Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (10)

7.

13 октомври,

02:08 централно лятно време

Хънтсвил, Алабама

Някой се приближаваше…

Затворен в склада на Санди, Тъкър се нуждаеше от очите на Каин. Сателитният телефон още беше в ръката му, след като бе направил няколко снимки в импровизирания мозъчен център. Каин изръмжа тихо още веднъж и Тъкър набра кода, за да включи камерата на жилетката на партньора си. Изкомандва Каин да пази тишина и да се скрие.

„Скрий се! Наблизо!“

На екрана се появи картина — неясно изображение в сиво, заради нощния режим на камерата. Изображението затрептя, защото кучето се дръпна зад задната броня на джипа. Под светлината на лампата на близкия стълб се появи фигура — човек, въоръжен с двуцевна ловна пушка. По извивките на тялото ясно си личеше, че е млада жена, със завързана на опашка коса. Беше с джинси, ботуши и извадена навън карирана риза. Пушката беше опряна решително на рамото й. От начина, по който я държеше, можеше да се съди, че знае как да я използва.

И не беше сама.

От крака й не се отделяше голям доберман, готов да нападне, явно обучен.

— Ти, там, вътре! — извика тя. — Излизай! Бавно, чуваш ли ме?

Тъкър се досещаше коя е тази жена. Спомни си охранителната камера на стълба, която бе видял. Повиши глас и извика:

— Едит? Едит Лозиър?

След миг жената отговори и потвърди предположението му.

— Кой си ти?

Тъкър не искаше никакви недоразумения с въоръжена цивилна жена посред нощ. Изглежда, управителката на складовете „Гарнет“ служеше и като охрана. Вероятно го бе видяла да влиза и беше наясно, че мястото му не е тук, особено при тази конкретна складова клетка.

— Приятел съм на Санди Конлън! — извика Тъкър.

— Излез и ми покажи документ за самоличност.

Тъкър прибра телефона в джоба си, приближи ролетната врата и бавно я вдигна. Жената направи две премерени крачки назад, все още готова да стреля, ако види нещо, което не й харесва. Наближаваше трийсет и беше с тъмночервена коса и лунички. Доберманът остана на мястото си, само леко сниши глава, готов да нападне.

След като вратата се отвори докрай, Тъкър вдигна ръце и показа, че са празни. С периферното си зрение видя Каин, клекнал в сянката на джипа. Направи знак да остане там. Не искаше да стресне въоръжената жена и кучето й, преди да е получил шанс да обясни за какво е всичко това.

— И аз имам куче — предупреди Тъкър. Тя вероятно го бе видяла на екрана на камерата. — Ела, Каин. Покажи на дамата, че си добро момче.

Каин излезе от сянката и дойде при Тъкър. Очите му не се отделяха от добермана. Едит веднага забеляза оборудването му и попита:

— Военно куче?

— Преди. Изкарахме заедно четири мандата в Афганистан.

— Значи не си от Редстоун?

Тъкър поклати глава.

— Сега пристигам. Искам да разбера какво се е случило със Санди. Изчезнала е от няколко седмици.

Присвитите очи на жената и стойката й все още издаваха подозрителност.

— Как да съм сигурна, че не ме лъжеш?

— Санди ми даде резервния си ключ оттук — обясни той. — Каза ми да дойда, ако се случи нещо.

Беше лъжа, но предполагаше, че Едит е доловила потайността на наемателката си, когато тя е ангажирала складовата клетка. Вероятно си даваше сметка, че крие нещо. За да потвърди думите си, Тъкър бръкна внимателно в джоба на ризата си и извади снимката, която му бе дала Джейн в хотела в Монтана. На нея се виждаха тримата, прегърнати. Беше я помолил да му я даде, защото очакваше в някакъв момент да се наложи да доказва отношенията си със Санди.

Подаде я на Едит, която внимаваше да държи пушката настрана от ръцете му.

Тя погледна снимката — замръзнал момент от по-щастливи времена.

— Това беше във Форт Бенинг — обясни Тъкър. — Служихме заедно. Всичките.

И посочи Каин.

Едит въздъхна, кимна и му върна снимката. Подпря цевта на пушката на рамото си.

— Санди е изчезнала?

— От месец. Дойдох тук, за да я търся. — Хвърли поглед към складовата клетка. — Или поне да открия някаква следа.

— Преди месец, казваш. — Изражението й стана замислено. — Горе-долу и аз я видях за последен път преди месец. Дойде тук и май бързаше, защото обикновено се отбива при мен и Брус на по бира.

— Брус е мъжът ти?

Тя потупа добермана по гърба.

— Не. Брус е някой, който никога няма да ме измами.

Тъкър се усмихна. Напълно разбираше любовта в очите й: забеляза и как кучето се опира в крака й и отвръща на привързаността.

— Колко добре познаваш Санди?

Нещо едва забележимо се промени в поведението й, тя стана предпазлива. Повечето хора не биха го забелязали, но чувствителността на Тъкър се простираше отвъд уменията му да установява контакт с кучетата си. Можеше да се досети на какво се дължи колебанието на Едит. Вероятно се дължеше на друга тайна на Санди, известна само на шепа хора, най-вече заради факта че би застрашила достъпа й до класифицирана информация в миналото.

— Недей да питаш, недей да казваш. — Тъкър сви рамене, за да покаже на Едит, че разбира, и още повече да затвърди увереността й в близостта му със Санди. — В армията това вече не е проблем.

— Може и да е така горе на север… — промърмори тя кисело и поклати глава. — Познавам Санди от един местен гейбар. Хората наоколо се познават. Когато й трябваше място да складира някакви неща, дойде при мен. Знаеше, че мога да пазя тайна.

Тъкър кимна. Каин и Брус вече се бяха подушили и бяха изиграли обичайния танц на кучешкото запознанство.

— Когато видя Санди за последен път, тя подсказа ли ти с нещо къде може да заминава?

— Каза, че ще отиде да види майка си.

„Това отговаря на хронологията.“

— Но си личеше, че е изплашена — добави Едит. — Каза, че ще отсъства известно време.

— А казвала ли ти е какво прави тук, в склада?

Едит поклати леко глава.

— Не исках да си пъхам носа. Често прекарваше нощите тук. Останах с впечатлението, че е нещо, свързано с работата й в Редстоун, че има нещо, което й лази по нервите и не е наред.

Хм…

— Споменавала ли е някога с какво се занимава? — попита Тъкър.

— Никога не би го направила. Знаеше как да си държи устата затворена и беше лоялна до лудост.

Тъкър зададе още няколко въпроса, но беше ясно, че Едит е на тъмно също като всички останали. Накрая поиска от нея услуга.

— Това, върху което е работила Санди тук, изглежда важно. В случай че някой друг дойде да души наоколо, може ли да прехвърлим нещата й в друга складова клетка, временно?

Едит кимна.

— Има свободна през няколко реда.

През следващия половин час Тъкър пренесе всичко, каза довиждане на Едит и Брус и подкара по тъмните пътища с Каин. На хоризонта видя сияние, което идваше от големия комплекс Редстоун Арсенал. Каквото и да бе работила Санди, каквото и да й бе лазило по нервите, отговорът се намираше в тази база. Обаче не би могъл да отиде там сам.

Призна пред себе си трудната истина.

Трябваше му помощ.

 

 

09:10

Прибра се в мотела и спа четири часа, после си поръча бъркани яйца и купчина палачинки в близкото заведение, въоръжи се с огромно количество кафе и седна пред лаптопа си.

Имаше една непосредствена цел — да открие някой, който работи в Редстоун и който би могъл да му служи за очи и уши във военната база. След толкова години служба и многото мисии в чужбина беше изградил сериозна мрежа от контакти. Едно от най-хубавите неща в армията са силните приятелски връзки, които обхващат години време и големи пространства. Тъй като военните непрекъснато сменят постове и задачи, в един момент се оказва, че имаш добър приятел — или поне приятел на приятел — в почти всяка база.

След часове разглеждане на файлове и няколко дискретни телефонни обаждания на далечни приятели започна да се безпокои, че търсенето му ще се окаже загубена кауза. Беше почти готов да се обади по сигурна, криптирана телефонна линия на Рут Харпър, контакта му в „Сигма“ — секретната група към Агенцията за изследователска и развойна дейност към Департамента по отбраната. Дължаха му една-две услуги. Въздържа се обаче — нямаше смисъл да вади тежката артилерия на този етап, особено след като не беше сигурен до каква степен военните са свързани с изчезването на Санди.

Накрая, когато гладът отново започна да се обажда в корема му, пред очите му се появи позната усмихната физиономия. Мъжът беше десетина години по-възрастен от Тъкър, с късо подстригана руса коса, рунтави вежди и приветлива усмивка.

Когато Тъкър служеше с рейнджърите, Франк Болинджър беше назначен като „слушалка“ — човек, който открива и засича комуникации. Ролята на Франк тогава беше да анализира разузнавателни данни и да открива враговете, след което хората като Тъкър ги ликвидираха. Макар че с Франк не бяха кой знае колко близки, се разбираха добре, защото Тъкър проявяваше любопитство към работата му. Малко стрелци се интересуваха от техническата страна — и честно казано, повечето от нещата, които му говореше Франк, влизаха в едното му ухо и излизаха през другото. В края на краищата Тъкър бе принуден да признае този факт и резюмира взаимодействието си с Франк така: „Ти ги откриваш, аз ги разчиствам“.

Тъкър общо взето трябваше да прекара три години в пясъците, докато разбере колко наивни са тези думи. Впи пръсти в дясното си коляно и му струваше усилия, за да го пусне и да набере номера на Франк, който взе от интернет сайта на Редстоун. Сега Франк беше старши сержант в Центъра за инженеринг и развитие на базата.

„Да се надяваме, че ме помни.“

Набра номера с очакване да чуе телефонен секретар, но вместо това чу познат глас с познатия южняшки акцент от Алабама. Усмихна се. Спомни си, че Франк беше отраснал по тези места. Нищо чудно, че бе стигнал до Редстоун.

— Франк — каза Тъкър, — мисля, че ти дължа питие.

След няколко минути разговор Тъкър си даде сметка, че Франк не само го помни, но и че тогава, в Афганистан, е оставил доста силно впечатление у по-възрастния сержант. Франк помнеше също така Каин… и Авел.

— И Каин се е пенсионирал с теб? — засмя се Франк. — Радвам се да го чуя. Вие двамата бяхте като залепени един за друг.

Без да дава други обяснения за неочакваното обаждане, Тъкър нави Франк вечерта да се срещнат в един местен бар. Прекъсна връзката и въздъхна продължително. Погледна Каин, който се бе излегнал в кревата. Когато бе чуло името при телефонния разговор, животното бе вдигнало глава.

— Май ще се видим с още един стар приятел.

Въпреки задоволството заради предстоящата среща с Франк Тъкър не можеше да се освободи от тревожния възел, който стягаше тила му. След като бе напуснал службата, полагаше усилия да остави миналото в миналото, да остави пясъка да покрие кръвта и ужасите, но сега нещо отново го връщаше там.

Преди да се появи познатата студена пот — и щеше да се появи, ако не предприемеше нищо, — той насочи вниманието си към друга мистерия. Извади снимките от тайното работно място на Санди и се зае да разбере какво значат думите, надраскани на белите дъски, с помощта на Гугъл.

Не очакваше да открие нещо, но трябваше да намира работа на ума си. Потърси думите една след друга.

Одиша беше щат в Индия.

Честота на сканиране можеше да означава доста неща.

Кложър беше компютърен програмен език.

Тюринг трябваше да е криптологът от времето на Втората световна война. Алан Тюринг беше човекът, разбил германския шифър „Енигма“, което бе изиграло огромна роля за изхода от войната.

„Какво общо обаче има той с всичко останало?“

Продължи надолу по списъка. Всички останали думи като че ли бяха свързани с компютърното програмиране или висшата математика, с изключение на една. Вгледа се в снимката. Санди бе оградила в кръг фразата няколко пъти на дъската: Link 16. Търсенето показа, че вероятно става въпрос за сигурна тактическа мрежа за обмен на данни, която се използва за комуникации със самолетите.

Загледа се в кръговете около фразата.

„Кое е толкова важно тук, Санди?“

 

 

15:45

След часове напразно ровене Тъкър най-накрая се призна за победен. Облегна се назад и се протегна, за да махне напрежението от гърба си.

„Трябва да си прочистя главата.“

Каин се размърда на леглото, сякаш разбираше колко уморен и недоволен е партньорът му.

— Какво ще кажеш за малко свеж въздух, приятел? — каза Тъкър и Каин радостно размаха опашка.

Излязоха от хотела и потеглиха с джипа. Спряха в закусвалня, изядоха един чийзбургер с пържени картофи и след това продължиха да обикалят безцелно. Тъкър искаше да се запознае с околността, с Хънтсвил, в случай че се зададат неприятности.

Хънтсвил беше разположен в долината на река Тенеси и бе заобиколен от всички страни от Апалачите. Самият град представляваше хаос от големи къщи отпреди Гражданската война, от Викторианската епоха, с двускатни покриви, и по-малки, дървени, които се редяха от двете страни на сенчести булеварди. Пешеходци и коли се движеха лениво и спокойно. Тук никой не бързаше.

Тъкър се успокои, дори спря няколко пъти, за да се наслади на гледките. В голям открит парк прекара час, за да хвърля на Каин гумената му играчка, после още час се разхождаха край плитък поток и плашеха жабите, които тревожно скачаха във водата. Каин опитваше да ги гони, но напразно.

Накрая слънцето се запъти към хоризонта и сенките се удължиха. Тъкър извика щастливия мокър Каин и се върнаха при джипа. Минаха към километър в северна посока, до главния портал на Редстоун Арсенал, и спряха на паркинга на „Кю Стейшън, Бар и Билярд“. Тъкър се замисли, дали да не остави Каин в колата, но се сети, че присъствието му би могло някак да убеди Франк по-лесно да се съгласи да помогне. Ако някой в заведението му създадеше проблеми заради кучето, имаше документ — благодарение на приятелката си Рут от „Сигма“, — според който Каин го придружава по медицински причини, което му позволяваше да го води със себе си почти навсякъде.

Когато мина през двойната врата на зле осветения бар, неколцина души се обърнаха да го погледнат, но никой не каза и дума. Посетителите почти веднага се върнаха към напитките си или билярдните топки на масите. Джубоксът свиреше рок. Вляво имаше дълъг бар и редица сепарета покрай ниска стена.

От последното сепаре им махна Франк.

Тъкър и Каин тръгнаха натам.

Франк Болинджър ги посрещна със сърдечна усмивка, която някак се изкриви от удивление.

— Ти и Каин… ето това е гледка, която си струваше да видят очите ми. Вижте се само! Чудесни сте заедно! Чух, че се е наложило да се крадете и си имал някакви проблеми заради това.

Тъкър сви рамене и стисна ръката на Франк, като положи всички усилия да прикрие смущението си. Франк вероятно бе провел няколко телефонни разговора и се бе осведомил как Тъкър е напуснал армията и си е тръгнал с Каин въпреки заповедта. В края на краищата от „Сигма“ бяха помогнали да изчисти проблема под формата на плащане за оказани услуги. Така или иначе, Тъкър се тревожеше, че Франк се е добрал до тези подробности от живота му, но също така това показваше способността му да събира информация.

Тъкър седна на масата и направи знак на Каин да лежи кротко.

— Не си се променил много, Франк — отбеляза, което си беше истина. Макар и по-възрастен от Тъкър, Франк изглеждаше жилав и здрав. Определено се поддържаше във форма.

— Благодаря. — Франк разтри слепоочията си. — Тук обаче има повече сиво, отколкото когато бяхме в окопите. — Плъзна към Тъкър запотена бутилка бира. — Поръчах ти „Сам Адамс“. Дано ти харесва.

— Харесва ми, разбира се.

— Наистина се радвам, че се обади.

— Да, мина доста време. Не бях сигурен, че ме помниш.

— Ха! Че как да не те помня? Само ти от всички рейнджъри се интересуваше какво правим ние. И двете ти кучета… Гледах те как работиш с тях, когато почивах. Бях впечатлен — като че ли си четяхте взаимно мислите.

При мисълта за Авел Тъкър стисна бутилката бира. Спомените засвяткаха като мълнии, пронизващи и заслепяващи, като трясък на куршуми и свистящи ножове.

Франк, изглежда, долови, че нещо не е наред.

— Съжалявам. Не трябваше да говоря за това. Глупаво от моя страна. Трябваше да съобразя.

Тъкър овладя дишането си и най-накрая пусна бутилката.

— Всичко е наред.

Не беше. Франк като че ли го долови и изчака Тъкър да се съвземе напълно.

След още няколко вдишвания Тъкър най-накрая отвори уста:

— Старши сержант, значи? Издигнал си се в кариерата.

Франк се усмихна разбиращо и мина на по-безопасна територия.

— Аз съм ленивец, който чака пенсия. Как си минава времето! И съм тук, в Хънтсвил, така че съм при семейството си всеки уикенд. Ами ти?

— Аз ли? Нищо особено. Работя каквото падне. Най-вече охрана.

Говориха напосоки още половин час — припомняха си случки, общи приятели, клюки. Най-накрая Тъкър потегли към целта.

— Франк, от колко време служиш в Редстоун?

— От четири години. Добре е. Специалист съм по военни криптирани мрежи. — Долови объркването на Тъкър и се усмихна. — Хората често се чудят. Това е нова специалност, от 2011 година. Става дума най-общо казано за кибервойна.

Тъкър поклати тъжно глава.

— Времената се менят. — Прокашля се. — Слушай, Франк, трябва да ти призная нещо. Дойдох тук с конкретна цел.

— Какво? Имаш предвид нещо извън приятната ми компания? — Гъстите вежди на Франк се издигнаха, после отново се спуснаха. — Да, предположих. След като се уволни от армията изчезна безследно, а сега се появяваш на прага ми. Няма проблем, приятел. Какво има?

— Търся изчезнала приятелка. Работела е тук, в Редстоун.

— Изчезнала?

— Повече от месец. Санди Конлън.

— Никога не съм чувал за нея, но това не е изненада. Редстоун е голям. Къде точно е била?

Тъкър се усмихна безпомощно.

— Там е проблемът… Нямам представа. Не е казала на никой от близките си. Дори не е споменала името на частта си.

— Хммм… става все по-любопитно. Обаче щом разговаряш с мен, значи мислиш, че е свързано с поста й?

— Просто опитвам да проверя всички възможности.

Франк кимна замислено, като че ли колелата в главата му започваха да се въртят.

— И… нека позная… не си се свързал с полицията в Редстоун.

— Бих искал да го избегна.

Веждите на Франк подскочиха нагоре.

Тъкър вдигна ръка.

— Не искам да те забърквам в неприятности, но трябва да я открия. Може и други да са изложени на опасност.

Франк го гледаше изпитателно. Само десният му показалец потропваше по масата. Тъкър помнеше тази нервна реакция на Франк, която показваше, че се е замислил дълбоко, докато преценява значението на някакви нови разузнавателни данни.

Най-накрая стигна до някакво заключение, облегна се и пусна хитрата си усмивка.

— Ще се разровя. Ако има проблем, ще го направим както едно време — аз ги откривам, ти ги разчистваш.

Тъкър вдигна бирата си и я чукна в бутилката на Франк.

— Дадено.

 

 

18:08

Карл Уебстър крачеше през подобния на пещера бетонен бункер, в който се помещаваше инженерната лаборатория на инсталацията. Беше късно, техниците се бяха прибрали по стаите си за нощта и той беше сам. Бункерът беше преграден на няколко работни пространства, всяко от които се занимаваше с конкретен аспект на проекта. В средата обаче, скрит под голямо покривало, беше последният прототип.

Той прокара пръсти по скритите криле, разперени много ефективно на метър и половина. Техниците го наричаха Палач, на името на една птичка, птица палач, наречена и живодерче, хладнокръвен убиец, който хваща гущерчета и насекоми и дори други птици и ги нанизва на тръните на акациите, за да ги яде по-късно, когато огладнее.

Усмихна се. Името беше удивително сполучливо. Макар че самият той отговаряше само за сигурността на проекта, не можеше да не изпитва искрица гордост от постигнатото. Сега обаче толкова много усилена работа беше под заплаха.

Заради един човек — и проклетото му куче!

Представи си нарушителя, когото бе открил да дебне около къщата на Санди Конлън, и кратката престрелка, която последва. След това този тип се бе измъкнал и бе потънал в тъмнината.

Още един проблем, който трябваше да бъде решен…

Чукане привлече вниманието му към главната врата на бункера.

И се задаваше още един.

Вратата се отвори и влезе Рафаел Лион, шефът на охраната на „Хорайзън Медия“. Под флуоресцентното осветление бръснатият му череп лъщеше. Беше с черен боен екип и карабина през рамо. Беше кацнал в Хънтсвил само преди четирийсет минути, но не беше от хората, които чакат под ботушите им да порасне трева.

— Какво откри за оня тип, който се е измъкнал? — попита Лион рязко, без никакви предварителни любезности.

Карл разчете заплахата в присвитите очи. Беше наясно, че това не е просто опит за сплашване. За провал не можеше да става и дума.

Беше и ядосан, и разочарован, че Пруит Келерман е сметнал за необходимо да изпрати булдога си. Карл имаше двайсет години военна служба зад гърба си, включително в пущинаците на Ирак и Афганистан, първо като новобранец, после в специалните части. Не му беше нужна никаква помощ.

— Вече контролираме ситуацията — каза Карл Уебстър с тих и спокоен глас. — Само чакам телефонния разговор, който ще разреши въпроса удовлетворително за всички.

— А аз съм тук, за да гарантирам, че това ще се случи.

Двамата се изгледаха с неприязън. Помежду им назряваше буря. Преди да има време да се разрази, телефонът на Карл изчурулика в джоба му. Той го извади и отговори. Слуша обаждащия се няколко минути, зададе два въпроса и получи отговорите, които искаше.

Лион не сваляше очи от него.

Карл се усмихна ледено.

— Знам как да открием целта. — Погледна към покрития Палач. — И как да се справим с проблема.