Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (5)

2.

10 октомври,

20:22 планинско лятно време

Планини Битъррут, Монтана

Тъкър отвори вратата на бунгалото и изчака Джейн да влезе. Тя мина покрай него с изпънат гръб, с ръка на рамото на момчето. Огледа стаята, преди да влезе, и едва след като се убеди, че е празна, си позволи да се отпусне, седна на едното легло и въздъхна облекчено.

Детето — русокосо момченце на три или четири — се покатери на леглото и се гушна в майка си. Джейн го погали по главата. Клепачите му вече се затваряха.

Тъкър седна на другото легло. Коленете им почти се докосваха. Тя се отмести леко — рефлекс за предпазливост.

Може би си даде сметка какво прави, защото сложи ръка на коляното си и каза:

— Беше дълго шофиране.

Тъкър беше наясно, че не шофирането е извадило от релси коравата компетентна жена, която познаваше. Реши да не настоява, да я остави сама да започне разказа си.

Каин — с наведена муцуна, с бавно поклащаща се опашка, сякаш също долавяше напрежението й — пристъпи към нея.

Джейн се усмихна. Тупна леглото до себе си и каза:

— Здравей, красавецо! Липсваше ми.

Каин размаха опашка по-енергично — разбира се, че не беше забравил Джейн, — и скочи на леглото, но достатъчно леко, за да не събуди дремещото от другата й страна дете. Легна до нея и сложи глава на бедрото й, почти до разрошената коса на момчето.

Джейн го почеса зад ухото, за което получи от него доволно пъшкане.

Щастливо куче.

Тъкър изчака Джейн да намести сина си по-удобно и да го завие.

Все още беше поразително красива. Лицето й беше нежно, очите имаха цвета на океанските дълбини. И все още поддържаше тялото си в отлична форма — жилаво и атлетично. В армията често правеше маратонски бягания и тренираше кендо. Беше достатъчно добра и в двете и заради това я наричаха Зоро.

След като зави детето, Джейн огледа Тъкър, сякаш за да го прецени.

Той беше година по-голям от нея, сламенорусата му коса беше малко по-тъмна от нейната, телосложението му също беше атлетично, но и с повече мускули. Виждаше, че тя търси спомена за някогашния Тъкър, младежа, който я грабваше на ръце и я завърташе в кръг, когато се срещнеха, който се смееше с лекота и не се будеше посред нощ в плувнали от пот чаршафи.

Гледаха се от двете страни на пропастта, появила се след годините, които ги разделяха.

Тя вероятно си даде сметка, че ще е твърде трудно да разбере колко дълбока е тази пропаст, и затова насочи вниманието си отново към Каин, към по-лекия път.

— Каин ми се струва по-голям, Тък. Възможно ли е това?

Тъкър се усмихна. Джейн беше единственият човек на света, който го наричаше Тък.

— Спортува…

— Хубав е както винаги. — Погледна го пак. — Чух за Авел.

При споменаването на второто му куче Тъкър усети бодване в сърцето. Пред очите му мина касапницата, ноздрите му изведнъж се изпълниха с миризма на дим, в ушите му отекнаха писъците на ранените му другари. Погледът му се замъгли при спомена за купчина тъмна козина, просната върху червеникавата скала…

Авел…

Докосване по коляното го върна в собственото му тяло.

— Много съжалявам, Тък — каза Джейн и леко стисна коляното му. — Трябваше да ти се обадя. Трябваше да поддържам връзка.

— Няма нищо — отговори той пресипнало. — С Каин почти непрекъснато сме в движение.

Джейн изправи гръб и сложи длан на хълбока на Каин.

— Знам колко го обичахте вие двамата.

Тъкър преглътна с усилие.

— Е, поне ние тримата отново сме заедно.

Тъжна усмивка смекчи чертите й. В Афганистан бяха четирима.

Тъкър се овладя, после кимна към заспалото момче.

— Няма ли най-после да ми разкажеш за новия член на бандата?

Джейн се обърна към детето и лицето й засия от любов.

— Казва се Нейтън. След два месеца става на четири. Честно казано, той е единствената причина да не ти се обаждам през цялото това време. Трудно е. Винаги съм смятала, че с теб, ти и аз… разбираш.

„Разбирам.“

— Преди пет години срещнах един страхотен човек… Майк. Застрахователен агент, ако можеш да си представиш.

— Защо да не мога?

— Знаеш колко съм пристрастена към адреналина. Някъде дълбоко в ума си винаги съм се виждала с някой рисков тип. Ако не ти, поне тореадор, алпинист или пещерняк. Но срещнах Майк. Беше забавен, мил, сладък, хубав. — Поклати глава. Спомените я накараха да се усмихне, макар тъгата да напираше в очите й. — Влюбихме се, забременях.

— И къде е Майк сега?

Джейн го погледна.

— Умря при автомобилна катастрофа. Само три седмици след като се роди синът ни. Беше толкова горд… толкова щастлив…

Тъкър не очакваше това. Имаше чувството, че някой го е ударил в корема.

— Съжалявам, Джейн.

Тя кимна и избърса една сълза.

— След това се дистанцирах от всички. Синът ми и работата ме превзеха изцяло, без остатък. Мислех си да ти се обадя в някои моменти, но не се бяхме виждали толкова дълго… Просто не знаех какво да ти кажа.

— Разбирам. — Той огледа малката стая, готов да премине към не толкова болезнена тема. Джейн го бе потърсила поради някаква конкретна причина. — Как изобщо ме намери?

Тя сви рамене.

— Имам приятели на тайни места.

Тъкър повдигна вежда.

— Добре де. Проследих кредитните ти карти. Ако наистина искаш да изчезнеш, ще трябва да поработиш още малко по въпроса.

Разбира се, тя се шегуваше, но той регистрира съвета й — каза си, че е станал доста небрежен в покриването на следите си.

„Ставаш невнимателен.“

С палец и показалец Джейн прибра кичур коса зад дясното си ухо. Тъкър помнеше този жест — обичаше го, макар и да не си даваше сметка защо. Усети се, че се е втренчил в нея.

— Какво? — попита тя.

— Нищо. Къде живееш сега?

Джейн се поколеба.

— Предпочитам да не казвам. Не че ти нямам доверие. Просто колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

Тъкър би се отнесъл с презрение към подобен конспиративен тон, ако го бе чул от някой друг. Това обаче беше Джейн, уравновесена колкото си иска, че и повече. Тя беше най-добрият анализатор на разузнавателни данни при рейнджърите, придадена към специалния батальон. В миналото с Тъкър бяха работили доста често заедно по координирането на мисии, докато тя не напусна армията, седем месеца преди него.

— Джейн, каза, че си в опасност. И че някой иска да те убие.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Може просто да си въобразявам. При моята работа вероятно е нормално да си параноик. Имам обаче Нейтън и с него не мога да поемам никакви рискове.

— Добре, разкажи ми какво се е случило.

— Нали помниш Санди Конлън?

Тъкър трябваше да се замисли за миг, преди да се сети. Беше толкова отдавна!

Джейн извади от джоба си снимка и му я подаде. На нея той видя себе си по-млад, ухилен глуповато, издул гърди, прегърнал с една ръка Джейн, а тя — една по-ниска стройна жена с кестенява коса и очила с черни рамки. В краката им бяха двете кучета, Каин и Авел.

Тъкър си спомни кога бе направена снимката и се усмихна. Санди беше цивилен анализатор на разузнавателни данни към 3-ти рейнджърски батальон във Форт Бенинг, Джорджия. Често се включваше в бандата им. Тъкър си спомни острото й чувство за хумор, веселия смях. Още едно приятелство, за което съжаляваше, че е оставил да му се изплъзне.

— Какво е станало с нея?

— Изчезнала е. Не можах да се свържа с нея цял месец, така че преди три дни се обадих на майка й. Живее край Хънтсвил, в планината. Затънтено място. Банджо, селски танци, домашен алкохол и така нататък.

— Ясно. И какво научи от нея?

— Не много, но достатъчно, за да започна да се тревожа.

— Продължавай.

Джейн пое дълбоко въздух.

— Преди година и половина Санди получи нова позиция. Преди това беше анализатор към РАО.

РАО беше Разузнавателната агенция на отбраната.

— Всъщност тъкмо Санди ми помогна да започна работа в РАО. Бяхме заедно до напускането й.

— Но ти още си там.

Джейн кимна.

Тъкър беше наясно, че няма смисъл да разпитва за подробности. Джейн несъмнено беше стигнала до работа с класифицирана информация, защото имаше съответните умения.

Тя продължи:

— След като Санди напусна, поддържахме връзка. Имейли няколко пъти седмично, два-три телефонни разговора месечно… от този порядък. През последните няколко седмици обаче долових, че нещо около нея не е наред. Първо си помислих, че е затрупана с работа, но когато настоях да ми каже, само повтаряше, че нямало никакви проблеми.

— А не е било така.

— Долавях нещо в гласа й, особено последния път, когато говорихме. Стори ми се изплашена.

Доколкото Тъкър познаваше Санди, тя не беше от плашливите. Във вените й имаше желязо.

— Каква беше новата й работа?

— В Редстоун.

— Редстоун Арсенал?

Джейн кимна.

Редстоун беше военен обект в Хънтсвил, Алабама. Там бяха разквартирувани множество военни подразделения, предимно от областта на въздухоплаването и космическата индустрия, включително Агенцията за противоракетна защита и Маршал — космическият център за управление на полетите на НАСА.

— И какво е работела там?

— Не ми е споменавала. Може да не е имала право. Предполагам, че е била някакъв консултант. Че е участвала в някой много секретен проект.

— И сега я няма? — настоя той. — Изчезнала е, без да се обади на никого?

— Според майка й Санди отишла да я види преди три седмици. Предупредила я, че ще отсъства две седмици и че не бива да се тревожи. Стори ми се странно обаче, че е настояла майка й да не се обажда в базата и да не задава никакви въпроси.

— Да, странно е.

— И на мен ми се стори странно. — Джейн замълча за момент.

— Ако трябва да предположиш — попита той, — какво според теб се е случило?

— Някой я е отвлякъл.

Тъкър я погледна. Категоричността в гласа й го накара да се замисли.

— Защо мислиш така?

— След като говорих с майката на Санди, направих някои дискретни проучвания, чрез приятели на приятели. Нейни и мои. Надявах се някой да знае нещо. Вместо това открих, че още двама общи колеги са изчезнали без следа. По-лошото обаче е, че четирима други са мъртви.

— Мъртви?

— Само през миналия месец. Един път задушаване от въглероден оксид в жилището, един път инфаркт, два пъти автомобилни катастрофи.

„Твърде много, за да са съвпадение.“

— Какво е общото между всички вас? — попита Тъкър. — Работехте върху нещо заедно? Всички ли бяхте базирани на едно и също място?

Джейн го погледна, но не отговори — което само по себе си беше отговор. Тъкър я познаваше твърде добре и си даваше сметка, че крие нещо, но реши да не я притиска. Помнеше какво му бе казала: колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Защо дойде при мен? — попита вместо това.

Джейн погледна ръцете си.

— На този етап не знам на кого мога да се доверя, а на теб вярвам повече, отколкото на когото и да било другиго. Освен това ти си… ти си… — Погледна го. — Находчив. И си външен човек за всичко това.

— Тоест никой не би заподозрял, че ти помагам — каза Тъкър.

— Освен това ще гледаш от друга гледна точка. Не съм забравила колко те бива да гледаш отвъд привидностите и да виждаш истината. Имам нужда от това. Имам нужда от теб.

Той я гледаше. Разбираше, че в думите й има дълбочина, която в момента е опасно да проучва. Ако беше някой друг, щеше да я разкара, без изобщо да му мисли, и да се погрижи да не оставя никакви следи. Но това беше Джейн. Така че той се наведе, хвана пръстите й и почувства лекото им треперене.

— Имаш мен… и Каин.

Тя му се усмихна и пак бръкна в онези дълбини.

— Отново заедно.