Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (24)

21.

22 октомври,

23:07 планинско лятно време

Ракетен полигон „Бели пясъци“, Ню Мексико

След час и половина пеша по неравния терен приближиха запустелия град. Беше разположен зад следващия хълм, в плитка котловина.

Два чифта очи оглеждаха околността — Рекс във въздуха и Каин на земята. Снаряжено с тактическия си екип, кучето обикаляше пустинята по команда „оглед от средно разстояние“, а дронът висеше на трийсет метра височина, откъдето предаваше изображение на терена.

Досега никой като че ли не беше засякъл присъствието им, а периодичните облитания на Рекс не показваха повишена активност в града — нямаше радиокомуникации, топлинни източници, движение. Дори съветският танк стоеше притихнал в далечината.

Когато стигнаха до подножието на последното възвишение, Тъкър даде знак на Джейн и Франк да останат на място и извика Каин с тихо подсвирване. Кучето се измъкна от сенките и се плъзна до него. Заедно се качиха до билото и залегнаха. Пред очите им се появи пясъчната котловина, приютила в средата си дървените къщи.

Тъкър извади очилата за нощно виждане и огледа внимателно града, за да се увери, че всичко е тихо. След като изчака още десет минути, даде знак на Джейн и Франк да се изкачат. Когато стигнаха при него, в далечината се разнесе вой на койот — самотният звук отекна над пустинята.

Франк залегна на пясъка до него.

— Не трябва да се нарича Белия град. По-добре да е Призрачния град.

— Щом казваш — отвърна Джейн, приклекнала до Каин. — Да се надяваме, че сме където трябва.

„Има само един начин да разберем.“

— Следвайте ме — каза Тъкър и стана. — Като предпазна мярка ще влезем в града от противоположната на танка страна.

Франк се вгледа в звездното небе.

— Ще вдигна Рекс на триста метра, за да наблюдава тила ни в случай на проблем.

„А Каин ще ни пази отпред.“

Тъкър посочи края на града и пусна кучето. „Разузнай напред. Стой ниско!“

Каин се спусна по склона на хълма, покрай камъни и под храсталаци. След две секунди се изгуби от очите им, но Тъкър следеше движенията му на дисплея на телефона си. Когато наближиха града, Каин вече беше стигнал първите къщи и се движеше между тъмните им силуети и по пустите им веранди. Тъкър не изпускаше от очи дисплея. Кучето не предупреждаваше за опасност, а спокойната му походка говореше, че няма непосредствени заплахи.

Тъкър се доверяваше на инстинктите на Каин и затова започна да се съмнява в своите.

„Може би не сме където трябва?“

И все пак не успяваше да махне възела от нерви в стомаха си, когато стигнаха самия град. Сякаш по заръка на холивудски режисьор вятърът изтъркаля кълбо тръни през пътя им и го издуха между две постройки.

— Ако се появи призракът на Уайът Ърп — прошепна Франк нервно, — аз изчезвам.

Продължиха предпазливо между къщите в края на града, някои от които все още бяха зад щърбави, обрулени от времето дъсчени огради, и стигнаха до площада в центъра. Олющените фасади на околните постройки бяха фалшиви витрини на различни магазини — пекарна, шивач, дори универсален магазин. Пред него имаше паянтова веранда, над която висеше избеляла дървена табела:

ПРИ АЛИСА

ДОСТАВКИ ЗА ПАРТИТА

— Някой май е имал чувство за хумор — отбеляза Джейн.

Все още забил нос в пулта за управление, Франк изсумтя:

— Обаче това не е Страната на чудесата.

„Може би, само че определено сме в нещо като заешка дупка.“

— Къде е най-близкият източник на електрически сигнали, които засече Рекс? — попита Тъкър.

Франк въведе нещо в пулта, без да откъсва поглед от екрана. След малко вдигна глава и посочи през площада, към универсалния магазин.

— Ако искаме отговор на мистерията, изглежда, трябва да попитаме Алиса.

Тъкър кимна и каза:

— С Каин ще проверим какво има там. Вие изчакайте тук.

Даде знак на кучето да е до него и тръгна през площада, като се надяваше окото на робота горе или сетивата на Каин да го предупредят за евентуална опасност. Стигна до магазина и изкачи стъпалата до верандата. Дъските проскърцаха под тежестта му и изпънаха нервите му докрай. Спомни си Афганистан, малко село край Фалуджа, където талибани бяха устроили засада на частта му. Пред очите му отново затрещяха изстрелите. Заслепен от спомена, не видя една прогнила дъска и кракът му хлътна. Той се олюля, но Каин беше до него и подпря крака му, подкрепи го, както винаги.

Тъкър възстанови равновесието си, потупа Каин по врата и пристъпи към близкия прашен прозорец. Надникна през него и видя, че мястото е само черупка, празна стая с нисък таван с оголени греди и дъсчен под. От тъмнината в дъното обаче светеха две зелени светлинки, като отровни змийски очи, стаени в мрака.

Отиде до вратата, отвори я бавно и влезе заедно с Каин.

Описа с пръст кръг във въздуха и посочи дъските на пода.

„Търси!“

Каин започна от вратата — старо разглобено скеле, купчина неизползвани дъски. Тъкър извади фенерчето си и освети пода. В прахоляка имаше размазани следи, които водеха до светлинките. Самите те идваха от матовочерна стоманена кутия, голяма колкото стандартно сандъче за инструменти. На горната страна стърчаха две спираловидни антени.

Тъкър приближи предпазливо, защото се опасяваше да не е някакво проследяващо устройство и не искаше неволно да се издаде на този, който слуша. Забеляза редица по-малки сини и червени светодиоди, които премигваха под антените. Имаше и клавиатура. Захранващ кабел беше свързан с два автомобилни акумулатора на пода.

Каин изскимтя от единия ъгъл и Тъкър изтръпна — не беше дал команда Каин да пази тишина. Погледна и видя, че кучето души пода. Разпозна необичайния тембър на предупреждението. Беше го чувал много пъти в Афганистан и знаеше какво означава.

Понеже се опасяваше да не засекат скимтенето, Тъкър се вгледа в светлините на кутията, но нищо не се промени, което означаваше, че устройството — каквото и да беше то — не е предназначено да засича звук.

„Тогава какво, по дяволите, е това?“

Искаше да знае, така че отиде до вратата и махна на Франк и Джейн да дойдат при него.

Докато те пресичаха площада, Каин повтори предупреждението си и започна да драска с нокти по пода. Тъкър сви юмрук и му нареди да мълчи.

„Разбрах посланието ти, приятел. Да се справяме с мистериите една по една.“

Джейн и Франк се качиха на верандата и влязоха.

Тъкър посочи кутията.

— Какво е това според вас? — попита шепнешком.

Франк сви рамене и приближи кутията, за да я огледа по-добре. Джейн и Тъкър го последваха. Без да докосва нищо, Франк застана пред устройството и се замисли, накланяше глава ту на една страна, ту на друга.

— Е? — подкани го Джейн след малко.

Франк се мръщеше на двата акумулатора.

— Определено това е източникът на електромагнитното лъчение, което засече Рекс. И като вземем предвид, че засече и други подобни източници, пръснати из града, мога да се обзаложа, че навсякъде лъчението идва от подобни кутии.

— А за какво служат? — попита Тъкър. — И какво правят тук?

Франк се изправи и огледа стаята. Погледът му определено стигаше отвъд стените.

— Намираме се само на петнайсетина километра от мястото, където е взривена бомбата. Ако се съди по състоянието на сградите, този декор на град е бил построен по време на атомните тестове. Учените от Тринити не са били наясно какво ще се случи, когато детонират бомбата. Някои дори са били на мнение, че ще се възпламени атмосферата.

Тъкър поклати глава, изненадан от дързостта им да рискуват с подобен експеримент.

Франк продължи:

— Правели са подобни макети на градове на различни разстояния около епицентъра на взрива, защото не са знаели каква ще е разрушителната сила на ударната вълна в различни точки.

— Явно не е стигнала дотук — отбеляза Джейн.

Франк кимна.

— Учените тогава са използвали инструменти за мониторинг на различни места, за да измерват силата на взрива и радиацията. — Погледна стоманената кутия.

— Нещо ми подсказва, че сега някой друг се кани да използва този град по подобен начин.

„Танджънт“.

Тъкър усети леден пръст да минава по гръбнака му.

„Дали не се натъкнахме на кота нула на нов проект «Манхатън»?“

Обезпокоените лица на Франк и Джейн показваха, че се опасяват от същото.

Тъкър посочи вратата.

— Да се махаме оттук!

Франк кимна, но Джейн отиде до задния прозорец на помещението и вдигна бинокъла си.

— Джейн, какво правиш? — попита Тъкър.

Тя му махна да се приближи.

— Оттук се виждат руският танк и другите военни машини. Под танка, между веригите, има зелени светлинки, като тези тук.

— Още едно устройство за мониторинг.

— Преди да си тръгнем може би ще е добре да погледнем отблизо. — Джейн свали бинокъла. — Защо им е на „Танджънт“ да докарват цялото това военно оборудване от съветската ера?

Въпросът беше добър, но в момента Тъкър си даваше сметка, че времето изтича, а се бе научил да вярва на инстинктите си.

— Тези оръжия са стари, но не са излезли от употреба — настоя Джейн. — Много армии на страните от бившия съветски блок ги използват до ден-днешен. Ами ако това тук е някакво изпитание — не само срещу цивилни мишени, но и военни?

Тъкър прехапа устна. Джейн беше права. Всичко тук говореше за изпитания на оръжие. Но каква бе крайната цел? Кой беше на мерника на „Танджънт“?

— Ако погледнем отблизо — продължи Джейн, — ще запишем марките и моделите и има шанс да разберем каква е истинската цел на всичко това. Да видим коя страна е…

Франк я прекъсна:

— Твърде късно е за това.

Тъкър го погледна. Франк следеше дисплея на пулта за управление, на който се виждаше изображението от камерата на Рекс.

— Пристига компания — обясни Франк. — Черен джип на около километър, приближава се бързо. Следите в пясъка показват, че идва от старите военни бункери на три километра оттук.

„Сто на сто е от «Танджънт».“

— Ще е тук след минута — добави Франк.

Тъкър каза очевидното:

— В такъв случай май няма да отидем никъде.

 

 

23:33

Карл Уебстър седеше на дясната предна седалка на джипа, който подскачаше през камънаците на пустинята. В далечината виждаше тъмния силует на макета на град, на който тъкмо той бе дал кодовото име Белия град.

Погледна си часовника и изръмжа на шофьора:

— По-бързо, по дяволите! Остават трийсет минути до началото. Нямам намерение заради тази дреболия да провалим графика.

— Да, сър!

Джипът ускори и друсането стана по-силно.

Карл се обърна към задната седалка и погледна двамата техници със сиви комбинезони. Не изглеждаха никак радостни, че се движат към огневата линия.

— Знаете кои устройства да проверите. Искам да влезем и да излезем за по-малко от петнайсет минути. Ясен ли съм?

Двамата кимнаха.

Карл се обърна напред. Надяваше се това време да му стигне да претърси града. Не знаеше дали Джейн Сабатело и безименният й приятел с кучето някак са се добрали дотук, но искаше да се увери, че няма да присъстват на това, което щеше да се случи.

Разтревожен, стисна карабината на коленете си.

В командния център бе подал фалшив сигнал за проблем с едно от мониторинговите устройства, за да има претекст да отиде до мястото. Рафаел Лион присви очи подозрително, когато Карл настоя да придружи лично техниците по поддръжката. Карл каза, че иска да направи един последен оглед на полигона преди полунощ. Лион обаче не зададе никакви въпроси, защото позвъни Пруит Келерман, за да провери как се развиват събитията.

Французинът почна да обяснява, а през това време Карл успя да се измъкне.

Така или иначе обаче разполагаше с много кратко време, за да се справи.

Най-накрая фаровете осветиха края на града. Джипът мина покрай съветските военни машини и спря до веригите на танка — брониран звяр, тежък повече от четирийсет тона.

Техниците слязоха, а шофьорът остана при колата.

Карл взе карабината и последва двамата техници в града. Куцукаше на превързания си глезен заради ухапването на проклетото куче. Използва болката, за да се съсредоточи, за да не изпуска от фокус целта си… та дори това да означаваше да действа зад гърба на Лион. Карл бе започнал тази каша и възнамеряваше да я разчисти веднъж завинаги. Първо обаче трябваше да разгадае една мистерия.

Помнеше много ясно двете фигури в служебната кола на електрическата компания, снимани от охранителната камера на портала „Сталиън“, особено лицето на жената.

„Къде си, Джейни?“

 

 

23:34

Тъкър свали визьора на апарата за нощно виждане и застана до задния прозорец на универсалния магазин. Изчака, докато приближаващият джип спря сред облак прахоляк. Искаше да разбере колко души пристигат и преброи четирима — двама техници с кутии с инструменти, шофьор, който остана до отворената врата на колата, и още един.

Карл Уебстър, шеф по сигурността в „Танджънт Аероспейс“.

Какво правеше тук?

Тъкър погледна намръщено устройството със зелените светлинки и се отдръпна от прозореца.

„Дали не сме активирали някаква алармена система, която да ги е накарала да дойдат?“

Изведнъж го обзе тревога, че това помещение не е най-умният избор на скривалище в тази ситуация — а дали имаше по-добър?

„Слава богу, имаме острото обоняние на Каин.“

Преди малко особеното скимтене на Каин го бе насочило към определено място на пода. Не бе чувал този звук от години — след Афганистан. Освен да изпълнява задачи като военно куче Каин беше обучен и да открива трупове. Надушването на останки, както го наричаха, беше една от най-неприятните му задачи. Партньорът му ги изпълняваше с неприкрита неохота, което личеше по тъжния тон на скимтенето му.

Тъкър дръпна Франк и Джейн до това място — ако отдолу беше скрит труп, може би щяха да намерят къде да се скрият и те. Вдигнаха капака и видяха тунел, по който бяха прокарани електрически кабели и други инсталации за приборите, с които учените от Тринити следяха процесите.

Тъкър скочи долу последен. Приклекна до Джейн и Франк и затвори капака. Тъмният като в рог тунел беше само метър висок и горе-долу толкова широк.

— Да вървим.

Тъкър запълзя пръв — на четири крака; Джейн и Франк го последваха. Идеята беше да стигнат до другия край на града и да открият изход, за да се измъкнат. Тъкър прати Каин напред, за да разузнае, докато Франк следи какво се случва през „очите“ на Рекс — когато имаше връзка, защото бяха под земята, разбира се.

Тъкър поведе групата напред, като следеше дисплея на сателитния си телефон, на който виждаше сигнала от камерата на Каин. В момента беше на нощен режим и картината на тунела, през който напредваше кучето, не беше особено ясна и се клатеше заради подтичването му. Малка мигаща точка показваше местоположението на Каин — и постепенно се отдалечаваше.

Тъкър видя Каин да спира пред просната фигура.

Източникът на миризмата, най-вероятно.

Кучето бутна с нос останките, като че ли искаше да ги съживи. Доколкото Тъкър можеше да прецени, тялото се намираше някъде към средата на площада. Миризмата вероятно бе изпълнила цялото пространство и бе достигнала и до капака на пода в универсалния магазин.

— Продължавай разузнаването — изкомандва той по радиото.

Кучето се подчини и се отдръпна от трупа. Продължи напред, а Тъкър го следваше, като проследяваше пътя му, доколкото можеше, под земята.

Когато стигнаха до трупа, Тъкър спря.

— Ще проверя останките. Може би ще ни дадат някаква представа какво се случва тук.

Джейн тръгна с него, а Франк остана на място, с озарено от дисплея на пулта лице.

Тъкър освети трупа с фенерчето си. Горната част на тялото беше превита напред, а краката бяха затиснати под отдавна срутила се от тавана пръст. Останките изглеждаха мумифицирани — кожата и мускулите бяха изсъхнали върху костите. По късата разпадаща се коса Тъкър прецени, че тялото е на мъж. Късите панталони и червената риза говореха, че вероятно е бил млад. В прахоляка до него бе паднала пещерняшка каска.

— Не мисля, че тук ще получим отговори — каза Джейн. — Този труп е тук поне от десет години.

Тъкър кимна и претърси джобовете на късите панталони. Намери портфейл, джобно ножче, няколко смачкани банкноти и избеляла шофьорска книжка от Аризона, на която се виждаше усмихнатото лице на младеж, вероятно студент.

Името му беше Кайл Уолъс.

— Какво е правил тук? — учуди се Джейн.

Тъкър намери отговора — ламинирана карта, мушната в портфейла. Логото беше нещо като призрачна къща, с инициалите КИИМ, отпечатани отгоре. Отдолу беше изписано цялото наименование: Клуб на изследователите на изоставени места. Поклати глава. Беше чувал за подобни градски изследователи, които проучват и събират сувенири от запустели обекти, от които никой не се интересува.

— Какво мислиш? — попита Джейн.

Тъкър въздъхна.

— Лошо място, в лош момент.

Войнишкото мото. Афганистан го бе научил колко капризно нещо е съдбата — малка погрешна стъпка и в краката ти се взривява самоделно устройство, случайно обръщане на главата и получаваш куршум в черепа, внезапен порив на вятъра забива хеликоптера ти в планинския склон и… още и още.

Джейн протегна ръка и го докосна, сякаш усещаше мрачните му мисли. Топлите й пръсти уловиха китката му и леко я стиснаха.

— Да продължаваме напред.

Той кимна и прибра портфейла. Смяташе да уведоми близките на Кайл за съдбата му. Заслужаваха да знаят, особено след като смъртта на младежа им показваше от какво трябва да се пазят в тези тунели.

Тъкър не искаше смъртта на Кайл да е била напразна.

Отново тръгнаха напред по тунела, по който преди тях бе минал Каин. Когато стигнаха под друга постройка, чуха отгоре гласове. Тъкър изгаси светлината и накара Франк да изключи светещия дисплей на пулта.

Направи знак на Джейн и Франк да го изчакат и пропълзя по-близо, за да слуша.

Горе кънтеше носов мъжки глас.

— Изглежда ми наред. Навсякъде светят само зелените индикатори.

Дъските на пода проскърцаха под тежки стъпки.

— Сигурен ли си, че индикацията дойде оттук?

— Устройство 417В. Според Уебстър проблемът е тук.

— Може да греши.

— Така или иначе, не искам да му го казвам аз. Дай просто да рестартираме проклетото нещо и да се пръждосваме. Остават по-малко от петнайсет минути до началото на веселбата. Не искам да съм тук, когато се случи.

— Определено — съгласи се другият с рязък смях.

Тъкър пресметна наум — събитието беше насрочено за полунощ. Докато слушаше приглушените звуци, които идваха отгоре, му се щеше онези двамата да работят по-бързо.

След три или четири много дълги минути онзи с носовия глас изръмжа:

— Да върви по дяволите! Това би трябвало да реши проблема. Да намерим Уебстър и да се махаме.

Стъпките от ботуши звучаха оглушително по дъските на пода.

Тъкър изчака, докато стихнат, после извика на другите:

— Чисто!

Отново продължиха напред.

— Какво чу? — попита Джейн.

Тъкър освети часовника си с фенерчето.

— Чух, че не искаме да сме тук в полунощ.

Джейн се сепна.

— Колко време ни…?

— Девет минути.

Франк предложи още лоши новини.

— Когато бяхме под къщата, Рекс засече два обекта във въздуха в източна посока. Още четири се издигат над бункерите, които видяхме по-рано.

— Дронове? — попита Джейн.

— Големи. — Франк погледна към ниския таван. — Не съм виждал такова нещо преди.

Спомни си, че Нора бе споменала друг клас дронове — нещо, наречено Боен ястреб. Вече можеше да си представи целта на мисията.

Да се изравни макетът на град със земята.

Даваше си сметка и за още един факт.

„Няма начин да се измъкнем оттук навреме.“