Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (32)

29.

25 октомври,

23:28 атлантическо стандартно време

Остров Патос, Венесуела

Изплашен и задъхан, Тъкър пребяга приведен през пясъчната ивица.

Лютив дим закриваше небето, десетки огньове горяха по целия остров и се събираха в жестоко пожарище, което озаряваше мрака между дърветата. Докато се връщаше при Джейн и Каин, от небето падаше огнена пепел и се стелеше по пясъка и във водата на залива.

— Нещо? — попита Джейн неясно, заради парчето мокър плат, което държеше пред устата и носа си. Каин лежеше до нея с мокра носна кърпа върху муцуната.

Тъкър поклати глава.

— Няма пещери и от тази страна. — Беше претърсил и в двете посоки. Трябваше да се скрият някъде, да се предпазят от огнената буря. — Ще се наложи да влезем в морето и да се оставим течението да ни отнесе покрай скалите. Все някъде ще има достатъчно дълбока пещера, която да ни защити.

„Тоест ако течението не ни завлече в морски гроб.“

Прочете същия страх и в очите на Джейн. Бяха твърде слаби, за да се борят с непредсказуемите течения в протока Бокас дел Драгон. Това име, Устата на дракона, не беше дадено случайно. Мнозина бяха погълнати от тъмния звяр.

Въпреки това Джейн кимна, защото си даваше сметка, че няма друг избор, ако иска да види сина си отново.

Зад тях продължаваха да падат напалмови бомби, след които оставаха кълба огън и дим. Ушите на Тъкър кънтяха от експлозиите. Понякога преминаващ призрачен Боен ястреб раздвижваше пелената от дим, когато за момент излизаше над морето, преди да се върне за нова атака. Беше само въпрос на време да изсипят смъртоносния си товар и върху това късче пясък или джунглата на брега да пламне.

— Да вървим — каза Тъкър.

Потупа Каин и той се изправи. Поне вече стъпваше на ранения си крак, макар и предпазливо — обаче колко време щеше да издържи, ако трябваше да се бори с теченията в Карибско море?

Джейн изглеждаше още по-зле — ударът по главата видимо си казваше думата.

Нямаше по-добри варианти, така че тръгнаха към водата. Зад тях избухна поредната експлозия, достатъчно близо, за да почувстват взривната вълна — блъсна ги доста силно. Миризмата на изгорял бензин се сгъсти и Джейн се разкашля.

— Не спирай! — каза Тъкър. — Трябва да се махнем от залива!

Каин тръгна до него, вдигнал високо глава, за да усеща миризмите. Тъкър нагази във водата, потопи се изцяло… и чу шум — нов, който звънеше в ушите му под водата.

Изправи се и погледна Джейн. Тя също се ослушваше. Явно го бе чула. Беше рев на мотор, който се носеше над водата. След малко Тъкър определи посоката. Иззад скалите вляво се появи сребриста моторница, направи остър завой и пое към тях — явно ги бяха забелязали.

Двигателят рязко снижи обороти и лодката остана почти на място, като леко се поклащаше.

За момент Тъкър си помисли, че някой идва да търси оцелели на горящия остров и ще ги измъкне.

От лодката се надигна един-единствен човек.

Тъкър веднага го позна.

Беше Карл Уебстър.

Уебстър вдигна черната тръба на гранатомет на рамото си и го насочи към тях. Тъкър нямаше време да разкопчае кобура и да извади пистолета от мокрите си дрехи. Погледна димящия ад зад тях, после пак към Уебстър.

„От трън, та на глог.“

Уебстър натисна спусъка.

Тъкър приклекна. Фигурата на Уебстър се скри зад кълбо дим. Гранатата излетя високо над главите им и остави димна следа.

Тъкър я проследи с поглед и видя как поразява целта си над брега. Експлозията разкри клинообразната заплаха, скрита в дима. Боен ястреб. Дронът се пръсна на парчета, които се посипаха върху пясъка и във водата.

— Бързо! — изкрещя Уебстър. — Домъкнете си задниците тук!

Джейн тръгна към него през водата. Тъкър също тръгна към лодката, като почти влачеше Каин. Нямаше представа какво се случва — само че се е появил изход от огнения ад.

Уебстър се наведе през борда и улови ръката на Джейн. Изтегли я вътре, после се наведе, улови жилетка на Каин с две ръце и също го качи. Тъкър отскочи от дъното, улови се за борда и се изкатери сам.

Когато всички седнаха, Уебстър форсира двигателя, завъртя руля, обърна лодката в обратна посока и след като излязоха от залива, попита:

— Джейни, добре ли си?

Джейн погледна Тъкър, после пак шефа по сигурността на „Танджънт“.

— Вече съм по-добре, Карл.

— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа Тъкър. Рядко ругаеше, но ситуацията определено си заслужаваше.

Джейн докосна ръката му.

— Ще ти обясня по-късно.

Тъкър извади пистолета си и го насочи към Уебстър.

— Зарежи „по-късно“. Кажи ми какво става, по дяволите!

— На какво ти прилича? — изкрещя в отговор Уебстър, без да обръща внимание на заплахата. — Вадя ви задниците от огъня, това става!

— Но… защо?

Джейн натисна пистолета, за да го свали.

— Карл ми помогна да оцелея при чистката след Проект 623.

Тъкър се замисли. Гледаше Джейн втренчено. Заливаха го противоречиви емоции: предателство, облекчение, стъписване, гняв, някакви чувства, които човешкият език не може да опише с думи.

Уебстър използва момента на объркване и попита:

— А Нора? Знам, че се измъкна от Редстоун. Какво стана с колегите й? Стан, Такаши, Даян?

При споменаването на тези имена вихрушката от емоции на Тъкър най-накрая се укроти и остана само една.

Бяс.

— На теб какво ти пука? — викна той и пак вдигна пистолета.

— Направих каквото можах — каза Уебстър; двигателят почти заглуши думите му. Погледна Джейн. — Нямах избор, Джейни, ти би трябвало да го знаеш. Там, в Силвър Спрингс, малко преди да закрият Проект 623, Лион ми показа снимка на бившата ми жена и дъщеря ми, Аманда. Беше директен. Или си мълча, или свършвам в гроб до тях двете.

Тъкър видя болката в очите му.

— Не съм убил никой от останалите — каза Уебстър. — Би трябвало да знаеш и това. Съгласих се и реших, че така бих могъл да ви помогна. Ти беше умна и имаше контакти. Не се оказа трудно да убедя Лион, че си се измъкнала сама. Освен това, Джейни, знаеш какви са чувствата ми към теб.

Джейн се отпусна на една от седалките.

— Карл…

— Знам, че няма взаимност от твоя страна, но от това чувствата ми не стават по-малко истински.

Тъкър гледаше втренчено тила на Уебстър. Спомняше си думите на Нора как в тесните помещения често се появявали странни връзки.

— Когато ме изпратиха да наблюдавам „Одиша“ в Редстоун — продължи Уебстър, — вече бях сериозно затънал. Убедих сам себе си, че бих могъл да защитя тази нова група заради позицията, която заемам.

— Ами Санди Конлън? — попита Джейн.

— Лион и хората му разчистваха, след като Санди успя да направи системата за дроновете. Тя и екипът й не им бяха нужни повече. Аз обаче знаех, че Санди прави още нещо. Беше адски умна. Опитах да я защитя… макар че тя не знаеше.

— А ние? — попита Тъкър.

Уебстър го погледна, после погледна Каин.

— Отначало нямах представа кой си. Мислех, че може да работиш за Лион или за някой друг. После научих, че Джейн те е изпратила да душиш около Редстоун. — Кимна към нея. — Когато ви видях на охранителната камера в „Бели пясъци“, опитах да ви намеря, преди да изригне адът, обаче това насочи вниманието на Лион към мен.

Тъкър си спомняше разговора с французина. Лион в крайна сметка беше научил за влизането им във военната база. Изглежда, това бе капката, преляла чашата — прекалено много грешки.

— Трябваше да бягам. Отведох Аманда и Хелън на безопасно място и се свързах с двама души от „Танджънт“, които още бяха лоялни към мен. От тях научих какво планира Лион да направи с вас, така че дойдох тук. Едва се добрах. Лион е изтеглил всичко с ден напред. Когато видях острова да гори, реших, че сте мъртви, но все пак трябваше да проверя.

Тъкър се вгледа в пламъците, които проблясваха през пелената от дим над Порт ъф Спейн.

— Какво е намислил да прави тук, в Тринидад?

Карл поклати глава.

— Не съм сигурен. Тринидад обаче е реална проба за нещо доста по-голямо, което трябва да се случи след три дни. Всъщност една от целите на Тринидад е да отвлече вниманието на света, да накара всички да се взират насам, докато истинската атака ще се осъществи другаде.

— Къде? — попита Джейн.

— Не знам… Наистина не знам.

Тъкър имаше по-належащ въпрос:

— Кой стои зад всичко това? За кого работи Лион?

Уебстър го погледна намръщено.

— Не знаеш ли?

— Откъде бих могъл да знам?

— Лион работи за Пруит Келер…

Гърдите на Уебстър изригнаха и посипаха Тъкър с кръв и парченца плът. Смъртоносният снаряд проби празната седалка до Джейн. Уебстър се свлече от седалката и на фона на звездното небе Тъкър видя отдалечаващ се дрон.

Беше „палач“, вероятно същият, който бе унищожил моторницата им.

Дронът направи кръг и се подготви за ново нападение.

— Залегни! — извика Тъкър.

Хвърли се напред, избута тялото на Уебстър настрана и измъкна гранатомета. Още с качването на лодката беше забелязал отворено сандъче с гранати на пода до седалката. Грабна граната, мушна я в цевта и се обърна. Вдигна оръжието и го насочи към небето.

Изчака дронът да приближи.

„Време е за разплата!“

Прицели се и стреля. Трясъкът беше оглушителен и го обви в облак дим. Въпреки това видя проблясъка в небето. Гранатата улучи едно от крилата на дрона, завъртя го в спирала и го запрати в морето.

Когато падна, Тъкър седна зад руля.

— Дръж се!

Лодката се понесе по спокойното море. Тъкър не знаеше дали във въздуха няма още „палачи“ и дали останалите „бойни ястреби“, бомбардирали остров Патос, няма да получат нови инструкции да тръгнат след тях.

В огледалото виждаше обвития в дим остров. На места изригваха нови огньове — унищожението продължаваше.

Тъкър се обърна напред, към огнения силует на Порт ъф Спейн.

Бяха оцелели и това беше добре, но…

Какво беше станало с Франк и Нора?

 

 

23:58

Тъкър спря на стотина метра от кейовете на Порт ъф Спейн. Въздухът беше наситен с лютива миризма на огън. Над водата се носеше какофония от полицейски сирени, автомобилни аларми и гласове, усилени с мегафони.

Няколко склада край морето все още горяха, но кейовете бяха оцелели. За съжаление същото не можеше да се каже за „Хаят“.

Основната сграда на хотела гореше като факла и бе обвита в дим.

— Нора и Франк… — простена Джейн.

— Може да са се измъкнали — каза Тъкър. — Рекс ги пазеше.

Обаче не беше лесно да го каже достатъчно убедително.

Насочи лодката към най-близкия кей. Крайбрежната магистрала беше задръстена от евакуиращи се, имаше множество зарязани спрели коли. По банкетите към и от града се движеха военни джипове. Централните райони като че ли бяха ударени най-тежко и приличаха на огнена пустиня от разрушени небостъргачи.

— Защо са направили това? — попита Джейн, докато Тъкър завързваше лодката за кея. — Защо?

Той помнеше предишното предположение, че всичко е заради овладяването на ново нефтено находище. Ако обаче Уебстър беше прав, това бе само второстепенна полза. Същинската цел на нападението беше да отклони вниманието от нещо по-лошо.

Помогна на Джейн и Каин да слязат от лодката. Покриха тялото на Уебстър с платнище. Макар че Тъкър все още беше ядосан, този човек ги бе спасил. Когато му дойдеше времето, близките му щяха да получат останките му.

„Както и останките на Санди.“

Тъкър погледна към опустошения град. Зачуди се колко ли са жертвите, за колко хора още ще скърбят в тази кошмарна нощ. Обзе го гняв.

— Ако Франк и Нора са оцелели — каза Джейн, — как изобщо бихме могли да ги открием в този хаос?

— Трябва да има някакъв кризисен щаб или център, място, където ранените и останалите без дом да потърсят подслон и помощ. Ако Франк мисли разумно, би отвел Нора на такова място.

— Защо не опиташ пак телефона?

Докато приближаваха, той бе опитвал да се свърже много пъти — както с хотела, така и да събуди някой в Щатите.

— Няма смисъл. Мисля, че заглушават комуникациите. Островите са изолирани. Ще трябва да обикаляме пеша.

Тръгнаха — Джейн от едната му страна, Каин от другата. Имаха късмет, че все още са живи; надяваха се Нора и Франк също да са.

Скоро екип спасители ги упъти към Куийнс Парк Савана, където беше организиран импровизиран лагер за оцелелите. Обикновено паркът от двеста акра беше място за развлечения — имаше игрища за крикет и ръгби и ботаническа градина. Сега хиляди хора изпълваха поляните, обикаляха наоколо или стояха на групи по тревата или около пейките.

В центъра на парка бяха издигнати десетина бели палатки. Повечето бяха за оказване на първа помощ, но имаше и няколко за раздаване на храна и бутилирана вода. Между пострадалите се движеха хора от спасителните екипи с оранжеви костюми и клипбордове и записваха лични данни или данни за разрушенията в различни квартали.

Джейн изглеждаше отчаяна. Да открият приятелите си в този ужас изглеждаше почти невъзможно. Каин изведнъж клекна, сякаш и той си даваше сметка за безполезността на търсенето. Или пък просто беше уморен? Гледаше Тъкър особено.

— Какво има, момче? — попита Тъкър.

Каин вдигна глава, почеса се по ухото и изскимтя недоволно. Тъкър клекна до него. Не беше свалил екипировката на кучето. С нея Каин приличаше на служебно куче на някой от спасителните екипи и никой не му обръщаше внимание.

— Какво му е? — попита Джейн.

— Мисля, че е слушалката.

Тъкър извади слушалката от ухото на Каин. Огледа ухото за наранявания, но всичко изглеждаше нормално. Когато улови слушалката в дланта си, усети лека вибрация. Долепи я до ухото си и чу музика.

— Какво? — попита Джейн.

— „Бийтълс“.

Джейн сбърчи нос.

— Какво!?

— „Help!“^[1] на Бийтълс.

Тъкър мушна своята слушалка в ухото си и намести микрофона. Чу мелодията по-чисто. Някой излъчваше на същата честота. Не можеше да е съвпадение. Той чукна микрофона.

— Ало?

Чу шум, после познат глас:

— Тъкър, ти ли си?

Беше Франк.

— Къде сте? Нора добре ли е?

— И двамата сме добре, но имаме да разказваме невероятна история. В Куийнс Парк сме, на маса за пикник зад палатките.

— Идваме веднага.

Джейн го гледаше нетърпеливо.

— Живи са. Добре са. Хайде.

Забързаха към белите палатки и след известно озъртане видяха Франк да им маха. Нора седеше пред тарелка с наполовина изяден сандвич.

Тъкър прегърна Франк, а Джейн се спусна към Нора. Каин заподскача около тях, щастливо размахал опашка. Когато най-накрая се пуснаха, Тъкър сложи ръка на рамото на Франк и попита:

— Как направи тази магия с музиката по радиостанцията ми?

Франк вдигна очи към небето.

— С помощ от приятел. След като си дадохме сметка, че не можеш да се свържеш с нас по нормалните начини, оставихме Рекс да излъчва най-доброто от „Бийтълс“, с надеждата Каин да чуе.

— Умно — отбеляза Джейн.

Тъкър се намръщи.

— Обаче откъде взехте честотата? — Не я беше казвал нито на Франк, нито на никой друг.

Франк сви рамене.

— С помощ от друг приятел.

Нора посочи зад Тъкър. Той се обърна и видя позната фигура да крачи към тях с две тарелки с храна.

— Ето го моя голям мъжкар — каза жената, когато дойде при тях. Имаше предвид Каин обаче.

Беше Рут Харпър.

Наведе се и сложи едната тарелка пред кучето, после се изправи, махна от лицето си кичур руса коса и откри загоряло от слънцето лице с удивително високи скули. Беше по джинси и зелена блуза, а на носа й бяха кацнали правоъгълни очила с дебели рамки, които й придаваха някакъв странен сексапил.

— С Джейн ще си разделите останалите сандвичи — каза Рут и остави другата тарелка на масата.

— Ка… какво правиш тук? — попита Тъкър. Вече беше разбрал как Франк се е добрал до радиочестотата му. Рут Харпър знаеше всичко.

Тя сви рамене.

— Отказа човек на „Сигма“ да участва в тази мисия, така че реших да прекарам една отпуска на карибски остров, за да подобря тена си.

— Шефът ти знае ли, че си дошла?

Тя вдигна шеговито вежда заради глупавия въпрос. Разбира се, че знаеше. Нищо не убягваше от вниманието на директора на „Сигма“ Пейнтър Кроу.

— За съжаление дойдох прекалено късно — каза Рут. — Определено обичаш да оставяш след себе си тежки разрушения, капитан Уейн. — Погледна го в очите. — И определено се надявам да си е струвало.

Тъкър въздъхна.

„Само времето ще покаже.“