Пиер Певел
Наследникът (24)

Лятото на 1548 година
Обсадата на Арканте

Единствената справедлива война е тази, която мъдростта на хората успява да избегне. Защото каквато и да е причината, поради която се изнасят знамената и се вдигат армиите, престъплението започва с първата сълза, с първия вик, с първата пролята кръв.

Хроники (Книга за Ейрал)

Когато се завърна, Лорн завари обсадния лагер, обзет от трескава подготовка. Веднага щом се приземи, запита коняря, на когото повери своя змей, и научи, че се готви общо нападение. Атаката щяла да се проведе след няколко дни, веднага след пристигането на кралицата.

— В нейна чест — уточни конярят с дебилна гордост.

Лорн го погледна, като не вярваше на ушите си.

В нейна чест?

Наистина ли щяха да нападнат един от най-добре защитаваните градове в Имелор, за да се харесат на кралицата и на Двора? За да поласкаят кралицата и за развлечение на придворните? Войната да не е въртележка!

Лорн поиска оседлан кон и пристигна в тръс в щаба на Ониксовата гвардия. Гвардията се упражняваше за ръкопашен бой, войниците се нападаха двама по двама с кама, брадва, боздуган или меч. Облечени само с риза и гологлави, те не жалеха силите си, а в това време Вард преминаваше между тях, наблюдаваше упражненията и викаше:

— Не се отпускайте! Ако паднете, изправяйте се веднага! Помнете: потта пести кръвта!

Като видя Лорн, той тръгна към него и подхвърли през рамо:

— Продължавайте! На Върховния крал служим!

— Върховния крал защитаваме! — отвърнаха в хор черните гвардейци.

— Изглежда, скоро ще атакуваме? — попита Лорн, слизайки от коня.

— Във всеки случай се подготвяме. Добре ли пътува?

— Горе-долу. Кой го реши това?

— Кой искаш да го е решил? Нашият скъп принц Ирдел.

— Това не му прилича…

Вард вдигна рамене, настроен фаталистично.

— Веднъж като се отприщят, свенливите стават много дръзки.

— Тази дързост обаче рискува да струва доста скъпо.

* * *

Един час по-късно, след като бе имал време колкото да се поизмие и да се преоблече, Лорн отиде в палатката на Алан. Тъй като там не намери никого, отиде в палатката на командването и нареди да известят за идването му.

Принц Ирдел го прие веднага, заобиколен от Алан, тримата си главни генерали и неколцина други. Наведени над един макет, те обсъждаха стратегията. Всички бяха с ботуши, носеха нагръдници и шпаги на кръста. Ръката на Алан не висеше в превръзката и той изглеждаше в добра форма.

— Приближете се, рицарю. Приближете се — извика Ирдел. — Идвате тъкмо навреме.

Лорн се доближи и с учудване видя, че макетът, който генералите разглеждаха, представляваше само Змиите — трите основни редута в защитата на Арканте. Тъй като се подготвяше всеобщо нападение, беше очаквал да види карта на всички укрепления на града с всички прегради, ровове и траншеи наоколо.

— Току-що уточнихме плана за нападението ни — каза Ирдел. — Остават само още някои подробности. Ще ви го изложим и вие ще ни кажете мнението си.

— Разбира се, принце. Но…

Алан разбра причината за смущението на Лорн и му стана забавно.

— Мисля, че Лорн си представя, че подготвяме всеобщо нападение…

— Навън само за това се говори — оправда се Лорн.

Ирдел и генералите му се спогледаха усмихнати.

— Аркантците имат шпиони сред нас — обясни той. — Целта на така нареченото всеобщо нападение е да ги заблуди и да прикрие подготовката на истинската атака.

— Никога не сме предвиждали масирано нападение — каза младият виконт Д’Ералс със снизходителност, която никак не се хареса на Лорн. — Не сме толкова глупави.

— За сметка на това обаче ще нападнем Змиите — оповести Алан ентусиазирано.

— Кога?

— Утре.

Още от началото на обсадата Алан предвиждаше офанзива срещу Голямата и двете Малки змии. Беше убеден, че е възможно да бъдат превзети и по този начин да се спечели победа, която да е не само военна, но и символна. Колко пъти беше обяснявал плана си на Лорн, като се оплакваше, че брат му не иска да го чуе? Вероятно в крайна сметка Ирдел е позволил да бъде убеден.

Лорн погледна макета.

— По това време сутрешните мъгли са много гъсти — каза Ирдел. — Ще се възползваме от това, за да разгърнем силите си и ще нападнем изненадващо на зазоряване. Малките змии откъм фланга. А Голямата змия челно. Тук, тук и тук.

— Челно?

— Ударът може да успее, ако е внезапен и изненадващ — намеси се Алан убедено.

Лорн беше скептичен и не каза нищо.

Продължи да изучава макета и забеляза с каква грижа към детайла беше направен. Всеки храст, всяка пътека, всеки насип бяха възпроизведени съвършено точно. Липсваха само димът и кръвта, ранените и убитите.

— Ще взривим мините в момента на нападението — каза Алан. — Те ще отворят пробив в Голямата змия и димът още няма да е слегнал, когато стъпим на укрепленията.

Лорн кимна неубедено.

— Миньорите прокопаха ли до Голямата змия? — попита той.

— Да. Дори разделиха тунела на три галерии. Така че три мини ще избухнат под укреплението на Голямата змия.

„Ако всичко върви добре“ — помисли си Лорн.

Откакто барутът се беше появил в Имелор, укрепленията се бяха променили едновременно с техниките за обсада. Да се прокопават галерии, за да се взривяват мини и така да се отварят пробиви, не позволяваше и най-малката грешка. Необходимо беше мините да избухнат достатъчно силно, в точния момент и — най-вече — на точното място. Защото ако една галерия бъдеше лошо насочена или по-къса с няколко метра и експлозията взривеше земята пред укрепленията, без те дори да се разтърсят…

— За да се възползваме наистина от ефекта на изненадата — отбеляза Лорн, — би трябвало нападащите Голямата змия да започнат атаката преди избухването на мините.

— Действително — каза Ирдел. — Впрочем точно това сме предвидили.

— Но ако мините не избухнат, атакуващите ще се окажат хванати в капан точно пред укрепленията. Няма да имат друг избор, освен да се изтеглят под вражеския огън.

— Това е риск, който трябва да поемем — раздразнено рече Ералс. — Не се печели война, без да се поемат известни рискове!

Лорн не му обърна внимание.

— А ако избухнат прекалено късно? А ако избухнат, когато войските ни са вече в окопите?

Никой не знаеше какво да му отговори. Ирдел и генералите му бяха мислили за тази възможност, но така и не намериха начин да я премахнат.

— Слушай — каза Алан след малко, — съгласен съм с теб, че този план е рискован. Но може да успее. Не ни липсва нито дързост, нито смелост.

— Ще ни трябва само малко късмет — каза Ирдел. — Но вие знаете също като мен, че никоя голяма победа не се постига без него. Защо това нападение да е изключение?

Лорн размисли и трябваше да признае, че в това отношение Ирдел беше прав. Освен това той командваше обсадата. Негово беше правото да реши кога и как да се атакува. От своя страна, Лорн просто служеше в армията на Върховното кралство. Рангът и титлата му на Пръв рицар му даваха правото да изрази мнението и резервите си. Това дори беше негов дълг спрямо черните гвардейци, за които отговаряше. Но като цяло беше длъжен да се подчинява.

— Можем ли да разчитаме на теб? — попита Алан.

— Разбира се — отговори Лорн.

И като се обърна към Ирдел, тържествено добави:

— Ониксовата гвардия е на вашите заповеди, принце.

— Никога не съм се съмнявал, рицарю.

Тогава Лорн помоли да му обяснят плана за нападението в най-малки подробности, после помогна да се оправи каквото още оставаше за доуточняване. Продължи дълго, всеки си даваше сметка, можеше да се окаже, че и най-дребното решение води след себе си сериозни последици. Необходимо беше всичко да се огледа, всичко да се предвиди и да се уточни до най-малки подробности. От това зависеше успехът на нападението, но и бъдещето на обсадата.

И животът на стотици мъже.

Сред генералите на Ирдел Алвейн и Мидхелт имаха най-голям опит и тях ги слушаха най-много. Лорн не ги харесваше, но ги уважаваше и разбираше защо Ирдел ги беше избрал. Ералс обаче продължаваше да му прави лошо впечатление. Горделив, досаден, младият виконт единствено следваше или изпреварваше мнението на принца, като се правеше, че защитава собствените си позиции. Много пъти Лорн поглеждаше към Алан, за да види какво е неговото мнение за Ералс, разчитайки на старото им разбирателство, за да може Алан поне да му даде да разбере, че и той също се пита. Но Алан се беше направил, че нищо не забелязва, несъмнено твърде зает с уточняването на план, който — макар охотно да поверяваше изпълнението му на брат си — беше и винаги е бил негов.

* * *

Когато се стъмни, Ирдел нареди да им сервират студена вечеря и покани своя генерален щаб да се отпусне и да си почине за момент. За Лорн и Алан това най-сетне беше възможност да поговорят насаме в един ъгъл. Не бяха говорили за Меча на кралете с никого и Алан беше особено нетърпелив Лорн да му разкаже какво беше открил.

— Е? — попита той тихо.

— Гледай — каза Лорн.

Като застана така, че да попречи на недискретните погледи, Лорн отвори кесийката с оникса, която Леня му беше поверила.

— Какво е това? — попита Алан.

— Твърди се, че е камъкът, красял дръжката на Меча на кралете.

Алан отвори широко очи.

— И ти мислиш, че е вярно?

— Може би. Но това какво би доказало?

— Действително — съгласи се Алан след като помисли малко. — Но ако този оникс е автентичен, това вече не е малко. Трябва да бъде изследван от учените. И от маговете.

— При условие че умеят да си държат езиците зад зъбите. Ако този оникс е същият от Меча на кралете и това се разбере…

— Прав си. Дай ми го. Знам към кого да се обърна.

Лорн завърза кесийката и дискретно я даде на Алан. Но му се стори, че Ералс — който крадешком ги следеше — беше уловил жеста му.

— Да идем на въздух — предложи той.

Излязоха от голямата палатка на командването.

— Не ми харесва този тип — каза Лорн.

— Кой?

— Ералс.

Алан направи гримаса и смени темата или по-точно се върна на тази, която истински го интересуваше.

— Смяташ ли, че е възможно Меча на кралете да е бил намерен?

— Всъщност той никога не е бил наистина изгубен. Иргаард го е пазил и крил през всичките тези години.

— Хубав трофей. И как е попаднал в ръцете на бунтовниците?

— Загадка. Пратеничката им не пожела да ми каже.

— Защо?

— Друга загадка. За сметка на това обаче това, което пожела да ми каже, е цената, която искат. Двеста и петдесет хиляди лангри.

— Сребърни?

— Златни.

Алан не се сдържа и избухна в смях.

— Двеста и петд… И ти какво отговори?

— Нищо. Нямах сумата в себе си.

Алан се усмихна, после се обърна към Арканте, чиито укрепления в далечината бяха украсени с дълга гирлянда от блестящи факли. Нощта беше прохладна и спокойна, приятна. Голямата мъглявина беше много бледа и бавно увиваше милиарди звезди.

— Без съмнение искат много, като знаят, че ще получат по-малко — каза Алан замислено. — Това е играта на всички преговори. И в края на краищата, ако става дума наистина за Меча на кралете, дали това е много висока цена?

— Още повече че ако ние откажем, те биха могли да я предложат на други.

— Мислиш ли?

— А защо не?

Заедно обсъдиха всичко, което Лорн вече беше обмислил: възможността бунтовниците да се опитат да ги измамят, политическият и дипломатическият риск, който Върховното кралство поемаше, ако ги подкрепи против Иргаард, изключителният престиж, който ще спечели онзи, който издигнеше Меча на кралете. Можеше много да се спечели и много да се изгуби. Но несигурностите бяха прекалено многобройни и Алан не възнамеряваше да вземе решение, без да знае повече.

— Ще говоря с Естеверис — реши той. — Но в момента имаме друга, по-спешна работа.

Един слуга дойде да ги потърси.

— Рамото ти изглежда доста добре — каза Лорн, докато се връщаха към палатката.

— Много по-добре, да — отвърна Алан. — Като ново е.

Лорн не настоя повече, убеден, че Алан лъже.

* * *

Ирдел освободи генералите си малко преди полунощ, след като повтори и обобщи още веднъж с тях всеки етап от нападението.

— Вървете в лагерите си — каза той. — Опитайте се да поспите няколко часа. Може би имате да довършите някои неща, да напишете някои писма, да дадете последни наставления. Молете се, ако искате. Бъдете сигурни, че утре ще е един велик ден.

Когато голямата палатка на командването остана празна, Ирдел дълго стоя и гледа макета с втренчен, тревожен поглед, като се опитваше да намери отговори, които знаеше, че ще получи твърде късно. Знаеше, че тази нощ нямаше да може да заспи, но също така знаеше, че напразно се измъчва. Не можеше да направи нищо повече от това, което вече бе направил.

— Все още има време, принце.

Изненадан, Ирдел разбра, че не е сам. Лорн беше останал.

— Време за какво?

— Да се откажете от това нападение.

Принцът се изправи.

— Да се откажа? Но защо?

— Защото тази атака е рискована. Твърде рискована.

— Твърде?

— Може би.

— Не мисля, че е така, рицарю. Според мен това нападение има големи шансове да успее. Планът ни за атака е дързък, но е добър. Войските ни са добре обучени и добре командвани. А и ще имаме на наша страна ефекта на изненадата.

Лорн знаеше, че Ирдел не престава да си повтаря това, което току-що беше казал. За да се увери и успокои, принцът продължаваше да събира всички аргументи, способни да убедят разума му. Истински аргументи. Солидни. Но те не успяваха да заглушат предупрежденията, които интуицията му шепнеше.

— Вие се съмнявате — каза Лорн.

— Кой на мое място не би се съмнявал? Вие?

— Съмнявам се също като вас, принце. И също като вас мисля, че да се даде заповед за тази атака, означава да се поеме ненужен риск. Не си струва този риск и вие го знаете много добре.

Ирдел се напрегна.

— С какво право?

— С правото, че утре аз ще бъда там с моите войници и ще участвам в нападението над Змиите. И ако желанието ми е да умра и да видя как моите хора падат, имам правото да се уверя, че това няма да се случи, за да бъде задоволен нечий каприз.

— Каприз? Наистина ли мислите, че взех решение за това нападение от каприз? — попита Ирдел с глас, треперещ от гняв.

Лорн си даде сметка, че беше отишъл твърде далеч и съжали.

— Не — призна той. — Думата беше прекалено силна. Моля да приемете извиненията ми.

Ирдел въздъхна и се отпусна в едно кресло.

— Приемам ги — каза той. — И двамата сме уморени. Искате ли да сипете по малко вино и на двама ни?

Останките от вечерята още не бяха вдигнати. Лорн намери две достатъчно чисти чаши и малко вино на дъното на една бутилка.

— Благодаря — каза Ирдел, като взе чашата, която Лорн му подаде. — Седнете, рицарю.

Лорн седна и двамата се чукнаха.

— За победата? — предложи Ирдел.

— За победата.

Пиха, после за миг останаха мълчаливи.

— Смятате, че съм взел решение за това нападение, воден от погрешни подбуди, нали? — попита Ирдел.

Лорн го погледна, но не отговори.

— Разбира се — продължи Ирдел отчаяно. — Както всички останали… Няма ли поне един човек в цялото Върховно кралство, който да ми се довери малко от малко?

И наистина всички си бяха помислили едно и също, когато седмица по-рано кралицата беше известила за пристигането си. Официално ставаше дума просто за учтиво посещение, малка отбивка по пътя към Ансгорн, където кралицата и свитата й отиваха за сватбата на Алисия дьо Лоранс с херцог Ериан. Но кой ли можеше искрено да повярва в това? Всеки знаеше, че тя не е доволна от начина, по който принц Ирдел ръководи обсадата на Арканте. Че търпението й се беше изчерпало. Дали смяташе да използва властта си, за да ускори нещата? Дали идваше, за да подтикне Ирдел към по-решителни действия? Или пък имаше намерението да му отнеме командването?

Лорн погледна Ирдел в очите.

— Независимо дали атаката утре ще успее, или ще се провали — каза той, — всички ще кажат, че вие сте дали заповедта, за да се отличите и да разубедите кралицата в нейното неодобрение към вас.

— И няма да има никакво значение дали това ще бъде вярно, или не…

— На това ще повярват хората и то е единственото, което има значение.

Ирдел стана, за да си напълни чашата от бутилката, която Лорн беше оставил на масата.

— Знаете ли, най-горделивата част от мен трудно ще понесе кралицата да ми отнеме командването на тази обсада. Впрочем струва ми се, че не съм го заслужил… Но въпреки това ви моля да повярвате, че не поради тази причина утре ще дам заповед за нападение срещу Змиите. Не става дума за мен, рицарю.

Лорн го погледна въпросително.

— Става дума — продължи Ирдел — за хилядите животи, които ще бъдат пощадени или пожертвани в зависимост от обрата, който тази война приеме. Животи на войници на Върховното кралство или на аркантци. Ако утре превземем Змиите, ударът ще е тежък за самочувствието на аркантците. Най-накрая ще се почувстват уязвими. Най-накрая ще се почувстват застрашени зад укрепленията си. Да превземем Змиите не означава, че ще превземем Арканте, далеч не. Но това ще означава да докажем на аркантците, че поражението им е възможно, дори неизбежно.

— Те обаче няма да се предадат.

— Не, разбира се. Но може би ще приемат да подновят преговорите. Войната, която водим срещу Арканте, е несправедлива, рицарю. Убеден съм в това.

— Аз също.

— Бъдещите Хроники несъмнено ще кажат, че аркантците са били прави да се съпротивляват. Но това дали са прави, за тях нищо не променя. Те се заблуждават, като се надяват да победят. Във войната няма място за наставления. Ние сме по-многочислени, по-добре въоръжение и по-богати от тях. И никой няма да посмее да тръгне против нас, като им се притече на помощ. Арканте може само да изгуби тази война. Единственият въпрос е кога и с цената на колко мъртви… — Ирдел отпи глътка вино, което му се стори горчиво. — Ненавиждам войната — каза той с отвращение. — Ако приех командването на тази обсада, то е защото това беше мой дълг. Но и защото имах надеждата не да победим, а да вразумим Арканте.

Ирдел замълча и погледна Лорн, внезапно притеснен, че се е доверил повече, отколкото трябва.

— Не… не се заблуждавайте обаче. Ще стигна до края на тази война, ако това се окаже наложително. Въпреки всичко утре ще ни се удаде случай да подхраним духовете с победа, която може би ще пощади много животи.

Лорн се изправи.

— Ето за това бих искал да пия — каза той и вдигна чашата си.

Ирдел признателно се присъедини към жеста му.

— Благодаря, рицарю.

* * *

Тази сутрин мъглата беше много гъста.

Спускаше се откъм реката и обгръщаше Змиите, като потапяше изкопите им, протягаше ръце към голия, равен терен, стигащ до първите траншеи, в които се спускаше и изтъняваше.

На принц Ирдел му се искаше да види в това добро предзнаменование.

От високата дървена кула, откъдето той и генералният му щаб щяха да ръководят операциите, той наблюдаваше Змиите с далекоглед. Трите редута му приличаха на краищата на широко разтворен тризъбец, като Малките змии сякаш се отдалечаваха от Голямата, с която бяха свързани чрез дебели сводове, поддържащи назъбени от бойници мостчета. Два обходни пътя очертаваха дръжката на тризъбеца. Отбранявани с укрепени врати, те стигаха право от Голямата змия до Арканте и пресичаха по широк мост рова, който — наводнен от водите на Андор — обикаляше града. Навсякъде беше спокойно. По укрепленията патрулираха часови, нищо не подозиращи за това, което се подготвяше.

Ирдел насочи далекогледа към траншеите, в които бяха скрити войските. Те щяха да нападнат първи. Отначало откъм фланговете, атакувайки Малките змии. После в центъра, едновременно с мините, които щяха да отворят пробиви в главния редут. Генералите на Върховното кралство предвиждаха, че аркантците ще се впуснат да защитават Малките змии, преди да бъдат притиснати, когато избухнат мините и основната част от войската нападне Голямата змия. Тогава аркантците трябваше да се окажат принудени да се съсредоточат в Голямата змия, за да я защитават и щяха да се окажат нападнати на три фронта: откъм пробива и откъм вторичните редути, изоставени на нападателите.

А после?

После Ирдел смяташе да превземе Голямата змия, но не се надяваше на повече: в неговите очи тази победа щеше да е напълно достатъчна. От своя страна, Алан искаше да се продължи нападението чак до укрепленията на Арканте, да стъпят на тях и после да се изтеглят в добър ред. Най-вече заради славата. За да не настрои брат си срещу себе си, Ирдел не беше пренебрегнал тази възможност. Но се съмняваше, че ще разполага с необходимите налични сили в края на главната атака. Според него, ако кралските войски заемеха Голямата змия на обяд, трябваше да благодарят на Божествените. И ако аркантците не си я бяха върнали до вечерта, да се иска повече, значеше да се иска прекалено много.

— Време е — каза херцог Дьо Мидхелт. — Трябва да дадете сигнала.

Ирдел свали далекогледа и кимна.

* * *

Лорн чакаше в един окоп.

Беше заобиколен от своите черни гвардейци, с които щеше да участва в нападението срещу една от Малките змии. Подбрани измежду най-добрите, други двеста мъже бяха под неговите заповеди и чакаха в готовност. Всички мълчаха. Лицата на всички бяха изопнати и сериозни. Някои се молеха. Други просто чакаха със свит от страх стомах.

Най-накрая сигналът бе даден.

От наблюдателната кула беше изстрелян светлинен снаряд.

Лорн се обърна към Вард. Спогледаха се и извадиха шпагите.

— Напред — каза Лорн. — И нека Божествените да ни пазят.

Излезе пръв от окопа.

Ониксовите гвардейци го последваха сред звън на стоманени ризници и се втурнаха след него. Напредваха гъвкаво и бързо, приведени като крадци. Носеха стълби, въжета и куки. Пред тях се простираха стотина метра открито пространство, тук-там дребни храсти и откъслеци мъгла. Знаеха, че няма да прекосят и трийсет метра, преди часовите да обявят тревога. В същото време друга група напредваше също като тях към другата Малка змия. Дали щяха да забележат първо нея? Алан пък чакаше подходящия момент, за да атакува Голямата змия, начело на основната част от войската.

Изведнъж един часови изкрещя:

— Тревога!

— Атака! — изрева Лорн и вдигна своята скандка.

Черните гвардейци се затичаха, а около тях двеста войници изскачаха от окопите сред страхотен войнствен трясък.

— Атака! — повтаряше Лорн. — Атака!

Отекна камбана за тревога. Друга й отвърна. Трета откъм Голямата змия. Всички камбани на Арканте вече биеха, когато Ониксовата гвардия скочи в окопа на редута. Посрещнаха ги стрели от арбалети. Чуха се изстрели от пушки. Лорн не гледаше кой пада, кой е ранен. Заповяда да вдигнат стълбите и да мятат куките. Ефектът на изненадата престана да е в полза на нападателите. Сега вече аркантците се трупаха по бойниците. Дъжд от стрели се изсипа върху черните гвардейци. Избухнаха гранати. За щастие, войниците от втората вълна на атаката вече идваха. Не всички слязоха в окопа да помагат на ониксовите гвардейци. Някои клекнаха зад големите щитове, опрени на земята, и опряха арбалетите на рамо. Други завъртяха кожени прашки. Свистяха стрели и оловни куршуми, рикошираха о зъберите, поваляха трупове и ранени, като принуждаваха защитниците да отстъпят от парапета, докато първите стълби вече се удряха в стените.

Предпазван от малък щит, закачен на предната част на ръката му, Лорн се катереше към обходния път на укреплението.

* * *

От наблюдателната кула Ирдел видя как черните гвардейци се качиха на обходния път и започнаха ожесточена битка. После насочи далекогледа си към другата Малка змия и установи, че там войниците са в по-тежко положение, но все пак успяват да разбъркат противниците си. Тогава Ирдел насочи вниманието си към движенията на отрядите при Голямата змия.

Сега се решаваше всичко.

Щяха ли аркантците да се хванат в капана, като повярват, че атаката е насочена само към Малките змии? Изминаха няколко дълги, много дълги минути, преди да дойде отговорът. Най-накрая няколко отряда напуснаха Голямата змия, за да идат да защитават Малките.

— Да! — процеди Ирдел през зъби.

— Изтеглят войници от гарнизона на Голямата змия — установи граф Д’Алвейн. — Изобщо не си помислят, че можем да ги нападнем. Капанът сработи.

— Сега вече нашите трябва да удържат — каза Мидхелт.

Загрижен, Ирдел местеше далекогледа си от едната Малка змия към другата в очакване да настъпи точният момент, когато да даде заповед за основната атака.

— Наредете да дадат оръдейния изстрел — каза той.

* * *

Събудена внезапно, Исандра изтича на балкона веднага, щом чу камбаните да бият тревога. Като видя, че Змиите са нападнати, тя незабавно се върна вътре, облече се бързо и отказа да я срешат. Напускаше покоите си в момента, когато пристигна Великият градоначалник.

— Госпожо! Къде отивате?

— Не се ли сещате? — възрази Господарката на Арканте, без да спира.

Вол я познаваше достатъчно, за да знае, че е безполезно да я задържа. За щастие, беше дошъл с ескорт от конници, който да гарантира сигурността и на двама им.

— Госпожо, чакайте ме! Идвам с вас!

Когато пристигнаха на укрепленията, едната от Малките змии почти беше превзета. Но пък Голямата си оставаше незасегната.

— Трябва да изпратим подкрепления — извика Исандра.

— Имаме велики генерали и отлични капитани, госпожо. Оставете на тях да решават военните въпроси. Освен това дори Малките змии да паднат, знаете, че Голямата е непревземаема. А и вижте, войниците на Върховното кралство не смеят да я нападнат.

— Ако Лукас беше тук…

— Щеше да ви каже, че тук сте в опасност — прекъсна я Вол. — Сега ме последвайте, моля ви!

— Няма да си тръгна оттук.

— Господарке, животът ви е твърде ценен, за да ви позволя да го рискувате по този начин!

Оръдейни изстрели подчертаха думите му и първата вълна от снаряди се разби в укрепленията.

* * *

Лорн чу оръдието, отряза една глава и като се възползва от кратко затишие насред мелето, се обърна към обсадния лагер. Една по една всички оръдейни батареи стреляха и подлагаха Арканте на непрекъснат огън. Това означаваше, че атаката скоро щеше да започне. Ониксовата гвардия трябваше да удържи и да понесе възможно най-страшните удари, за да принуди аркантците да оголят защитата на Голямата змия.

— За Върховното кралство! — изрева Лорн и продължи да се бие. — За Върховното кралство!

* * *

Съгласно заповедите му, артилеристите стреляха по кулите и стените на Арканте. С далекогледа си Ирдел виждаше как снарядите прелитат високо и рушат покриви и стени, но стрелбата достигаше основно до парапетите.

Паника започваше да обзема аркантците.

Те не познаваха мощта на артилерията на Върховното кралство. Откриваха я твърде късно и след дълги седмици на неподвижност и тишина внезапната мощ на бомбардировката, която понасяха, им се струваше още по-голяма. От всички страни върху Арканте се сипеха снаряди. Дори корабите, които препречваха реката в горната и в долната част, стреляха страховито. Подпалиха се пожари. Части от укрепленията бяха изоставени от войниците, натоварени да ги пазят. Но най-вече непрестанната канонада не позволяваше на града да изпрати подкрепления към Змиите.

Целта на тази канонада беше двойна.

От една страна, да подлуди противника. Да го уплаши. Да го доведе до пълно объркване под този разрушителен, оглушителен потоп, с риск да изчерпа запасите от снаряди и барут. А от друга, да изолира Змиите. Да ги принуди да разчитат единствено на собствените си ресурси. Да направи така, че в един момент Арканте да се откаже от тях.

Аркантските оръдия започнаха да гърмят откъм укрепленията и да обстрелват позициите на Върховното кралство. Напрегнат, но търпелив, съсредоточен, Ирдел изчака да се увери, че е постигнал всяка една от поставените цели, преди — с една дума — да заповяда да запалят фитилите на мините и да атакуват Голямата змия.

— Сега.

* * *

Когато отекнаха трите сигнала с тръба, Алан изскочи от окопа начело на първата вълна на атаката. Увлечени от неговото присъствие, стотината войници, които предвождаше, изреваха и се втурнаха напред под огъня на аркантците, които продължаваха да отбраняват редута — защото не всички се бяха притекли на помощ на Малките змии. Картечниците зачаткаха и покосиха мнозина войници около Алан, но не спряха щурма на неговите хора. Зад тях други сто войници вече се приготвяха да излязат от окопите. И още двеста чакаха да ги последват.

Екзалтиран от ракията с кеш, която беше пил, за да не го боли толкова рамото, Алан не изпитваше страх. Не се боеше нито от куршумите и стрелите, които свистяха около него, нито от внушителния редут и стените му — твърде високи, за да бъдат превзети с щурм. Знаеше, че под него, докато тича, в тъмнината горят фитили, насочени към трите огромни заряда барут. И това не го плашеше. Не се съмняваше в победата си. Мините щяха да избухнат точно навреме и щяха да направят димящ пробив, в който той пръв щеше да се втурне. На негова страна беше силата на кръвта му, силата на съдбата му.

Този ден беше денят на неговия триумф.

Алан беше на десетина метра от редута, когато земята зад него изчезна, вдигната във въздуха от огромна експлозия.

* * *

— За Дракона-крал! — извика Ирдел.

Пред Голямата змия една мина току-що беше избухнала под първата вълна атакуващи и във въздуха се мятаха десетина тела, разкъсани на парчета.

— Но какво е т…?

Другите две мини избухнаха след това, разтърсвайки целия редут сред облак от прах, пръст и камъни, който скри всичко.

* * *

В разгара на боя Лорн помагаше на хората си да подготвят един таран, когато чу, че мините избухват и разбра, че нещо не беше наред. Първо едната. После другите две, при положение че трябваше да се взривят едновременно. А първата детонация беше прозвучала различно — по-слаба, по-приглушена от следващите. От нея земята се беше разтресла, сякаш идваше от много дълбоко.

Лорн трябваше да разбере какво се случва.

Начело с черните гвардейци войските на Върховното кралство бяха превзели укрепленията на редута. Сега вече се биеха в двора и се опитваха да разбият вратата на една голяма кула — всяка Змия имаше своя, — в която аркантците се бяха изтеглили. Трябваше и да се удържат подкрепленията, които идваха откъм Голямата змия по мостчето. Боят беше страшен. Навсякъде се биеха. На всяка стълба. Пред всяка врата. Под всеки свод. Понякога мъжете се убиваха с голи ръце в дивашки ръкопашен бой, като се търкаляха в кал, прогизнала от кръв. Трупове имаше навсякъде, а ранените, които не бяха довършени, пълзяха или агонизираха сред стенания. Снаряди свистяха над редута и в двете посоки. Шумът беше оглушителен. Ако не беше разтърсването на земята, Лорн несъмнено нямаше да се ослуша за избухването на мините.

— Някой да ме замести!

Пусна тарана и веднага бе заместен.

Отдалечи се от кулата, покатери се на оградата на един кладенец и прецени положението. Изходът от битката все още беше несигурен, но войските на Върховното кралство имаха превъзходство. Ако успееха да превземат кулата, щяха да овладеят мястото. Тогава щяха да могат да отблъснат войниците, които Голямата змия изпращаше, за да контраатакуват. Но Лорн знаеше, че е достатъчно нещо много малко и нещата можеха да се обърнат. Освен това, да се продължи щурма до Голямата змия имаше смисъл само ако тя бъдеше подложена на масираната атака на войските на Алан. Иначе Лорн трябваше да заздрави позициите си и да удържи редута възможно по-дълго, както се бяха разбрали в случай че Голямата змия — по една или друга причина — не паднеше.

Лорн видя Вард в мелето и му извика:

— Поведи атаката срещу кулата!

Вард кимна, после разцепи някаква глава на две.

Лорн се увери, че всичко е наред, обърна се и си проби път до укреплението. Искаше да стигне до края на стрелата, която малкия редут очертаваше тук, и оттам да види дали в защитата на Голямата змия се беше отворил пробив. Толкова неща можеха да се объркат с мините. Можеха да избухнат прекалено рано, прекалено късно или изобщо да не избухнат. Можеха да избухнат на неправилното място поради грешка в изчисленията. Ако бъдеха прекалено мощни, предизвикваха истински катастрофи. Ако пък бяха много слаби, оставяха непокътната или почти стената, която трябваше да разрушат…

Лорн трябваше да убие двама мъже и да избегне удар с копие, преди да стигне до стълбите. Изкачи стъпалата, като ги взимаше по четири, прекрачи няколко тела и стигна до обходния път, осеян с трупове, нападатели и защитници заедно, застинали в странни мъртвешки пози. Нещо го докосна по слепоочието. Лорн залегна да се прикрие, изчака няколко секунди, после рискува да се надигне и да погледне. Изстрелът беше от стрела, дошъл от върха на кулата, откъдето стрелци с арбалети и пушки обстрелваха войниците на Върховното кралство.

Лорн изруга.

Без съмнение представляваше доста примамлива цел — сам, на открито на пустия обходен път. Може би дори го бяха познали. А кой аркантец щеше да пропусне случая да убие капитана на Ониксовата гвардия?

Лорн се досети, че двама-трима арбалетчици чакаха само едно: да се покаже пак. Но и не можеше да остане скрит. Трябваше да разбере как протичаше атаката срещу Голямата змия, при това трябваше да го разбере бързо.

Няколко снаряда, изстреляни от войниците на Върховното кралство, прелетяха над редута с бръмчене и принудиха Лорн инстинктивно да се свие. Изстрелът беше нисък. Прекалено нисък. За малко не уцели. Снарядите минаха от едната и другата страна на кулата, като за малко не успяха да я ударят. Не можеха да достигнат Арканте и паднаха в рововете, като вдигнаха фонтани от вода.

Лорн си махна очилата за малко, колкото да може да изтрие от тях потта, примесена с мръсотия и кръв, която се стичаше в очите му. Колкото да може и да помисли. И да забележи малко по-нататък едно оръдие с дълга цев, насочена към небето.

Фитилът му беше непокътнат.

А по принцип фитилът се слагаше, след като оръжието е заредено. Следователно с малко късмет…

Лорн реши, че си струва да опита.

Скочи, прекоси тичешком няколкото метра, които го деляха от оръдието и залегна зад една стеничка. Две стрели прелетяха покрай него. Трета се вряза в ръката му.

— Мамка му! — извика той, като се претърколи, за да притисне рамото си.

Кървеше, но доколкото можеше да види, раната не беше дълбока. Можеше да си позволи да се тревожи за нея по-късно, а колкото до болката — и за нея щеше да се тревожи по-късно. Обаче вече и дума не можеше да става да се показва на открито, както беше направил. Лорн беше имал късмет веднъж и имаше достатъчно опит в битките, за да знае, че и това беше много.

Стеничката, която го пазеше, беше висока едва трийсетина палеца. Лорн трябваше да остане легнал, за да не го достигнат и веднага щом вдигна малко глава, една стрела рикошира в камъка.

— На прицел съм — измърмори Лорн.

Но поне беше под оръдието.

Легнал по гръб, той хвана чатала, на който беше опряно, с две ръце, с намерението да го смъкне оттам. Напразно. Не му достигаха сили и разбра, че в това положение и с ранено рамо няма да успее. Но ако чаталът като че ли не можеше да бъде помръднат, оръдието можеше. Лорн го извади от поставката му, когато за трети път го ритна с ботуша си и то падна върху корема му.

Дали беше заредено?

Лорн провери дали фитилът продължава да си е на мястото, после протегна ръка към мангалчето, в което войникът, отговарящ за оръдието, пазеше въглените, с които палеше фитилите. Съдът лежеше преобърнат на земята. Повечето въглени бяха угаснали и стъпкани. Но все пак вътре бяха останали още няколко.

Трябваше да протегне ръката си колкото можеше и да измъчи рамото си, но успя да обърне мангалчето към себе си. Потърси на дъното и извади с ръкавицата си едно въгленче, което започна да раздухва.

То почервеня.

Лорн си пое въздух, преди да запали фитила. После почака, легнал на гръб, с разтуптяно сърце, докато той изгори почти напълно.

— Едно… две… три — отброи той на себе си.

Като се изправи изведнъж, опря тежкото оръдие на стеничката и има време колкото да го насочи към горната част на кулата, преди снарядът да излети.

Взривът беше страшен. Оглушителен. Повдигна цевта на оръдието и откатът го изтръгна от ръцете му, като за малко не го уби. Оръдието беше заредено за непрекъсната стрелба. Снарядите свистяха. Онези, които не уцелиха зъберите на кулата, направиха погром сред арбалетчиците и аркебузците. Четирима мъже паднаха убити. Единият от тях — с окървавено лице — падна надолу с крясък.

Настана страховит трясък, когато вратата на кулата поддаде под ударите на тарана. Лорн се надигна с все още заглъхнали уши и видя своите хора, които начело с Вард влизаха в кулата. Отдалечи се от двора, като вървеше все по-уверено и бързо.

Когато стигна в края на обходния път, димът и прахта се слягаха пред Голямата змия.

* * *

Алан се изправи, покрит с пръст, зашеметен, по лицето му се стичаше кръв. Трябваше му малко време, за да разбере, олюлявайки се, какво се бе случило. После видя дупката в земята, проснатите тела, войниците, които също като него трудно се съвземаха. Една мина беше избухнала, като направо беше разбила устрема на първата вълна на атаката, която той командваше.

А другите мини?

Някой му говореше. Беше един от офицерите му, който му помагаше да остане прав и от страх за живота му искаше да го върне в лагера. Разтревожени, разколебани, неколцина войници стояха край него. Все още не на себе си, Алан отблъсна офицера и отстрани войниците, за да погледне Голямата змия, въпреки виенето на свят, от което му се струваше, че се олюлява.

В стената имаше пробив.

Това не беше зеещата рана, на която се надяваха командирите на Върховното кралство, но две-три мини бяха изпълнили предназначението си. Голямата змия можеше да бъде превзета с щурм.

— Мечът ми — каза Алан.

— Трябва да се изтеглим, монсеньор.

— Мечът ми! Беше в ръката ми! Намерете меча ми!

Офицерът понечи да го хване за ръката, но Алан се отскубна с едно движение на рамото.

— Мечът ми!

— Ето го, монсеньор.

Алан взе меча, който един войник му подаваше. Неговият или нечий друг — не му пукаше.

— Монсеньор — настоя офицерът, като нервно дебнеше движенията при парапета на редута. — Монсеньор, трябва да се изтеглим. Аркантците няма да закъснеят да…

Но Алан не го слушаше.

Застанал здраво на крака, той се извърна към командната кула в далечината и сигурен, че са го видели, размаха сабята си, която отрази слънчевите лъчи. Тогава направи три широки кръга във въздуха, преди да насочи меча си към Голямата змия.

И повтори тези движения веднъж, два пъти, три пъти…

* * *

— В името на Божествените, Алан. Ти си луд — прошепна Ирдел.

Но въпреки това даде заповедта, която брат му чакаше:

— Бързо! Втората и третата вълна да нападат!

* * *

Битката при пробива беше ужасяваща.

Водени от Алан, войниците на Върховното кралство на два пъти бяха отблъснати, но накрая успяха да влязат. Боевете продължиха на двора, по укрепленията, превзети с щурм по стълбите и през вратите на вътрешната кула — масивна кула, в която се намираха гарнизонът, арсеналът, погребът и достатъчно храна, за да се удържи една обсада. Съпротивата на аркантците беше ожесточена и отчаяна. Биеха се смело и не отстъпваха нищо, без това да струва много на Върховното кралство. Върнати обратно след избухването на мините, войските, тръгнали да защитават Малките змии, за момент наклониха везните в полза на аркантците. Но това не продължи дълго. Скоро аркантците трябваше да се бият на още два фронта, когато войските, които бяха превзели второстепенните редути, нападнаха основния през мостовете.

Ранен на няколко места, Алан не чувстваше ни болката, ни умората, благодарение на кеша, но и благодарение на опиянението от битката. Беше неудържим и не му пукаше за рисковете. Примерът му, успехите му удесеториха силите и смелостта на хората му. Ако не беше той, войските на Върховното кралство щяха да отстъпят пред Голямата змия. Без него нямаше да нападат три пъти, преди да влязат през пробива, прескачайки развалини, трупове и агонизиращи ранени. И сега бяха на път да превземат Голямата змия — главното укрепление в защитата на Арканте.

Екзалтиран, Алан беше убеден, че победата е близо.

Напразно.

* * *

С цената на ожесточена битка срещу притиснатите аркантци Лорн и Ониксовата гвардия поеха контрола над моста между редута, на който се намираха, и Голямата змия. Когато стъпиха на нейните укрепления, дворът представляваше бойно поле, сред което Алан размахваше меча с едната си ръка, а с другата вееше знамето на Върховното кралство. Приветстваше войниците си насред боя и се излагаше на нечувани опасности.

Лорн прецени положението и помръкна.

Битката не беше изгубена, но вече не можеше и да бъде спечелена. Пробивът беше твърде тесен, войниците на Върховното кралство не бяха успели да нахлуят масирано вътре. Завладяването на редута беше героично, но съмнително. Като хора. Но и като време, което беше позволило на аркантците да организират съпротивата в главната кула.

— Гледай — каза Вард.

Лорн се обърна към втория мост, на който техните войници, които бяха превзели другата Малка змия, още се биеха. Така че от онази страна не можеха да се надяват на кой знае какво. Що се отнася до Лорн, с него вече имаше само петнадесетина черни гвардейци и двайсетина обикновени войници. Трябваше да остави неколцина здрави мъже назад, за да удържат превзетия редут, да пазят затворниците и да се погрижат за ранените от двата лагера. Останалите бяха или мъртви, или неспособни да се бият.

За щастие, аркантците не можеха да получат помощ откъм града, защото мостът, който свързваше Голямата змия с Арканте, вече беше само развалини и продължаваше да бъде обстрелван. И все пак мястото далеч не беше готово да падне. Солидна и добре защитавана, главната кула на редута беше дори непревземаема. Алан се биеше напразно. Само се излагаше на риска да бъде заловен или убит и ненужно жертваше човешки животи, а през това време неговият тръбач призоваваше подкрепления, които не идваха.

И никога нямаше да дойдат — разбра Лорн.

— Голямата змия няма да падне днес — каза той. — Нито утре. И Ирдел го е разбрал.

* * *

Исандра Аркантска следеше боевете от балкона на една висока кула. Виждаше само пушеците и движенията, но чуваше ужасните шумове сред разменените оръдейни изстрели. Нищо от това, което ставаше и се решаваше в този момент, не зависеше от нея. Тя нямаше никаква военна власт. Но тази война и тези страдания, тези разрушения и тези мъртви бяха последица от нейната политика. Вината за всеки загинал беше нейна и трябваше да понесе тежестта за неизброими траури.

Трима офицери в бойни ризници се явиха и коленичиха на земята със свалени шлемове и меч на кръста.

— Господарке — каза единият от тях, — генерал Белдорн ви докладва със съжаление, че Малките змии бяха превзети от врага.

— А Голямата?

— Нашите войски все още я удържат въпреки пробива, направен в крепостната й стена. Но войниците на Върховното кралство са там и ние не знаем колко хора защитават кулата.

— Какво очаквате от мен, офицер?

— Малките змии вече представляват опасност за Арканте и за Голямата змия. Освен това трябва да докажем нашата решимост пред врага, преди той да изпрати още подкрепления. Само това може да спаси Голямата змия и тези, които я защитават.

— Какво искате да ми кажете?

— Генерал Белдорн възнамерява да насочи нашите оръдия срещу Малките змии, за да ги разруши и да принуди вражеските сили да ги напуснат.

Объркана, Исандра впери поглед в офицера.

— Защо ми съобщава това свое намерение? Аз нямам право да… — тя разбра и пребледня. — Има още наши хора на Малките змии, нали?

— Да, господарке. Затворници. Ранени. Неколцина, които се крият, може би.

Господарката на Арканте се обърна към укрепленията на своя град и по-нататък, към атакуваната Голяма змия.

— Ейрал да ни е на помощ — прошепна тя.

* * *

Ирдел заповяда да свирят отбой, когато видя, че аркантците започнаха да обстрелват Малките змии, докато все още техни войници се намираха там. В този момент Лорн и неговите хора си пробиваха път към Алан, който продължаваше да атакува кулата на Голямата змия. Аркантците около него се биеха за всяка педя, за да я защитят. Онези, които се бяха затворили в нея, стреляха с арбалети и аркебузи от бойниците или от зъберите. Войниците се биеха и се блъскаха във всеобщото меле. А калта, която тъпчеха, беше пропита от кръв, лъщеше от вътрешности, осеяна с осакатени тела, изпочупени оръжия, сцепени щитове. Удряйки наляво и надясно, Лорн успя да стигне до Алан и докато черните гвардейци образуваха защитен кръг около тях, той извика в шумотевицата:

— Алан!

— Лорн! Ето те най-сетне!

— Трябва да се изтеглим! Ела! Ние ще те ескортираме!

— Да се изтеглим? Никога!

Алан се обърна, за да каже на тръбача си да свири за още подкрепления, но видя, че мъжът лежи мъртъв, напряко на друг труп, със стрела в окото. Вдигна тръбата и се изправи, но Лорн го сграбчи за ръката.

— Алан! Всичко свърши! Ела!

Но той се освободи с рязко дръпване.

— Не! Можем да победим!

— Тръбят за отстъпление, Алан!

— Не! — изрева Алан.

Наду тръбата и даде два къси и един дълъг сигнал. Сред войниците на Върховното кралство, които се биеха на редута, настъпи объркване. Тръбите на генералния щаб свиреха отстъпление, а тук, на място, викаха подкрепления и атаката продължаваше.

Ядосан, Лорн изтръгна рога от ръцете на Алан, което вбеси принца:

— Предател! — изкрещя той. — Предател!

— Алан, ти си полудял! Чуй, Алан! Чуй! Ще погубиш всички ни!

И изведнъж Алан сякаш най-сетне чу тръбите. Успокои се, смути се. Като че изплува от лош сън.

— Но…

— Заповядай отстъпление!

— Но кулата… — Все още можем…

Лорн хвана главата на Алан с ръцете си, облечени в ръкавици, и го погледна право в очите.

— Свърши — каза той. — Голямата змия няма да падне. Не и днес. Разбираш ли? Всич-ко-свър-ши.

Алан кимна с блуждаещ поглед.

Лорн подаде рога на Йерас и му каза:

— Свири отстъпление.

После, като се обърна към Кай:

— Ескортирайте принца. Не спирайте, преди да сте стигнали нашите линии и не се връщайте под никакъв претекст, разбрано? Отлично.

И като се обърна към другите ониксови гвардейци, докато Кай отвеждаше зашеметения Алан:

— Вие, след мен. Трябва да покрием изтеглянето на нашите войници.

Аркантците нададоха весели, победни викове, когато видяха, че войниците на Върховното кралство се оттеглят. И макар изтощени и ранени, те контраатакуваха, противно на това, което налагаше предпазливостта. Защото не им беше достатъчно, че враговете напускат Голямата змия. Искаха да ги прогонят оттам.

Тъй като Малките змии продължаваха да бъдат обстрелвани, и дума не можеше да става да минат по мостовете. Следователно пробивът беше единственият изход и този път на войниците на Върховното кралство им се стори още по-тесен. Върху развалините настана блъскане. Отстъплението се превърна в безредие, в спасяване кой както може.

Единствено Ониксовата гвардия отстъпваше в ред.

Подпомагани от неколцина войници, черните гвардейци образуваха солидна преграда срещу отпора на аркантците. Биеха се за всяка педя, отстъпваха само по заповед, докато останалите войници на Върховното кралство бягаха, удряни в гръб от куршуми и стрели, изстрелвани от върха на кулата. Ониксовите гвардейци последни излязоха през пробива и Лорн — покрит с кръв, примесена с неговата — беше последен от тях.

После трябваше да тичат към линиите на Върховното кралство, докато аркантците си връщаха притежанието над укрепленията на редута и продължаваха да изпращат ята от стрели откъм пробива. Тогава артилерията на Върховното кралство започна да обстрелва парапета. Разпиля арбалетчиците и аркебузците, които в противен случай щяха да направят истински погром. Няколко изстрела прелетяха покрай ушите на черните гвардейци, докато те изчерпваха последните си сили в отчаяно бягство…

… и най-накрая скочиха в един окоп.

* * *

С пламнали дробове и бучащи слепоочия, седнал на дъното на окопа, Лорн трудно си поемаше въздух. Но въпреки всичко стана и като се опря на стената, започна да преглежда своите войски. Също като него, ониксовите гвардейци бяха паднали от изтощение на земята. Идваха постепенно на себе си — с дрезгаво дишане и болки в мускулите, учудени, че все още са живи.

Оръдията на Върховното кралство замлъкнаха, после и оръдията на Арканте. Настъпи тишина — огромна и смазваща. Беше като тишината в катедрала, която никой не смее да смути. Черните гвардейци се ръкуваха, прегръщаха. Без да кажат и дума, те се поздравяваха и си благодаряха, сключваха тайни съюзи след като един другиму бяха спасявали живота или воювали рамо до рамо.

Лорн разбра, че присъстваше на истинското раждане на Ониксовата гвардия. Той и неговите хора се бяха били и страдали под едно и също знаме и сега вече можеха да почетат своите мъртви. Верността на истинските войници не се кове в чуждата кръв, която проливат, а в тази, която проливат заедно.

* * *

Когато се върна в генералния щаб на Ониксовата гвардия, Лорн намери бъчва с дъждовна вода, с която се освежи и си изми лицето. Изправи се и се бършеше, когато видя Кай, който се приближаваше към него.

Сам.

— Принцът невредим ли е? — попита Лорн, като отново си сложи очилата.

— Остави се да го отведем до палатката му, без да създава трудности. Но изглеждаше като пиян човек, когото водиш… Поверих го на грижите на стария му слуга.

Лорн въздъхна.

— Отлично.

— Изглеждаше така, сякаш не беше на себе си — добави Кай след кратко колебание.

Лорн и Вард се спогледаха.

— Да — каза Лорн. — Не беше на себе си.

Знаеше, че Алан беше под влиянието на кеша.

Вард беше разбрал, а колцина ли още също бяха разбрали? Можеха само да се надяват на бойното поле необичайната екзалтация на принца да е била възприета от повечето присъстващи като войнствена страст. Иначе слуховете нямаше да закъснеят да плъзнат. Лорн беше убеден в това, но беше твърде уморен, за да се тревожи точно сега.

А и твърде зает.

— Капитане?

Лорн се обърна към Логан, който беше ранен в челото и главата му беше превързана с някаква импровизирана превръзка. Както всички, и той изглеждаше изтощен, потънал в кал, кръв и пот.

— Състоянието на Зикс внезапно се влоши. Незабавно трябва да го прегледа лекар.

— Поемам грижата да повикам някого — каза Лорн.

* * *

Вечерта Вард отиде при Лорн, който, седнал в един ъгъл на масата, се насилваше да яде, апетитът му се беше изпарил от умората и от ужасния преглед, който беше направил за трети път вече. Черните гвардейци наброяваха едва дванайсет боеспособни мъже, което обаче не значеше, че бяха невредими. Останалите бяха или мъртви, или ранени твърде тежко, за да могат да се бият. А имаше и четирима изчезнали, които, останали в Малката змия, бяха изненадани от бомбардировката на аркантците.

Вард седна и извъртя към себе си списъка със загубите, дадени от Ониксовата гвардия.

— Сюргал сигурно няма да изкара нощта — каза той.

— Далрис също.

— Не е сигурно. Той е як.

Лорн въздъхна.

— Дано да е така.

— Ще ни трябва лекар. Опитен лекар.

— Това е добра идея.

— В лагера не липсват лекари, които предлагат услугите си срещу заплащане. Някои са компетентни. Бихме могли да изберем сред най-добрите.

— Би ли могъл да поемеш да подбереш неколцина кандидати, които ще приема?

— Готово.

— Ако трябва, ще поискам съвет от лекаря на Алан.

Понеже на масата беше само чашата на Лорн, Вард отпи направо от шишето. След което каза:

— Като стана въпрос за принца, ти знаеш ли?

— Какво да знам?

Тогава Вард обясни, че в момента в целия обсаден лагер се говори само за едно: жестоката разпра, изправила един срещу друг Алан и Ирдел.

— Изглежда — каза Вард, — че Алан не се е задържал дълго в палатката си и е тръгнал при Ирдел. Разправят, че Алан бил полудял от бяс и тонът бързо се повишил.

Алан упрекнал своя полубрат за прекалената му предпазливост и дори май го обвинил в подлост. Ако бил имал необходимата смелост, ако бил пратил подкрепления, Голямата змия щяла да бъде превзета. От своя страна Ирдел обвинил Алан, че е луда глава, безотговорен човек, изложил живота си на опасност и пожертвал живота на мнозина в името на невъзможна победа. Според някои принцовете стигнали дотам да се вкопчат един в друг и трябвало да ги разтървават — нещо, в което Лорн много се съмняваше. Според други най-лошото между двамата братя било избягнато, но нито единият, нито другият не можел да върне назад реченото и скъсването помежду им било налице.

— Видели Алан да си тръгва като ураган — каза Вард. — По-бесен от когато и да било. Дори ударил плесница на един слуга, който се изпречил на пътя му. Оттогава не е излизал от палатката си.

Изгубил надежда, Лорн се изправи и се протегна.

Несъмнено от него се очакваше да побърза да оправи нещата. Несъмнено това беше негов дълг като Пръв рицар. Или като приятел.

Но той не направи нищо и отиде да си легне с натежали от умора крака.

* * *

Тази нощ една сянка се сля със сенките в лагера на Ониксовата гвардия. Ходеше от една до друга и потъваше в тях, тиха и невидима. По-тъмна и по-плътна от тъмнината, тя се плъзгаше по издаденостите, лягаше на земята и изчезваше. Понякога, когато докосваше някоя стена, очертаваше силуета на мъж, движещ се с безшумни стъпки. Но появата беше твърде неуловима, за да привлече вниманието. Привличаше погледа винаги прекалено късно и оставяше само някакво странно усещане, безпокойство, което изглеждаше безпочвено и което разумът бързаше да прогони. И докато този, който я беше видял, сдържаше някакво неясно потръпване, тя вече се бе отдалечила.

Тази жива сянка принадлежеше на Тъмнината.

Никой не я видя как прекоси лагера, нито как мина през вратата, която трябваше да я отведе в стаята на Лорн. Тогава трябваше просто да се прилепи от сенките в коридора до тези, които обкръжаваха леглото, едва доловимо потрепнали от трептящото пламъче на една свещ.

Тук сянката покри стената и роди този, който излезе от нея сякаш минаваше през завеса от плътни сенки. Мъжът се появи бавно. На главата му имаше качулка, носеше маска от обработена кожа, чиито орнаменти оживяваха от хипнотични и хармонични движения.

Казваше се Теас.

Принадлежеше към Синовете на Освехир и идваше да уреди стар дълг. В юмрука си стискаше кама. Безшумно се приближи до леглото и се наведе над спящия Лорн.

Един удар.

Един бърз и точен удар щеше да му е достатъчен, за да заколи жертвата си. Но първо трябваше да сложи ръка на устата на Лорн, за да задуши стенанията, които той неминуемо щеше да издаде. После всичко щеше да стане много бързо. Лорн бързо щеше да се изтощи. Движенията на крайниците му щяха да отслабнат. Щеше да се превърне в труп и най-сетне честта на Синовете на Освехир щеше да бъде спасена.

Никой не можеше да им се изплъзне.

Никога.

Готов да нанесе удара, Теас протегна ръка към Лорн, който спеше по гръб. Почувства спокойния дъх на жертвата си върху отворената си длан, после я видя как внезапно широко отвори очи и нема̀ време да реагира.

Без да разбере как, Теас се озова приклещен към стената. Ударът беше свиреп. Главата му се блъсна в камъка, от което той се обърка още повече. Жестока хватка го задушаваше. Очите на Лорн бяха станали черни като стъкло и той повдигаше мъжа за гърлото с дясната си ръка. С лявата държеше китката на убиеца и стискаше, стискаше, докато онзи пусна камата.

Стисна още по-силно.

Теас чу как костта на китката му изпука. Искаше да изреве, но можа да издаде само някакво гъргорене.

— Ние те познаваме — каза Лорн.

Теас разбираше много късно с кого и с какво си имаше работа. Той никога не беше повярвал, че Лорн е бил спасен от онова момиче, онази Нае. Сега вече знаеше.

— Ти ни накара да страдаме. Ти ме прободе в хълбока с меч. Три пъти.

Без да иска, Теас кимна в знак на потвърждение.

Задушаваше се, очите му бяха пълни със сълзи, приковани от погледа на Лорн, защото този поглед — непроницаем — беше поглед на Тъмнината.

— Ти ни закова ръцете за една пейка. Положи целувка върху устните ни. После ни изостави в стихията на пожара. Искаше да ни накараш да страдаме. И ние страдахме.

Лорн пусна Теас точно преди той да се задуши. Убиецът се строполи и със здравата си ръка побърза да махне маската си, за да си поеме въздух — дълбоко и мъчително. Искаше да призове Тъмнината и да избяга, но една сила, много по-голяма от неговата му се противопостави.

С непроницаемо лице Лорн вдигна камата и я разгледа много внимателно. После сграбчи Теас за яката със свободната си ръка и го вдигна.

— Кой искаше смъртта ни? — попита той, като държеше убиеца с гръб опрян в стената.

— Ако… ако говоря, ще ме оставиш ли жив?

Теас беше изгубил цялата си гордост и високомерие. Беше само един разрушен от Тъмнината човек, ранен, уплашен и умоляващ.

— Да — отвърна Лорн.

— Беше кралицата.

Лорн кимна, сякаш да благодари.

После заби камата в окото на Теас и закова главата му за стената.

* * *

Когато, привлечени от силния вик, който убиецът на Тъмнината беше надал, докато умираше, Вард и неколцина други разбиха вратата, Лорн лежеше на пода. Опрян на лакти, той не помнеше нищо и гледаше с невярващ поглед кожената маска, която висеше на една кама, забита в стената.

— Лорн! — извика Вард. — Добре ли си?

— Аз… Като че ли…

— Но какво се случи?

Объркан, Лорн се извърна към Вард, който се беше навел над него и му помагаше да стане.

— Не зная — каза той. — Представа си нямам.

Но истината беше, че той разбираше, че неговият Дух от Тъмнина се беше събудил и със сигурност му беше спасил живота…