Пиер Певел
Наследникът (25)

Лятото на 1548 година
Цитаделата

Ориал беше великолепната, славна столица на Върховното кралство. Но Цитаделата беше неговото сърце, което сега умираше. Там обаче все още се решаваше съдбата му.

Хроники (Книга за Цитаделата)

Тази сутрин Сибелиус се събуди в Цитаделата и му беше трудно да повярва къде се намира. Беше пристигнал предишния ден след дълго пътуване, когато вече беше съвсем тъмно и крепостта представляваше само тишина и сенки. Бяха го отвели в стаята, отредена за него, и го бяха оставили там. Чакаше го студена вечеря.

Известието, с което го призоваваха, беше пристигнало преди две седмици, донесено от кралски вестител. Главният архивар веднага бе познал печата на Върховния крал и с леко разтреперана ръка разчупи печата от черен восък. Още на следния ден бе поел на път, ескортиран от конници от кралската гвардия — Сивата гвардия. Настоятелно бе помолен да изостави цялата си текуща работа, тъй като компетентността му бе поискана за задача от най-голяма важност. Само толкова знаеше и нищо не беше разбрал от ескорта си по време на пътуването от Ориал до Закрилящите планини.

Възхитен, Сибелиус гледаше през прозореца си.

Цитаделата!

Тя беше едновременно истинска и легендарна. Да, страховита. Всяваща отчаяние. Но някои от най-славните страници в Хрониките на Върховното кралство бяха написани тук и понякога с кръв. Първият Върховен крал беше построил тези стени, върху които след това се беше съпротивлявал срещу армиите на сянката и забравата. По време на последната Война на мрака, след саможертвата на Дракона-крал, именно оттук човечеството беше завладяло Имелор. И пак оттук Ерклант I, крал на Лангър, беше започнал изграждането на Върховното кралство. За главния архивар, както и за всички поданици на Върховното кралство, Цитаделата беше свещена.

И ето, че се намираше тук, без дори да знае защо.

Един слуга му поднесе закуската и си тръгна с останките от вечерята му на един поднос. Сибелиус се нахрани, после зачака да дойдат да го потърсят или поне да му кажат какво трябва да прави.

Стана обяд.

— Знаете ли какво се очаква от мен? — попита Сибелиус слугата, който мълчаливо му беше донесъл обяда.

— Извинете, месир?

— Нищо не ми казаха. Свободен ли съм да изляза и да се поразходя?

— Предполагам. Желаете ли да ви налея вино или вода?

— Вино — отвърна разсеяно Сибелиус, като се обърна към прозореца.

Не се докосна до яденето и излезе преди слугата да се върне с виното. Беше настанен в кулата на голяма сграда, ограждаща двор и градина. Не знаеше в кой точно квартал беше, но дворецът, вдълбан в скалата, беше наблизо. Всичко наоколо му се струваше съвсем пусто, макар да не посмя да отвори всички врати. Срещна няколко слуги по коридорите. Видя отдалеч войници върху стената, обграждаща квартала. И накрая забеляза четирима-петима души, които също като него, изглежда, предпазливо се разхождаха. Разменяха погледи, понякога се поздравяваха с кимване на глава, но не разговаряха.

Сибелиус се върна в стаята си заинтригуван.

Значи не беше единственият странник в Цитаделата, а и другите като че ли не бяха облагодетелствани с повече обяснения от него самия. Дали и те бяха повикани от Върховния крал? Кои ли можеше да са? И какво беше общото помежду им?

* * *

Късно вечерта прислужник в кралска ливрея дойде да вземе Сибелиус и го отведе в една зала, чиято двойна врата бе пазена от сиви гвардейци.

Беше огромна зала, в която главният архивар влезе не без вълнение. Осветяваха я факли. Беше много висока и облицована с книги, подредени в галерии на три етажа. В средата се намираше дълга маса, около която чакаха единайсет седнали мъже. Сибелиус беше видял неколцина от тях следобеда. Колкото до другите, предположи, че са предпочели да си останат по стаите.

Сибелиус седна в креслото, което прислужникът ненужно му посочи, тъй като беше последното, което още стоеше свободно. После прислужникът излезе и вратите бяха затворени.

И заключени.

Настана гробна тишина под тавана, който се губеше високо в тъмното. Най-малкият шум, най-слабото прокашляне отекваха като в църква.

Никой не посмя да заговори.

Около масата бяха дванайсет мъже, всичките на възраст между петдесет и седемдесет години, несъмнено всичките призовани поради един и същ мотив и всичките облечени като учени или като хора на закона. Дори май имаше и един маг сред тях, помисли си Сибелиус. След като разпозна лицата на един съдия, който беше заседавал в кралския Върховен съд, и на един известен астроном, той започна да се досеща за какво става въпрос, когато сред рафтовете с книги се отвори една врата.

Облечен в черно, с мрачно лице, влезе един свещеник от Църквата на Дракона-крал и седна в края на масата.