Пиер Певел
Наследникът (17)

Лятото на 1548 година
Дворецът в Ориал

И кучето много късно разбра, че докато то лаеше и вдигаше врява на входа на дупката, лисицата улови заека и отиде — сама — да го разкъса.

Хроники (Книга на Басните на Ориал)

Кралица Селиан се връщаше от среща с посланика на Вестфалд, когато намери Естеверис, който я чакаше в малкото й преддверие. Беше нощ в Ориал — столица на Лангър и на Върховното кралство. Скоро щеше да удари единайсет часът и уморената кралица искаше единствено да се оттегли в апартаментите си.

— Какво има? — попита тя.

— Последните доклади от обсадата на Арканте, господарке.

Тя погледна своя министър, без да каже нищо.

— Току-що пристигнаха — допълни Естеверис. — Помислих си, че ще искате да ги прочетете.

— Вие прочетохте ли ги?

Кралицата не се опитваше да скрие отегчението си. Обсадата на Арканте продължаваше вече близо два месеца. Доклади пристигаха всеки или почти всеки ден и всички те си приличаха.

— Разбира се, господарке.

— Тогава ви слушам. И карайте по същество, моля ви.

Кралицата слушаше без изненада Естеверис да й описва постепенното и сякаш неумолимо затъване на обсадата. Огромната армия, командвана от принц Ирдел, не постигаше нищо. Пазен от впечатляващи стени, Арканте се съпротивляваше, без да трепне и държеше Върховното кралство в шах.

— Добре — коментираше кралицата. — Добре…

— Моите шпиони ми докладват, че самочувствието на аркантците е добро. Храната се разпределя на дажби, но в действителност населението не страда от глад. До този момент не се наблюдава никакъв недостиг. А Исандра Аркантска се радва повече от когато и да било на подкрепата на своя град.

При споменаването на Господарката на Арканте Естеверис беше издебнал реакцията на кралицата с крайчеца на окото си, но тя дори не трепна. Все пак той предпочете да смени темата.

— Освен това дъждовете, които започнаха преди три седмици, още не са спрели. Вече вали почти всеки ден. И особено затрудняват провеждането на обсадата и засягат самочувствието на нашите войски. Имаме сигнали за дезертирания. И ако започне някоя епидемия…

— Какво казват генералите?

— Някои смятат, че нищо не може да се направи преди есента и че следователно обсадата вече е изгубена. Други мислят, че все още е възможно да се постигне победа, преди да дойде зимата — при условие че се приложи много по-настъпателна стратегия от тази на принц Ирдел.

Кралицата се усмихна.

— Отлично. А Алан?

— Той се отегчава и е нетърпелив. Той е от онези, които искат да се премине към настъпление. Още не се е противопоставил публично по този въпрос на принц Ирдел и му се подчинява, макар и неохотно. Но всички знаят какво мисли и какво би направил, ако той командваше обсадата.

— Значи има привърженици в генералния щаб.

— Да, господарке. При това без нищо да е направил, за да е така.

Кралицата отново се усмихна. Но вместо тържествуваща, усмивката й стана майчинска.

— Алан е такъв — каза тя. — Хората обичат да го следват и му се възхищават. Той ще бъде велик крал.

* * *

По-късно, седнала по нощница пред едно огледало, осветявано от две свещи, кралицата решеше дългите си коси. Тази грижа тя не оставяше на никого. За нея това беше ритуал, наследен от детството, както и време да размисли над онова, което бе свършила през деня и което трябваше да направи утре.

Петдесет разресвания с лявата ръка. Петдесет разресвания с дясната ръка.

Неизменно.

Загрижена, кралицата не гледаше отражението си, ръката й по навик насочваше четката в черната коприна на косите й. Дотук всичко се развиваше според нейните планове. Беше пожелала обсадата на Арканте и точно както беше предвидено, тя се превръщаше във военна катастрофа. Обаче завръщането на Лорн я тревожеше. Беше повярвала, че се е отървала от него, а ето че той се завръщаше от мъртвите. И за капак със съучастието на Алан. Доскоро нейният син й беше верен. Да иска да бъде самостоятелен, беше едно, но да се освободи напълно от попечителството й беше съвсем друго. Кралицата не искаше покорен син. Не смяташе да сложи марионетка на трона на Върховното кралство. Но нямаше да позволи на никого да опропасти кралската съдба на Алан — нито на него, нито на някого другиго. И ако днес трябваше да се увери в безупречната лоялност на сина си, за да се осъществи неговата съдба, щеше да бъде така. Смяташе, че има пълното право да го постигне. Беше способна да уреди убийството на човек или да започне война и това не беше най-лошото.

Една тайна врата се отвори и в тихата стая влезе стара жена, облечена в черна рокля. Беше суха и прегърбена, горчива гънка разкривяваше тънката й уста — това беше дойката на кралицата, която никога не беше преставала да й служи с фанатична преданост.

Без да каже дума, тя подаде една бележка.

Кралицата остави четката си, взе бележката, прочете я и невъзмутимо каза:

— Малкият червен салон. След час.

Старата дойка се поклони и излезе през вратата, откъдето бе влязла. А кралицата запали листчето на пламъка на свещта. Остави го да изгори в една чинийка и с нов блясък в очите и тънка усмивка на устните продължи да реши косата си.

* * *

В уречения час кралицата влезе през един таен проход в червения салон. Помещението беше потънало в мрак, тихо и изцяло облицовано с тапети от тъмночервена кожа. До прозореца стоеше русокос млад мъж. Беше слаб и елегантен и нямаше трийсет години.

Докато я чакаше, младият мъж погледна към кралицата с очи, които не изразяваха нищо: нито уважение, нито очакване, нито радост, нито неудоволствие. Просто чакаше, слабата светлина от звездите на Мъглявината подчертаваше безизразното му лице. Лице със смущаваща красота, едновременно андрогинна и ледена, подчертана от белег във формата на лунен сърп под лявото око.

Загърната в голямо наметало, чиято яка скриваше лицето й, кралицата отиде при младия мъж до прозореца.

— Провалили сте се, Теас — каза тя без предисловия. — Лорн е все така жив.

— Да, и ние научихме.

— И изобщо не побързахте да дойдете да ми дадете сметка…

— Трябваше да проучим нещата. Но да не би да съм ви липсвал, госпожо? — попита младият мъж, като се усмихваше студено.

Кралицата не обърна внимание на забележката.

Теас беше убиец. Обладан от Тъмнината, той принадлежеше към загадъчните Ардат ен Освехир — Синовете на Освехир. Но пред нея се появяваше без маската си от изящно изработена кожа. Привилегия, но опасна привилегия.

— Как е могло да се случи?

— Вие пожелахте той да страда. Един удар с меч щеше да е достатъчен. Всичко щеше да е свършило, но вие искахте той да гледа как умира.

Кралицата не отдаде никакво значение на упрека.

— Не мислех да искам от вас невъзможното — каза тя. — За обикновените убийства има обикновени убийци. И те са цял легион.

Горделивост.

Това беше единственото човешко чувство, което Теас все още изпитваше. Следователно — единствената му слабост. Той се въздържа и каза:

— Казват, че една жена е спасила Лорн от пламъците.

— Дъщерята на Вард. Наерис.

— Намерила Лорн прикован към една пейка. Отишла да потърси клещи в ковачницата, чиято врата била затворена. Разбила тази врата и се върнала в обхванатата от пламъци кула. Освободила Лорн. И след това му помогнала да излезе. Като почти го носела…

— Е, и?

— Ние не вярваме на това.

— Това дали вярвате, или не, нищо не променя. Защото Лорн е съвършено жив, нали?

— Жив е. За момента.

Кралицата се вгледа в убиеца.

— Не — каза тя. — Вече е твърде късно да убиете Лорн. Миналата година това можеше да мине за отмъщение на Иргаард, но не и сега. Сега това би било грешка. Освен това днес ме притесняват много други неща. Ще се погрижа за Лорн по-късно, ако е необходимо. Всъщност дори ми се струва, че скоро бих могла да го използвам за моите цели…

Теас я погледна все така безизразно.

— Ние не се проваляме — каза той. — Ние никога не се проваляме.

Кралицата заяви властно:

— Повтарям ви, че искам Лорн жив.

— Невъзможно.

— Това е заповед!

Убиецът не отговори. Като мислеше, че е била достатъчно добре разбрана, кралицата каза в заключение:

— Добре. Все пак, бъдете готови. Може би скоро ще имам нужда от вас за една съвсем различна работа.

Теас кимна, но ако тя се надяваше, че с тези думи го отпраща, се излъга.

Той чакаше.

— Е, и? — каза кралицата.

— Нищо ли не забравяте?

Тонът на кралицата стана унищожителен:

— Моля да ме извините?

— Не забравяте ли нещо, кралице моя?

Фамилиарността, с която младият мъж се беше обърнал към нея, накара погледът й да пламне. Тя се изпъна и високомерно каза:

— Забравяте ли с кого…?

Не можа да довърши.

С ръка, облечена в ръкавица от фина кожа, убиецът я хвана за тила. Тя млъкна, по тялото й пробяга тръпка, която я наелектризира.

Нищо не можеше да направи.

Всеки път се повтаряше едно и също.

Внезапно той я принуди да се прилепи към него. Със затворени очи и треперещи устни тя сподави вика си, но се остави в ръцете му. Той я притисна към себе си, без да отпуска хватката си. В гърлото на кралицата замря една почти болезнена въздишка, в това време дишането й се учестяваше, тя се задъха.

Отпусна глава назад и зачака.

Известно време той я гледаше с поглед, блеснал от задоволство и горделивост.

— Сега — прошепна той.

Все така със затворени очи кралицата отвърза колана на единствената си дреха: голямото черно наметало се свлече в краката й и тя остана гола. После, разтреперана, тя поднесе устните си за целувка, но убиецът предпочете да я натисне леко за раменете.

Кралицата застана на колене.