Джеймс Ролинс, Грант Блекууд
Боен ястреб (29)

26.

25 октомври,

19:18 атлантическо стандартно време

Порт ъф Спейн, Тринидад и Тобаго

— Как върви? — попита Тъкър.

Франк — обикаляше дрона, поставен на малката масичка в дневната, и го оглеждаше за последно — каза:

— Рекс не улавя нищо обезпокоително. Би трябвало да можем да тръгваме.

Погледна Нора, която седеше пред лаптопа си, все още свързан с дрона с кабели, и тя кимна утвърдително.

Бяха минали два часа след залез. Сензорите на Рекс бяха активирани на прием, за да засекат електронните сигнатури на дроновете на „Танджънт“ в района. Нямаше никакъв сигнал обаче.

— Не ми харесва, че се разделяме — каза Франк.

— Ще е достатъчно трудно да се измъкна от хотела незабелязано с Каин. Ако сме всички заедно, става направо невъзможно да се измъкнем, защото не се съмнявам, че наблюдават хотела.

Франк не изглеждаше убеден.

— Ако обаче използваме Рекс…

— Рекс си има предостатъчно работа тази вечер. Вие с Нора трябва да го вдигнете във въздуха. Докато аз проучвам острова, вие ще се закачите за дигиталната инфраструктура на града и ще опитате да откриете какво планира „Танджънт“. Може да се окаже, че Рекс е единственото, което стои между тях и унищожаването на този град. От друга страна, пътуването до остров Патос може да се окаже търсене на зелен хайвер.

„А ако не е, ще е твърде опасно, за да идват всички.“

Тъкър продължи:

— Когато Рекс е във въздуха, за вас ще е много по-безопасно да се спотайвате тук. Ако все пак се случи най-лошото, оставям ви два от пистолетите.

Джейн вече си слагаше раменния кобур.

Нора изключи кабелите от дрона.

— Тъкър е прав. Рекс ни е нужен тук и може да ми трябва помощта ти, Франк. Особено за страничния проект, по който работим.

Тъкър се намръщи.

— Какъв страничен проект?

Франк също се намръщи.

— Ти имаш своята секретна мисия. Ние имаме нашата.

Нора поклати глава.

— Истината е, че е твърде сложно, за да се обясни набързо.

Джейн се усмихна.

— Тък, май току-що ти казаха, че си тъп.

„И сто на сто са прави.“

Не му се искаше да настоява повече.

— Добре. Вдигайте Рекс.

Франк взе пулта, подаде команда за старт и пропелерите се завъртяха. Дронът се издигна плавно от масичката и увисна в средата на стаята.

Военната машина, почти напълно неподвижна, беше странна гледка. Под матовата черна повърхност се криеше сърцето на следващото поколение оръжия. Бодежите по кожата на Тъкър се засилиха, защото усети очите на дрона върху себе си — електронният вой от бъдещето се взираше надменно в безнадеждно неактуалния и излизащ от употреба предшественик от плът и кръв.

Джейн и Нора отидоха до плъзгащата се врата към терасата, дръпнаха завесите и я отвориха. Франк насочи дрона навън. Щом Рекс излетя, двете жени затвориха вратата и пуснаха завесата. Нора се върна при Франк, който следеше издигането на Рекс в нощното небе над града.

Тъкър клекна до Каин и го почеса между ушите.

— Готов ли си за лов, момче?

Каин размаха опашка. Възбудата му изпълни стаята.

Тъкър го потупа по гърба, после взе раницата си, в която беше тактическото снаряжение на Каин. Пистолетът беше в кобура, резервните пълнители тежаха в джобовете му.

Провери си часовника и попита Франк:

— Нали знаеш какво да правиш?

Франк му махна пренебрежително, без да отделя поглед от полета на Рекс.

— Знам. Тръгвай!

Тъкър тръгна към вратата. По-рано с помощта на Рекс бяха успели да проникнат в компютърната мрежа на „Хаят“, да извадят чертежи на помещенията и да получат достъп до охранителните камери.

Тъкър излезе и поведе Каин по стълбището. Забързаха надолу, двайсет етажа до фоайето, а след това и до сутерена, достъпът до който беше ограничен. Вратата към това ниво беше с електронна ключалка, но Рекс вече бе осигурил кода за отключване.

Тъкър го въведе и вратата се отвори. Продължиха забързано през огромния подземен паркинг. Покрай стената бяха паркирани черни лимузини с логото на „Хаят“. Имаше и бус за превозване на гости от и до летището. Тъкър спря за момент до вратата, за да се убеди, че няма хора. Не забеляза никого и се спусна към заключен и свързан с охранителната система шкаф до първата лимузина. Въведе съответния код — знаеше го благодарение на Рекс — и го отвори. Вътре бяха ключовете за автомобилите. Взе ключа от буса.

Отвори го с дистанционното и качи кучето.

В този момент вратата към хотела се отвори.

По дяволите!

Той скочи в буса. Приведе се с надеждата да не са го видели. Осветлението в кабината обаче не изгасна веднага и в тъмния паркинг биеше на очи като коледно дръвче.

Чу забързани стъпки. Приближаваха.

Разкопча кобура. През ума му започнаха да минават различни сценарии. Ако беше някой от хората на Лион, смяташе да се справи с него бързо. Ако беше някой от охраната на хотела, щеше да е по-сложно. Вероятно щеше да се наложи да го неутрализира преди той да сигнализира, но при всички случаи забавянето щеше сериозно да наруши плановете му. Всичко оттук нататък зависеше от идеалното разпределение на времето.

На вратата на буса се почука.

— Има ли място за още един пътник?

Въпреки цялото планиране не бе предвидил това. Отвори вратата.

Джейн се усмихна и се качи при него.

— Нали не смяташе, че ще те оставя да тръгнеш без мен? — Седна зад волана и протегна ръка. — Ключовете, ако обичаш.

— Джейни!

— Нора и Франк се занимават с Рекс. Франк е въоръжен и обучен да се сражава. Нямам намерение да стоя там и да скучая, докато през това време ти си търсиш белята.

Явно нямаше да се откаже. Тъкър си даваше сметка, че тревожността й до голяма степен се дължи на мислите за русолявото й момче. Не беше в състояние да бездейства. Той капитулира, прие неизбежното, макар и да не му харесваше. Каин, от друга страна, като че ли се радваше, че тримата пак са заедно. Подуши Джейн и доволно размаха опашка.

— Очевидно съм малцинство — отбеляза Тъкър.

— Хайде, времето тече — каза тя.

Тъкър въздъхна и й подаде ключа.

— Гледай да не блъснеш нещо.

Джейн направи физиономия, запали двигателя, обърна буса и бавно подкара по рампата към изхода. Не бързаше. Когато наближи затворената врата, електронен ключ на таблото замига и вратата започна да се вдига.

— Наведи се — предупреди Тъкър и клекна до Каин. Погледна си часовника. — Имаме още двайсет секунди.

Джейн кимна и наведе глава.

Чакаха вратата на паркинга да се отвори.

— Пет секунди.

Тъкър бе предвидил, че Лион не би оставил този изход без наблюдение, и макар че едва ли някой би се вгледал сериозно в бус на хотела, искаше допълнителна сигурност.

Изчака да мине и последната секунда и каза:

— Давай!

Джейн настъпи педала и подкара към отворената врата. В този момент невидимият им партньор в мисията направи каквото се очакваше — и точно навреме. Лампите в подземния паркинг премигнаха и изгаснаха. Както и целият хотел. Уличните вън също изгаснаха.

„Чудесна работа, Рекс.“

Дронът бе успял да се включи в системата на градското електрозахранване и бе спрял тока в тази част на Порт ъф Спейн. На острова това се случваше често, така че какво толкова, ако стане един път повече? След минута отново щеше да има ток, а това щеше да осигури на Тъкър и Джейн допълнително прикритие, докато успеят да изчезнат.

За съжаление спирането на тока имаше и един неочакван резултат.

Вратата на паркинга веднага започна да се затваря, вероятно като предпазна мярка срещу мародери. Джейн забеляза това и форсира двигателя, при което бусът полетя рязко напред. Тъкър се улови за облегалката на Джейн, за да запази равновесие.

Бусът се плъзна под спускащата се врата.

Нямаше да…

Тъкър чу свирепо стържене на метал и стисна зъби. Джейн не намали скоростта. Приведе се над кормилото и промуши буса въпреки пронизителното недоволство на вратата. Продължи по улицата с бясна скорост.

Тъкър вдигна глава и погледна към тавана.

— Нали ти казах да не блъскаш нищо?

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Престани да даваш съвети от задната седалка. Не караш ти.

 

 

21:03

Тъкър бутна лоста на старата моторна лодка и тя постепенно спря. Вълните се плискаха в дървения корпус и клатеха лодката върху тъмната водна повърхност. Високо горе лунният полумесец светеше ярко на безоблачното небе. Моторът боботеше тихо, успокояващ вечерен бриз носеше солената миризма на Карибско море.

Тъкър провери джипиес картата на телефона си.

— Трябва да сме стигнали.

Погледна напред, но не видя нищо освен черна вода, посребрена от лунната светлина.

Каин скочи от седалката, на която беше, и отиде на кърмата. Вдигна глава и започна да души въздуха. Отново беше със снаряжението си — тежестта му винаги го вкарваше в режим на бдителност. Кучето знаеше, че е време за работа.

Джейн седна на мястото, освободено от Каин, отчопли парче люпеща се боя от борда край себе си и поклати глава.

— Трябваше ли да наемеш най-лошата лодка на пристанището?

Тъкър сви рамене.

Лодката, шестметрова моторница, беше поне на петдесет години. Дървеният й корпус беше покрит с много пластове белеща се боя. Виниловите седалки и пластмасовото табло като че ли се държаха на тел и лепенки. В плексигласовото защитно стъкло отпред имаше дупка от куршум, точно срещу мястото на капитана.

Наеха лодката в малко село до Порт ъф Спейн. Собственикът, казваше се Петри, само сви рамене, когато Тъкър попита за състоянието на лодката.

— Човек — отговори, — вземаш — не вземаш. На мен все едно.

Тъй като нямаше кой знае какъв избор, Тъкър предпочете вземаш.

Джейн извади бинокъла си и го насочи към тъмнината.

— Е, поне ни докара където трябва — каза след малко.

Бе им отнело половин час с умерена скорост, за да прекосят двайсетината километра море, които отделяха Тринидад от малкия остров до брега на Венесуела. Водите се наричаха Bocas del Dragón — Устата на дракона. Също като дупката от куршум в плексигласа, името не вещаеше нищо добро.

Джейн подаде бинокъла на Тъкър. Той огледа морето и видя тъмен силует, малко късче земя, на около километър пред носа. Крива бяла линия бележеше мястото, където вълните се разбиваха в сушата, която като че ли представляваше непрекъсната стена от петметрови скали.

— Не е кой знае какво — отбеляза Джейн.

— Може да е малък, но е достатъчен да скрие малка ескадрила дронове.

Джейн въздъхна. Определено беше съгласна с него.

— Ако „Танджънт“ търсят място, от което да започне преврат, остров Патос е идеален за целта. Това пусто късче земя е извън териториалните води на Тринидад, но е само на минути полет от Порт ъф Спейн.

Тъкър извади от раницата си карта, която бе взел от Петри.

— Според картата от другата страна на острова има няколко малки заливчета. Предполагам, че „Танджънт“ са устроили базата си някъде там. Ще трябва да действаме на тъмно и да се надяваме…

Каин изръмжа и Тъкър се обърна към него. Кучето беше на кърмата, тялото му беше напрегнато. Въртеше глава наляво и надясно, като че ли опитваше да определи местоположението на нещо. Изведнъж се вторачи право в посоката, от която бяха дошли.

Тъкър не видя нищо освен тъмната вода. И някъде в далечината сиянието на Порт ъф Спейн.

— Какво му става? — попита Джейн, когато Каин изръмжа предупредително за втори път.

Тъкър взе сателитния си телефон и изведе на дисплея сигнала от камерата на Каин. Беше в режим за нощно виждане и морето изглеждаше доста по-светло. На екрана се появи някакъв обект — сферична форма, която се плъзгаше на около три метра над водата.

Сърцето на Тъкър се сви, защото позна силуета, който бе виждал в Алабама.

— Палач. Приближава.