Пиер Певел
Наследникът (36)

Зимата на 1548 година
Горните долини (планините Галаар)

Големите съдби се осъществяват в самота и съмнение. Но никоя съдба не изглеждаше по-велика от съдбата на Рицаря с меча.

Хроники (Книга за Рицаря с меча)

Слънцето залязваше. Тъмнината вече бе обгърнала долините. Мракът очертаваше в черно хребетите и върховете на фона на пламналото небе.

Клекнал в сянката на една скална издатина, Лорн гледаше крепостта Телиг. Беше сам и мечът на хълбока му не му беше познат, но той по никакъв начин не искаше да допусне скандския меч, който му беше подарък от майка му, да попадне във вражески ръце. На гърба му висеше друг меч, дръжката му се подаваше над дясното му рамо. И той му беше чужд. На всичкото отгоре беше счупен и дръжката му бе изгубила оникса, който някога я е красял.

Меча на кралете.

Беше принадлежал на първия от Върховните крале. Той го беше размахвал, за да води човешките армии към победа против ордите на Драконите на мрака и забравата. После — за да победи и покори Дракона на разрушението. А накрая — за да разшири границите на Лангър и да основе Върховното кралство. Този меч, потопен в драконова кръв, беше свещена реликва.

Легенда.

Телиг изглеждаше странно спокоен под снега.

Лорн го разглеждаше внимателно и сравняваше това, което виждаше, с подробните описания, които Дол Валер му бе дал за мястото. Огромна главна кула, а до нея кула за излитане. Различни постройки. Две крепостни стени с бойници и седем защитни кули. Укрепена порта с решетка и подвижен мост. Няколко прозорчета, пазени от решетки. Бойници във формата на кръст пробиваха дебелите, тъмни стени. Тук-там под снега се подаваха сиви керемиди.

Лорн добре познаваше тази архитектура.

Още една крепост, построена по времето на Мрака. Като Ангборн и като Далрот. Сякаш съдбата му беше свързана с места, белязани от Тъмнината…

Скоро черните знамена на Иргаард щяха да заплющят в тъмнината. Решетката беше спусната и по обходните пътища вече светеха факли. На върха на кулата за излитане запалиха големи мангали.

Лорн трябваше да действа бързо.

За да стигне дотук, му се бе наложило да мине по обиколни пътеки, да избягва часовите, често трябваше да се крие. Беше оставил коня си на един час път от крепостта, после продължи на прибежки. Всичко вървеше добре, докато не забеляза иргаардските змейници в небето. Беше изругал, принуден да изчака, докато се отдалечат — поради това беше изгубил време.

А сега вече се стъмваше.

Лорн тръгна по пътеката, която Дол му бе описал. Вървя по нея, докато стигна до купчина разпръснати скали в дъното на тясна гърловина. И все така благодарение на указанията на Дол, се промъкна под заснежените скали. Няколко метра по-нататък намери входа на подземен проход. Решетката, която трябваше да го препречва, беше широко отворена. Веригите й висяха, сковани от леда. Лорн си помисли, че последните бунтовници, които бяха избягали от крепостта оттук, несъмнено не бяха сметнали за необходимо да затварят след себе си. Освен ако страхът и паниката не им бяха попречили. Каквото и да се бе случило, тази отворена решетка беше добър знак. Защото ако иргаардците бяха научили за съществуването на този таен проход, щяха да са го затворили.

Или да го пазят.

Страхувайки се от капан, Лорн изчака, целия в слух и напрежение и с меч в ръка. После мина през решетката, почака още малко без да мърда и накрая запали факлата, която беше донесъл. Пламъкът и топлината й му подействаха добре. Тук не беше толкова студено както навън, но дъхът на Лорн се издигаше на кълба, които бързо се разсейваха.

Лорн вдигна факлата, присви очи и видя пред себе си скалистия проход, потънал в мрак.

Тръгна по него.

* * *

В крепостта, заобиколен от капитаните си, Лаедрас изучаваше на светлината на големи свещници картата на Горните долини, която неговите разузнавачи постепенно създаваха, колкото повече опознаваха местността. Областта представляваше лабиринт от високопланински долини, проходи, гърловини и долчинки, някои от които сигурно никога не бяха проучвани от човек. Беше идеалното убежище за бунтовниците, които принцът-дракон преследваше, но сега вече дните им бяха преброени. Примката се затягаше около тях.

Наведени над картата, капитаните размишляваха на глас и открито говореха за стратегията, която трябваше да приложат през следващите дни. Трябваше ли да започнат проучването на тази долина веднага щом това станеше възможно или да го отложат за по-късно? Трябваше ли да наблюдават онзи проход? Двама от капитаните бяха дракове — единият с черни люспи, а другият с кървавочервени. Другите трима бяха човеци. Всички носеха мечове на кръста и еднакви, фино изработени ризници в черно и червено. Някои държаха шлемовете си под мишница. Бяха на война, така че бяха готови във всеки един момент да вдигнат лагера и да се бият. В крепостта беше въведено положение на постоянна бойна готовност.

— Тишина! — внезапно заповяда Лаедрас.

Изненадани, капитаните млъкнаха.

Принцът-дракон се беше изправил. Стоеше неподвижен, с поглед вперен някъде далеч, сякаш се съсредоточаваше върху неочаквано възникнал проблем.

— Убиецът на Дракони — рече той.

Така наричаха в Иргаард Меча на кралете. Във Върховното кралство той беше свещен. Но за иргаардците беше прокълнат, изкован, за да убива драконската раса и — според легендата — закален в кръвта на Божествен дракон.

— Той е тук — добави Лаедрас. — Съвсем наблизо.

Усмихна се.

Силите на Меча на кралете бяха големи и заслужаваха от тях да се страхуват. Но той виждаше само едно: реликвата, която търсеше и щеше да е толкова горд да поднесе на майка си, заедно с главата на водача на бунта, а ето че сега му я носеха…

* * *

Лорн вървеше в подземието, когато шум от драскане го разтревожи. Спря неподвижно, държеше факлата в лявата си ръка, а меча в дясната. Напрегна се да чуе по-добре. Шумът се чу отново и този път нямаше съмнение — беше от драскане на големи нокти по камъните. Дол не беше предупредил Лорн за никакви хищници. Но отворената решетка може би беше позволила на някого да влезе. Подземието беше спокойно и трудно достъпно — идеално за бърлога.

Лорн размаха факлата, да огледа в мрака, и го видя.

Варан от ледниците.

Беше дълъг около четири метра и сигурно тежеше поне сто и петдесет килограма. Гръбнакът му се очертаваше, а кожата му беше покрита с бели люспи. В широката му муцуна се виждаха редици нащърбени зъби, а мускулестите му лапи завършваха с нокти, способни да се забиват в леда. Дългата му опашка беше достатъчно мощна, за да счупи лапите на каквато и да била жертва. Тя метеше пода, докато животното се беше втренчило в Лорн с кристално сините си очи, сивият му, разцепен на две език свистеше във въздуха.

Като внимаваше за движенията си, Лорн бавно отстъпи.

Направи една крачка, две, три, четири…

На петата разбра, че варанът ще скочи и рязко се обърна. Затича се в мига, когато съществото се устреми след него. Въпреки тежестта и късите си крака, то се движеше с изумителна скорост, коремът му беше почти прилепен към пода, тялото и опашката му се поклащаха в ритъма на бягането му. Лорн разбра, че варанът бързо ще го настигне. Но той знаеше, че мрежата от естествени тунели, пред които се движеха, беше свързана със старите изби на крепостта и се надяваше, че инстинктът няма да позволи на влечугото да влезе в тях.

Заблуда.

Варанът тръгна уверено по зиданата стълба, на която Лорн се надяваше да намери убежище. Но като вземаше стъпалата по четири, Лорн успя да увеличи преднината си. Стълбището завършваше при сводести зали, които Лорн прекоси, без да се обръща. Усещаше, че влечугото се приближава. Чуваше дрезгавото му дишане и ноктите му, които драскаха по камъните. Нямаше да се предаде лесно, ако се наложеше да се бие с варана. Но все пак беше по-добре, отколкото да чака краката му да бъдат подкосени от удар с лапа.

Оставаше му обаче още един шанс.

Докато бягаше през стаите, Лорн беше видял една открехната врата. Ако успееше да стигне до нея и да я затвори, преди варанът да го хване, тогава може би…

Без да обръща внимание на болките в крайниците си, нито на пламналите си дробове, Лорн затича още по-бързо, до крайния предел на силите си и влезе в последната стая. Челюстите на влечугото изтракаха в празното. Лорн пусна на земята факлата и меча, хвърли се върху вратата, за да я затвори пред варана и да спусне резето.

Вратата беше дебела. Но прояденото й дърво не издържа на натиска на варана. Тя се пропука и излезе от пантите си, а Лорн отхвръкна назад и падна върху плочите. Изправи се с мъка, покрит с прах и без оръжие. Влечугото също беше зашеметено от удара, но вече извръщаше към Лорн побеснелия си поглед, дясното му око беше окървавено и от него стърчеше цепеница.

Все още замаян, Лорн потърси меча си.

Беше твърде далеч.

Тогава извади Меча на кралете, който носеше на гърба си. Това беше само парче от острие, но той нямаше по-добро, ако не се броеше ножа, който извади от левия се ботуш.

Застана в защита.

И зачака.

Варанът се втурна напред и скочи, всичките му нокти бяха навън, а устата му беше широко отворена. Лорн заби меча в корема му чак до дръжката, а в това време влечугото падна върху него с цялата си тежест и челюстите му изтракаха до лицето му. Ударът повали Лорн, който падна тежко, затиснат под влечугото, което дереше раменете и гърдите му с предните си лапи и се опитваше да го захапе по лицето. Срещу ноктите Лорн можеше да разчита единствено на ризницата си, но чуваше как кожата й се раздира, а металните халки се откъсват. Остави меча си в корема на животното, хвана долната му челюст със свободната си ръка и започна да бута с всички сили, като продължаваше да забива ножа си отново и отново в хълбока на варана. Но чудовището като че ли не губеше сили. А Лорн чувстваше как отпада все повече. Продължаваше да удря, ръката му лепнеше от кръвта на влечугото, лицето му се сгърчи от болка, когато ноктите засегнаха рамото му. Продължаваше да забива ножа си, но му се струваше, че ще се задуши и с последно усилие успя да вдигне муцуната на огромния варан, който най-накрая оголи врата си за смъртоносен удар. Острието се заби и прониза небцето чак до мозъка. Тогава, като хвана ножа с две ръце, Лорн го завъртя в раната и продължи докато варанът престана да се движи — безразличен към кръвта, слюнката и жлъчта, които течаха по лицето му.

Стори му се, че продължи цяла вечност.

Накрая успя да се освободи, като претърколи мъртвия варан на една страна. Извади счупения Меч на кралете от хълбока на влечугото, но не намери сили да стане. Изтощен, облекчен, остана да лежи по гръб, затвори за миг очи и късно забеляза войниците, които сега го обкръжаваха.

„Надяваше се да те заловят — помисли си той. — Е, добре, ето, че стана.“

Удар с дръжката на копие по челото го накара да изгуби съзнание.

* * *

В онази необикновена нощ в параклиса на Черната кула не само Исарис чакаше. Докато рижото коте скачаше в ръцете на Лорн, сякаш никога не се бяха разделяли, Лорн видя Скерен, който се появи от полумрака.

— Не ме изпраща Събранието — бе побързал да каже белият драк.

— А кой тогава?

— Идвам единствено по своя воля. В момента постъпвам противно на всички правила на Пратениците.

Но Лорн беше почувствал как недоверието му се пробужда.

Беше настъпила тишина, от която старият Кадфелд се бе възползвал, за да излезе тихичко, съзнавайки, че това, което щеше да се разиграе в стария, загадъчен параклис, не е за него.

— Какво искате? — беше попитал Лорн.

— Да ви помогна.

— Защо?

— Защото имате нужда от помощ. И защото го заслужавате.

— Идвате твърде късно.

— Не мисля така.

Лорн изведнъж беше разкопчал дрехата и ризата си и бе показал петното на Тъмнината върху сърцето си и черните жилки, които започваха от него.

— Това не е единственото, което Тъмнината прави с тялото ми!

Скерен не беше трепнал.

— Не ми казвате нищо ново. Но не Тъмнината ви убива.

— Така ли?

— А гордостта ви.

— Обяснете ми.

Дракът се замисли за миг, като подбираше думите си.

— Приемете съдбата си, Лорн. Престанете да вървите против нея.

— Моята съдба! Само това ви е на устата.

— Защото това е единственото, което има значение. Помислихте си, че можете да се освободите от съдбата си и вижте докъде ви доведе това…

Със стиснати юмруци Лорн рече:

— Не по моя воля бях затворен в Далрот и оставен на Тъмнината!

— Не, но откакто бяхте освободен, всичко тръгна от зле на по-зле, нали? Трябваше да завършите живота си в Мрака на Далрот, а Сивият дракон ви даде втора възможност. Мислите ли, че е било просто ей така? Че е било за да… си живеете живота?

— Наистина, като се замисля, всичко в този живот се плаща. И грешките, както и доброто… А ако бях по-покорен, щях ли да страдам по-малко? Щях ли да накарам другите да страдат по-малко?

— Несъмнено.

Лорн си помисли за Алисия и погледът му помръкна.

— Съдбата на всекиго прилича на течаща вода. Някои са мирни поточета. Други са рекички. Неколцина само са буйни големи реки, които привличат към себе си потоците на други съдби.

— А моята каква е? Поточе, рекичка или пълноводна река?

— Вашата съдба е бушуващ порой. Да се борите против него означава да се изтощите, да се разкъсате и нараните и дори да загинете в желанието си да достигнете брега. Но ако се оставите да се понесете…

— В бушуващ порой? Това не спестява нито скалите, нито водовъртежите.

— Не, но ви позволява да ги видите и да ги избягвате или да ги посрещнете, но като сте подготвен за тях. А това позволява също така отломките, които течението отнася и завихря като вас, да ви удрят не толкова силно. Може би дори ще успеете да се заловите за някоя от тях. Може бе дори ще намерите тук-там някой остров, където да си отпочинете, преди отново да се гмурнете във водата.

— Всичко това е само поезия. Погледнете ме! Погледнете в какво се превърнах!

— Превърнахте се в човек, когото ненавиждате. Не се превръщайте в някого, когото ще презирате.

Тези думи постигнаха своето.

Лорн впи поглед в очите — влечугови и тюркоазени — на драка. Но нищо не прочете в тях. Щеше му се да се ядоса, но не успяваше. Почувства се уморен, смазан от огромната тежест на съжаление, угризения и отчаяние.

— Вече не съм нищо, Скерен.

— Вие сте справедлив човек. Винаги сте бил такъв. Ако спазвате вашата справедливост, ще тръгнете по правилния път. В този свят Тъмнината е аномалия. Тя е болест, от която той страда, но за която не може да се каже, че е пагубна. Ще кажете ли, че чумата е пагубна? Или някое диво животно? Или някой луд?

— Не.

— Тъмнината е хаос и разруха, но не е Злото.

— А съдбата не е Доброто.

— Започвате да разбирате. Да, съдбата не е Доброто. Тя е това, което трябва да бъде и това, което ще бъде. Нищо повече.

— Тогава, ако приема съдбата си…

— Не ви обещавам, че ще се освободите от Тъмнината. Но ще й дадете по-тежък отпор, отколкото ако вървите против справедливостта и въжделенията си.

— Не изпитвам призвание да се жертвам, за да спасявам света.

— Кой иска това от вас?

— Искам да кажа, че вече не съм човекът, който бях преди Далрот. Изгубих илюзиите си. Идеалите ми вече не са същите.

— Но все още знаете кое е справедливо и кое трябва да бъде направено, нали?

Тогава Лорн беше помислил и се бе съгласил.

* * *

Казваше се Лаедрас.

Беше принц-дракон и във вените му течеше кръвта на Черната хидра — Орсакир, Дракона на смъртта и на нощта. Облечен в пълно бойно снаряжение, чиято стомана хвърляше мрачни отблясъци, с кървавочервен плащ на раменете, той беше седнал с равнодушие, изпълнено с надменност, на трон, покрит с черни кожи. Драконовите му очи заблестяха от радост, когато бутнаха Лорн пред него и той падна на колене.

— Вдигнете го.

Двамата войници, които ескортираха Лорн, го повдигнаха под мишниците и го накараха да застане прав. Стъпил несигурно на краката си, той изглеждаше така, сякаш за него беше въпрос на чест да стои прав. Този прилив на гордост у един победен противник развесели Лаедрас още повече че Лорн представляваше жалка гледка: изтощен, мръсен и разгърден, ранен в рамото и по челото, покрит с кръв, която само отчасти беше негова.

И обезоръжен.

Светлините от факлите осветяваха залата, чиито високи сводове се губеха в мрака. Големи цепеници горяха в камината, към която принцът-дракон беше застанал гърбом. Украсени с руната на Орсакир, по колоните висяха червено-черни платна. Това бяха цветовете на Иргаард, същите, в които бяха облечени Лаедрас и капитаните му. Капитаните — трима мъже и двама дракове — стояха в близост до своя генерал, в ризници и с меч на кръста, безстрастни и бдителни. Освен двамата войници, които стояха до него, Лорн преброи десет часови, които пазеха вратите. Прецени и разстоянието, което го отделяше от принца-дракон.

Десет метра или толкова големи крачки.

„Много е далеч“ — помисли си той.

Мечът на кралете беше връчен на Лаедрас.

Той го разглеждаше, като въртеше острието му на светлината на огньовете и демонстрираше високомерие. Но усещаше мощта му. Не знаеше дали Ейрал — Белият дракон, преди да го подари на първия Върховен крал, наистина беше оставил да изтече кръвта му, за да потопят острието в нея. Но не можеше да отрече, че беше изкован за борба с Драконите на мрака. Чувстваше го дълбоко в себе си. Плътта му, цялото му същество и подобието му на душа предчувстваха смъртната опасност, инстинктът му крещеше да бяга. Но гордостта му беше такава, че Лаедрас показваше единствено презрение.

— Значи това е Меча на кралете? — каза той. — Това старо, счупено острие?

С пренебрежително нацупени устни принцът-дракон хвърли оръжието настрана с леко движение на ръката, както би подхвърлил кокал на куче. После си потърка пръстите, сякаш за да ги изчисти от някаква мръсотия, а в това време мечът се търкаляше с дрънчене по каменните плочи.

— Разочароващо — беше коментарът му.

А истината беше, че допирът до Меча на кралете беше станал непоносим за него. Той беше син на Черната хидра, сиреч същество, родено от Тъмнината. Носеше в себе си нейната сила и разруха. Тъмнината беше просмукана в него до мозъка на костите му. Тя го оживяваше и подхранваше силата му. Но въпреки това за пръв път именно Тъмнината го излагаше на опасност, по-голяма от всички, с които се беше сблъсквал досега.

— На какво се надяваше, като се вмъкна сам тук? — попита принцът-дракон. — Да ме убиеш? С тази… реликва?

— Идеята ми се стори добра — отвърна Лорн с предизвикателен блясък в очите.

— Значи си възнамерявал да успееш там, където цели армии са се проваляли.

— Бога ми, ами тъй като веднъж вече съм те побеждавал…

Лаедрас се скова. Драконовите му очи заблестяха, обзети от внезапна ярост.

— Би трябвало да си спомняш — продължи настойчиво Лорн. — Не беше толкова отдавна. Ангборн. Спомняш ли си? И там си мислеше, че ще победиш…

— Тишина! — заповяда принцът-дракон, като стана изведнъж.

Лорн млъкна, а Лаедрас си връщаше спокойствието, докато се приближаваше към него.

— Меча на кралете. Как се озова в ръцете ти?

Лорн вдигна рамене.

— Съдбата.

— И пак съдбата те доведе до тук, предполагам — иронично подметна Лаедрас.

Лорн не сметна за нужно да отговаря.

Усмихвайки се под мустак, принцът-дракон започна бавно да обикаля около Лорн и с това принуди войниците, които пазеха затворника, да се отдръпнат почтително. Беше висок и широкоплещест, дългата му рижа коса се спускаше по раменете му и по черната му ризница. Впечатляваше с осанката и с държането си, но най-вече с ореола, който Тъмнината му придаваше — зловещ ореол, плашещ и привличащ.

Лаедрас тържествуваше.

Прилепи се към гърба на Лорн, нагло го подуши и прошепна дрезгаво:

— Нали все пак не се надяваше, че Тъмнината ще ти помогне, а? Усещам, че силата й в теб се е увеличила от последната ни среща. Но в сравнение с мен си оставаш джудже…

Лорн чувстваше дъха на принца-дракон по врата си.

Разтри с палец дланта на белязаната си ръка. Лаедрас видя този жест и го взе за проява на нервност. Усмихна се открито.

— Ти — каза на ухото на Лорн — решително ме разочароваш. Понякога си мислех как ще се срещнем отново. Представях си го някак… по-достойно. А сега, погледни се… — Лаедрас въздъхна все така в ухото на Лорн. — Не. Не, не е възможно това да свърши така. Да не принуждаваме авторите на бъдещите Хроники да лъжат, искаш ли? Да им дадем това, което те иначе ще трябва да си измислят.

— Какво предлагаш?

— Двубой. Между теб и мен. Разбира се, ти ще умреш. Но ще умреш с меч в ръка. Достойно. Вместо от мъчения в Иргаард. В края на краищата наш дълг е да се погрижим за нашата легенда, нали?

Лаедрас искаше реванш.

Лорн мълчеше.

— Е? — настоя принцът-дракон. — Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че изобщо не ми пука за легендата.

— Тъпанар!

С опакото на ръката Лаедрас го зашлеви толкова силно, че Лорн падна.

— Изправи се.

Лорн се подчини.

Но този път получи още една плесница, право в устата, която го запрати на земята.

— Изправи се и се защитавай. Дайте му меч.

Лорн отново се изправи, но не посегна да вземе меча, който един от стражите му подаваше. Само изгледа пренебрежително принца-дракон.

— Бий се!

Лорн упорито мълчеше, с разцепена устна и наранена скула. Погледът му искреше. Треперещ от сдържан гняв, Лаедрас го сграбчи за яката и го придърпа към себе си.

— Така ли…? Наистина ли искаш да умреш така? И ти се наричаш рицар?

Лаедрас запрати Лорн на плочите.

Без да иска, той освобождаваше Тъмнина. Тя го правеше да изглежда по-величествен, по-силен. И макар да беше по-висок от Лорн, всъщност той го превъзхождаше с аурата, а не с осанката си.

— Последен шанс — каза той.

И тъй като Лорн не отговаряше, добави с жестока усмивка:

— Както искаш. В крайна сметка може би така е по-добре…

Ритникът с ботуш, който Лорн получи в ребрата, му спря дъха и го претърколи по гръб. Последваха други, които Лаедрас нанасяше грижливо в краката, в хълбоците, в гърба, в раменете, по главата, която Лорн се опитваше да запази с лакти. Последният удар уцели Лорн в брадичката, докато се изправяше. Бликна кръв. Лорн полетя назад и остана проснат по гръб с разперени ръце.

Лаедрас реши, че това е краят.

Обърна се към капитаните си и подигравателно подхвърли:

— Вече?

Но Лорн промърмори нещо.

Помръдна.

И се изправи.

Бавно, мъчително, трудно.

Първо на едно коляно. После на двете, подпрян с ръка. После застана на несигурните си крака, преди да се изправи, олюлявайки се, лицето му беше изтерзано и окървавено, погледът му блуждаеше.

Но беше прав.

Лаедрас го изгледа учудено.

— Но защо? — прошепна той.

Защо Лорн си навличаше това терзание? Защо беше решил душата му да си отиде тук и сега, под ударите?

— Можеш да ме убиеш — каза Лорн дрезгаво. Изкашля се и си прочисти гърлото. — Но не можеш да ме победиш.

Лорн завърши думите си с парчета слуз, кръв и черна жлъч, които изхрачи в лицето на Лаедрас. За миг принцът-дракон остана като прикован, а капитаните му сдържаха дъха си, после яростта го победи.

Без да помисли да се избърше, той се нахвърли върху Лорн, сграбчи го, повдигна го от пода и грубо го опря в една колона. От него се разнасяше Тъмнина. Вече не се контролираше. С едната си ръка държеше Лорн за разкъсаната ризница, за да не мърда. С другата започна да удря.

Юмрукът му се стовари веднъж, два, три пъти върху лицето на Лорн. Пръстите му се обляха в кръвта и на двамата. Четвърти удар. Пети. Шести. Лаедрас беше неспособен да мисли. Спазъм обезобразяваше лицето му. Лорн не реагираше и след всеки удар главата му се връщаше на мястото си все по-бавно.

„Той ще ни убие“ — помисли Лорн.

Беше се държал колкото можеше, но ударите не отслабваха и той чувстваше, че бавно губи съзнание.

„Той ще ни…“

Побеснял, Лаедрас не си даде веднага сметка за случващото се. Не почувства пробуждането на Тъмнината. Нито това, че Лорн престана да бъде кукла, оставила се на ударите му. Че главата на жертвата му се поклаща по-малко, а после престана изобщо да се поклаща. Че Лорн приемаше вече ударите, без да трепне. Накрая Лаедрас се закова на място с вдигнат окървавен юмрук. Невярващ, той виждаше как Лорн се усмихва и не разбираше как…

Очите на Лорн бяха черни.

Черни като Тъмнината.

И Лаедрас реагира твърде късно.

Лорн извади от ръкава си предмет, чието острие проблесна. С едната си ръка хвана Лаедрас за тила. С другата заби предмета в гърлото му. Това случайно оръжие беше парчето от острие, което липсваше на Меча на кралете и което Лорн бе увил с кожен ремък, за да може да го държи.

От раната бликна тъмна, гъста кръв.

Принцът-дракон изхрачи още кръв, докато политаше назад, а в това време Лорн ловко измъкна меча му. Иргаардската стомана хвърляше червени отражения. С два удара Лорн бързо елиминира войниците, които трябваше да го държат. После се обърна към капитаните.

Точно както беше разчитал, неговият Дух от Тъмнина се бе пробудил, за да ги спаси и двамата преди фаталния миг. Твърде рискован залог, но си беше струвало. Във всеки случай Лорн знаеше, че беше нужно много повече от смелост и легендарно оръжие, за да убие принц-дракон като Лаедрас. Ако Лорн оцелееше, Историята щеше да запомни, че Меча на кралете е победил — което в интерес на истината нямаше да е лъжа. Но той щеше да знае, че без Тъмнината…

Духът си беше свършил работата.

Лорн отново беше станал какъвто си е, но Тъмнината продължаваше да блика от раненото му до смърт тяло с някаква фантастична енергия. Той презрително измерваше с разноцветните си очи капитаните, които се втурнаха срещу него. Посрещна ги. Както беше обещал, беше убил Лаедрас. Сега му оставаше само да си спаси кожата. Зад него освободената Тъмнина повдигаше трупа на принца-дракон сред виолетово-черна вихрушка.

Лорн отби нападението на един драк, отвърна и отсече една люспеста ръка от рамото. Отбягна един удар с тяло, друг с дълъг меч, извъртя се, удари с коляно нечие тяло и — с един удар с дръжката, която държеше с две ръце — счупи черепа на противника си, превит на две. Някакво острие мине пред лицето му. Втори удар за малко не го изкорми и охлузи ризницата му в мига, когато се измъкваше странично. Войниците в залата не смееха да пристъпят напред. Сега тялото на принца-дракон се носеше след вихрушка от Тъмнина, сякаш закачено на невидими нишки. Пурпурни светкавици блеснаха и се посипаха. Разцепиха една стена, подпалиха един войник, обляха една колона, скоро разтърсиха залата, чиито стени се тресяха. Останал само срещу тримата капитани, Лорн отблъсна и парира много удари, преди да му се удаде случай да нападне. Възползва се от него и разцепи един череп на две. От тавана се сипеше хоросан. После започнаха да падат камъни и чакъл. С хоризонтален удар Лорн отсече нечия глава, но бе ранен в бедрото. Успя да се дръпне и застана в защита. Оставаше му само още един драк, но той не беше склонен да се откаже, дори и залата да изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се срути.

Вихрушката от Тъмнина се беше превърнала в дълга колона от бучаща енергия, която се издигаше до сводовете и минаваше през тях, за да стигне небето. Духаше свръхестествен вятър. Сенки, гримасничещи призраци се носеха във въздуха, сякаш понесени от бързи течения. Те докосваха Лорн и драка, които се биеха — оглушали и почти ослепели, докато огромни блокове мазилка падаха наоколо им и чупеха плочите, като изхвърляха парчетата камъни сред облаци прах. Един от тези блокове премаза драка, докато се готвеше да нападне. Ударът отхвърли Лорн към една стена и за миг го зашемети.

Лорн се надигна мъчително.

Все още залитащ, той се препъна, но после се затича, грабна Меча на кралете и потърси зад платната, покриващи стените, вратата, която трябваше да му помогне да се измъкне от този ад. Намери я, разби я с рамо и затича по едно стълбище, като вземаше по няколко стъпала наведнъж. Всичко го болеше. Сигурно имаше няколко счупени ребра и не знаеше колко време силите на Тъмнината щяха да продължат да вдъхват живот на изтощеното му тяло.

Когато излезе на един обходен път, беше изненадан от проливен дъжд, който го шибаше през лицето. Вилнееше Тъмнинна буря. Над крепостта гигантски водовъртеж беше обхванал небето и сякаш го изсмукваше сред виолетови спирали.

За миг Лорн остана поразен от тази гледка.

Нощ.

Крепост, датираща от времето на Мрака.

И Тъмнинна буря.

Далрот започваше отново, пак и пак. Далрот — крепостта, която завинаги живееше в него. Далрот, от която като че ли никога нямаше да избяга…

Проблесна светкавица.

Лорн се съвзе и продължи да се изкачва. Мина по стълбища и мостчета и стигна до най-високите части на крепостта, по пътя си срещаше войници, които убиваше или осакатяваше, без да спира. Трябваше да стигне до терасата за излитане, преди да е станало твърде късно. Да избяга със змей беше единствената му възможност, както се бяха разбрали вечерта, когато беше разказал плана си на Вард. Знаеха, че Лорн трябваше да бъде арестуван, за да може да се доближи до Лаедрас. Знаеха, че принцът-дракон щеше да стане уязвим, само ако Лорн свалеше гарда. Но нито единият, нито другият не бяха помислили за Тъмнинната буря, която вилнееше сега. А дори и без нея шансовете на Лорн изглеждаха доста нищожни…

Лорн прескочи един последен труп и стигна до най-високата тераса на кулата за полети. Тя беше потънала във вода, шибана от яростните пристъпи на проливния дъжд…

… и пуста.

Два мъртви змея лежаха на земята. Гръмотевица беше ударила помещението за змейовете, което се беше срутило и част от него беше паднала в пропастта. Животните, които не бяха убити, бяха отлетели.

С Меча на кралете в лявата си ръка и с меча на Лаедрас в дясната Лорн отиде до средата на терасата и се завъртя в търсене на изход, който — добре знаеше — не съществуваше. Бурята не стихваше, а иргаардците скоро щяха да се съвземат и да организират систематично търсене.

Беше хванат в клопка.

Вдигна очи и видя един самотен змей, който кръжеше над кулата, сякаш се колебаеше да се отдалечи. Дали се чувстваше изгубен, оставен сам на себе си? Летеше под изтерзаното небе въпреки опасността, сред стихията и ослепителните мълнии. Сякаш бурята и Тъмнината го плашеха по-малко от свободата. Примирен, с лице, шибано от дъжда, който го принуждаваше да присвива очи, Лорн си помисли, че в това има поука, която трябваше да запомни.

Но каква?

„Не се отказвай“ — помисли си.

Погледът му се спря върху двата змея, които лежаха на терасата, и му хрумна мисълта дали единият от тях не е само ранен. Или зашеметен. Това трябваше да се провери. В крайна сметка не беше нужно да го отведе кой знае колко далеч, казваше си той и тичаше към проснатите змейове. Достатъчно беше да му позволи да напусне крепостта. Трябваше само няколко пъти да размаха криле и…

Напразно.

Лорн установи, че двете животни бяха съвсем мъртви. Обзет от обезсърчение, той си мислеше да се върне в крепостта преди да са го обградили, когато един вик, едновременно сподавен и металически, го накара да се обърне.

Видя войници, които идваха към него.

И че един змей беше кацнал на края на терасата.

Лорн огледа небето. Змеят беше същият, който летеше над него преди малко, но противно на това, което си беше помислил, той не беше сам — един мъж го яздеше на двойно седло.

— Побързай, хлапе! — извика Вард насред стихията.

Лорн беше толкова изненадан, че реакцията му закъсня.

— Сега, Лорн!

Пурпурна мълния разруши част от парапета. Змеят се подплаши и за малко не изхвърли Вард, който все пак успя да го овладее. Някои от войниците опираха арбалетите си на рамо. Лорн се затича. Около него свистяха стрели, докато прекосяваше терасата, но стигна до Вард невредим. Войници тичаха към тях. Лорн отстрани първите, после пъхна Меча на кралете в колана си и яхна змея. Тогава, здраво вкопчен, удари задницата на влечугото с плоското на меча на Лаедрас и викна:

— Давай!

Вард заби шпорите си, но змеят вече тежко се беше понесъл. Трябваше само да му се даде команда в точния момент, за да излети.

— Ама как? — попита Лорн невярващо.

— Ще благодариш на Нае! Момчетата ни чакат малко по-далеч с коне. Но засега…

Лорн млъкна.

Уморен от борбата с бурята, змеят трудно се движеше с двама мъже на гърба. Когато стигна до края на терасата, той по-скоро полетя в празното пространство пред себе си, отколкото да излети и успя да набере височина с цената на огромно усилие, като усърдно размахваше големите си крила.

Лорн се извърна.

Арбалетчиците се целеха в тях — някои от терасата, други от обходните пътища и от кулите. Лорн се остави на волята на Божествените, когато разбра, че те щяха да опитат последен залп, преди двамата с Вард да изчезнат сред вихрушката. Бурята, внезапните й пристъпи и ослепителните й мълнии ги пазеха. Повечето стрели минаха покрай тях, но някои попаднаха в целта, като удариха корема на змея и пронизаха крилата му.

Две стрели докоснаха Лорн.

Трета го одраска по ухото.

А четвърта се заби до перата в ребрата на Вард.

Вард извика, олюля се, но почти веднага се съвзе и със сгърчено от болка лице здраво държеше юздите на змея, който вече губеше сили, носен от бурята. Лорн не можеше да направи нищо друго, освен здраво да държи Вард към себе си и да притиска раната му с ръка. Безсилен, той усещаше как топлата, лепкава кръв капе през пръстите му.

— Приземи се! — заповяда той.

— Не… Не още…

Вард искаше да се измъкнат от бурята. Почти го бяха направили, но той чувстваше, че силите го напускат и не знаеше кой от двамата — змеят или той — пръв щеше да отстъпи. Раната му беше тежка. Кръвоизливът беше голям. Червен воал падаше бавно пред очите му и главата му натежаваше.

Разбра, че ще изгуби съзнание.

— Юздите… Хвани… юздите…

Лорн едва го чу. Прегърна здраво Вард, хвана юздите и насочи животното сред бурята.

— На… там — каза Вард, като посочи с отслабналата си ръка към една долчинка, чиито хребети се появяваха от време на време на пурпурната светлина на мълниите. — Те… Те са… там…

— Не ме изоставяй! — изкрещя Лорн. — Дръж се! Остани с мен!

Усещайки, че Вард губи съзнание, Лорн стисна юздите с едната си ръка, а с другата го притисна още по-здраво към себе си. Помъчи се да задържи змея в посоката, указана от стария ковач, но не успя да го задържи на достатъчна височина. Измъкнаха се от бурята, но крилатото влечуго губеше сили. Змеят махаше крила все по-слабо, докато те най-сетне излизаха от Тъмнинната буря и срещу тях се зададоха снежните виелици и ветрове, които бяха силни, но в тях нямаше нищо свръхестествено. Ревящите торнада и мълнии вече бяха зад тях.

— Измъкнахме се! — извика Лорн. — Чуваш ли ме, Вард? Измъкнахме се.

Вард не отговори. Тегнеше като мъртъв товар върху Лорн и главата му политна напред, когато изтощеният змей полетя към земята. Лорн искаше да изтръгне от него още няколко маха с крилете, за да забави спускането им. Напразно. Удариха се в един склон. Змеят се претърколи на заледения сняг и си счупи крилата и врата. Лорн, който притискаше Вард с всички сили, изхвръкна от седлото. Главата му се блъсна в една издадена скала и той загуби съзнание.

* * *

Зазоряваше се, когато Лорн дойде на себе си.

Беше покрит със сняг. От студа устните му бяха посинели. Беше замръзнал и зъзнеше. Сковани от леда, дрехите му изпукаха, когато с мъка се надигна и за малко не изгуби равновесие. Трябваше да почака главата му да престане да се върти и погледът му да се избистри. После видя разкъсаното тяло на змея и Вард, който се беше примъкнал до него, несъмнено за да се скрие от вятъра.

— Вард? Вард!

Като се държеше за гърдите, Лорн с препъване стигна до стария ковач, който беше седнал с гръб, опрян на корема на влечугото и не помръдна, главата му беше клюмнала настрани, а клепачите му бяха затворени.

Блед и студен, той все пак реагира, когато Лорн го пипна.

— Как си, хлапе? — попита той едва чуто.

— Дай да ти видя раната.

— Няма нужда.

— Дай да я видя!

— Не. Всичко свърши.

— И дума да не става, че ще те…

— Вече нищо не чувствам, Лорн. Дори… не ми е студено.

Разстроен, Лорн впи поглед в очите на Вард, после се примири. Както беше наведен, седна до него и с наведена глава рече:

— Аз… съжалявам…

— Съжаляваш? Но за какво?

— Аз съм виновен. За всичко аз съм виновен. Ако не бях аз, ти…

— Ако не беше ти, още щях да съм в Цитаделата, да умирам от скука и да повтарям до втръсване някогашните ми бойни спомени. Ти… ти ми даде възможността да извърша нещо… нещо значимо. Аз съм стар воин. Воините никога не бива да умират в леглото си… Благодаря.

— Недей да ми благодариш. Умолявам те, недей да ми благодариш! — каза Лорн със свито гърло.

— Успя ли да… спасиш Меча на кралете?

— Почти. Върхът остана забит в гърлото на Лаедрас.

Със замръзналите си устни Вард леко се усмихна.

— Според мен това, което остана, ще е достатъчно… — закашля се и изхрачи малко кръв. — Обещай… Обещай ми да се грижиш за Нае.

— Обещавам ти — каза Лорн, който виждаше как животът си отива от очите на приятеля и настойника му.

— И ми обещай, че ще й кажеш, че я обичам.

Лорн кимна, очите му бяха замъглени.

— Добре — рече Вард. — Сега… Сега се наведи към мен и слушай. Заклех се да пазя тайната, но има нещо, което трябва да знаеш… То… се отнася за майка ти…

Лорн се наведе.

Слушаше и стискаше юмруци от ярост.

* * *

Лорн остана до безжизненото тяло на Вард.

После уви тялото в палтото си, завърза го с юздите на змея и тръгна, като го влачеше зад себе си по леда и снега. Изкупвайки грешките си с умора и болка, дълго вървя, преди да види конниците, които яздеха срещу него. Спря и извади меча на Лаедрас, готов за бой. Но идваха неговите хора.

Нае беше сред тях.