Хокан Несер
Човек без куче (32) (Първият случай на инспектор Барбароти)

31

— И така: какво откри? — попита Гунар Барбароти. — Говори по-бавно, за да не се налага да повтаряш. Връщам се от погребение и мисълта ми тече още по-бавно от обикновено.

Йералд Боргсен се усмихна малко накриво — знак, че е схванал самоиронията на Барбароти. Премига няколко пъти зад леко опушените стъкла на очилата си и започна:

— Имам много да ти разказвам. С най-важното ли да започна?

Барбароти кимна.

— В нощта на изчезването си Роберт Хермансон наистина се е обадил на Хейн Алмгрен. Говорил е с нея и няколко дни по-рано. Още през декември разполагахме с нейния номер, но…

— Да, спомням си, имала е анонимен абонамент — потвърди Гунар Барбароти.

— Точно така. Тогава обаче не успяхме да намерим нищо за този номер или по-скоро не сме вложили достатъчно усилия…

Тъжния постоянно се оплакваше от недостиг на хора в екипа си. Барбароти наклони глава като онзи финландски скиор, чието име още не можеше да си спомни, и си придаде съчувствен вид.

— В тази страна дневно се провеждат повече от триста милиона телефонни разговора — продължи Боргсен. — През декември, когато се даде ход на разследването по случая „Роберт Хермансон“, Роберт бе разговарял от телефона си с шейсет и четири номера и трябваше да проверим всичките. А всеки номер ни отвежда към сто — сто и петдесет души, с които неговият абонат е разговарял. И все пак, ако действително…

— Ясно ми е, Йералд — прекъсна го Барбароти. — Това не е работа за скромен екип. Как стои въпросът с телефона на Йейн Алмгрен? Ако не греша, не е водила много разговори.

— Само шест. Два към пицария, един към фризьорски салон, един към Роберт Хермансон и две повиквания от него.

— Спомням си. А през ноември?

— Разговаряла е с около двайсет и пет различни номера, повечето на анонимни абонати или скрити. Нашата приятелка Йейн е замествала фризьорка в салона, но след изчезването на Роберт не е провела нито един разговор… Това е причината разследването ни да зацикли.

— Въпреки че имаме достатъчно хора?

— Това последното не съм го чул. Има и разговори към нормални телефони.

— През ноември ли?

— Да.

— Колко?

— Четири. Проверих ги. Три от номерата са на частни лица, един — на фирма за автомобили под наем. Две от лицата — мъже — живеят в Стокхолм. Установих имената и адресите им, но и двамата отричат да познават жена на име Йейн Алмгрен. Третото лице също отрича, но според мен може да подпомогне разследването.

— Продължавай.

— Казва се Силвия Карлсон, на седемдесет години. Живее в град Кристинехамн. На 22 ноември миналата година синът й се обадил от този номер. Повече нито го е чувала, нито го е виждала.

„Виж ти“ — помисли си Барбароти и усети как концентрацията му спада. Отмести очи от Боргсен и погледна през прозореца. Установи, че вали. За няколко секунди забрави за всичко, докато наблюдаваше как капките се стичат по стъклото.

— Малко изморен съм, не забравяй — напомни той. — С две думи, казваш, че…?

— Точно така — потвърди Тъжния. — Следиш ми мисълта. Още през декември или в началото на януари — държа да подчертая — се свързахме с тази жена, но тогава, естествено, тя не подозираше за изчезването на сина си, защото се чували рядко. През юни обаче имала седемдесетгодишен юбилей и очаквала поне на този ден да й се обади.

— Хм… Дребен мошеник?

— И така може да се каже. Все пак изразът ми се вижда малко старомоден.

— Старомодното не е задължително лошо. Как се казва? Вписан ли е в регистъра на криминално проявените?

— Сьорен Карлсон. Пуснах го в търсачката. Има досие.

— В какво се е провинил?

— Незаконно притежание на наркотици, побоища, съучастничество в банков обир. Лежал е общо двайсет и два месеца. За последно е влизал зад решетките преди три години.

— Каква връзка има с Йейн Алмгрен?

— Още не сме установили. Когато тя е живяла в Калмар, той се е регистрирал в тамошната адресна служба. Възможно е да са се познавали. Да не кажа, че е почти сигурно.

Гунар Барбароти преплете пръсти и се замисли.

— Добре. Щом фигурира в регистъра, значи, можем да сравним данните с резултатите от аутопсията.

— Непременно — увери го Йералд Боргсен с необичайно категорична интонация. — Ако е правел компания на Роберт Хермансон във фризера, ще разберем до четири часа. Исках…

— Чакай малко — прекъсна го Барбароти. — Трябва да си изясня нещата. Значи, Йейн Алмгрен най-вероятно е убила този Сьорен Карлсон преди Роберт, задържала е мобилния му телефон и го е използвала известно време, а после изведнъж го е захвърлила?

— Горе-долу така излиза — кимна Тъжния. — Сигурно батерията се е изтощила или парите в картата са свършили. Последният разговор е проведен в нощта, когато е изчезнал Роберт.

— И открихте всичко това…

— … благодарение на програми за проследяване на разговори по мобилни телефони — довърши Боргсен. — Правилно.

„А защо не се сетихте за това още през декември?“ — попита наум Гунар Барбароти.

— Благодаря ти, Йералд — каза на глас и се изправи. — Ще изчакаш ли резултатите от проверката?

Тъжния се прокашля и посочи натрупаните книжа върху бюрото си.

— Както виждаш, имам доста задачи. Да, ще изчакам. Като науча нещо, ще ти звънна.

— Непременно.

Барбароти излезе от кабинета и си погледна часовника: шест и десет. Из службата се говореше, че Йералд Боргсен прекарвал там средно по двайсет часа седмично извън работно време. Барбароти никога не бе проверявал. Изчисляваше часовете на далеч повече.

Гунар не възнамеряваше да удължава работния си ден. Планираше да преплува хиляда метра за час. Сара бе обещала макароните да са готови до осем и половина. Ако не се спънеше в някой труп на път към спортната зала, Гунар щеше да се прибере навреме, а защо не и да звънне до Хелсингборг?

 

 

Резултатите от аутопсията се получиха чак в събота преди обяд. Гунар Барбароти нямаше обяснение защо се забавиха толкова, а и не го интересуваше.

— Оставих ти бележка на бюрото — осведоми го Боргсен с изморен глас по телефона. — Ще прочетеш най-важното за нашия приятел Сьорен Карлсен. Не знаем дали е навършил трийсет и девет години през ноември, защото не можем да установим със сигурност кога е починал. Не съм съобщил на майка му. Моля те ти да го направиш, защото се изморих да говоря по телефона. Чао.

Независимо от последния коментар след две минути Тъжния се обади пак.

— Исках само да уточня — започна той с тежка въздишка, — вероятно Йейн Алмгрен е използвала телефона на жертвата си, защото операторът на джиесема й — „Телия“ — е закрил абонамента й на двайсет и пети ноември. Друго няма.

— Благодаря ти, Йералд — Барбароти затвори.

Час по-късно, вече в кабинета си, четеше факти от миналото на Сьорен Карлсон. Написани с дребния почерк на Боргсен — един от последните представители на човечеството, които предпочитат да пишат на ръка, — фактите заемаха малко повече от половин страница. Сьорен Карлсон, роден в Карлстад през 1965-а, напуснал дома си и се преместил в Стокхолм след двугодишно гимназиално обучение през 1984-та. Около десет пъти сменял местожителството си, пробвал се в двайсет различни професии. През лятото на 1988-а извършил първото си криминално деяние — нападение и грабеж над 76-годишна жена на улица „Вестерлонг“ в старата част на Стокхолм. Никога не се бил женил, не било известно да има деца. В продължение на осемнайсет месеца през деветдесетте живял в Калмар, където работел във фирма за почистване. Според показанията на свидетел Сьорен общувал интензивно с някоя си Йейн Алмгрен — тогава все още омъжена, с две деца и служителка в същата фирма.

„Аха — въздъхна дълбоко Барбароти. — Ясно.“

В долната част на листа Боргсен бе записал телефонен номер и име. Барбароти затвори очи и вдиша няколко пъти дълбоко през носа. Без съмнение трябваше да се обади на Силвия Карлсон от Кристинехамн и да й съобщи, че единственият й син е пропуснал да я поздрави за рождения й ден не по своя вина.

„Дано да не си е вкъщи“ — помоли се той и набра номера.

Този път не се споразумя с Господ и Силвия Карлсон вдигна след второто прозвъняване.

 

 

— Как мина погребението? — попита Ева Бакман в понеделник сутринта.

Валеше дъжд. Гунар Барбароти прекара по-голямата част от неделята в Хелсингборг и в датския пристанищен град Хелсингьор^[1] (и в музея за модерно изкуство „Луисиана“ на десет километра оттам). Прибра се в Шумлинге чак в полунощ. Събраха му се десет часа шофиране, но какво ли не прави човек понякога?

— Много приятно — отвърна той. — Жалко, че не успя да дойдеш. Сьорен Карлсон ще бъде погребан в Карлстад. И неговото ли ще пропуснеш?

— Ще си помисля. Виждаш ми се много щастлив… Вали дъжд, понеделник е, до следващата почивка остават единайсет месеца… Какво вземаш? Валиум? Хелий?

Барбароти поклати глава.

— Хм… Е, не е моя работа — заключи Ева Бакман. — Случаят приключи, нали?

— Да, всичко е ясно като бял ден, ако изключим изчезването на Хенрик Грунт. Моля те да ми разкажеш какво всъщност разбра от новия свидетел по случая „Йейн Алмгрен“. Явно свидетелят е осветлил някои подробности.

— Да — Ева Бакман изпи последната глътка кафе в чашата си. — Вчера се появи жена, която ни разказа, че Йейн е имала „нещо“ с Роберт Хермансон в тийнейджърските си години, каквото и да означава това. Явно и тримата са се движели в една компания и Роберт се е прехвърлил на… въпросната свидетелка, и то посред нощ.

— Леле майко.

— Съгласна съм. Направо в спалния чувал.

— Какво?

— Свидетелката се изрази така. Лагерували на палатка. Тази жена, приятелка на Йейн, каза, че онази побесняла и дори заплашила Роберт със смърт. Опитала се да осъществи намеренията си.

— Още тогава?

— Да. Била на шестнайсет. Желязото се кове, докато е горещо. — Както и да е. Важното е, че с Роберт са се познавали. Вероятно е станало, както ти предположи — Йейн си е припомнила предателството му, когато го е видяла по телевизията след двайсет години. А Сьорен Карлсон е провалил брака й в Калмар, следователно Йейн е искала да отмъсти и на него.

— И все пак: стара история в някаква палатка?

— Затаеното озлобление срещу някого може да избухне и след двайсет или трийсет години, особено когато говорим за хора с увредена психика.

— Известно ми е. А съпругът на Йейн? Тоест бившият й съпруг?

— Вероятно е искала да посегне и на него, но той се е ползвал със защитата на полицията и тайно се е преместил с децата им в Драмен в Норвегия. Какво според теб е търсела Йейн Алмгрен в Осло? Ако не я бе прегазил автобус, щеше да види сметката и на бившия си.

Гунар Барбароти започна да дъвче замислено долната си устна.

— Проклятие!

— Прав си. Добре обобщаваш положението. Предлагам да приключваме с разследването на Йейн Алмгрен.

— Добре — кимна Барбароти. — Бергрен и Тойвонен ще попълнят липсващите данни. Трябва само да се опише психическото състояние на убийцата, а Тойвонен е специалист по тези работи.

— А ти? Ти по какво си специалист?

Гунар Барбароти поизправи гръб и се постара да не я гледа. Направи физиономия и се замисли.

— Радвам се, че подхвана темата. Самият аз винаги съм се питал същото.

— И до какъв извод си стигнал?

— Май… май ме бива най-много да упорствам.

— Наистина ли?

— Да. Веднъж — още бях ученик — цели две седмици търсих решение на задачата за Седемте моста в Кьонигсберг^[2]. Един от учителите обожаваше да ни задава подобни ребуси. Нали се сещаш за мостовете?

— Мислех, че задачата е нерешима.

— Така е. Учителят ни каза същото, но аз изобщо не му обърнах внимание. Продължих да се мъча.

Ева Бакман кимна и захапа нокътя на показалеца си.

— Разбирам. Какво ще кажеш тогава за загадката „Хенрик Грунт“, защото усещам накъде биеш?

— Има си обяснение. Само ми дай малко време.

— Колко?

— Няма значение — сви рамене той. — Няколко месеца, няколко години… Чувствам се задължен да продължа разследването. Изглеждаха толкова съсипани.

— Кои?

— Близките му. Не мога да преценя кой ми се видя най-зле, но в едно съм сигурен: не оплакваха Роберт. Клетият, не успя да изиграе главната роля дори на погребението си. Ужасно е, признай.

— Цял живот е бил губещ билет от лотарията. Да не би да мислиш, че Хенрик Грунт е жив?

— Много ми е трудно да си го представя.

— Колкото ти е трудно да си представиш, че е починал от естествена смърт ли?

— Да — въздъхна Барбароти. — Ако успея да извоювам съгласието на Асюнандер, ще отделя три дни да прегледам наново целия случай. Всичко, с което разполагаме. Ще обърна нагоре с хастара всяка изречена дума на разпитите и ще проверя щателно всеки свидетел.

— Не е ли по-добре да направиш обратното?

— В смисъл?

— Да провериш щателно всяка дума и да обърнеш нагоре с хастара всеки свидетел?

— Госпожо Бакман, понякога сте доста язвителна, знаете ли?

— Казвали са ми го и други. И така: непременно поговори с шефа. Сутринта го видях.

— Асюнандер ли? И как ти се стори?

— Сърдит. Много сърдит.

— Тогава ще изчакам до утре — реши Барбароти. — Бързането не е божие творение.

— Не знаех, че се вълнуваш от Бог — изненада се Ева Бакман.

— От време на време — призна инспекторът. — Само от време на време.