Пиер Певел
Наследникът (37)

Краят на зимата на 1548 година
Ориал

Когато се върна във Върховното кралство и научи от слуховете, че умиращият крал сега беше в Ориал, Рицарят реши да тръгне напред сам. Рядко слизаше от коня, пътуваше много бързо, изтощи няколко животни. И така измина — все още не напълно възстановен от раните си, под снега и брулен от ветровете — сто и петдесет левги за десет дни езда.

Хроники (Книга за Рицаря с меча)

Дворът се беше събрал в просторната Зала за Аудиенции, където кралете на Лангър и на Върховното кралство имаха обичай да приемат поданиците си, да изслушват оплакванията им и да раздават правосъдие. Тази зала със стени от масивни камъни и сводове, поддържани от дебели колони, беше една от най-старинните и най-строгите в Кралския дворец. Беше запазена такава, каквато винаги бе била и не беше използвана, откакто Върховният крал се беше оттеглил в Цитаделата. Но сега, когато кралят се бе върнал, кралицата беше решила отново да отвори вратите й и да приема в нея. Но тронът на Върховния крал оставаше празен. Под кралския балдахин в лазурно синьо и златно седяха единствено кралицата и принц Алдеран — от двете страни на легендарния трон от абанос и оникс. Някои се питаха дали кралицата щеше да посмее да седне на него. Други се питаха кога ли ще го направи. Накрая други, сред най-наблюдателните забелязваха, че принц Алдеран беше седнал толкова близо до трона, колкото и майка му, докато принц Ирдел водеше безполезна обсада срещу Арканте на двеста левги от столицата.

Този ден утринта вече свършваше, когато постепенно настъпи тишина в препълнената, шумяща зала, където Дворът се беше събрал. Това беше една от ония тишини, които се предават като зараза и чиято причина отначало никой не знае. Хората говорят, после някой забелязва, че около него мълчат и разговорите прекъсват, а погледите се насочват — колебливи и любопитни — към една и съща точка. Също като вълна, тишината обгърна Залата за Аудиенции, преди да стигне до кралския балдахин. Алан престана да слуша брат си Жал, който — сега вече кардинал — се беше върнал от Великата църква. От своя страна, заинтригувана, кралицата престана да обръща внимание на министър Естеверис, който говореше нещо на ухото й, и се изправи, за да види по-добре.

Сякаш от само себе си тълпата се раздели на две чак до вратата.

Там стоеше един мъж.

Беше с ръкавици и ботуши, мокър от разтопения сняг, носеше тежко наметало, кално и овехтяло, повдигнато на гърба от върха на препасания меч. Качулката му, спусната над очите, позволяваше да се види само долната част на лицето му — строга уста и грапава брадичка. Някои го познаха или поне мислеха, че са го познали, без обаче да могат да повярват. За да са сигурни, трябваше да видят ножницата на меча му.

Чакането не продължи дълго.

Като свали качулката си, Лорн тръгна спокойно напред по пътеката, която придворните бяха отворили пред него. Шепот на изненада и тревога се понесе в залата за аудиенции. Лорн беше осъден за предателство и прокуден. Беше му забранено да живее в Лангър. Как тогава си позволяваше да се покаже тук и сега, пред кралицата? И какво искаше? Говореше се, че е покварен от Тъмнината. Дали тя не го беше подлудила? Самоубиец ли беше? И през какви ли изпитания беше преминал? Куцаше и видимо трудно движеше дясната си страна. По лицето му личаха следи от скорошни рани. По напуканите му устни имаше тъмни корички кръв. Лявото му око беше подуто и почти затворено.

Когато Лорн наближи балдахина, Горланс застана пред него.

— Стой! — заповяда той, като протегна лявата си ръка.

С дясната стискаше дръжката на меча си, който още не бе извадил от ножницата.

Лорн спря и каза:

— Махни се.

Горланс извади оръжието си.

— Стражи! — извика той. — При мен!

Ониксовата гвардия не беше там, но в отговор на призива му неколцина копиеносци в лазурно синьо разцепиха тълпата, която предпазливо направи широк кръг около Лорн.

Под балдахина Алан беше застанал прав.

Лорн остави войниците да го заобиколят и да насочат алебардите си към него. Но сякаш виждаше единствено Горланс, комуто повтори:

— Махни се.

И с едно движение пусна плаща си на земята и извади меча си — не скандския меч, който носеше препасан на кръста си, а другия, счупения, който носеше на гърба си. Сред присъстващите се чуха викове на изненада. Алебардчиците инстинктивно отстъпиха назад. Горланс не помръдна: острието, което Лорн бе извадил, беше на един палец разстояние от лицето му.

— Махни се, Горланс. Освен ако не искаш едно легендарно оръжие да ти отнеме живота…

— Достатъчно! — извика кралицата. — Рицарю, с какво право се появявате пред нас?

Сега, когато кралицата се беше намесила, Горланс реши, че може да отстъпи, без да е посрамен. Изчезна някъде встрани, а в това време към Лорн вървеше Алан, който спокойно отстрани двама нерешителни войници. Всички погледи бяха насочени към Лорн, сред тях и почти развеселеният поглед на херцог Дьо Фелн, както и сериозният поглед на граф Д’Аргор.

— Лорн! — каза Алан. — На какво си играеш?

Тази сцена му напомняше лоши спомени. Видя се отново на крепостните стени на Далрот, сред бушуващата Тъмнинна буря, когато Лорн, когото бе дошъл да освободи, заплашваше — почти полудял и притиснат в безизходица — да се хвърли в пропастта.

Лорн размени поглед с Алан.

После, пак толкова внезапно, както го бе извадил, той застана на едно коляно и като сложи меча върху ръката си, го поднесе с дръжката напред.

— Ето Меча на кралете — оповести той силно. — Намерен. И върнат.

Алан взе меча и започна да го разглежда с блеснали очи.

— Не ми казвай, че… Но как?

Лорн не му отговори. Стана, изтърпя убийствения поглед на кралицата, а в това време Естеверис идваше към него.

— Той е — рече Алан. — Това е Мечът на кралете!

Възклицания на невярващо изумление се понесоха под старите сводове на залата за аудиенции. Придворните се раздвижиха. Някои започнаха да се блъскат напред, за да видят по-добре. В центъра алебардчиците, които държаха оръжията си насочени към Лорн, се колебаеха и чакаха заповеди.

— Счупен — отбеляза кралицата презрително.

— Позволявате ли? — попита Естеверис.

Той почтително взе Меча на кралете от ръцете на Алан и така, сякаш носеше реликва, се върна под балдахина, за да го представи на кралицата. Тя обаче, по-бърза от когато и да било, само хвърли един бегъл поглед към меча. Със стиснати челюсти бавно вдигна ръка и посочи с пръст към Лорн, после към вратата.

— Отведете го — заповяда тя.

— И да не сте посмели да го нараните! — добави веднага Алан.

* * *

Лорн беше затворен в една стражева стая, чийто прозорец с решетка гледаше към затворен, сив двор. В камината гореше огън. Лорн закачи плаща си да съхне, сложи скандката в ножницата й върху камината и развърза кожената превръзка, скриваща печата му на Тъмнината. Замислен, уморен, известно време разтрива ръката си, която го болеше, после легна на една пейка. Заспа почти веднага, като си мислеше за успокояващото мъркане на Исарис, когото беше поверил на Нае, преди да тръгне на дългия път, довел го от границата на Върховното кралство до тук.

Два часа по-късно го събуди отварянето на вратата.

Влезе Алан.

— Ох — каза той, — ти спиш.

— Както виждаш — каза Лорн и се повдигна на лакът, за да се почеше по главата.

Алан беше придружен от слуга, който излезе веднага, след като остави поднос с храна на масата.

— Извинявай — каза Алан.

Лорн седна на ръба на леглото и си разтърка бузите и очите с две ръце. После си издуха носа и все още сънен попита:

— Смърдя, нали?

— Малко по-слабо, ако човек стои далеч от теб…

Със скръстени ръце и с лека усмивка на уста Алан гледаше Лорн, който се протегна и прозя, стана и отново се протегна.

— Какво? — попита Лорн.

— Ти го направи — рече Алан възхитено. — Мечът на кралете. Мечът на моите предци. Ти го намери. И ако съдя по физиономията ти, не е било въпрос на удоволствие.

Лорн пристъпи тежко към масата и си сипа чаша вино.

— Галаарските бунтовници намериха меча — уточни той. — Аз го донесох тук.

— Но как? Какво им обеща?

— Да убия един принц-дракон.

— Е, и?

Лорн отпи глътка вино.

— Ами, направих го.

Опасявайки се да не се шегува, Алан се вторачи в Лорн. Но ако Лорн се забавляваше, като си придаваше важност, все пак не можеше да измисли всичко.

— Разкажи ми — каза Алан, очите му блестяха от необичайна възбуда. — Разкажи ми всичко.

Лорн седна на една табуретка и докато ядеше, разказа за експедицията си в планините Галаар. Разказа му и за смъртта на Вард, Алан се натъжи и попита:

— Как е Нае?

Лорн отговори с вдигане на рамене.

— По дяволите! — рече Алан тихо. — Вард… Не мога да повярвам.

— И аз. Все още не мога.

За да слуша Лорн, Алан също беше седнал до масата. Изправи се, направи няколко крачки напред-назад и каза:

— Ще му направим грандиозно погребение! Погребение, достойно за него!

— Той не би искал това — рече Лорн.

Алан се закова на едно място.

— Не. Не, разбира се. Той не би искал това. Не и той. Тогава какво?

— Нае ще реши.

Алан се отпусна тежко на столчето, като пребит. Ръцете му трепереха. Лорн го видя и тъй като и Алан го забеляза, скри ръцете си под масата.

— Добре ли си? — попита Лорн.

Алан се усмихна престорено.

— Много добре. Но трябва да те оставя. Не се тревожи, ще се уверя, че няма да те оставят да плесенясаш тук. До скоро.

И излезе.

Вратата се затвори и Лорн, останал отново сам, чу как я заключват.

* * *

Дойдоха да го изведат чак вечерта.

Стражи отвориха вратата, приканиха го да ги последва и го придружиха до един двор, където на хапещия студ го чакаха някакви конници. Единият от тях стоеше до коня си. Беше граф Д’Аргор, двамата с Лорн се прегърнаха — мъжка прегръдка, но изпълнена с много топлота.

— Вие, графе? Но защо? — учуди се Лорн.

— Вашето пристигане беше доста впечатляващо. Поздравявам ви. И по всичко личи, че вашият Меч на кралете е именно Меча на кралете, макар че учените, които го изследват в този момент, все още не са се произнесли окончателно. При тези условия е трудно да ви хвърлят в затвора. Или да ви отпратят към най-близката граница. Обаче все още ви е забранено да пребивавате в Лангър. Така че…

— Така че, докато изчакват да решат съдбата ми, предпочитат да знаят, че съм в Аргор, така ли? И вие носите отговорността за мен.

— Точно така! Хайде, по седлата! Е, ако сте в състояние да яздите. Защото като ви гледа човек, може и да се усъмни…

Кралският дворец се извисяваше на един от десетте хълма на Ориал: Хълма на Върховните крале, който представляваше нещо като остров в сърцето на столицата. Беше обкръжен от крепостни стени, които пазеха не само двореца, но и различни кули и жилищни сгради, храмове и древни паметници, градини и овощни градини, няколко руини и дори гора с дивеч, пещери, една река и езера. Както всички големи сили в Имелор и както останалите големи провинции, обединени около Лангър, за да образуват Върховното кралство, Аргор се радваше на привилегията да притежава малък замък на Хълма на Върховните крале. Тази вечер за граф Теожен и неговия отряд отиването дотам беше въпрос на кратко яздене в тъмнината и студа.

Вана с гореща вода и чисти дрехи очакваха Лорн в стаята му. В огнището весело пращеше огън, а леглото — с белите си чаршафи, възглавниците и пухения дюшек — изглеждаше от най-удобните. След като се изми и преоблече, Лорн устоя на изкушението да се изтегне в леглото и слезе долу при граф Д’Аргор.

— Как се чувствате? По-добре, предполагам.

— Да, много по-добре.

— Успокойте се, няма да ви задържам дълго. Сигурно нямате търпение да заспите в истинско легло, нали?

Теожен отведе Лорн в зала, украсена с ловни трофеи, където огънят от камината осветяваше само единия край на дълга маса. Там бяха сложени два прибора. На светлината на пламъците препарираните глави простираха по стените подвижни, несъразмерни сенки, които се губеха в мрака.

Веднага щом седнаха, графът рече:

— Принц Алдеран ми каза за смъртта на Вард. Той беше достоен и доблестен мъж, когото искрено ценях. И зная, че вие го обичахте. Приемете съболезнованията ми.

— Благодаря.

— Ако имате нужда от каквото и да било за погребението, достатъчно е само да ми кажете. Той имаше една дъщеря, струва ми се?

— Нае.

— Омъжена?

— Не.

— Ще се погрижа да не й липсва нищо.

— Тя не е съвсем без нищичко, но ви благодаря от нейно име.

Вечеряха месо, сирене, хляб и сушени плодове. Докато се хранеха, Лорн разказа — за втори път този ден — за експедицията, която беше провел в планините Галаар. Графът познаваше добре тези планини, които бяха и близки, и подобни на неговите. Наблюдаваше ги доста внимателно, обезпокоен от мисълта, че галаарският бунт може да стигне и при него и да постави Аргор и Върховното кралство в доста деликатно положение спрямо Иргаард.

— Смъртта на този принц-дракон не означава обаче, че галаарците са приключили с Черната хидра — каза Теожен. — Дори е вероятно Иргаард да се върне с нови сили следващата година, та дори и само за да измие срама… Знае ли се, че вие сте убили принца-дракон?

— Не. Предпочетох Дол Валер да си припише заслугата.

— Което пък е от полза и за бунта, и за Върховното кралство. И все пак, ако Черната хидра разбере, че рицар от Върховното кралство, и то не някой дребен и незначителен, е убил едно от децата й… Да си пожелаем на вашата легенда да продължат да вярват колкото се може по-дълго, рицарю. Ненужно е да я прибавяме към изпитанията, които Върховното кралство се готви да преживее.

Лорн замълча.

Надяваше се това, което бе направил, да го бе сторил, воден от чувството си за справедливост, за дълг, а и защото такава беше съдбата му. Но може би го беше направил единствено за себе си, за да стане отново човека, който беше преди, и да може да предаде правата си на сина си. Може би дори бе донесъл Меча на кралете единствено за да получи реванш, за да се наложи над тези, които си мислеха, че са го победили. Всъщност той не знаеше какъв беше точно.

— Донасянето на Меча на кралете няма да е някакъв нищожен подвиг — продължи Теожен. — Това несъмнено ще помогне за заздравяването на единството на кралството. Остава да разберем обаче как точно те ще използват тази реликва…

— „Те“? — повтори Лорн.

— Кралицата и Естеверис. Принцът-кардинал Жал.

Графът се поколеба дали да добави и принц Алдеран към списъка. Предпочете да се въздържи и допълни тежко:

— Нещо се готви. Не знам какво точно, но връщането на Върховния крал в Ориал не вещае нищо добро. Знаете ли какво се канят да ни накарат да преглътнем? Че е пожелал да се помири с народа си, като дойде да умре близо до него, в своята столица…

— Толкова ли е трудно да се повярва?

Теожен се засмя като човек, изгубил всяка надежда.

— Нямаше да зададете този въпрос, ако бяхте видели краля наскоро. Аз имах тази тъжна привилегия и, повярвайте ми, съжалявам. Труп. Мъртвец. И като си помислиш, че това не бе достатъчно на Божествените… Вече е изгубил всякакъв здрав разум. Погледът му е угаснал. Можеше да е съвършено мъртъв, но не, жив е…

Лорн кимна неопределено, неспособен да изпита и най-малкото съчувствие към Върховния крал. Но ако мъките на краля вече му бяха безразлични, то подозренията на Теожен изглеждаха основателни. Напълно очевидно беше, че кралицата се е възползвала от крайната отпадналост и слабост на съпруга си, за да го върне в Ориал. Несъмнено искаше той да умре тук, но с каква цел?

Огорчен и пиян, графът си сипа още една чаша вино, която пресуши на един дъх.

— Не зная каква пиеса ще се разиграе скоро, рицарю. Но едно е сигурно: цялото Върховно кралство се събра да присъства, с изключение на принц Ирдел, когото обсадата на Арканте задържа много удобно далеч оттук. Прииждат поклонници. Всеки ден пристигат със стотици, така че вече няма и един свободен сламеник в цял Ориал. Видяхте ли палатките край градските порти?

— Да, на идване. Между другото, направо е невъзможно да се влезе през Бялата порта.

Когато пристигна, Лорн видя палатковите лагери, които се простираха пред портите на Ориал. Образуваха нещо като предградия от двете страни на главните пътища. Поклонниците идваха и се установяваха в тях на цели процесии, посрещани от монаси, които им даваха подслон, раздаваха храна и се грижеха за всички прояви на всекидневния живот. Всички тези монаси, облечени в черно, принадлежаха на ордени, които бяха част от Църквата на пожертвания Дракон-крал, която до този момент никога не бе присъствала толкова осезателно в живота на Върховното кралство.

— Вече няколко седмици, откакто Черните свещеници обикалят страната, като навсякъде известяват за скорошната смърт на Върховния крал и подканят народа да дойде на поклонение в Ориал, за да се моли за душата му. Те също са част от някакво съзаклятие.

— Черните свещеници?

— По дяволите! А ако ви кажа, че някои от тях действаха в Аргор, а кралят дори още не беше напуснал Цитаделата? Заговор, казвам ви. И какво има да се чудим?

— Жал — рече Лорн, следвайки мисълта на графа.

— Жал — потвърди Теожен и отново си сипа вино. — Забележете, че Църквата на пожертвания Дракон-крал си върши много добре работата. Никой никога не е виждал толкова набожен и ревностен народ и толкова привързан към своя крал! Докато, спомнете си, само преди шест месеца… Колцина бяхме ние, които не го мразехме?

Лорн не отговори. Не излъга нарочно, но остави графа да си мисли, че той, Лорн, е един от най-верните хора на Върховния крал.

— И ако ставаше въпрос само за народа! — продължи Теожен д’Аргор презрително. — Но и едрите, и по-дребните благородници от цялото Върховно кралство също се стекоха тук. А те не идват, за да се молят за душата на краля. Те имат други интереси, други амбиции. Смъртта на един крал означава възкачването на друг, нали така? Дошло е времето за компромисите, обстоятелствените вярности и за новите полагания на клетви…

Теожен извърна глава и се изплю в огъня, после забеляза предпазливия поглед на Лорн.

И разбра.

— Питате се с какво право съм толкова суров, нали? В края на краищата и аз също дойдох. Аз съм тук, в Ориал, когато можех да си бъда в Аргор, далеч от всички тези низости…

Лорн мълчаливо гледаше Теожен, който стана и се протегна с ръмжене. Графът му се стори остарял, уморен. Помисли си за онези стари кули, които още стоят изправени, но човек се страхува да не се срутят при следващата буря.

— Не грешите, рицарю. Също като другите, и аз съм тук, защото искам нещо. Но не искам същото като тях. Не съм тук заради себе си.

— Тогава заради кого?

— Заради моя син. Той е тук, в затвора. Очаква да бъде съден за предателство. Дойдох да пледирам за неговата кауза.

Лорн прие новината и каза:

— Нито кралицата, нито Естеверис ще посмеят. Няма да оставят синът ви да бъде осъден.

Опрян с две ръце на камината, Теожен беше вперил поглед в огъня.

— Не — каза той. — Не и ако не искат война с Аргор… Но ще ме принудят да се моля. И ще ме накарат да чакам. Докато стоя в Ориал, изглежда така, сякаш съм влязъл в пътя. А и… Дали е погрешно? — обърна се към Лорн, достоен, със замъглени от сълзи очи. — Той е мой син, рицарю. Откакто жена ми почина, само той ми остана. И няма никакво значение дали ме мрази, аз си оставам негов баща. Не мога да позволя да го…

Не довърши думите си.

Лорн стана.

— Съжалявам — рече той.

Теожен си върна гордия вид.

— Защо? Защото вие го заловихте? Това беше на война. Вие и принц Алдеран изпълнявахте единствено дълга си… Глупак! При толкова жени, трябваше да се влюби в Исандра Аркантска. И да се замеси в тази война. Която впрочем вече не интересува почти никого… — графът отново се протегна. — Трябва да подишам чист въздух. Елате с мен.

Облякоха дебели зимни палта и излязоха на нощния студ. Изкачиха се на един обходен път, от който на фона на облачното небе се виждаше да се очертава силуетът на Кралския дворец.

— Ето там всичко се замисля, там се подготвя заговорът — каза графът. — Дори и в този момент. Там Върховният крал умира. Там Естеверис плете интригите си. Пак там кралицата мечтае… Знаете ли защо ви казах всичко това тази вечер, рицарю?

— Не.

— Защото каквато и да е бурята, която се задава, вие единствен все още можете да направите нещо. Каквото и да си мислите, вие сте последният свободен човек във Върховното кралство.

* * *

След няколко дни Лорн беше оправдан и възстановен на поста си начело на Ониксовата гвардия. Можеше ли Върховното кралство да се отнесе по друг начин с героя, донесъл Меча на кралете? Естеверис публично заяви, че не може, а кралицата покани Лорн в Двора и го прие любезно, като го поздрави за услугите, които е оказал на Короната, и за тези, които и занапред щеше да окаже. С почтителен поклон Лорн благодари на кралицата и я увери, че си спомня — „с признателност“ — за всичко, което й дължи. Никой не видя погледа, който си размениха в този момент — това беше открито обявяване на война.

В уречения ден пред главната кула на Черната кула Горланс и неговите ониксови гвардейци чакаха, строени в редица под ситен, студен дъжд, да разберат каква ще бъде съдбата им. Не знаеха какво беше решил Лорн по отношение на тях, и ако Горланс не си правеше никакви илюзии, то останалите се питаха дали щяха да бъдат оставени или освободени от длъжност.

Един конник влезе в двора.

Лиам.

Други идваха след него — Йерас, Логан, Кай и всички онези, които бяха останали верни на Лорн. Мълчаливо се подредиха в редица, без да слизат от конете, пред Горланс и неговите хора, застанали за почест.

— Рицари — извика Лиам над главата на Горланс. — От този момент се смятайте за свободни от клетвите, които ви свързват с Ониксовата гвардия. Имате един час, за да напуснете това място. Оставете тук ризниците и пръстените си! Оставете знаците и емблемите си! Оставете завинаги тук всичко, което би могло да напомня, че дори и един ден сте принадлежали към Ониксовата гвардия!

Черните гвардейци на Горланс се поколебаха, размениха смутени погледи, после с наведени глави мълчаливо се разпръснаха. А Горланс остана — скован и неподвижен — като прикован към земята.

Лиам сведе поглед към него.

— Това се отнася и за вас. Сбогом.

* * *

Докато хората му се настаняваха в Черната кула, Лорн присъстваше на литургия, отслужвана в катедралата на Ориал. Огромна тълпа се беше струпала в преддверието и дори в съседните улици. Вътре централният кораб и страничните крила бяха претъпкани. Благородници и граждани, дами и господа, нотабили и дипломати се притискаха едни в други. Всички бяха накичени — златни, сребърни бижута, скъпоценни камъни, перли. Всички бяха облечени в коприна и кадифе, брокат и кожи. Всеки искаше да се покаже, да бъде видян и да му завидят. Този лукс контрастираше с черните платна, които — в тази ледена утрин — придаваха траурен вид на мястото. Посветена на Ейрал, катедралата на Ориал беше висока и светла. На суровата зимна светлина колоните и безупречно белите й стени трябваше да искрят от белота. Но този ден службата, която се провеждаше под позлатените сводове, се водеше от принца кардинал Жал. Тя следваше строгия ритуал на Църквата на пожертвания Дракон-крал, а черното — и единствено черното — беше цветът на Дракона-крал и неговите свещеници. Така че катедралата беше изцяло обточена в черно и изглеждаше като подготвена за погребение.

Но чие?

На Върховния крал? Или по-просто на култа към Ейрал? Ден след ден влиянието на Църквата на пожертвания Дракон-крал растеше. Драконът на светлината и на познанието си оставаше драконът титуляр на Върховното кралство и цял век нямаше да стигне неговият култ да изчезне, но Драконът-крал печелеше с всеки изминал ден все повече привърженици. Черните свещеници се налагаха навсякъде. В домовете и в умовете. Както сред простите хорица, които направляваха, така и сред могъщите владетели, които съветваха. А не беше ли и новият изповедник на Върховния крал черен свещеник? До този миг, верен на традицията, Върховният крал винаги беше избирал изповедниците си сред свещениците на Ейрал — белите свещеници. На какво се дължеше този внезапен обрат? Никой не знаеше, но фактите бяха налице: Върховният крал, който чувстваше, че са настъпили последните му часове, се бе обърнал към Дракона-крал, а не към Белия дракон, за да повери на него спасението на душата си. И вдъхновен от духа на Дракона-крал, който бе отвърнал на молбите му, кралят бе пожелал да се завърне при своя народ.

Или поне това прокламираха черните свещеници.

Също като Теожен д’Аргор, и Лорн не можа да бъде измамен.

Според него връщането на Върховния крал в Ориал се вписваше в план, в който нямаше нищо божествено, един умело замислен план, чиято цел все още му убягваше. Върхът на всичко обаче беше, че той сега играеше някаква роля в този план, който не му беше ясен. С донасянето на Меча на кралете той беше подсилил идеята, че тук съдбата имаше пръст. Защото фактът, че Меча на кралете беше намерен, когато умиращият Върховен крал бе напуснал Цитаделата, не можеше да бъде съвпадение. Сивият дракон бе пожелал да е така. Божествените одобряваха Върховният крал да се обърне към Дракона-крал и му го показваха, като му върнаха меча на предците му.

Лорн не се месеше в това, което се говореше и правеше.

Несъмнено на него му бе писано да намери Меча на кралете. Но малко го интересуваше дали Естеверис или свещениците на Дракона-крал ще извлекат политическа или религиозна полза от неговия подвиг. Всички го гледаха като герой. Сега вече всички знаеха, че Върховният крал го бе освободил от Далрот по искане на Пазителите, за да може да изпълни съдбата си. И трябва Драконът-крал да го бе покровителствал, защото как иначе можеше да се обясни, че бе оцелял от призраците и от заразата на Тъмнината?

„Само ако знаеха…“ — помисли си Лорн, докато по навик разтриваше белязаната си ръка.

Независимо от това обаче, той нямаше нищо против да мине за избран от Божествените, ако това щеше да му позволи да си върне Алисия и техния син, който — ако не се лъжеше — скоро щеше да се роди. Не знаеше къде е Алисия. За да роди тяхното копеле далеч от погледите на хората, семейство Лоранс я бяха затворили в някакъв манастир. Но кой? Сега, когато отново се бе върнал на преден план на сцената на Върховното кралство, Лорн можеше да си послужи с властта си, за да го открие, а после да успее да направи така, че синът му да му бъде поверен. С цялото си сърце се надяваше, че и Алисия ще дойде при него. Беше готов да се ожени за нея, също както беше готов да отвлече детето от нея, ако се наложеше. Лоранс сигурно нямаше да са много ядосани да ги отърват от него. А за Лорн синът му и единствено синът му имаше значение. Значеше повече от любовта, която Лорн изпитваше към Алисия. Повече от Върховното кралство и от Ониксовата гвардия, взети заедно. Повече от живота му.

Повече от всичко.

Но преди да тръгне да търси сина си, Лорн трябваше да затвърди властта си в Ориал. Трябваше да намери съюзници и такива, които да са му задължени, да направи Ониксовата гвардия по-силна откогато и да било и да се увери, че нито кралицата, нито Естеверис повече няма да му се противопоставят. И най-вече му оставаше да изпълни една задача — задача, която може би щеше да остави своя отпечатък върху съдбата му, но му беше невъзможно да се откаже от нея.

Ето защо на драго сърце присъстваше този ден на литургията, отслужвана в прослава на завръщането на Меча на кралете и в знак на благодарност към Дракона-крал. Принцът-кардинал отслужваше, подпомаган от десетина черни свещеници. Върховният крал седеше на високо кресло пред олтара, в края на централния подиум. От едната и от другата му страна първият ред се заемаше от кралицата, Естеверис, принц Алдеран и още неколцина, сред тях Лорн, който разсеяно мислеше.

Сред тълпата, която го беше поздравила с най-дълбоко уважение, колцина знаеха или бяха забелязали, че кралят беше поддържан с кожени ремъци? Беше пристигнал, носен на креслото си, облечен в черно, с приведени рамене и наклонена глава, сякаш се огъваше под тежестта на короната. Почти не беше помръднал от началото на церемонията и ако не го държаха ремъците, щеше да е рухнал като кукла на конци от кожа и кости, какъвто беше. Тъмен воал покриваше лицето му и на студа едва-едва се виждаше бялото облаче дихание, което се появяваше от устата му. В катедралата, цялата обточена в черно, вече мъртвият крал сякаш присъстваше на собственото си погребение.

Изведнъж органът гръмна и извади Лорн от мислите му. Както всички присъстващи, и той се извърна, за да види процесията, която тържествено се задаваше по централната пътека. Деветима черни свещеници — шестима, които бавно поклащаха кадилниците, двама, които държаха огромни изображения на Дракона-крал и един — пред тях, — който носеше върху възглавничка поправения Меч на кралете. Тълпата се раздвижи, всеки се надигаше на пръсти и протягаше шия, за да види по-добре.

„Кой би бил по-достоен от Вард да изкове отново Меча на кралете?“ — запита се Лорн.

Други свещеници обърнаха кралското кресло така, че Върховният крал да е с лице към процесията, която приближаваше. Когато свещеникът, който носеше меча, дойде пред него, спря. Другите се дръпнаха вляво и вдясно, после застанаха с гръб към стъпалата на олтара. Органът замлъкна. Тогава, насред пълна тишина, първият свещеник коленичи и с наведена глава вдигна високо възглавничката и показа Меча на кралете на законния му собственик.

Върховният крал позна меча на своите предци и леко се оживи. Под воала очите му заблестяха. Тъй като се опитваше да протегне ръка, Алан се впусна, развърза ремъка, който държеше ръката му и му помогна да свие костеливите си пръсти върху дръжката на оръжието. Този допир въодушеви умиращия. Той искаше да се изправи и да задържи Меча на кралете в едно последно предизвикателство, отправено към смъртта. Свещениците умело го освободиха от ремъците, което накара Лорн да си помисли, че всичко това е било подготвено. След това Алан повдигна баща си и не толкова му помагаше да стои прав, а направо го държеше, подпомаган от един свещеник, застанал зад тях. Шепот премина през събралите се и се превърна във възгласи на изненада и възторг, когато Алан — с юмрук, покрил юмрука на баща му — му помогна да размаха легендарния меч.

И изведнъж избухнаха радостни възгласи. Ръкопляскания изпълниха катедралата и се разпростряха навън — в преддверието и по улиците наоколо така че народът на Ориал да разбере какво се случва вътре. Радостта беше искрена и открита, спонтанна. Под огромните сводове виковете и приветствията станаха оглушителни и се удвоиха, когато Алан остана сам и тържествуващ — след като баща му седна на креслото си, — размахваше меча на Върховните крале.

И когато всички камбани на катедралата забиха гръмко, Лорн се обърна и намери сред тълпата погледа на граф Теожен д’Аргор. Нямаше нужда от думи. И двамата най-сетне бяха разбрали какво се подготвяше от месеци.

* * *

В Кралските архиви не камбаните на катедралата — които биеха далеч — смутиха съсредоточеността на Сибелиус и го накараха да вдигне поглед от древния регистър, който преглеждаше. А виковете и шумът от блъскане, които се носеха откъм входа и смущаваха обичайното спокойствие в тези стари сгради. Разтревожен, главният архивар се погрижи да затвори железния шкаф, където пазеше най-ценните си документи. После отиде да види какво става. Преди около месец се беше върнал от Цитаделата, където беше помогнал за съставянето на новото кралско завещание, но оттогава нищо не беше смущавало спокойната рутина в Кралските архиви.

Войници от Пурпурната гвардия бяха нахлули и бяха блъснали грубо чирака, който им бе отворил. Сибелиус не се учуди кой знае колко, пурпурните гвардейци бяха известни с това, че ненужно прибягваха до насилие. Но за Сибелиус това не извиняваше насилието.

Особено на това място.

— Какво става там? — извика той възмутен.

Един мъж се обърна към него. Висок, мургав, смръщен, с меч на кръста. Не беше пурпурен гвардеец, но очевидно имаше някаква власт над войниците. Главният архивар никога не го беше виждал.

— Вие ли сте почитаемият Сибелиус? — попита го Далк.

— Аз съм. Какво означава всичко това?

Агентът на Естеверис не отговори. Извади един пергамент от ръкава си и го подаде на Сибелиус.

— Четете — каза той.

Архиварят разгледа печата на Кралския дворец, преди да разпечата червения восък. После разгъна документа и го прочете доста намусено, като вниманието и учудването му растяха колкото повече четеше.

— Това… Това е абсолютно нередно — каза той накрая. — И дума да не става, че ще се подчиня на тази…

Жестока плесница, ударена с опакото на ръката, го прекъсна и го изпрати на пода с разцепена уста и бучащи уши.

— Прочетете по-внимателно — посъветва го Далк, без да повишава тон, докато оправяше ръкавицата си.

* * *

След церемонията в преддверието на катедралата на Ориал Лорн видя една много красива жена, която си проправи път през тълпата, за да му предаде някаква бележка. Той се вгледа в младата жена за миг, разбра с кого си има работа и прочете бележката.

— Сега ли? — попита той.

Младата жена кимна.

— Ако обичате, рицарю.

Лорн помисли, после направи гримаса.

— Обичам — каза той и последва младата жена.

Тя го отведе до една от великолепните карети, които чакаха пред катедралата под възторжените приветствия на тълпата, и му отвори вратичката. Лорн влезе вътре, където го чакаше красива и елегантна жена, облечена в палто с висока яка и кожена шапчица, ръцете й бяха пъхнати в маншон. Докато сядаше пред тази, която ръководеше могъщия орден на Лилиите, на Лорн му хрумна мисълта, че в този маншон може да има отровна кама.

— Госпожо Мерил.

— Добър ден, рицарю.

Последният път, когато се бяха видели, беше тук, в Ориал, но при доста по-различни обстоятелства. Тогава Лорн беше смятан за мъртъв и се надяваше на помощта на Лилиите, за да открие кой беше поръчал убийството му. Помощ, която госпожа Мерил му беше отказала.

— Поучително, нали?

— Кое? — попита Лорн, докато каретата потегляше.

— Не ми казвайте, че не сте разбрал, че току-що присъствахме на коронясването на принц Алдеран.

— Върховният крал не е мъртъв. Освен това наследник на трона е принц Ирдел.

— Ами обяснете го на кралицата…

Лорн се усмихна.

— Къде ме водите?

— В двореца. Нали точно там отиваме всички?

— Така изглежда.

Известно време пътуваха мълчаливо и всеки преценяваше другия, като двама фехтовачи преди да кръстосат шпагите. Тъй като тя беше поискала тази среща, Лорн смяташе, че първото нападение трябваше да дойде от Лилията.

— Трябва да ви поднеса моите комплименти — каза госпожа Мерил.

— Така ли?

— След вашия дуел и осъждането ви всички ви смятаха за изгубен завинаги. А ето че се връщате — по-прославен и по-уважаван от когато и да било.

— Питате се дали връщането на Меча на кралете не е било част от по-голям план, нали? Дали всичко не е било нагласено от кралицата и Естеверис.

— Признайте, че този меч се появява отново точно в най-подходящия момент.

Лорн вдигна рамене.

— Съдбата — рече той.

Беше ред на госпожа Мерил да се усмихне.

— Добре, така да бъде.

После отново стана сериозна, извади един плик от маншона си и го подаде на Лорн.

— Ето.

— Какво е това?

— Отговорът на въпроса, който ми зададохте преди месеци.

Лорн погледна плика, но не посегна да го вземе. Дали наистина съдържаше самоличността, на тази, която бе натоварила Синовете на Освехир да го убият?

Сиреч на кралицата.

— Това трябва да ви е струвало доста скъпо — каза той.

— Много — отвърна госпожа Мерил.

Започваше да се чувства неловко, тъй като Лорн продължаваше да стои невъзмутим пред нея, а тя продължаваше да стои с протегната ръка.

— Но си струваше труда — добави тя.

— Кажете по-скоро, че сега аз си струвам труда. Защото точно за това става дума, нали? Мъртъв не можех да съм ви от никаква полза. Осъден и заточен също. Но сега… Сега съм героят, донесъл Меча на кралете и това вече е съвсем друго нещо…

— Не се правете на по-наивен, отколкото сте. Много добре знаете, че всичко си има цена, че нищо не се получава просто ей така.

— Без съмнение.

— Нямате си представа какви усилия и какво състояние струваха доказателствата, събрани в този плик. Вземете го, рицарю. Не искам нищо от вас в замяна.

— Не днес. Но това ще дойде. Утре. Или вдругиден… Трябваше да ми предложите този плик през лятото, госпожо. Щях да го приема на драго сърце. И при вашите условия.

— Вие… Вие не го искате?

Лорн отново се усмихна като човек, изгубил надежда.

— Забавно — рече той.

Извадена от равновесие, госпожа Мерил стана нападателна.

— И какво ви е толкова забавно?

— Трябваше да ми отговорите, че през лятото не притежавахте този плик. И че следователно не можехте да ми го дадете. Но тогава вие вече знаехте, нали? Лилиите винаги са знаели кой поръча убийството ми.

Тя не отрече.

— Какво значение има? Не искате ли този плик?

Лорн почука три пъти на покрива на каретата.

— Вече не го искам.

— Но защо?

— Защото зная, че кралицата е поръчала убийството ми. Зная го от устата на този, който трябваше да ме убие.

Каретата беше спряла и Лорн слезе.

— Не обръщайте гръб на Лилиите, рицарю.

— За мен беше удоволствие, госпожо.

— Допускате много голяма грешка!

Лорн затвори вратичката и си тръгна.

* * *

Лорн не успя да говори с Алан насаме преди края на следобеда. Когато се върна в Кралския дворец, той се възползва от това, че Алан се беше оттеглил, за да си почине преди вечерята, и влезе в княжеските покои, без да поиска да съобщят за него, и в преддверието завари Одрик, който му препречи пътя.

— Моля да ме извините — каза старият слуга, — но принцът желае да не бъде обезпокояван от никого, месир.

— За мен ще направи изключение.

— Той каза „от никого“.

Но Лорн не беше в настроение да се разправя.

Отстрани Одрик въпреки възраженията му, отвори вратата, пред която той бе застанал, и изненада Алан, който, сам в стаята си, излегнат на едно канапе, си приготвяше лула с кеш.

— Моля да ми простите, монсеньор — извини се Одрик, като влезе подир Лорн. — Направих каквото можах, но…

— Няма нищо, Одрик — спокойно отвърна Алан. — Остави ни.

Слугата се поколеба.

— Чу господаря си — каза Лорн през рамо. — Остави ни.

Одрик излезе, като затвори вратата.

— Разочаровам те, нали? — каза Алан и запали лулата си.

В тясното гърне смолата припука и от нея се извиха златистокехлибарени ивици дим, които изглеждаха като оживени от собствен живот.

— Не — каза Лорн.

— Разбира се, че е така. Впрочем от нас двамата ти винаги си бил по-разумен. И по-неприятен.

— Сигурно.

— И сега си казваш, че на няколко пъти кешът за малко не ме уби. И се питаш кога ще трябва да тръгнеш да ме търсиш в някоя пушалня, където ще съм се проснал по-скоро мъртъв, отколкото жив… Не се тревожи, това няма да се случи.

— Зная.

— Наистина ли? — учуди се Алан с лека усмивка.

— Да. Защото следващия път никъде няма да ходя да те търся.

Усмивката на принца угасна.

— Добре. Ще се постарая да не забравя… Какво мога да направя за теб?

Откакто се беше върнал, Лорн имаше чувството, че Алан се е променил. Приятелството им имаше своите прекрасни моменти и своите спадове, но винаги бе било искрено и прямо. Макар понякога да се бяха карали и отдалечавали един от друг, но винаги бяха избягвали преструвките, което беше позволявало да се сдобряват без никакви задни мисли. Но сега за пръв път, откакто бяха деца, Лорн имаше чувството, че Алан играе някаква комедия, наречена „приятелство“. По навик или за по-лесно, от слабост. Може би от двуличие. Дали Алан беше заблуден от тази комедия? Разбира се, кешът играеше определена роля в тази промяна на поведението и не толкова с изненада, колкото с примирение Лорн установяваше, че Алан отново се бе поддал на старите си демони — а дали изобщо можеше да избяга от тях? Алан щеше да остане техен роб докато си въобразяваше, че може да ги овладява.

Но Лорн разбираше, досещаше се, че има и друго.

Кешът не беше единственото обяснение за поведението на Алан. Някой се беше намесил помежду им, докато Лорн търсеше Меча на кралете и този някой можеше да е единствено кралицата. Значи си беше върнала цялото влияние над Алан. С хитрости и ласки. Но също и — сега вече Лорн беше убеден в това — като беше тласнала скъпия си син в ноктите на кеша, за да разруши и последната му съпротива. Защото на кралицата й трябваше покорен принц за първата фаза от нейния план.

— Бих искал да знам само едно — каза Лорн. — Откога знаеш, че майка ти иска да те изтласка на трона?

— Толкова ли си сигурен?

— Не си играй с мен, Алан… Тази сутрин службата имаше една-единствена цел: да те наложи като наследник на баща ти. Беше успешно.

Алан дръпна от лулата си.

— Не мислиш ли, че преувеличаваш?

— Тълпата те приветстваше, докато размахваше Меча на кралете. Какво по-добро от това „решение на народа“? Сякаш Ирдел вече не съществува…

— Той си остава наследник на трона на Върховното кралство.

— Да, но той е далеч. И много на време задържан от една ненужна и убийствена обсада, която не е искал. Но най-вече той, това не си ти. Ти, принцът, когото всички обичат и желаят…

Алан остави лулата си и се изправи.

— Е и? — попита той предизвикателно. — Това лошо ли е?

Лорн се усмихна.

— Спомням си, че преди година ти казваше, че си преуморен от паради и почести. Уморен да ходиш от провинция в провинция, от град на град. Оплакваше се, че кралицата те използва единствено за да бъдеш приветстван и честван, а ти мечтаеше за политическа кариера. Днес разбираш ли, че всичко това е било с една-единствена цел: да се засили твоята популярност за сметка на Ирдел, който е натоварен с делата на кралството? Може да се каже, че майка ти и Естеверис добре са поработили, нали?

— Не знаеш за какво говориш.

— Напротив… Както всички, и аз мислех, че това, което кралицата беше започнала преди три години, го бе направила, водена от своята горделивост и амбицията си, от желанието си за власт, дори от омразата и лудостта си. Но всичко, всичко е било, за да се подготви Върховното кралство за деня, когато ти ще оспориш на Ирдел трона на баща ти. Дори хилядите мъртви в обсадата на Арканте, за които накрая Ирдел единствен ще трябва да поеме отговорността…

Алан стана и като се правеше, че подрежда принадлежностите си за пушене, заговори с глас, който беше прекалено спокоен, за да не е тревожещ:

— Повтарям ти, че говориш, без да знаеш.

— Смяташ ли, че Ирдел ще се остави да го лишите, без нищо да направи? Да, добре, ти си популярен. Имаш на своя страна подкрепата на народа и на една част от аристокрацията. И сигурно Църквата на пожертвания Дракон-крал ще застане на твоя страна, когато моментът настъпи. Но Ирдел също има своите привърженици. Ще вдигне армия. Това ще означава война.

Алан въздъхна и уморено погледна Лорн.

— Разбира се, че това ще означава война. Но не такава, каквато си мислиш.

— Какво?

— Наследникът на трона на Върховното кралство съм аз. Не Ирдел.

— Той е по-големият! Как може той да не е…?

— Върховният крал ме направи свой наследник със завещание, Лорн. Мен. Мен и никой друг. Мислиш ли, че го искам? Не. Но трябва да нося неговата корона и ще я нося.

Беше едновременно примирен и решен, готов да посрещне съдбата си.

— Какво криеш от мен? — попита Лорн. — И как така знаеш, че баща ти те е посочил за свой наследник? Кой ти го каза? Той ли?

Алан се вгледа в Лорн, после упорито погледна настрани и каза:

— Трябва да се приготвя за вечерята.

Лорн се примири.

— Добре — каза той. — Оставям те. Но не се доверявай, Алан. Някой може да се опита да те измами…

При тези думи той тръгна към вратата. И вече беше сложил ръка на дръжката, когато Алан рече, сякаш да го повика обратно:

— Има едно пророчество.

Лорн се обърна.

— Едно древно пророчество, което Пазителите са скрили, защото то известява разрухата на Върховното кралство. До скоро само неколцина са знаели за него. Един от тях е баща ми, разбира се.

— А майка ти?

— Да.

— Тя ли ти разкри съществуването на това пророчество? Или Естеверис?

— Не. Един Пратеник на Събранието на Ирканс. Дойде при мен малко преди да се върнеш. Бял драк с тюркоазени очи.

— Скерен.

— Не ми каза името си. Но трябва да е той, да. Белите дракове с тюркоазени очи не са милиони. Познаваш ли го?

— Не. Но вече сме се срещали.

— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш…

— Над Върховното кралство тегне заплаха.

— Не е заплаха, Лорн. То е осъдено. Но за щастие, пророчеството не казва само това. Говори и за спасител. За принц, роден от Върховния крал и кралица чужденка, който е орисан да спаси престола.

— Ти.

— Може би…

Лорн усети, че увереността му започва да се колебае. Като се мъчеше да скрие смущението си, той каза:

— Ти си син на Върховния крал, а майка ти е родена алгерка. Освен ако не е Жал, кой друг освен теб би могъл…?

— Лорн. Моля те.

Изведнъж Лорн се почувства уморен от лъжи. Въздъхна и рече:

— Ти знаеш.

— Да.

— Откога?

— Какво значение има? По някакъв начин имам чувството, че винаги съм го знаел. А ти, ти откога знаеш?

— Откакто се върнах от Далрот.

Алан очакваше такъв отговор. Но все пак той го нарани, защото Лорн беше пазил тази тайна от него в продължение на две години. И не толкова гордостта му, колкото обичта му беше засегната.

— Но не можах да повярвам веднага — уточни Лорн.

— Разбираш ли какво означава това?

— Това, че сме братя ли?

— Това, че споделяме една и съща съдба и че трябва Сивият дракон да избере.

Лорн се сдържа да не се изсмее.

Разбира се, той също беше син на Върховния крал и на кралица чужденка, защото майка му беше скандска кралица. Но все пак…

— Изобщо не се тревожи — рече той. — Този съдба ти я преотстъпвам на драго сърце.

* * *

Кралица Селиан прие Естеверис в своите покои, в присъствието на принца кардинал. Далк придружаваше министъра. След като поздрави почтително, той остана назад, невъзмутим и мълчалив, с ръце, събрани пред себе си.

Естеверис тържествено разстла върху една маса съдържанието на един кожен калъф — пет дебели навити пергаментови свитъка. Всичките бяха еднакви и имаха множество панделки и восъчни печати, единият от които беше черен с герба на Върховния крал. Това бяха петте екземпляра от завещанието, което кралят наскоро бе наредил да бъде изготвено и което анулираше предишното.

— Ето — каза Естеверис и отстъпи крачка назад.

Кралицата погледна пергаментите с доволен, победоносен поглед. Предишното кралско завещание посочваше Алан за наследник на трона на Върховното кралство. Това възстановяваше на Ирдел законните му династични права. Не съществуваха други екземпляри. Всички бяха иззети от висшите сановници на кралството, които — според закона — трябваше да ги пазят и да ги представят при смъртта на монарха, за да бъдат избягнати измами. Повечето от тези сановници бяха убедени лесно — заплахите и шантажите се бяха оказали достатъчни. В крайна сметка единствено към Главния Архивар на Върховното кралство се бе наложило да бъде използвана сила.

Независимо от всичко кралицата се чувстваше успокоена.

Защото ако никога не се бе съмнявала, че ще може да вземе екземплярите на новото кралско завещание без много трудности, то се бе страхувала, че може да не успее преди смъртта на Върховния крал. Но този патетичен дъртак беше проявил добрия вкус да издържи достатъчно дълго. Сега вече можеше да пукне. Дори колкото по-бързо, толкова по-добре, защото всичко беше подготвено и завръщането на Ирдел в Ориал — което вече предстоеше — рискуваше да усложни нещата.

— Всичко ли е тук? — попита кралицата за успокоение на съвестта.

— Да, господарке — отговори Естеверис и леко се поклони.

— Никаква трудност? — попита принцът кардинал.

— Никаква.

— Дори с архиваря Сибелиус? Неговата вярност и неподкупност са известни.

— Към него трябваше да се приложи малко повече убедителност — съгласи се Естеверис. — Но сега вече всичко е наред.

— Отлично — каза кралицата, която не можеше да откъсне очи от пергаментовите свитъци. — Унищожете ги.

Жал и Естеверис се спогледаха колебливо. До кого се отнасяше заповедта? И най-вече — кой щеше да посмее да извърши това светотатство? В ръцете си държаха не просто кралски документи. Тук беше съдбата на Върховното кралство.

Естеверис реши въпроса.

— Далк — рече той и щракна с пръсти.

И Далк се подчини, без да трепне. Прибра петте пергамента в кожения калъф и хвърли всичко в камината, където три големи цепеници горяха с пращене. Той не изпитваше подобни страхове, подобни скрупули като министъра или принца кардинал. Беше просто едно оръдие.

Всички гледаха мълчаливо как пергаментите изгарят в пламъците.

Кралицата се усмихваше с блеснали очи.

Сега вече оставаше единствено завещанието, което правеше от Алан следващия Върховен крал. Пет години на усилия, интриги и борби, победи и поражения най-сетне щяха да стигнат до победния си край.

На главата на нейния син щеше да стои короната на Върховното кралство.

Нейният син, а не Ирдел, това почти копеле, родено от обожаваната първа съпруга, когото тя винаги бе смятала за недостоен да царува.

— Алан никога нищо не бива да узнава за това — рече тя.

* * *

Същата вечер Лорн едва беше влязъл в Черната кула и Кадфелд дойде да говори с него.

— Нещо се е случило! — заяви той без предварителни обяснения.

— Какво?

— Със Сибелиус.

Ескортиран от Лиам, Логан и Йерас, Лорн бързо отиде у архиваря и го завари легнал, с превързана глава и отекло лице.

— Кой ви причини това? — попита Лорн пребледнял.

Изпитваше уважение и обич към Сибелиус, тъй като той беше един от рядко срещаните съвършено почтени хора, които познаваше.

Архиварят направи неопределено движение с ръка.

— Не това е важното — каза той едва чуто.

Направи знак на Лорн да се приближи. Лорн придърпа един стол и седна съвсем близо до леглото, наведен напред.

— Трябва да говоря с вас — прошепна Сибелиус. — Само ние двамата.

— Първо ми кажете кой ви причини всичко това. Така или иначе накрая ще го открия.

— Не зная как се казва. Наемник. Той… командваше пурпурни гвардейци. И имаше заповед, подписана лично от ръката на Естеверис.

— Висок? Кестеняв? Хладен и жесток?

— Да. Да, би могъл да е този.

— Далк. Прокълнатата душа на Естеверис.

Архиварят впери поглед някъде далеч.

— Значи така изглежда. До тази сутрин познавах този тъжен персонаж само по име. И се чувствах много добре…

Сибелиус замълча. И тъй като чакаше, Лорн се обърна към своите хора и каза:

— Йерас и Логан, вървете да пазите двете врати долу. Лиам, искам човек на пост в тази къща до нова заповед. Върни се в Черната кула и го организирай. Пиши и мен сред часовите.

Тримата ониксови гвардейци отдадоха чест и излязоха.

— Благодаря, но всичко това е съвършено ненужно — каза архиварят. — Далк получи онова, което искаше. Вече нищо не рискувам.

Лорн видя Исарис навън, на перваза на прозореца. Отиде да отвори на рижото коте, което с три скока се озова на леглото и нежно притиснато към Сибелиус започна да мърка.

— Това… Исарис ли е? — попита архиварят, като го галеше с треперещата си ръка.

— Като че ли е той.

— Мислех, че е умрял.

— Беше умрял.

— Не разбирам.

— Аз също — призна Лорн, като седна отново на стола. — Може би е някое друго, но и това се казва Исарис.

— Наистина котките магове имат доста тайни…

Сибелиус се чувстваше вече малко по-добре. Болките му намаляваха, но най-вече го обземаше приятно спокойствие.

— Хайде сега да ми обясните, а? — предложи Лорн. — Какво искаше Далк?

Архиварят леко се надигна и обясни при какви обстоятелства беше отишъл в Цитаделата, за да участва там в съставянето на ново кралско завещание. Съвсем естествено, един екземпляр се пазеше в Кралските архиви и именно този документ беше дошъл да вземе Далк по заповед, подписана от Естеверис. Сибелиус не се бе впечатлил от тази хартийка без законово основание. Така че беше отказал да даде на Далк това, което той искаше, и тогава се беше случило злото.

— Много съжалявам — каза в заключение старият архивар. — Не изпълних задачата си. Моята роля е да пазя документите, които са ми поверени и…

— Няма за какво да се упреквате, Сибелиус. Не сте имали никакъв избор. Далк е добре дресирано куче. Той никога не се връща без онова, което господарят му го е изпратил да донесе.

— Заплаши, че ще превърне Архивите в пепел, ако не му предам завещанието. Каза, че за него това е едно и също.

— Което означава, че е искал този документ, за да го унищожи. И че вероятно е взел и другите екземпляри или че рано или късно ще го направи. Защото каквато и цел да преследва Естеверис, да се унищожи само един екземпляр от завещанието, няма никакъв смисъл, нали?

— Така е. Именно затова завещанията на Върховните крале се изготвят в няколко екземпляра от три века насам. За да не може да бъдат изгубени, унищожени или подправени.

Алан беше обяснил на Лорн, че Върховният крал го е посочил за наследник в завещанието си — тайна, която Естеверис и кралицата знаеха отдавна благодарение на своите шпиони. Дали Далк търсеше тези екземпляри на завещанието? Но в такъв случай защо кралицата и нейният министър ще искат да унищожат завещанието, което поверяваше на Алан трона на Върховното кралство? Според Лорн това нямаше никакъв смисъл.

Освен ако…

— Какво е съдържанието на завещанието, което написахте, Сибелиус? Дали то посочва Алан, а не Ирдел като наследник на Върховния крал?

Архиварят престана да гали Исарис, това продължи няколко удара на сърцето, през което време той внимателно се взираше в Лорн.

— Доста знаете вие — каза той.

— Не. Но зная, че Алан вярва, че ще стане — по силата на завещание — следващият Върховен крал.

— Преди три години Върховният крал направи завещание, да го наречем първото завещание, съгласен ли сте? Именно това първо завещание определяше принц Алдеран като следващ крал, вместо Ирдел. Не зная защо е направил този избор. Аз съм само служител на Короната. Несъмнено по онова време кралят е смятал, че по-малкият е по-достоен да го наследи от по-големия. И може би кралицата е изиграла своята роля за това решение.

Решение, което придобиваше пълния си смисъл, ако се знаеше предсказанието, известяващо разрухата на Върховното кралство и посочваше Алан като негов спасител. Може би кралят беше сметнал, че постъпва добре, като дава на Алан цялата власт, поставяйки го начело на кралството, което се предполагаше, че той ще спаси. Впрочем мнозина бяха тези, които смятаха, че Алан ще бъде по-добър крал от брат си в смутни времена. Но династичните правила и обичаите на Върховното кралство не разбираха нещата по този начин.

— Но тогава — рече Лорн — второто завещание, онова, което наскоро сте съставили…

— То възстановява правата на Ирдел, което несъмнено беше последният акт на ясна воля от страна на Върховния крал. Принц Алдеран със сигурност е кралят, от когото Върховното кралство скоро ще има нужда. Но короната не му се полага по право. Ако я вземе, Ирдел ще му я оспори и тогава страната ще потъне в гражданска война. Трябвало е принц Алдеран да е първороден. Върховният крал е смятал, че може да го поправи, после се е отказал. Твърде основателно.

— И точно това второ завещание искат да скрият кралицата и Естеверис…

— Да.

Наблюдаван крадешком от Исарис, Лорн се изправи и се протегна. Денят беше дълъг. Беше уморен и съдбата на Върховното кралство му беше безразлична.

— Бихте ли ми направили една услуга? — попита Сибелиус.

— Разбира се.

— Преместете онзи малък шкаф, там, до стената. Само няколко сантиметра, това ще е достатъчно. Така ще можете да повдигнете една дъска на пода. Тази, в която има чвор, виждате ли я?

Лорн последва указанията на архиваря и откри скривалище в пода, в което намери метален цилиндричен калъф, единият край на който можеше да се отвие.

— Какво е това?

— Отворете го.

Лорн се подчини и извади от калъфа навит пергамент. Документът носеше множество печати, сред тях и печата на Върховния крал върху черен восък.

— По принцип — обясни Сибелиус — се правят пет екземпляра на едно кралско завещание. Този тук е… шестият. Той е вашият.

— Не разбирам.

— Когато новото завещание бе изготвено, кралят пожела да ви бъде даден един екземпляр. Тогава бяхте Пръв рицар. Това беше преди да…

Тъй като архиварят не можеше да намери подходящите думи, Лорн му се притече на помощ:

— Преди да обезглавя един ансгорнски принц на дуел.

— Да, преди това. После, тъй като бе оттеглил доверието си във вас, Върховният крал заповяда вашият екземпляр от завещанието да бъде унищожен. Но не можах да се реша да го направя. Не зная защо, но не съжалявам.

— Какво искате да направя с това?

— Не зная. Каквото желаете. Този документ винаги е бил предназначен за вас и ако Върховният крал можеше, убеден съм, че би желал да ви бъде връчен днес. Съвършено автентичен е, не се страхувайте. С него можете да попречите на Алан да се възкачи на трона. Можете да попречите на Ирдел да поведе армия против него. Можете да попречите Върховното кралство да бъде разкъсано, а враговете му да се възползват, за да нападнат границите му. Когато кралят умре, за вас ще е достатъчно да разкриете съществуването на последното му завещание и само Божествените знаят какво ще стане с вас след това. Можете и нищо да не направите. Но едно е сигурно: ще бъдете сам както винаги сте бил. Изборът е ваш.

Лорн помисли доста, после прибра пергамента в калъфа, затвори капачката и го пъхна в палтото си.

— Кой знае за това?

— Вие, аз — отговори архиварят — и той — добави, като почеса Исарис по главата.

* * *

Ониксовите гвардейци погребаха Вард два дни по-късно в едно малко гробище в квартала „Кехлибарената ябълка“, където старият ковач беше купил къщата си. Те сами изкопаха замръзналата земя. Цяла нощ бдяха поред. И сами спуснаха ковчега в тясната, замръзнала по краищата яма.

„Нито свещеник, нито речи“ — беше казал Вард.

Желанието му бе зачетено.

Облечени в ризниците си, Лорн и останалите стояха прави и мълчаливи в пустото гробище, под ниското сиво небе. В погледите им се четеше болка. Гърлата им бяха свити.

— Той трябваше да почива в Цитаделата — рече Лорн тихо. — В гробището на квартала на меча.

— Той не би желал това — възрази Нае. — Тук ще почива в мир. Той… Той…

Тя не довърши и дълго мълча, Лорн стоеше до нея и също мълчеше, от уважение към чувствата й.

После тя въздъхна дълбоко и като гледаше право пред себе си, рече:

— В нощта на пожара, когато те намерих полумъртъв в Черната кула…

— Да?

Подозираше какво ще му каже тя.

— Не те освободих аз.

Той кимна. Знаеше.

— Ти беше прикован към пейката за дланите — продължи Нае. — Изпрати ме да търся клещи в сайванта, но вратата беше заключена. Трябваше да я разбия. Това ми отне време. Твърде много време. И когато се върнах към главната кула, те видях да излизаш от пламъците. Пироните още стърчаха от дланите ти. Беше се освободил сам и очите ти бяха черни, черни като… Почти лъщяха. Погледна ме, но не ме видя. Беше страшно. После направи две крачки и се строполи.

Изведнъж на Лорн му стана студено.

Значи така Тъмнината му беше спасила живота първия път.

— Защо ми го казваш чак сега?

— Не зная.

Хълцане я задуши.

Тогава Лорн я взе в прегръдките си и я остави да се наплаче на воля под снега, който започваше да вали.