Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (27)

24.

25 октомври,

10:17 атлантическо стандартно време

Тринидад и Тобаго, Карибско море

Тъкър бе опрял чело в илюминатора на частния турбореактивен самолет. Пилотът правеше завой над индиговосиния океан. Зеленината на Тринидад се появи отдолу, когато започнаха да се снишават към летището на острова.

— Май ще вземе да ми хареса да пътувам така — подхвърли Франк от другата страна на тапицирания с кожа салон.

Нора, която седеше до него, се съгласи. Държеше кристална чаша кока-кола.

Дори Джейн беше впечатлена.

— Тък, наистина имаш приятели по високи места.

„Бедна ти е фантазията.“

Преди да заминат от Тексас той най-накрая капитулира и се обади по телефонна сигурна линия на Рут Харпър — връзката му с командването на „Сигма“ във Вашингтон. Преди това всячески избягваше комуникациите със секретната група поради прякото участие на „Сигма“ в Агенцията за изследователска и развойна дейност към Департамента по отбраната. Тъй като „Танджънт Аероспейс“ се занимаваше с нови технологии за дронове, Тъкър се опасяваше, че Агенцията също може да е замесена, особено предвид съдействието на военните както в Редстоун Арсенал, така и в „Бели пясъци“.

Докато беше на своя територия, Тъкър бе предпочел да действа сам, но сега, когато следата водеше извън границите на страната, вече се нуждаеше от допълнителна подкрепа. Рут не изглеждаше особено изненадана, че го чува — което го накара да се запита дали не са го следили през цялото време. Така или иначе, Рут го изслуша и обеща да проучи ситуацията дискретно. Уреди да получат и нови паспорти, както и легенда за посещението на групата им в Тринидад.

Предложи да изпрати с тях оперативен агент на „Сигма“, но Тъкър отказа. На Тринидад трябваше да са максимално незабележими, а и не искаше при него да има човек, на когото няма пълно доверие. Освен това целта им на острова беше съвсем проста. След залез възнамеряваха да вдигнат Рекс над Порт ъф Спейн, столицата на Тринидад. Щяха да използват подобрения дрон за задачата, за която бе конструиран — да засича и събира разузнавателна информация. Ако „Танджънт“ планираха нещо за следващия ден, Тъкър се надяваше да разбере какво е то и евентуално да го спре.

Беше готов да поиска и още една услуга от Рут. През последните два дни пътуване бе забелязал в очите на Джейн призрака на безпокойството — чувство за страх и вина. Знаеше, че не престава да мисли за сина си. Тъкър предложи „Сигма“ да поеме Нейтън и да го премести на безопасно място, но Джейн категорично отказа. Имаше доверие на хората, които се грижеха за сина й, а не познаваше тези „едни приятели“ на Тъкър. В края на краищата той престана да настоява, защото в очите й видя отражението на собствената си параноя.

Значи засега щяха да са сами.

Когато самолетът започна снишаването към летището, Каин, който лежеше на пътеката между седалките, реагира на промяната, като вдигна рязко глава и изръмжа тихо, видимо недоволен. Не обичаше полетите с малки самолети и ги възприемаше като необходимост.

Тъкър го почеса под муцуната.

— Няма проблем, приятел. Скоро ще кацнем.

Каин изръмжа пак и отново легна.

Франк продължи да коментира полета от другата страна на кабината:

— Много джунгли има там долу.

Погледна Тъкър и на лицето му ясно се виждаше какво означава това.

Макар островът да не бе много голям, имаше обширни рядко населени и отдалечени райони. За „Танджънт“ нямаше да е никак трудно да скрият ескадрила дронове някъде там.

— Това, което видяхме преди малко, когато завихме, Тобаго ли беше? — попита Нора.

— Мисля, че да — отговори Тъкър.

Тринидад е част от република, която включва и остров Тобаго на североизток. В морето наоколо има и десетки по-малки острови — някои населени, други не. Заради местоположението и климата си тази малка островна република е важен туристически район, но поради големите залежи от нефт и газ петролната индустрия е основна. Заради това огромно природно богатство страната е третата по богатство в Новия свят след Съединените щати и Канада.

„Дали това не е една от причините «Танджънт» да се прицелват тук?“

Нямаше представа. Отговорите бяха някъде там долу.

След минута колелата на самолета докоснаха пистата на летище „Пиарко Интернешънъл“ край Порт ъф Спейн. Тъкър стаи дъх, докато минаваха през граничните проверки, но документите, предоставени от Рут, се оказаха качествени. Дори пластмасовият контейнер, в който свалиха Рекс от самолета, не бе удостоен с особено внимание, защото по него бяха емблемите на Националната администрация по океанография и атмосферни явления. Според легендата на Рут групата беше от климатолози, свързани с тази организация. Ако се стигнеше до по-задълбочени проучвания, Франк и Нора бяха в състояние да изнесат и сносна лекция за промените в климата, така че да разсеят всякакви съмнения.

Излязоха от летището бързо и наеха бус. Денят вече беше горещ, въздухът — влажен и силно миришеше на сол. На небето имаше ниски пухкави облаци. Прогнозата обещаваше следобедни превалявания, но през нощта щеше да е ясно — идеални условия за полет на Рекс.

Докато товареха багажа в буса, Тъкър забеляза нещо странно: покрай периметъра на летището бяха паркирани няколко британски бронирани машини FV43.

Джейн забеляза погледа му и прошепна:

— Войници охраняват летището на Тринидад?

Той кимна. Войниците носеха автоматите си на гърдите, готови за стрелба.

— Нещо определено се случва — промърмори Тъкър.

— Може би тази вечер Рекс ще разбере какво.

Имаше обаче по-близък източник на информация.

Когато се качиха в буса, Тъкър се обърна към шофьора и попита:

— Защо има толкова военни в района? Случило ли се е нещо?

Младият чернокож мъж отговори:

— Няма нищо. Няма за какво да се безпокоите. Тука е рай.

Все пак Тъкър видя очите му в огледалото.

Младежът беше нервен и очевидно се преструваше на безгрижен заради тях — туристите.

— Виж — продължи Тъкър, — имаме работа в другия край на острова. Аз отговарям за охраната на този екип. Ако има нещо, което трябва да знам… — Извади сгъната стодоларова банкнота и я подаде на шофьора. — Ще съм ти благодарен за информацията.

Банкнотата изчезна и шофьорът присви очи към Тъкър, в огледалото. След малко най-после изплю камъчето:

— След два дни има избори. Голямо напрежение. Никой не харесва президента Д’Абрео. — Дори само името накара шофьора да направи гримаса. — Правителството… корумпирано е колкото си иска. Някои казват, че може да има бунтове, ако го преизберат, така че по-добре наглеждай хората си по-внимателно.

Тъкър кимна.

— Благодаря за предупреждението.

— Е, това са само приказки, нали така. — Младежът се ухили малко насила. — В Тринидад проблемите идват и си отиват като дъждовете. Всичко ще се оправи.

Тъкър се надяваше да е прав.

Облегна се назад. Джейн се наведе към него и прошепна:

— Като че ли фитилът на бурето барут е готов за палене.

„И не е нужно кой знае какво, за да пламне.“

Минаха покрай още две бронирани машини. Преди да влязат в столицата ги провериха на военен пропускателен пункт.

Нора се премести напред от третия ред седалки на буса и каза:

— Шофьорът е прав за напрежението тук. — Вдигна айпада, на който работеше. — Правителството опитва да омаловажи ситуацията и не допуска медиите да публикуват неодобрена информация.

— Не искат да плашат туристите — отбеляза Франк.

Нора кимна.

— Да. Основният съперник на сегашната администрация е политическата партия на хората. Нарича се НПТ, Народна партия на Тринидад. Тя заплашва с насилие, ако предстоящите президентски избори не минат според очакванията й. Лидерите й твърдят, че администрацията е корумпирана, заедно с цялото правителство. НПТ говори за революция.

Тъкър видя край пътя още един бетеер.

— Изглежда, Д’Абрео приема заплахата сериозно.

Франк пребледня.

— Трябва да вдигнем Рекс във въздуха, за да разберем какво всъщност се случва тук.

Влязоха в града и Тъкър се заоглежда. Порт ъф Спейн се простираше на трийсетина километра и в него живееха повече от сто хиляди души.

Тъкър се питаше какво ли им готвят „Танджънт“.

„Какъв е интересът им в тази малка карибска република?“

Свиха по алея с люляци, заобиколиха един фонтан и спряха пред входа на хотел „Хаят Риджънси“. Двама портиери с колосани бели ризи се спуснаха напред, отвориха вратите, посрещнаха ги с топли поздравления. Единствената спънка в добре отработената рутина се появи във вид на белгийска овчарка, която изскочи от задната седалка на буса.

Единият портиер заотстъпва боязливо, но другият — по-възрастен — остана на място и неуверената му усмивка стана уверена.

— О! Какво хубаво куче!

Без да загуби самообладание, портиерът извика пиколата да вземат багажа, после поведе гостите през фоайе с мраморен под. Чуваше се приглушена калипсо музика. Вляво имаше огромни прозорци, през които се виждаха палми, бял пясъчен плаж и сините води на Карибско море.

Джейн тръгна до Тъкър и го хвана за ръката.

— Водиш ме на прекрасни места.

— Да се надяваме, че ще си останат такива.

След няколко минути се настаниха в апартамент с две спални на покрива, на двайсети етаж, с огромна тераса от всички страни, която предлагаше чудесна гледка към града и залива.

— Ау! — възкликна Франк, докато оглеждаше покритото с мокет помещение. — Това определено е по-добре от последния мотел.

Съсредоточена върху задачата за момента, Нора донесе контейнера с Рекс в дневната на апартамента. Бързаше да провери дрона след дългия полет, за да се увери, че няма нередности. Съсредоточеността й накара Франк да изостави хубавата гледка.

Докато Нора разопаковаше дрона, Каин започна да изпълнява собствените си задачи — което означаваше да подуши всяко ъгълче на стаята.

Джейн трябваше да заобиколи усърдното куче, за да стигне до бара. Някой го бе заредил щедро и бе оставил кошница с плодове и сирена. Джейн прочете бележката на глас:

— Приятни занимания… и не забравяйте противослънчевата защита. Р. Х.

Тъкър поклати изненадано глава. Рут Харпър определено се бе погрижила за всичко.

Джейн хвърли картичката в кошницата и застана до бара.

— Някой друг да иска питие?

Тъкър се изкуши да последва примера й, но трябваше да се увери, че старателната им благодетелка се е погрижила както трябва за още една подробност. Отиде до гардероба. Вътре имаше малък заключен сейф. Той набра шифъра на ключалката, даден му от Рут. Светна зелен индикатор и малката врата се отвори.

Вътре имаше три пистолета „Зигзауер Р5“. Имаше също раменни кобури, резервни пълнители и четири кутии 9-милиметрови патрони.

Джейн — стоеше до бара — видя какво прави Тъкър и каза:

— Тези твои приятели… започват да ме плашат.

„Но определено са от полза.“

Той занесе оръжията до канапето, прегледа ги и почна да зарежда пълнителите. Нора и Франк свързаха Рекс с лаптопа и почнаха да го подготвят за вечерното пътешествие.

Джейн наля две чаши джин с тоник и седна на канапето до Тъкър.

— И двете ли са за теб? — попита той.

Джейн му подаде едната.

— Мисля, че ще ти е нужно.

Разклати чашата и ледът изтрака. Тя отпи, сякаш за да събере кураж да говори — и тогава зазвъня телефонът — отекна от няколко места в апартамента.

Тъкър се сепна и посегна към апарата на масата. Очакваше да се обаждат от рецепцията, за да попитат дали всичко с настаняването им е наред.

— Сър, обажда се Сантяго от рецепцията — чу глас, когато вдигна слушалката. — При нас е господин, който се интересува дали може да говори с вас, но не знае името ви — показа ми само ваша снимка.

Снимка?!

— Реших, че е по-добре да ви попитам преди да ви свържа.

В главата на Тъкър завиха сирени.

„Дали някой не ни е проследил от летището?“

Преди да отговори, закри слушалката с длан и каза на Джейн:

— Веднага опаковайте всичко и се гответе за заминаване. — На човека от рецепцията каза: — Благодаря, Сантяго. Можеш да ме свържеш с господина, но ще съм ти благодарен, ако не го информираш кой е номерът на стаята ни, докато не разбера кой е.

— Разбира се, сър. Ще говори с вас по един от телефоните във фоайето ни. Момент.

Тъкър чу щракване, после глас със силен френски акцент:

— Крайно време е да си поговорим, не мислиш ли, mon ami?

Тъкър веднага позна гласа и акцента, представи си белезите на войника, който бе придружавал Карл Уебстър, когато го преследваха в блатото.

Преди да успее да отговори, онзи добави:

— Да кажем, след петнайсет минути в барчето във фоайето. Само ти и аз.

И затвори.

Джейн го гледаше с широко отворени очи.

— Кой се обади?

— Един гаден тип.