Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (28)

25.

25 октомври,

11:45 атлантическо стандартно време

Порт ъф Спейн, Тринидад и Тобаго

Вратата на асансьора се отвори и Тъкър излезе и дръпна краищата на жилетката си. Държеше ръцете си настрана от пистолета, мушнат в раменния кобур. Бе въоръжил Джейн и Франк по същия начин горе в стаята и бе оставил Каин при тях — като допълнителна мярка. Не очакваше французинът да прояви дързостта да го нападне през деня в оживеното фоайе, но все пак нямаше намерение да се срещне с него невъоръжен.

Огледа фоайето. Мъжът бе казал, че ще е сам, но не беше изключено да е довел и свита. Тъкър очакваше да види най-вече едрата фигура на Карл Уебстър.

Не забеляза нищо подозрително и последва стрелката към барчето. Оказа се уютно пространство с червени плюшени столове и малки масички, на някои от които седяха гости на хотела. В дъното, близо до прозорците, видя вдигната ръка.

Пулсът на Тъкър се ускори. Французинът беше сменил бойната униформа с широки ленени панталони и черна копринена риза. Ако беше въоръжен, криеше го много добре. Все пак Тъкър се приближи предпазливо. Мъжът изглеждаше на около трийсет и пет, мускулест, със загоряло от слънцето лице и бръсната глава.

Стана и протегна ръка.

— Добро утро.

Тъкър не стисна ръката му. Не беше забравил как главата на Такаши се пръсна от снайперски куршум. Пред него сега стоеше убиецът на младия човек.

Онзи свали ръката си, без видимо да се обижда, и седна.

— Благодаря, че прие да се срещнем.

Тъкър си отбеляза, че не го назова по име. Предполагаше, че част от целта на тази визита е да го извади от равновесие. Името на Тъкър в устата му щеше да окаже точно такъв ефект.

„Значи този тип не знае кой съм… поне засега.“

Тъкър седна срещу него.

— Та кой сте вие?

— Казвам се Рафаел. Това е достатъчно.

Тъкър нямаше как да е сигурен, че това е истината, но замълча. Винаги проверяваше получената информация допълнително. Засега искаше да разбере защо този човек иска да се срещнат.

— Умееш да следиш незабелязано — отбеляза Тъкър. — След летището изобщо не забелязах да имам опашка.

Рафаел сви рамене.

— Не беше лесно да те намеря. — Бръкна в джоба си, извади снимка и я плъзна по масата към Тъкър. — Нито пък мисис Сабатело.

Тъкър скри изненадата си. Загледа се в снимката. Виждаше се профилът му и лицето на Джейн през предното стъкло на откраднатата от геодезистите на „Сироко“ кола, докато чакаха пред портала в „Бели пясъци“.

Рафаел обясни:

— В деня след операцията ни в „Бели пясъци“ получихме доклад за грабеж от служителите на „Сироко Пауър“, в който се споменаваше кражба на фирмена кола. Същата кола се появява като по чудо с двама нови служители на „Сироко“ на портал на „Бели пясъци“. Изобретателен си, mon ami.

„Но явно не достатъчно.“

Тъкър трепна. Определено не бе прикрил следите си достатъчно добре в Ню Мексико. Успя да запази безразличието в гласа си.

— Изненадан съм, че ви е бил нужен цял ден, докато разберете, че имате пробив в сигурността в „Бели пясъци“. Карл Уебстър май е проспал случилото се.

Устните на Рафаел се свиха. Тъкър бе докоснал оголен нерв.

— Уви, така е — отговори французинът. — С този пропуск ще се занимаем веднага щом Уебстър се появи отново.

„Хм. Интересно“.

Шефът на охраната на „Танджънт“ вероятно се бе скрил, защото си беше дал сметка, че дните му са преброени. Провалите му се трупаха — първо Джейн се бе спасила от разчистването му след Проект 623, след това Тъкър бе влязъл в Редстоун, накрая Тъкър и Джейн се бяха промушили през охраната на „Бели пясъци“.

„Не е чудно, че е изчезнал.“

Рафаел взе снимката от масата.

— Нямаше как да знам какво сте научили вие двамата за операцията ни тук, в Тринидад, а за разлика от Карл Уебстър, не обичам да оставям нерешени проблеми. Като предпазна мярка сложих хора на летището, които да следят за посетители с вашето описание.

— Умно. Е, добре. Открихте ни. Сега какво?

— Идвам с предложение. Възможност да уредим въпроса.

— Ако е нещо от рода на „разкарайте се от острова, или ще ви убием“, можеш да си го спестиш.

Рафаел се усмихна. Белите му зъби контрастираха на фона на загорялото му лице.

— Знам, че не се плашиш лесно. Освен това защо да прибягваме до насилие, след като разумът може също да свърши работа?

— Тогава имате късмет. Аз съм много разумен човек.

Рафаел видимо долови сарказма, но предпочете да не му обърне внимание.

— Нямаме истински конфликти с теб. Да, наистина създаде много проблеми на „Танджънт“, но работодателят ми е склонен да остави всичко в миналото.

— Много щедро от негова страна. А кой е работодателят ти?

Рафаел повдигна вежди.

Тъкър сви рамене.

— Е, просто питам.

От думите на Рафаел стигаше до заключението, че работодателят му е човек извън „Танджънт“. Може би точно той бе кукловодът, който стоеше зад всичко случващо се.

— Както казах — продължи Рафаел, — той е склонен да остави всичко в миналото, ако се оттеглите и се върнете към собствения си живот.

— Искаш много. Освен че ще продължим да дишаме и да ходим по земята, какво друго съдържа предложението ви за нас?

— Назови цифра и ще я представя на работодателя си.

— Пет милиона долара.

Рафаел дори не трепна.

— Сигурен съм, че ще се уреди.

— И ще ни оставите да си отидем тихо и мирно?

— Работодателят ми държи на думата си.

Макар че изражението на Рафаел остана непроменено, Тъкър бе сигурен, че лъже. От разговора бе научил и още нещо. Не бе станало дума за дрона, който бяха пленили, което означаваше, че тези хора все още смятат Рекс за погребан някъде в тинята на река Тенеси. Рафаел също така не бе дал никакви индикации, че знае за работата на Санди и за флашката, която Тъкър бе получил от майка й.

„Ако тези копелета знаят с какво разполагаме, нямаше как въпросът да не бъде засегнат в тези преговори.“

— Значи се договаряме? — попита Рафаел и протегна отново ръка.

Този път Тъкър я стисна.

— Да.

И това беше лъжа, но Тъкър подозираше, че Рафаел е наясно. Този човек не беше глупак. Целият този разговор не беше нищо повече от ловна експедиция с цел придобиване на информация за Тъкър и останалите, която същевременно постигаше и целта да ги сплаши.

И като че ли тази ловна експедиция не бе съвсем приключила.

— Не ми каза твоето име — подхвърли Рафаел, все още стиснал ръката на Тъкър с железни пръсти.

Тъкър стисна по-силно.

— Утре сутринта ще пия кафе в „Старбъкс“. Винаги можеш да ме проследиш и да видиш какво име ще напишат на чашата ми.

Рафаел се засмя и пусна ръката му.

— Харесваш ми, сериозно.

— Значи ще е жалко, ако се наложи да ме убиеш.

— Наистина.

— Но това няма да те спре.

— Нито за миг. А теб?

— Не и за половин миг. — Тъкър се ухили. — А за шефа ти не бих се колебал и половината на половината миг.

Рафаел прие думите му елегантно.

— В такъв случай е добре, че вече сме приятели.

— Най-добри приятели.

Рафаел му кимна и си тръгна. Тъкър го изчака да излезе и чак след това се качи в асансьора. Когато влезе в кабината, продължи да държи ръцете си настрана от скрития пистолет, но с пръсти намести миниатюрната камера, скрита до копчето на жилетката му. Беше я свалил от тактическото оборудване на Каин и я бе сложил на себе си преди срещата.

Не само Рафаел беше излязъл на лов.

„Да видим дали Рут и ресурсите й в «Сигма» ще помогнат да идентифицираме този тип.“

 

 

13:23

Джейн продължаваше да крачи нервно из апартамента. Изпълнен с любопитство, Каин седеше на канапето и следеше движенията й, както се следи тенисмач. Джейн приличаше на лъвица в клетка — пълна с енергия, която няма как да изразходва.

След като се върна от разговора си с Рафаел, Тъкър нареди всички да останат в апартамента и да не излизат никъде. Дръпна завесите на терасата и огледа околността. Наблизо нямаше сгради, по-високи от „Хаят“, така че нямаше как да разположат снайперист, но от „Танджънт“ биха могли във всеки момент да пуснат дрон, който да кръжи около сградата.

Освен това Тъкър нямаше доверие на политиката на хотела по отношение на личната неприкосновеност на гостите. Един приличен подкуп би накарал всеки служител да разкрие номера на стаята им. Тъкър беше сигурен само в едно.

„Тук сме в капан.“

Нора се размърда на мястото си пред компютъра и се протегна. С Франк работеха по Рекс — проверяваха всичко и чакаха залеза. Опитваха — с помощта на Джейн — да добият и представа за релефа в околността.

Нора кимна на Тъкър и Джейн да се приближат.

— С Франк си поблъскахме главите. Това, което „Танджънт“ се канят да направят тук, трябва да е свързано със списъка кодове, които измъкнахме при предишната им операция. Този списък обхваща цялата цифрова инфраструктура на островите.

Тъкър помнеше страниците с телефонни кодове, радиостанции, интернет протоколи и честоти на авиодиспечерите — както военни, така и цивилни. Помнеше и думите на Франк, че това е всичко, което е нужно за започване на кибератака срещу тази малка държава.

Нора продължи:

— Започнахме да се питаме какво ще спечели „Танджънт“ от една кибератака. Би трябвало да има сериозна полза, нещо, заради което си струва да се насърчи война между сегашните власти и революционерите от народната партия, за които спомена шофьорът на таксито.

— И какво открихте? — попита Тъкър.

Нора му подаде айпада си. На екрана се появи брой на „Уолстрийт Джърнъл“ отпреди четири месеца.

— Виж.

Тъкър прегледа статията.

— Става дума за откриване на ново находище на нефт — промърмори след малко и вдигна очи.

Франк кимна.

— Дълбоководно находище, много близо до североизточния край на острова, в залива Силабия. От геологическа гледна точка това е основен нефтоносен пласт. В правителството още се водят спорове как да се действа. Засега това е топка, която още лети във въздуха.

— Много ценна топка — добави Нора.

Тъкър опита да проследи предположението им.

— Значи смятате, че „Танджънт“ или който стои зад всичко това, планира да дестабилизира страната и да хвърли Тринидад в хаос, за да получи достъп до това нефтено поле?

— Който подкрепи победителя в този политически конфликт ще получи за благодарност цяло състояние — каза Джейн. — Ще сключва договори за изграждане на инфраструктурни обекти, ще насочва суми към когото трябва, а не е изключено и да се сдобие с процент от добития нефт.

Стомахът на Тъкър се бе свил странно.

— Това, което казваш, е равносилно на организиране на преврат. Прилича на класическа шпионска операция, като онези, които ЦРУ реализира в Гватемала и Чили.

Джейн се обърна към него.

— Само че вместо държавна разузнавателна агенция сега имаме частна корпорация.

Тъкър преглътна.

„Може ли изобщо да си мислим, че има начин да предотвратим това?“

Телефонът иззвъня рязко — но сега не беше хотелският телефон. Тъкър отиде до апарата си, оставен на бара, и прие разговора.

— Рут, кажи ми, че имаш нещо за мен!

— Разочаровала ли съм те някога, скъпи? — Южняшкият й говор винаги се засилваше, когато се шегуваше.

— Какво откри?

— Първо, джентълменът, с когото си се срещнал преди известно време, не е джентълмен. — Гласът на Рут стана рязък, сериозен. — Казва се Рафаел Лион и е гаден тип. Бил е във френските специални части, така наречените BFST — Brigade des Forces Spéciales Terre.

Тъкър затвори очи. В Афганистан бе виждал с очите си какво могат хората от BFST. Разполагаха с невероятни снайперисти и войници.

— Преди шест години е имал проблеми в Чад — продължи Рут. — Убил някакви селяни и бил обвинен във военни престъпления, но тези обвинения изведнъж се изпарили. След това изчезва от картата. Дори финансите му минават през поредица данъчни убежища и швейцарски сметки. Определено е потаен. Трябваше ми повече от час, докато разбера кой е в действителност и за кого работи.

— Мислиш, че е наемник?

— Може би. Не мисля обаче, че мегакорпорация като „Танджънт“ би наела бивш военнопрестъпник, независимо дали е осъден, или не. Мисля, че си прав и има друг играч, неизвестен кукловод, който е наел Лион, за да върши мръсната работа. — Рут въздъхна, явно недоволна. — Както и да е. Това е всичко, което успях да изровя за един час, но съм пуснала и други пипала. Да се надяваме, че скоро ще знаем повече.

Тъкър поклати глава.

— Има и още нещо — добави Рут. Тъкър си представи хитрата й усмивка. — Лион е използвал кредитна карта на свое име преди три дни, за да наеме кола. Успях да се свържа с агенцията и да се сдобия с регистрационния номер на колата, което ми осигури достъп до джипиеса й.

— Знаеш къде е колата?

— Паркирана е край пристана в Уест Бей. Наел е моторница преди двайсет минути. Обадих се в офиса на фирмата и със сладки приказки успях да разбера какво е записал като крайна цел на пътуването си.

— И то е?

— Остров Патос. Това е малка купчина камъни на петнайсет километра от западния връх на Тринидад. Точно през него минава морската граница с териториалните води на Венесуела.

— Колко малка е тази купчина?

— Островче, дълго два километра и широко към един. Покрито с джунгла, никой не живее там.

Което би осигурило чудесна възможност на него да се скрие флотилия дронове.

— Разбира се, може да не е дал истинското място — предупреди Рут. — Това може да не е истинската му цел.

Това беше така, но имаше само един начин да се разбере.

Тъкър каза „дочуване“ на Рут и тя го увери, че продължава да търси истинския работодател на Рафаел Лион.

Тъкър прекъсна линията и каза на Каин:

— Ей, приятел, искаш ли да си поиграем на пирати?

 

 

14:34 източно лятно време

Смит Айланд, Мериленд

Пруит Келерман седеше зад бюрото си и притискаше телефонната слушалка към ухото си. От другата страна се чуваше шум на двигател, който почти изцяло заглушаваше гласа на обаждащия се.

Погледна си часовника. Трябваше да се срещне с дъщеря си, Лора, за да обсъдят спор по един договор, възникнал след конференцията по телекомуникации в Атина, но се беше обадил Рафаел Лион, от Тринидад. Пруит искаше всичко там да приключи възможно най-бързо преди Лора да е заподозряла нещо. Дъщеря му не беше глупава и съвсем скоро щеше да започне да задава въпроси, на които щеше да му е трудно да отговори, ако не замесеше и нея — което не биваше да се случва.

— Повтори! — каза Пруит ядосано. — Срещнал си онзи мистериозен тип. Кой е той?

— Не знам — отговори Лион. — Определено е американец. Служил е в специалните части, поне така мисля. По време на разговора ни обаче не издаде нищо. Дори не трепна, когато споменах Джейн Сабатело.

— Но спомена, че има цена. Пет милиона.

Лион изсумтя.

— Той няма намерение да спази договорката. Проля се много кръв. От друга страна, наясно е, че и ние не бихме спазили нашата част.

— Тогава го притисни. Всеки си има слаби места… някой негов близък, някой, до когото можем да се доберем. Ако открием нещо такова, ще го държим изкъсо.

— Първо обаче трябва да разберем кой е той — напомни му Лион. — Групата му пътува с фалшиви паспорти. Много добри. За такива документи или плащаш много пари, или имаш силни приятели, които да ти ги издадат полуофициално.

Ако Лион беше прав, случващото се можеше да се окаже проблем. Пруит вече имаше предостатъчно врагове, както сред политиците, така и в частния сектор.

Кой тогава дърпаше конците на онзи тип?

— Няма да е лесно да открием каквото и да било за този човек — каза Лион. — Нека се справя с него по моя начин.

Пруит потисна желанието си да го укори. Както човек не учи лекаря как да оперира апандисит, така не би трябвало да казва на експерт с опита на Лион как да си върши работата.

„Поне засега.“

— Добре — каза Пруит. — Какъв е планът ти?

Лион трябваше да вика, защото извънбордовият двигател забоботи още по-силно.

— Оставих следа, която обектът да надуши. Ако е добър, колкото си мисля, ще тръгне по нея, а ние ще го чакаме.

— Добре, направи го. Но няма да търпя повече грешки, особено след глупостите на онова некомпетентно копеле Уебстър.

— Не се безпокойте — каза Лион. — До довечера ще сме приключили с всички тях.