Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (19)

16.

19 октомври,

02:08 централно лятно време

Лейсис Спринг, Алабама

Щом навлязоха в гората, Тъкър нареди да спрат. Беше време да се ориентират, да престанат да действат сляпо.

Помогна на Даян да седне и огледа кърпата, с която бе стегнал набързо бедрото й. Кръвта се процеждаше през плата. Беше належащо да й се окаже медицинска помощ и най-близкият град беше Лейсис Спринг. „Танджънт“ обаче несъмнено имаха хора там.

Каин подуши раната на Даян, после клекна и изпухтя, сякаш разбираше какво ги очаква.

Макар че нощта беше топла, Нора трепереше, мокра до кости.

Франк я прегърна бащински и я придърпа към себе си.

Нора се облегна на рамото му, но не откъсваше очи от небето.

— Няма да се откажат, бъдете сигурни — каза тя. — Просто се координират. Вероятно са ни изпуснали във водата.

Заедно оглеждаха пролуките между листата на дърветата. Тъкър беше наострил слух в очакване на специфичното свистене на двигателите на дрона. При тежкото им положение, прикрити само под дърветата, един Палач щеше да се справи много бързо.

„Първо обаче трябва да ни открие.“

Засега не бе забелязал други разузнавателни дронове във въздуха, но Нора беше права. Беше сигурен, че съвсем скоро още Оси ще летят над гората, а след тях ще има Палач. Според Нора групата „Одиша“ беше направила десет Оси и два Палача. Имаха и нещо, наречено Мохок — по-голям стреловиден дрон, въоръжен с 20-милиметрово оръдие, изстрелващо снаряди с обеднен уран.

Не беше ясно какво ще изпратят за тях.

— Трябва да се върнем в хижата — каза Франк. — При куфарите ми.

— Защо? — попита Тъкър.

През времето, което бяха прекарали в наетата хижа, Франк проучваше пулта за управление на дрона, който бе преследвал Тъкър и Каин в блатото, с помощта на оборудването. Оставиха го в хижата, без захранване, и се питаха дали честотата на защитния сигнал, който излъчва, не е била променена, след като в „Танджънт“ са установили липсата. Ако го включеха сега, вероятно само би издал местоположението им.

— Рисковано е — каза Тъкър. — Много скоро ще се сетят и ще отидат да претърсят хижата.

— Значи трябва да действаме бързо — каза Франк. — Ще грабна каквото ми трябва, ще се качим на дурангото и ще се пръждосаме.

— Ще наблюдават пътищата.

— Може обаче да ослепим тези очи.

Нора се обърна към него.

— Как?

— Анализирах сигнализиращата система в пулта и установих, че е затворена, двупосочна. Пултът не само предава информация на дрона, но и получава обратна информация.

Нора кимна.

— Тоест системата дава възможност да следим функционирането на прототипа от земята.

— Направих устройство, което може да проследява този сигнал, така че ще знаем, ако наблизо има дрон и предава уникалната си сигнатура.

— Възможно ли е това? — попита Тъкър.

Нора заразпитва Франк за технически подробности, които бяха извън познанията на Тъкър. Накрая се обърна към него и каза:

— Възможно е.

Франк кимна.

— И мисля, че ще мога да накарам устройството да предава на дрона заглушаващ сигнал.

„С други думи, да го ослепи.“

— Но нямах възможност да направя тези промени — предупреди Франк. — И да ги тествам, разбира се.

— Мога да помогна — каза Нора. Очите й изглеждаха стъклени в мрака, умът й вече решаваше ребуса.

— Трябва да действаме бързо — каза Тъкър.

Помогна на Даян да се изправи, но се налагаше буквално да я носи, защото тя не беше никак добре и дробовете й свиреха при всяко вдишване. Всеки момент можеше да изгуби съзнание.

За щастие хижата беше на по-малко от километър и стигнаха там бързо, мотивирани от нова цел. Все пак Тъкър накара всички да останат скрити в гората зад хижата. Къщата изглеждаше тъмна, но той нареди на Каин да я обиколи, за да се уверят, че няма неканени посетители. Едва тогава Франк рискува да влезе през прозореца отзад.

Подаде на Тъкър първо комплект за оказване на първа помощ, после два от куфарите. Измъкна се през прозореца и ги занесоха в гората. Доджът беше паркиран на петдесетина метра по-нататък.

Преди да приближи колата, Франк приклекна и отвори единия куфар. Извади пулта за дистанционно управление на дронове и спираловидна метална антена. Подаде я на Тъкър и каза:

— Дръж я възможно най-високо.

Тъкър я вдигна, а Франк включи антената в устройството си. Свърза устройството и с малък лаптоп.

Нора се наведе над рамото му, за да го наблюдава, докато работи. Когато подадоха захранване на пулта, на екрана се появи нещо, което напомняше карта на честотния спектър. Франк почна да въвежда цифри, а Нора от време на време даваше идеи.

— Ето! — каза тя и посочи екрана. — Виждаш ли този импулс в обхват М? Това е от Оса, която ни търси.

Тъкър се вгледа в небето, вдигнал антената като мистичен меч пред невидима заплаха.

— Открила ли ни е?

Нора поклати глава.

— Ако засече мишена, в обхват X ще се появи друг импулс. Това е сигналът за Палач или Мохок да започнат атаката. След това дроновете убийци продължават лова, докато не елиминират мишената или не бъдат повикани в базата. Това ще проличи от пулсиращ сигнал в обхват S.

„Определено не искаме да се стигне дотам.“

Тъкър продължи да се взира в небето.

— Можете ли да проследите сигнала от тази Оса?

— Завърти се в кръг — каза Франк. — Бавно.

Тъкър започна да се върти, като гледаше да не се заплете в кабела на антената, докато Франк и Нора едновременно не му наредиха да спре.

Нора се наведе към екрана на лаптопа и светлината му освети лицето й.

— Виждаш ли това тук? Тази точка е инфрачервеният радар на дрона. Поради ограничения в захранването обхватът не е особено добър.

— Колко е добър? — попита Тъкър.

— Максимум петстотин метра. Вероятно търси около брега на реката и опитва да ни открие. Изглежда обаче се насочва право към нас.

„Може би има задание да огледа хижата.“

— Имаме деветдесет секунди — каза Нора, грабна лаптопа от коленете на Франк и започна трескаво да вкарва команди.

— Какво правиш? — попита Франк.

— Опитвам нещо. Приготви пулта за излъчване.

Тъкър погледна към реката и попита.

— Можеш ли да го ослепиш, преди да стигне тук?

— Ще опитам нещо по-добро. — Тя се усмихна и продължи да работи още по-бързо, докато гледаше екрана пред себе си. — Познавам софтуера за проследяване, който е използван в Оса. Лично съм написала всеки ред от кода. Мисля, че ще успея да проникна в системата и да поема управлението.

Тъкър се намръщи.

— И какво ще направиш с дрона?

— Ти кажи. — Не преставаше да въвежда команди. — С него ще можем да спрем нападение на Палач, да засипем копелетата от „Танджънт“ с адски огън и да ги пратим по дяволите.

Планът на Нора допадаше на Тъкър, но погледът му се спря върху Даян, която седеше отпусната, с опрян на едно дърво гръб и клюмнала глава. Каин беше до нея, като че ли пазеше ранен другар. Тъкър почувства силна обич към кучето, защото познаваше голямото му сърце, безграничното състрадание, на което беше способно това животно.

Изведнъж се почувства много уморен. Даваше си сметка, че е загубил половината от екипа на Нора. Разочарованието обаче бързо беше заменено от желязната решимост, присъща на всички рейнджъри.

— Колкото и да е изкушаващо — каза Тъкър, — трябва да гледаме напред. Да подготвим бойното поле за следващото сражение.

„Което, знам, непременно ще се състои.“

Беше наясно, че всичко това изобщо не е свършило и че ще се наложи да мобилизират всички възможни активи.

— Какво имаш предвид? — попита Нора.

— Да го откраднем. — Обърна се към Нора и Франк, които го гледаха недоумяващо. — Смятате ли, че ще можете да поемете управлението на Осата и да я привлечете на наша страна?

— Поне можем да опитаме — каза Франк. — Нямаме какво да губим.

Нора кимна.

— Тогава да го направим.

Заловиха се за работа. За съжаление проникването в Оса се оказа по-трудно, отколкото очакваше Нора. Дронът се приближаваше. Тя продължаваше да опитва трескаво, Франк й предлагаше да опита едно или друго, тя ругаеше или кимаше с разбиране, но без успех.

— Почти при нас е — каза Франк.

Тъкър погледна нагоре. Вече беше невъзможно да се измъкнат — не само с джипа, но дори и пеша.

— Не ме пуска в системата — изпъшка Нора.

Франк сложи длан на рамото й.

— Можеш да го направиш — каза й уверено и спокойно. — Просто се съсредоточи. Остави всичко друго настрана.

Нора си пое дъх, издиша нервно и се наведе към екрана, по който минаваха кодове.

Франк изведнъж посочи и каза:

— Стоп! Какво е това? — Прочете ред от екрана: — Съобщи автономна работа при придобиване…

— Може би — отвърна Нора. — Аз не…

Ниско жужене се разнесе над гората и я накара да замълчи.

Нямаха време.

— По дяволите! — каза Франк, протегна ръка и натисна бутона return.

Всички стаиха дъх — и тогава на екрана се появиха два мигащи реда:

Прекрати всички комуникации

Предай контрола на пулт 12958

— Пулт 12958? — попита Тъкър. — Това ние ли сме?

Франк се засмя доволно.

— И още как.

Нора се върна към клавиатурата.

— Остави ме да видя какво мога да направя.

Миг след това докара Оса над главите им и я задържа на място.

Дронът беше разперен като хикс, широк около метър, матовочерен. Увисна на два метра над земята и зажужа приглушено с четирите си пропелера, по един в края на всяко рамо.

— Ще изпратя сигнал до наземния контролен център на „Танджънт“ — каза Нора. — Ще съобщя, че Оса е претърпяла повреда на двигателите. Ще решат, че дронът е паднал в реката.

„Ще сметнат, че са го загубили.“

Умно.

Нора майсторски приземи дрона на пътя, съвсем безшумно. Всички загледаха неподвижната машина.

— Сега какво? — попита Франк.

Тъкър отиде до дрона и каза:

— Сега ще накараме тези копелета да си платят.

 

 

07:17

Когато слънцето се издигна, всичко изглеждаше по-приветливо — не че по-хубаво. Тъкър караше по шосе 20. Току-що бяха отминали Тъскалуса. Бе спрял на една голяма бензиностанция, за да зареди и да разходи Каин. Остави Франк да се занимава с горивото и взе сателитния телефон, за да проведе разговор с Джейн.

— Може да си загуби крака — каза Джейн. Разказваше му за ситуацията с Даян. — Поне засега обаче…

Огромен камион край помпите за дизел изръмжа и заглуши думите й. Тъкър се отдалечи, притиснал апарата към ухото си.

— Повтори! Не чух!

— Казах, че поне прикритието й издържа.

Тъкър въздъхна.

„Значи лоша новина и добра новина.“

Преди няколко часа, след като излязоха от Лейсис Спринг, Тъкър се свърза с Джейн. Беше натоварил всички — плюс придобитата Оса — в дурангото. Първоначалният план беше да откара евакуираните членове на групата „Одиша“ в Атланта, където Джейн бе мобилизирала доверен медицински екип, който да им помогне. Поради състоянието на Даян обаче решиха да променят мястото на операцията и сега тя беше в Бирмингам. Джейн съчини за Даян легенда, която трябваше да обясни раните й като битов побой.

— Кога лекарите ще могат да кажат повече? — попита той.

— До двайсет и четири часа. Ако не овладеят сепсиса, ще се наложи да й ампутират крака.

— Тя как го приема?

— Според моя човек, който се представя за неин брат, е изплашена, но продължава да играе ролята. — Гласът на Джейн стана угрижен. — Ами вие? Как сте?

— Добре, доколкото може да се очаква.

Погледна към Франк, който окачи маркуча на бензиновата помпа. На задната седалка Нора не отделяше очи от лаптопа. С Франк се бяха опитали да я убедят да остане в Бирмингам, но тя бе отказала. Настоя, че още се нуждаят от помощта й, особено ако решат да използват дрона. Франк нямаше как да не се съгласи.

Въпреки всичко Тъкър подозираше, че Нора държи да е с тях не толкова за да е полезна, колкото от желание да отмъсти на хората, които бяха убили приятелите й, и най-вече Санди. Докато шофираше през нощта, видя в огледалото сълзите й — тя не можеше да спи и гледаше през прозореца. А после, когато адреналинът изчезна, тежестта на загубата я връхлетя с нова сила. Тъкър познаваше тази реакция твърде добре. В разгара на битката, когато около теб загиват приятели или ги раняват, не осъзнаваш какво точно се е случило и продължаваш напред. Едва по-късно, обикновено посред нощ, осъзнаваш загубите и се опитваш да проумееш, започваш истински да скърбиш, търсиш начин да живееш със скръбта и чувството за вина.

— Накъде се движите сега? — попита Джейн.

— Лас Кручес, Ню Мексико.

Това беше единствената следа, която изникваше отново, благодарение на Нора. Беше им казала, че „Танджънт“ затварят операцията в Редстоун и ще се местят на ново място за следващия етап.

„Каква обаче е тази операция? Кое е толкова секретно, че да налага да оставят трупове след себе си?“

— Знаем, че централата на „Танджънт Аероспейс“ е в Лас Кручес — обясни Тъкър. — Само заради това си струваше да проверим мястото, но Нора спомена и още нещо — име, което е дочула във връзка с новата база. Място, наречено Белия град. Мисля, че е кодово име на ракетния полигон „Бели пясъци“.

— Точно до Лас Кручес — промърмори Джейн. — Звучи логично.

— Да се надяваме, че ще научим повече, когато стигнем там.

— Само се пази.

— Ако не успея, има някой, който ще ме пази. — Погледна надолу към Каин, който долови вниманието и размаха опашка. На рамото му, където го бе одраскал куршумът, имаше превръзка, но кучето като че ли не обръщаше особено внимание.

След като приключиха разговора, Тъкър прекъсна линията и се върна до дурангото. Франк миеше прозореца с прекалено усърдие, твърде съсредоточен за такава проста работа.

— Какво има? — попита Тъкър.

Франк го изгледа с недоумение.

— Какво има? И трябва да питаш?

— Трябва. Почти не говориш, откакто тръгнахме от Бирмингам.

Франк отиде до синята кофа с препарат, пусна вътре чистачката и въздъхна тежко. Прокара пръсти през косата си и сниши глас, след като погледна Нора и се увери, че не слуша.

— Трябваше да спасим тези младежи, но допуснахме да избият половината.

Тъкър не се изненада от този разговор — очакваше го.

— Ако не бяхме направили нищо, всички щяха да са мъртви. Сега поне Нора и Даян имат шанс.

— Ако обаче бяхме внимавали повече, нещата можеше да…

Тъкър познаваше този вид угризения, беше ги чувал твърде често — от други войници, но и от собствената си уста.

— Франк, престрелките са гадна работа. Случват се ужасни неща. Дори най-добрите войници правят грешки и понякога умират хора. Можеш да се оставиш това да те смаже или да се поучиш и да продължиш напред.

Франк погледна върховете на обувките си.

— Аз… не знам дали мога да го направя.

Тъкър реши, че е време да постави въпроса ребром.

— В такъв случай ще е по-добре да се разделим. Франк вдигна рязко глава.

— Какво?!

— Чу ме. Ако не можеш да се овладееш, ставаш тежест. И е по-вероятно да допускаш грешки. Може да убият всички ни.

— Не бих…

— Разбира се, не преднамерено, но умът ти не е където трябва. Нужно е да си изцяло тук — или изобщо да те няма. Ще заведа Каин да се разходи. Имаш десет минути да решиш.

Остави го и заведе кучето на тревисто място. Не му се искаше да е рязък с Франк, но понякога е по-добре да разкъсаш превръзката и да оставиш раната да завехне открита.

Каин използва времето, за да подуши няколко безценни миризми и да вдигне крак. След уреченото време Тъкър се върна при Франк.

Завари го на предната седалка. Отвори отзад, за да може кучето да се качи до Нора.

— Готови ли сме? — попита.

Нора промърмори нещо утвърдително, Каин размаха опашка. Франк остана мълчалив един дълъг момент, после кимна.

Тъкър седна зад волана и каза:

— Тогава напред.

 

 

10:22 източно лятно време

Смит Айланд, Мериленд

— Значи ги изпуснахте? — повтори Пруит Келерман.

Стоеше пред бюрото си с гръб към великолепната гледка към залива Чесапийк и силуета на Вашингтон. Опря свитите си юмруци на бюрото и доближи лице до вградената камера на компютъра.

На екрана бяха Карл Уебстър и Рафаел Лион, гледаха го мълчаливо. Зад раменете им различаваше контролния център на „Танджънт“, който се състоеше от редици компютърни работни места, осветени с халогенни лампи.

— Правилно ли чух? — попита Пруит.

Отговори Уебстър, с подпухнали и присвити очи.

— Сър, най-вероятно са мъртви.

— Безпокои ме думата „вероятно“.

— Джипът, с който опитаха да се измъкнат, е на дъното на река Тенеси. Вътре не открихме никого, но течението там е много силно. Всеки труп вече ще е стигнал Кентъки.

Лион го прекъсна:

— Следим полицейските честоти в градовете покрай реката за съобщения за жертви от удавяне.

— Какво друго научихте?

Уебстър отговори:

— Знаем, че са били в хижа от другата страна на реката. Мениджърът там си спомни кучето. Имаме описания на двамата мъже, но не и данни от кредитни карти. Платили са в брой.

На челото на Лион се появиха дълбоки гневни бръчки. Не беше от хората, които търпят грешки, особено собствените си.

— Засякохме две обаждания към телефона на Сабатело.

При споменаването на Джейн Сабатело Уебстър се размърда притеснено и по лицето му пробяга сянка на вина, вероятно заради припомнянето на предишен негов провал, когато бе допуснал тази жена да се промуши през мрежата му и да се измъкне.

— Знаем, че повикванията са от сателитен телефон — продължи Лион. — Нестандартен модел, с подобрения.

— Подобрения?

— Криптиране, прокси сървъри, такива неща. Определено мирише на черните операции на ЦРУ.

— Мислите ли, че този тип е човек на нашето правителство? — попита Пруит. — Или е външен играч?

— Рано е да се каже. След още един-два разговора ще можем да идентифицираме обаждащия се.

Пруит запази лицето си безизразно. Нямаше да допусне един неуспех да го ядоса.

— Ако приемем, че един или повече хора от „Одиша“ са се измъкнали, какви щети биха могли да нанесат?

— Никакви — отговори Уебстър, някак прекалено бързо. — Никой поотделно нямаше представа каква е идеята на целия проект, сигурен съм в това.

— Ами вторият етап? Знаеше ли някой от тях къде местите операцията тази седмица?

Уебстър поклати глава.

— Не виждам как. Хората ми имат строга заповед да мълчат.

Пруит се намръщи.

„Това едва ли е желязна гаранция.“

От личен опит знаеше, че винаги има изтичане на информация.

— Ще забавим ли темпото засега? — попита Уебстър. — Да изчакаме, за да се убедим, че сме на чисто, преди да продължим?

Пруит опря брадичка на гърдите си. Пресмяташе шансовете, преценяваше рисковете. Ако се стряскаше от всяка сянка, нямаше да е тук, където беше днес. Човек не може да се издигне, ако непрекъснато прикляка. Трябва да си смел.

— Не — реши накрая. — Ще се придържаме към графика.

Устните на Лион се свиха в тънка усмивка на задоволство.

— Да, сър.

Когато нещата опираха до проливане на кръв, той бе винаги готов.

— Обаче — добави Пруит, — когато отидете в Белия град, вземете допълнителни мерки за прикриване.

„Може да съм смел, но не съм глупав“.

— Ако този тип и кучето му са се измъкнали и пак дойдат пред вратата ни, искам да сме сигурни, че ще ги посрещнем както подобава.