместимост — както е модерно да се нарича в наши дни.

Определението „информация“ обаче изглежда прекалено пресилено за случая. Барбароти се колебаеше дали положението отговаря на характеристиките за „дилема“. Защото ако действително се осмели да заподозре Кристина Хермансон в неискреност, навярно би намерил начин да я подгони, нали?

Ако интуицията имаше по-сериозна тежест…

Кристина Хермансон безспорно крие нещо. Разумен човек с чиста съвест не би се държал по начина, по който се държа тя в „Роял Викинг“. Гледаше го като… противник. Разговорът се превърна в премерване на силите и точно това го наведе на мисълта, че има нещо гнило. Защо е толкова нервна, запита се инспекторът. Защо отказва да сътрудничи, при условие че се е появила нова следа, водеща към отговора на въпроса какво се е случило с племенника й? Не е ли естествено и тя да иска да заловят убиеца — ако момчето е било убито? Защо Кристина Хермансон саботира разследването? Защо?

Реши да престане с упреците срещу нея и да погледне под лупа собственото си поведение. Вероятно и той носи определена вина за проваления разговор. Веднага подхвана темата за семейния аспект, а съвсем логично е Кристина да възприеме една атака срещу роднините й като атака и срещу самата нея. И срещу съпруга й. Какво по-естествено от това да заеме отбранителна позиция?

Барбароти се опита да си припомни твърденията си. Що за факти трябваше да открие тя зад димната завеса на намеците му?

Че съпругът й Якоб Вилниус е свързан с изчезването на Хенрик? Това ли загатна? Изобщо остана ли място за по-различни тълкувания?

Дълбоко в себе си Барбароти вярваше във вината на Вилниус и впрягаше всички сили, за да не се издаде.

„По дяволите! — изруга наум той и стана от леглото. — Щом не мога да преценя какви мотиви и подбуди стоят зад моите действия, как ще разбера чуждите? И защо му е на Якоб Вилниус да очисти момчето? Дори не го е познавал.“ Ето тук безспорно се криеше разковничето. Барбароти си облече палтото и излезе от стаята. Минаваше седем. Разходка по топящия се сняг и вечеря в някой приятно празен ресторант би му помогнала да си избистри съзнанието. Реши непременно да си избие от главата образа на прокурор Аф Клампенберг, който приема с насмешка приведените от Барбароти факти по разследването.

„И с какви улики разполагате срещу обвиняемия господин Вилниус?“

„Бившата му съпруга го описва като крайно несимпатичен, уважаеми господин прокурор.“

„Проклятие — изруга наум Барбароти и пъхна ръце в джобовете си. — Това няма да доведе доникъде.“

Не усещаше никакъв глад и тръгна първо да се поразходи поне половин час. Мина покрай универсалния магазин „Оленс“ и площад „Сергел“, продължи на север, пресече улица „Свеавеген“ до концертната зала и забеляза филмов афиш: „Обичайните заподозрени“. Киното се казваше „Риголето“. Барбароти погледна часовника: седем и половина. „Жалко — помисли си той. — Започнат е преди половин час. А как ми се щеше да го гледам пак!“ Сви примирително рамене и продължи по „Кунгсгатан“ към площад „Стюреплан“. Стана му студено. Забравил си бе ръкавиците и шала в хотела. Раздразнението отново го загложди.

 

 

— Закъсня — отбеляза тя. — Очаквах те към…

— Нормално е да закъснея — прекъсна я Якоб Вилниус и си съблече палтото. — Цимерман отхвърли целия превод. Не схващам за какво плащаме на тези смешници — преводачите. А трябваше да финализираме сделката днес.

— Защо?

— Забрави ли, че в неделя летим за Тайланд? Да не мислиш, че ще искам да оставя този договор на Тьорнлунд или на Васинг?

— Не, не. Сега ли да ти сложа да ядеш?

— Не, първо ми налей голяма чаша „Лафройг“. Предлагам и ти да изпиеш една.

— Якоб, бременна съм в седмия месец.

— Знам, но виното ще успокои нервите ти.

— Какво искаш да кажеш?

Той отиде до барчето и извади бутилка.

— Правилно ме чу: ще успокои нервите ти, за да…

— Какво?

— … за да си държиш езика зад зъбите.

— Не те разбирам.

— Нима? Според мен ме разбираш доста добре. Днес следобед Цимерман се сети, че е забравил нещо важно в хотелската си стая — отседнал е в „Роял Викинг“ — и към три и петнайсет го закарах дотам. Тогава сигурно си пиела кафе с твоята приятелка… как й беше името?

— Хенриет.

Изведнъж тя забрави дали не беше казала Юсефин. И двете имена бяха на реално съществуващи жени. Кристина никак не умееше да лъже и затова дори в тази ситуация бе прибегнела до полуистина.

— А, да, Хенриет. Но най-интересното е, че… Ще отгатнеш ли кое е най-интересното?

— Не. Нищо не разбирам… Какви ги говориш, Якоб?

Той си наля четири сантиметра вино, запуши грижливо бутилката и отпи. Чак тогава сметна за необходимо да й отговори:

— Най-интересното е, че докато чаках в колата Цимерман да се върне, забелязах един познат да излиза от хотела. Още ли не ти просветва?

Тя поклати глава. Заби нокти в дланите си. Прииска й се този акт на автоагресия да е смъртоносен. Или поне да я превърна в невидима.

— Онова шибано ченге, дето се обади преди няколко дни. Сигурна ли си, че не ти се пие малко уиски? Тази вечер ни предстои дълъг разговор.

Бележки

[1] Йоран Першон (р. 1949) — шведски политик-социалдемократ, министър-председател на Швеция в периода 1996–2006. — Бел.прев.