Пиер Певел
Наследникът (8)

Краят на пролетта на 1548 година
Арканте

Тя беше Господарка на Арканте. Никоя повече от нея не беше обичала толкова много своя град и не беше обичана толкова много от него.

Хроники (Книга за Арканте)

Тъй като Господарката на Арканте разпусна заседанието, членовете на Градския съвет се оттеглиха. Лицата им бяха сериозни и загрижени. Градът беше обсаден и Съветът нямаше да се събира повече, докато обсадата продължаваше. Вече щеше да заседава Военен Съвет, с други отговорности, с други приоритети и други задължения.

Исандра и Вол останаха сами, седнали до дългата маса в залата, която високи, елегантни прозорци осветяваха от единия до другия край. Рицарят Лукас пазеше една странична врата — тази, през която Господарката на Арканте щеше да се оттегли. Като капитан на Първата гвардия, той беше въоръжен — тежки ботуши, ризница и нагръдник, ръкавици, шлем в ръка и меч на кръста. Това не беше обичайното облекло, но вече от няколко дни — от Първата до Десетата гвардия — всички гвардейци на Арканте бяха в постоянна война готовност.

Когато вратите се затвориха, Лукас се приближи и подаде едно писмо на Исандра.

— Благодаря — каза тя. — От кого?

— От посланика на Валмир.

Тя разчупи печата и след като прочете писмото, се обърна към Великия Градоначалник:

— Нейно Превъзходителство желае да я приема на таен разговор.

— Тя чака от един час в едно преддверие — уточни Лукас.

— Добре. Ще я приема.

— Посочва ли мотива на посещението си? — попита Вол.

— Не — каза Исандра, като грижливо сгъна писъмцето.

— Вярно е, че Валмир е исторически съюзник на Върховното кралство. Но връзките му с Арканте също са стари и здрави.

— Валмир не може да се лиши от подкрепата на Върховното кралство.

— А Върховното кралство не може да мине без подкрепата на Валмир. Дори ми се струва, че Върховното кралство има повече какво да изгуби, ако съюзът им бъде прекратен.

Валмир беше едно от петте велики кралства в Имелор. Богато и влиятелно, то почти изцяло беше обърнато към магията. В него се намираха най-добрите академии за магия, където видните имелорски семейства — както аристокрацията, така и едрата буржоазия — изпращаха охотно синовете си не за да правят магии, а за да получат изключително високо образование във всички области. Следователно Валмир дължеше благополучието си на познанието и науката, но също така и на значителна търговска флота, на своите магове и на занаятчиите си, които умееха да обработват аркана.

Вол не грешеше като каза, че Валмир е исторически съюзник на Върховното кралство. Между двете кралства съюзите бяха здрави и много стари, като Валмир даваше на Върховното кралство магическа помощ, а Върховното кралство простираше над Валмир своята военна и дипломатическа защита. Така беше от поколения.

И все пак Великият градоначалник запазваше доверието си.

— Валмир няма да ни обърне гръб — каза той.

Тъй като притежаваше собствена, при това реномирана академия за магия, Арканте беше най-валмирския от градовете във Върховното кралство. На първо място това се дължеше на географската близост между Арканте и Валмир, която улесняваше всякакви видове размени — за валмирските търговци Арканте беше вратата към Върховното кралство. Но това се дължеше най-вече на историческа и културна близост. Също като Валмир, Арканте беше ерудиран, отворен и космополитен. До такава степен, че като се оставят настрана търговските им интереси, мнозина валмирци се чувстваха аркантци. Някои живееха в Арканте. Други бяха родени или израсли там и бяха привързани към него. Други пък имаха роднини, приятели, любовни връзки.

— Дано да е така — каза Исандра уморено. — Защото от известно време броят на нашите приятели не е такъв, че да можем да си позволим да изгубим един…

И наистина както в дипломатическо, така и във военно отношение Арканте беше изолиран, откакто Върховното кралство му беше обявило война. Големи или малки — повечето имелорски кралства се бяха отвърнали от него. Било за да се съюзят — от подлост или от интерес — с могъществото на Върховното кралство. Било за да заявят неутралитет предвид на обстоятелствата под претекст, че конфликтът, който противопоставяше Ориал на Арканте, беше вътрешен конфликт, който засягаше само поданиците на Върховното кралство. От петте кралства Алгера беше излязла с едно принципно протестиране, но не си мърдаше и малкия пръст, Вестфалд гледаше другаде, а Иргаард, който беше далеч на север, като че ли чакаше. Така че оставаше само Валмир, който да се противопостави на Върховното кралство на страната на Арканте.

Но дали щеше да го направи достатъчно силно?

* * *

Посланикът на Валмир беше елегантна жена, слаба, с уверен поглед. Исандра я прие в един дискретен салон, където можеха да говорят спокойно, далеч от всякакви шпиони, които гъмжаха в двореца на Арканте. Също както всички останали сили в Имелор, Върховното кралство също имаше своите шпиони, като се разбираше от само себе си, че — дори в мирно време — не може да има добра дипломация без шпиониране. Но Исандра трябваше да се съобразява и с враждебните към нея фракции вътре в Арканте, които, макар и официално да бяха приели принципа на свещения съюз, всъщност не бяха обезоръжени.

Двете жени размениха приятелски усмивки, Господарката на Арканте посочи един диван, където двете седнаха една до друга.

— Благодаря, че ме приехте, Исандра.

— Моля ви.

Наталия д’Олмера беше на около петдесет. Кестенявите й коси бяха вързани на плитка, украсена с арканови перли, не й липсваше нито представителност, нито чар, но — както повечето жени — тя бледнееше до необикновената красота на Исандра.

— Дойдох като приятелка — каза Наталия.

Исандра кимна и зачака.

Двете се познаваха добре. Ценяха се и се уважаваха и често бяха уреждали и обезвреждали заедно — зад кулисите — много проблеми.

— Тази вечер в полунощ — продължи валмирката — Върховното кралство ще даде топовен изстрел. Ако Арканте му отговори, войната ще започне.

— Арканте ще отговори.

— Вие знаете, че Арканте не може да победи при тази обсада.

— Може да удържи. Да се съпротивлява.

— Ще бъде напразно.

— Не мисля. Някои битки трябва да бъдат водени. И Ейрал ми е свидетел, че опитах всичко, за да избегна тази.

— Всичко? Наистина ли?

— Исканията на Върховното кралство бяха недопустими. Впрочем не само аз ги отблъснах. Градският съвет гласува и реши в този смисъл.

— Но между кралицата и вас разпрата е лична.

Исандра погледна Наталия.

— Искрено ли смятате, че Върховното кралство обяви войната лично на мен?

— Кралицата ви мрази.

— Зная.

— И вие й отвръщате със същото.

— Не, не я мразя. Но тя е лоша жена. Душата й е черна и пълна със злоба. Преди, когато имаше всички основания да ме ненавижда, ми се е случвало да ми стане жал за нея. Разбирах — тонът на Исандра стана по-твърд. — Но сега! Но сега, когато застрашава моя град…

Преди десет години Исандра беше любовница на Върховния крал — последната от дълъг списък, но единствената, която имаше значение. Казваха, че кралят беше обичал две жени — първата си съпруга, починала при раждане в началото на царуването му, и Исандра в старите си години. По онова време тя все още принадлежеше към Лилиите — орден на елитни куртизанки. Също като сестрите си, и тя беше красива, умна и образована; притежаваше изкуството да се харесва и да задоволява; можеше да бъде вестителка, шпионка или посредник при преговори; беше добра съветничка. Но нямаше равна на себе си и изглеждаше, че един ден тя щеше да ръководи Лилиите. Върховният крал беше луд по нея, но тя не се възползваше от това. Правеше го щастлив и го обичаше, но с една по-нежна и умиротворена любов. Кралицата беснееше от ревност и унижение. Откакто се бяха оженили, Селиан си беше затваряла очите за многобройните изневери на съпруга си, но не можеше да му прости тази, несъмнено заради искрените чувства, които го свързваха с неговата „курва“.

Всеки знаеше, че Селиан никога не беше вдъхвала подобни чувства.

Във всеки случай не и на Върховния крал.

Исандра беше разбрала, че от всички рани, изтърпени от кралицата, тази беше най-болезнената. Оттогава насетне как можеше Селиан да не я мрази? И независимо, че годините минаваха, можеше ли да забрави, да прости?

Но чак пък да предизвика война…

Исандра не можеше да повярва, че тя беше единствената причина, поради която Върховното кралство щеше да воюва с Арканте, но тази мисъл я плашеше и я терзаеше.

— Ако ставаше въпрос само за мен… — каза тя.

Наталия взе ръката й и каза меко:

— Ако беше въпрос само до вас и до чувствата, които я карате да изпитва, кралицата щеше да се задоволи да изиска от вас да преглътнете гордостта си и да положите клетва за вярност пред нея на Свети Аргюс. Но тя иска налагането на нов данък, който Арканте не може да приеме — валмирката впи поглед в очите на Исандра. — Аркантците ви обичат и подкрепят. Но мислите ли, че щяха да ви подкрепят, ако кралицата искаше само да положите клетва пред нея? Ако не ставаше въпрос за този несправедлив данък? Ако свободата на Арканте не беше застрашена?

Наталия замълча за миг, после добави:

— Ако Селиан искаше само да ви отмъсти, имаше как да го стори.

Исандра извърна глава и с поглед, вперен някъде далеч, каза:

— Кралицата иска тази война от самото начало. Вол е убеден, но аз исках да мисля, че не е така.

— По този въпрос херцог Дьо Фелн несъмнено ви е дал добър съвет.

Срещите й с отявления противник на кралицата се предполагаше, че са тайни, но Исандра не си и помисли да отрича.

— Знаехте ли?

Наталия бавно наведе клепачи в знак на потвърждение.

— Аргументите на херцога изглеждаха като да тежат на мястото си — призна тя. — Защо кралицата би искала обсада, която единствено може да обезсили и раздели Върховното кралство и да опразни хазната й? Може ли да е заслепена до такава степен от омраза или от злоба? Може би от горделивост?

— Не. Кралицата е горделива и способна да побеснее, но не е луда. Напротив, тя е хладна и пресметлива. Тогава защо? — запита се на глас Господарката на Арканте. — Защо иска тази война?

* * *

Нощта се спусна.

Малко преди полунощ Исандра стана. Гола и разрошена, тя дръпна един чаршаф от леглото си и се уви в него, докато вървеше към прозореца на своята стая. Оттук, от главните кули на двореца на Арканте, се виждаше надалеч. Голямата мъглявина осветяваше града, който изглеждаше странно заспал и опустял. Тъкмо обратното, в лагера на войниците на Върховното кралство отвъд изкопите, по кулите и оградите горяха стотици факли и лагерни огньове — чак до първите очертания на хребета. Откъм залива, пазен от кораби и вериги, духаше прохладен вятър, носещ мирис на море. Предвещаваше лятото по нормалното за него време, но тази година откриваше и сезона на войната.

Чертите на Исандра се бяха изопнали от тревога, която обикновено успяваше да скрие. Очите й блестяха със смесица от тъга и ярост. Но и от съмнение. Дали беше направила всичко възможно? Разбира се, ако беше отстъпила пред исканията на кралица Селиан, щеше да бъде избегнато най-лошото. Но самите аркантци чрез гласа на своите градски първенци се бяха противопоставили. Арканте винаги беше проявявал вярност към Върховното кралство, той беше един от скъпоценните камъни в короната му. Но беше и горд. Искаше да остане независим и беше готов да се бие за това.

Кой обаче можеше да предскаже какъв ще е изходът от тази обсада? Кой — дори сред най-решените да се съпротивляват — си даваше действителна сметка за страданията и смъртта, които трябваше да преживеят? И кой, питаше се Господарката на Арканте, щеше да е първият, който да я упрекне, че е хвърлила своя град във войната с риск да предизвика гибелта му?

Може би щеше да е съвсем заслужено…

Гол до кръста, Лукас се приближи зад Исандра и я прегърна. Нежно я целуна по врата, под лудите къдрици и прошепна:

— Смелост.

През тялото й премина сладостна тръпка, младият мъж я задържа прилепнала към него и сложи брадичка на рамото й, за да погледне в посоката, в която гледаше и тя.

Тя се отпусна за малко и затвори очи.

— Обичам те — каза тя.

— Аз също те обичам — отвърна Лукас. — До полуда.

На четирийсет години Исандра беше една от най-красивите жени в Имелор. Беше висока, имаше дълги черни, къдрави коси, тъмносини очи и бяла кожа, която подчертаваше розовината на съвършено очертаните й устни. Годините бяха минали и бяха сложили своя отпечатък върху лицето й. Но никаква бръчица не изглеждаше способна да засенчи красотата, изпълнена с увереност и уравновесеност. Възрастта й се беше отплатила с благородство за малкото, което й бе отнела като свежест.

Въпреки разликата във възрастта, Лукас се беше влюбил в нея от пръв поглед. Исандра дълго беше устоявала на неумелите му, трогателни опити, но не успя да го обезсърчи. Отначало й беше забавно, после се развълнува и смути от наивната буйност на този скитащ рицар и накрая се влюби и отстъпи. Обичаше го със същата искрена любов, но не толкова страстна, която искаше да запази в тайна — нещо, което той беше приел със съжаление.

— Ти не трябваше ли да си в кметството с всички останали? — попита Лукас.

— Не. Вол смята, че сега вече е по-добре да не се показвам много. Мисля, че има право.

— Това също е добре. Така ще мога да имам повече за себе си.

Тя се защити:

— Ти знаеше от самото начало, че…

Той я прекъсна с целувка по тила.

— Да, знаех, че ти си Господарката на Арканте и че си посветила живота си на този град. И в нищо не те обвинявам…

Тя въздъхна.

— Прости ми.

Лукас продължаваше да я държи в прегръдките си, тя се обърна с лице към него и се отпусна, сложила буза на рамото му, погледът й блуждаеше. Стресна се, когато топовният изстрел на Върховното кралство отекна, но той я задържа до себе си. Тя не се възпротиви, зачака и когато топовният изстрел на Арканте отекна и повлече след себе си всички камбани в града, които забиха тревога, Исандра остави една сълза да се стече по бузата й.

Знаеше, че е последната, която й беше позволено да пролее за много време напред.