Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъкър Уейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
War Hawk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2016 г.)

Издание:

Автор: Джеймс Ролинс; Грант Блекуд

Заглавие: Боен ястреб

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 24.10.2016

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-710-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1905

История

  1. — Добавяне

11.

15 октомври,

10:14 централно лятно време

Апалачите, Алабама

„В края на краищата може би наистина трябваше да си купя банджо…“

С навлизането по-навътре в планините признаците на цивилизацията оредяваха. След като отби от главно шосе 35 и подкара по малките пътища, по асфалта започнаха да се появяват дупки, къщите ставаха все по-редки, след това се превърнаха в планински хижи. Зареди на бензиностанция с една ръждясала помпа, която май беше оцеляла още от петдесетте. Когато минаваше, децата по дворовете спираха да си играят и го гледаха — момиченца с избелели роклички, момченца с торбести къси панталонки. Тъкър махна на един човек, седнал на веранда, а онзи само присви очи.

Имаше усещането, че е попаднал във времето на Голямата депресия.

— Каин, казвам да не идваме на това място при следващото си пътешествие с кану.

Каин размаха опашка. Естествено, кучето бе запленено от природата и понякога скимтеше тъжно, когато видеше деца да тичат и да се смеят, разочаровано, че пропуска толкова много забавления.

След време пътят стана по-стръмен, склоновете бяха обрасли с дъбове, чиито листа вече бяха оцветени в буря от златно и червено.

Когато минаваше покрай редките пътни табели, Тъкър намаляваше скоростта. Следваше инструкциите, които му бе дал Франк. Майката на Санди — Беатрис Конлън — живееше на петдесетина километра в планината, край градче на име Поплар Гроув.

По пътя минаваше покрай къщи, облицовани със застъпващи се дъски, които сякаш оставаха цели заради десетките пластове белеща се боя. Понякога минаваше покрай църкви, най-често малки, подобни на сандъци, с ниски камбанарии. След още четирийсет минути шофиране най-накрая стигна Поплар Гроув. Градчето не беше по-голямо от спирка на кръстопът, с железарски магазин, закусвалня, бакалия и бензиностанция.

— Какво? — промърмори Тъкър, когато спря на едно кръстовище. — Няма „Старбъкс“?!

Продължи съвсем бавно напред, докато не видя табелата за улица „Дейвис“, където сви наляво. След още километър асфалтът свърши и пътят нататък се оказа застлан с чакъл. Продължи до самия му край.

Зад ограда и буренясала ливада видя спретната жълта къща с веранда, която я обикаляше от всички страни. На пощенската кутия до оградата пишеше КОНЛЪН.

Тъкър потупа Каин по врата.

— Май пристигнахме.

Слезе. Кучето скочи след него и подуши въздуха. Тъкър засенчи очи и огледа къщата. Освен щурците не се чуваше никакъв друг звук.

Франк го бе предупредил, че по тези места първо стрелят.

„Надявам се поне да има предупредителен изстрел.“

Тъкър сви длани на фуния пред устата си и извика:

— Има ли някой?

Никой не отговори. Той викна пак, но пак не получи отговор.

Тръгна към къщата по пътя, който всъщност представляваше два коловоза през бурените. Преди да премине оградата чу женски глас:

— Какво искаш?

Тъкър спря и направи знак на Каин да стои до него. От дълбоката сянка на верандата пристъпи жена.

— Мисис Конлън? — извика Тъкър.

— Кой сте вие?

— Казвам се Тъкър. Опитах да се обадя, но…

— Върви си. Няма да купя каквото продаваш. — Тя се обърна, за да изчезне в сянката.

— Не, момент! Аз съм приятел на Джейн Сабатело. Тя ме помоли да дойда да проверя…

Жената пристъпи към парапета на верандата.

— Да не търсиш Санди?

— Да, мадам.

— Намери ли я?

— Не, мадам.

— Тогава защо си дошъл?

— Ако науча повече за дъщеря ви, ще е по-лесно да я открия.

След десет дълги секунди жената махна с ръка.

— Добре де. Влизай.

„На това му се казва радушно посрещане.“

Тъкър прекоси двора до някакви странични стъпала, които водеха към верандата. Колкото повече наближаваше, толкова повече му харесваше странната провинциална къща. Въпреки старостта й изглеждаше добре поддържана. Което не можеше да се каже за двора. Докато стигнаха до верандата, козината на Каин се напълни с бодли и репеи.

— Аз съм Беа — каза жената и кимна към Каин. — До вратата има четка. Почисти го, преди да влезе.

Влезе през мрежата против насекоми и я остави да се затвори зад гърба й.

Тъкър взе четката и за няколко минути почисти козината на Каин и крачолите си. След това дръпна мрежата и влезе в малка дневна. Килимът беше кремав, идеално чист, както и мебелите. На дъбови масички в двата края на канапето имаше стилни настолни лампи. На стената пред канапето беше монтиран телевизор. Над екрана беше окачено биещо на очи разпятие, а на масата, в рамка от шипкови клонки, се усмихваше блаженото лице на Исус Христос.

— Затвори вратата, ако обичаш — извика Беа от кухнята в задната част на къщата. — Климатикът работи.

— Разбира се.

— Обичаш ли лимонада?

— Да, мадам. Благодаря.

Беа дойде с купа вода и поднос с две чаши и кана. Беше на около петдесет и пет, слаба и мургава, сивеещата й руса коса беше прибрана на хлабав кок. Беше с памучни панталони, работни обувки и карирана риза с дълги ръкави.

Остави купата вода пред Каин.

— Белгийска овчарка?

Тъкър се усмихна.

— Повечето хора мислят, че е немска. Да не би да е от акцента?

Опитът му да се пошегува попадна в глухи уши.

— Гледам много предавания за кучета — обясни Беа. — Много е хубав. И се обзалагам, че е умен.

Усмивката на Тъкър стана по-широка, горда.

— О, да. Умен е.

Тя му посочи креслото до канапето и му наля лимонада.

— Съжалявам за враждебността при посрещането. Някак си ни е вродено.

— Няма проблем. През годините съм научил, че понякога подозрителността към непознатите е здравословна. — Потупа Каин по врата, когато кучето се настани до него. — Аз лично предпочитам кучетата пред хората.

Беа се усмихна, когато седна на канапето, но Тъкър забеляза и тревожния възел на челото между очите й.

— Значи си приятел на Санди? — попита тя.

— Познаваме се от Форт Бенинг, но не съм я виждал от години. Обади ми се Джейн. Реши, че мога да помогна.

Беа кимна.

— Джейн е добро момиче. — Възелът като че ли се стегна още повече, когато тя го погледна отново. — Мислиш ли, че ще можеш да помогнеш да намерим Санди?

— Ще опитам.

— Вярвам ти, но се тревожа. Винаги се е обаждала. Не е било да не се обади повече от два-три дни. Да не говорим, че последните два месеца се държеше странно.

— Как странно?

Жената потри длани, видимо беше разтревожена.

— Беше някак затворена в себе си, което не е обичайно за нея. Санди винаги е била бъбрива. И последния път, когато беше тук, преди около три седмици, попита дали някой не е питал за нея.

— Беше ли питал?

— Не тук. А ако беше питал из града, щях да науча.

Тъкър продължи да разпитва, за да си изгради пълна представа за живота на Санди.

— А какво правеше в Редстоун? По какъв проект работеше?

Беа поклати глава.

— Секретни неща, сигурна съм. Никога не е споменавала, а и аз си знам да не питам. Предполагам, че е свързано с компютри и математика, такива неща. Винаги е била умно дете.

Тъкър кимна.

— Споменавала ли е някога някакви имена, приятели, с които е работила?

— Само едно. Нора Фрейкс. Санди я харесваше. Дори я доведе тук на вечеря няколко пъти. Приятно момиче. Малко пиперлива, но въпреки това приятна.

Тъкър чу трепета в гласа й, видя проблясъка на неудобство, когато тя погледна към прозореца. Нора Фрейкс по-вероятно бе нещо повече от колежка на Санди, но Беа не би го признала пред непознат.

Тъкър реши да насочи разговора към по-безопасен терен.

— Разкажи ми за Санди. Как започна да се интересува от математика и компютри?

Беа отново се усмихна.

— Както ти казах, беше умно дете. Началното училище обаче не запали искрата в нея. Нито пък основното. Когато стана девети клас, се появи една учителка по математика, която й драсна фитила. По едно време гледам, занимава се с алгебра, математически анализ, тригонометрия, компютърни науки. Като че ли разцъфна — награди, отличия, пълна стипендия за Масачузетския технологичен институт от военновъздушните сили, после, като завърши, отиде да работи при тях.

— Тоест си е намерила мястото.

— Може да се каже. Ако не беше тази учителка по математика, сега сигурно щеше да е келнерка и да дундурка бебе. Вместо това шест години работи във военновъздушните сили. Когато излезе, отиде да работи нещо във Вашингтон, мисля, че с Джейн.

Тъкър кимна. Спомняше си какво му бе казала Джейн — че двете са работили заедно във Вашингтон.

— След това си намери работата в Редстоун — продължи Беа. — Мисля, че защото искаше да е близо до мен. Беше чудесно, че е наблизо.

— И за последен път се видяхте преди малко повече от три седмици.

— Точно така.

Тъкър долови някаква нерешителност у тази жена, някакво колебание и неохота да говори за последното посещение.

„Премълчава нещо.“

Спомни си думите на Франк, че планинците умеят да пазят тайните си, че недоверието към пришълците им е вродено. Налагаше се да пробие стената.

Докато бъркаше в джоба си, Тъкър направи знак на Каин.

„Сприятели се!“

Каин стана, отиде до канапето и сложи глава до коляното на Беа. Тя му се усмихна и го почеса зад ухото, при което Каин размаха опашка още по-енергично и започна да върти задница. Тъкър знаеше, че Каин не се преструва. Можеше да разчита поведението му като книга. Кучето инстинктивно харесваше Беа, която отвръщаше на добрите му чувства, повлияна от предаванията за кучета по телевизията.

Тя потупа възглавничката на канапето.

Каин скочи горе и се сви до нея.

— Страхотен е! — каза Беа.

— И има усет за хората. — Тъкър се наведе напред и й подаде снимката, която му бе дала Джейн. На нея бяха тримата, уловени за ръце, ухилени като глупаци. — Както и Санди.

Беа взе снимката и поглади с пръст изображението на дъщеря си.

— Тук е доста по-млада.

Тъкър се усмихна тъжно.

— Всички бяхме по-млади. Дори кучето ми, Каин, ето тук.

Беа присви очи към двете военни кучета, клекнали в краката им.

— Това Каин ли е?

— Когато беше на…

Беа се надигна и погледна Тъкър с широко отворени очи.

— Ти си войникът с двете кучета?

Тъкър се изненада от реакцията й.

— Санди ми разказваше за теб, но бях забравила името ти. Все пак помня историите й. За теб, за Каин, за другото куче…

— Авел — каза Тъкър и гласът му трепна.

Когато чу името на Авел, Каин вдигна глава и изскимтя. Беа го погали, за да го успокои.

— Точно така. Каин и Авел. — Погледна разпятието над телевизора. — Като в Библията.

Тъкър кимна, за момент неспособен да отговори.

Беа протегна ръка и докосна коляното му.

— Знам какво си загубил. Санди ми разказа и за това. Ужасно съжалявам.

Тъкър преглътна и се стегна, за да не допусне мрачните спомени да го завладеят.

„Не трябва да се отклонявам от въпроса.“

— Благодаря — промърмори, после се прокашля. — Та значи, госпожо Конлън…

— Беа.

Тъкър кимна.

— Та значи, Беа, ако Санди е оставила нещо тук… нещо, което да ми помогне да разбера какво се е случило с нея или върху какво е работила, трябва да знам.

Беа не се поколеба. Просто стана и каза:

— Чакай малко.

Качи се по стълбите и се върна след минута. Подаде му USB флашка. Беше от стомана, дебела колкото палеца на Тъкър — по-голяма от всички, които беше виждал. Нямаше етикет или друго обозначение.

— Санди каза, ако с нея се случи нещо, да я дам на човек, на когото имам доверие. — Подаде флашката на Тъкър. — Дъщеря ми те обичаше. Личеше си по начина, по който говореше за теб.

Тъкър взе флашката, за момент загубил дар слово.

Беа продължи:

— Санди също каза да предупредя този, на когото я дам, че колегите й вероятно също ще бъдат застрашени.

„Колеги? Другите членове на групата «Одиша»?“

— Санди имаше голям ум, но винаги е имала по-голямо сърце — добави Беа. — Би скочила пред влак, за да спаси кученце. Независимо какви са неприятностите й, не мисля, че би искала да изложи колегите си на опасност.

Заради това ли се беше крила толкова старателно?

Тъкър стисна флашката. Даваше си сметка колко е важна.

— Благодаря.

— Надявам се да помогне — каза Беа. — Обещай ми нещо, Тъкър.

— Да?

— Ако някой е направил нещо лошо на дъщеря ми, искам да си получи заслуженото.

Тъкър кимна.

— Можеш да разчиташ на мен.

 

 

14:02

„Ще се загубя“.

Следобедът напредна, така че Тъкър и Каин се сбогуваха с Беа, но чак след като тя настоя да му направи сандвичи. Сега се спускаха от планината — но не по пътя, по който бяха дошли сутринта. Тъкър поиска Беа да му покаже откъде Санди е минавала обикновено за Хънтсвил. Както подозираше, местните знаеха по-живописен начин да слезеш от Апалачите.

Сега минаваше през доста по-гъсти гори, предимно борови, толкова гъсти, че не се виждаше на повече от няколко метра отвъд пътя. Изкачи един хребет и започна да се спуска от другата страна в поредица остри завои. Превключи на по-ниска скорост. След един завой вляво се появи дълбок пролом. Нямаше мантинела. Отвъд банкета зърна светлозелена водна повърхност, доста надолу. Мина покрай червена предупредителна табела, на която пишеше:

СИЛНО АЛКАЛНА ВОДА
ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО
АГЕНЦИЯ ЗА ЗАЩИТА НА ОКОЛНАТА СРЕДА НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ

Тъкър намали скоростта и се вгледа в езерото долу.

„Трябва да е стара наводнена кариера“.

Изпита дълбоко безпокойство, докато пътят обикаляше токсичното езеро. Според Беа Санди бе тръгнала от дома си доста след залез. Тоест пътят е бил съвсем тъмен. Замисли се за тъмното самотно шосе и за потопения индустриален обект, където ги бяха нападнали с Каин — и тук беше същото. Нападателите лесно биха се отървали от труповете.

Възможно ли беше врагът да е избрал това място, за да причака Санди?

Изпълнен с опасения, Тъкър намали скоростта и спря на едно по-широко място. Слезе с раницата си — и като допълнителна предпазна мярка извади изпод одеялото карабината, която бе взел преди две нощи. Метна я през рамо и тръгна покрай пътя. Каин го следваше. След малко намери място, на което чакълът на банкета беше разровен. По-надолу, към водата, бурените бяха изпомачкани на две ивици.

Следи от гуми!

Тъкър ги последва до брега. Извади бинокъла си и започна да оглежда близо километровата водна повърхност. Далеч надясно имаше ограда за животни, порта с още една предупредителна табела и служебен път, който се спускаше до самата вода — беше настлан с камъни.

Огледа езерото и на десетина метра навътре видя някакво очертание. Фокусира върху него и си даде сметка какво вижда.

Беше подгънатият край на предпазен колан.

Издигаше се към повърхността като самотно водорасло.

В стомаха на Тъкър натежа ледена буца.

Той свали бинокъла и отиде до служебния път. Портата не беше проблем. Прескочи я, а Каин мина отдолу. Заедно продължиха към водата. Свежият аромат на борове бързо се смени с някаква металическа миризма, смесица от сол и смазка, с горчив привкус.

Тъкър пристъпи към водата и огледа края на предпазния колан. Проследи дължината му надолу и успя да различи сребрист отблясък — като колата на Санди.

— Може да е само колата — промърмори с надежда.

Това, което трябваше да направи, изобщо не му харесваше.

Обърна се към Каин и описа кръг с пръст във въздуха. „Пази! Пълно внимание!“

Не искаше никакви изненади. Остави раницата и скри доколкото можа карабината под нея. След това се съблече. Захапа фенерчето, влезе във водата, докато тя стигна до гърдите му, после доплува до предпазния колан.

Пое въздух няколко пъти.

„Просто го направи.“

Вдиша дълбоко и се гмурна.

Алкалната вода щипеше очите му и болезнено му напомняше, че трябва да бърза. Стигна до бронята само с един тласък. Запали фенерчето и освети регистрационния номер.

Беше колата на Санди. Определено. Нейният номер.

Никакво съмнение.

Спусна се още надолу, до вратата откъм волана. На около метър по-нататък ламарината на вратата беше леко огъната. Той прокара пръсти по хлътнатината и откри три кръгли дупки.

От куршуми.

Насочи фенера към купето, през сваленото стъкло, и огледа седалките отпред и отзад.

Нищо.

Въздухът му свърши и той излезе на повърхността. Заплува на място, замига, за да махне паренето от очите си. Добре. Къде беше тя? Отвлекли са я и са потопили колата, за да прикрият следите си? Нещо му подсказваше, че не е така.

Не бе проверил само едно място.

Погледна към брега, където пазеше Каин. Вдигна палец към кучето. Каин излая един път, което означаваше „Чисто“.

Тъкър се гмурна отново. Доплува до шофьорската врата и се промуши през отворения прозорец. Заопипва, докато намери лоста за отваряне на багажника. Надяваше се да не е блокирал, защото иначе щеше да се наложи да се върне горе до джипа и да донесе щанга за гуми.

Не се наложи. Чу приглушеното щракване.

Измъкна се от прозореца и отиде до задницата на колата. Спря за момент и потисна желанието да издиша целия въздух от дробовете си.

В багажника се раздвижи тяло. Лицето беше бяло, кожата беше набръчкана и на места вече падаше. Устата беше наполовина отворена, очите, млечнобели, бяха изцъклени. Докато Тъкър гледаше, изпълнен с ужас, отпуснатите бели ръце изплуваха нагоре, сякаш опитваха да го уловят, да го помолят за помощ.

Санди Конлън.

За миг умът му спря да работи, после започна да сменя предавките мислено. Беше виждал много трупове. Това сега не беше по-различно.

„Обаче… не… различно е, по дяволите.“

Въпреки деформираното лице Тъкър ясно виждаше раната от куршум на лявото слепоочие. Виждаше и че коремът й е бил разрязан и отворен. Вероятно го бяха направили след смъртта, за да надупчат органите, които иначе биха се изпълнили с газ в процеса на разлагане. Така, ако след време багажникът се отвори заради ръждата, трупът няма да изплува на повърхността, а ще остане там, докато алкалната вода не разтвори плътта изцяло.

„Кучи синове…“

Изскочи на повърхността. Гневът гонеше студа от тялото му.

Ако не беше попаднал на колата, багажникът щеше да се превърне в гробница за Санди Конлън. Който го бе направил, бе готов да се освобождава от хората все едно са боклук. Спомни си думите на Джейн за смъртта и изчезването на други нейни колеги. Същата съдба очакваше Джейн и сина й, Нейтън, ако той не направеше каквото трябва.

„Това няма да се случи.“

Заплува към брега.

„Всичко това свършва тук.“