Пиер Певел
Наследникът (35)

Зимата на 1548 година
Планините Галаар

Пътуването до планините продължи дълги дни. Вървяха по слабо известни пътеки, по замръзнала земя, през гъсти гори, мрачни и потънали в сняг. После видяха планините, които сякаш стигаха до хоризонта и извисяваха до небето своите бели върхове и хребети.

Хроники (Книга за Рицаря с меча)

Построен в подножието на първите предпланини на Галаар, в края на гора, ханът беше последният, който срещнаха. Трябваше да се снабдят с провизии и решиха само Лорн, Вард и Ройс да идат с товарните коне, а другите да лагеруват на един час път оттам. Ханът беше сборно място за ловците и траперите от областта, но в него отсядаха и иргаардски шпиони, които неизбежно щяха да забележат отряд въоръжени конници, пътуващи към Вейлд. Освен това Леня рискуваше веднага да бъде позната и заловена.

Ханът беше укрепен. Зад стените му имаше ковачница, конюшня, обор, кокошарник, мелница, няколко постройки за живеене и дори параклис, чиято камбанария служеше и за наблюдателна кула. Двойната порта беше отворена. Лорн, Вард и Ройс слязоха от конете на двора.

— Заемам се с провизиите — каза Ройс.

Лорн и Вард го оставиха и влязоха в хана.

Както останалите постройки, и той беше изграден изцяло от дъски и греди. Таванът беше нисък, а прозорците — малки. Подът скърцаше, а греди поддържаха открития гредоред на тавана, от който висяха лампи. Оръжия и ловни трофеи красяха стените. Голямата камина беше единственото зидано нещо. В нея хубав огън поглъщаше с пращене три огромни пъна. Излъчваше се топлина, която — веднага щом вратата се затвореше — сякаш опичаше лицата, изложени дълго на ледения вятър, духащ от север.

Лорн и Вард с облекчение свалиха ръкавиците и шаловете си и седнаха на края на една маса, без да привлекат вниманието на другите клиенти. Повечето от тях бяха брадати планинци, загорели от живота на открито, облечени в кожи. Другите бяха местни — занаятчии и фермери — или търговци, дошли да купуват кожи, които продаваха във Вестфалдската империя.

Лорн и Вард поръчаха греяно вино и три купи гъста супа с месо, с която охотно си опариха устите. Скоро при тях дойде Ройс и седна пред едната купа, която бяха запазили за него.

— Товарят конете — каза той, преди да нападне супата си.

Ядоха мълчаливо, после поприказваха тихо, като слушаха разговорите наоколо. Така научиха, че сега планините Галаар гъмжат от иргаардски войници, особено активни в областта на Горните долини, откакто бяха пристигнали значителни подкрепления. Принцът-дракон, който ръководел операциите, като че ли бил решен да приключи с бунтовниците до настъпването на пролетта. Бил безмилостен. По негова заповед цели села бивали избивани, разграбвани и превръщани в пепел. А някои казвали, че Тъмнината се била появила там, където не я били виждали от времето на Мрака.

Когато прецени, че знае достатъчно, Лорн плати.

После Вард и Ройс станаха и го последваха на двора, където бавно и внимателно провериха дали провизиите, които бяха купили, са добре завързани за конете. Лорн притягаше един ремък, когато забеляза мъжа, който беше излязъл от хана след тях и дискретно ги наблюдаваше откъм ъгъла на една стена. Направи се, че нищо не е видял, измъкна се незабелязано, заобиколи набързо няколко постройки и дебнешком застана в гръб на мъжа. Шпионин или любопитен? Лорн не знаеше, но не искаше да поеме риска този непознат да ги проследи и да осведоми иргаардците. Лорн го зашемети с един удар по тила, после го издърпа встрани и го удуши, като стисна гърлото му в свивката на лакътя си. Мъжът се съвзе само за да разбере, че се задушава. Много късно се опита да се отбранява, но не успя да отпусне хватката, която го убиваше, блъскаше по замръзналата земя с токовете си, изгуби сили и умря. После Лорн трябваше само да бутне трупа зад една купчина дърва.

Вард и Ройс вече бяха възседнали конете, когато Лорн се върна при тях.

— Някакъв проблем? — попита Вард.

— Никакъв — отвърна Лорн и яхна коня си.

* * *

Нощта се беше спуснала, когато намериха малкия отряд, който лагеруваше до гората, на завет до големи плоски скали, които се подаваха, надвесени над земята, а по тях растяха няколко дръвчета и храсти, чиито голи корени висяха като завеса. Охотно оставиха на другите грижата да се занимаят с конете и провизиите и побързаха да отидат до огъня да се стоплят.

— Новините са лоши — обяви Лорн, след като взе канче греяно вино. — Изглежда, че наскоро иргаардците са получили подкрепления. Навсякъде са. И са на път да победят.

Исарис — какво друго име можеше да носи рижото коте? — скочи на скута му и прие ласките.

— Но кой воюва посред зима? — учуди се Лиам.

— Черната хидра — отвърна Вард. — Което вече говори много за нейната решимост.

— А брат ми? — попита Леня. Тя се мъчеше да изглежда спокойна, но гласът й трепереше. — Знаете ли дали…?

Не довърши.

— Не чухме нищо, което да се отнася до него — каза Лорн. — Дали е мъртъв, или жив, затворник или на свобода — не знаем.

Леня сведе очи.

— Но мисля, че новината за смъртта му щеше да се разчуе — намеси се Вард. — Сигурен съм, че е добре.

Малко поуспокоена, младата жена леко се усмихна.

— Да — каза тя, после се окопити. — Да, имате право. Благодаря.

Стана и тръгна към конете.

Тогава Вард погледна укоризнено Лорн за проявената неделикатност. Но Лорн мислеше за друго. Продължаваше да гали Исарис и наблюдаваше Нае и Кай, които, седнали малко встрани, си деляха едно канче вино. Не за пръв път Лорн забелязваше, че са заедно, откакто бяха тръгнали от Ориал. Нещо беше на път да се роди между тях и трябваше да се признае, че бяха хубава двойка.

— Лорн?

Лорн се позабави, преди да се обърне към Вард.

— Сигурен ли си, че си добре?

Лорн се вгледа в стария кралски ковач с весело учудване, което леко преигра.

— Ами да! Защо ми задаваш такъв въпрос?

— Не знам. Като че ли…

— Твоята загриженост ме трогва, но напразно се тревожиш. Сега, с твое позволение, ще се оттегля, за да отговоря на един призив на природата. Изчакай малко, преди да организираш издирване, какво ще кажеш? — пошегува се Лорн и остави Исарис.

Стана и усмивката, която охотно демонстрираше, изчезна веднага щом се обърна с гръб. Вард не беше глупак, проследи го с поглед и тогава срещна погледа на брат Ярл. Без думи се разбраха, че и двамата бяха на едно мнение: Лорн криеше нещо.

* * *

Стигнаха на следващия ден и започнаха най-мъчителната и опасна част от пътуването си. Ден след ден по все по-стръмни пътеки и през все по-високи проходи достигаха до все по-отдалечени долини, шибани от яростни, ледени ветрове, които бучаха и помитаха снега. Видяха изоставени ферми, опожарени села, понякога осеяни със замръзнали трупове, както и стари, зловещи развалини, които напомняха на Лорн и Вард онези, които изпъстряха Закрилящите планини. Може би имаха същия произход. Може би тези стари кули и древни стени са били построени от хората по времето на Мрака, за да се бият с армиите на Драконите на сянката и забравата. Леня казваше, че в тези развалини живеят призраци, че са прокълнати. Понякога обаче правеха лагера си сред тях, твърде щастливи, че ще могат да поспят на завет от връхлитащите бури, които ги смразяваха до костите.

Една сутрин забелязаха първия иргаардски патрул.

Оттогава насетне продължаваха да напредват само ако Леня и Йерас вървяха пред тях като разузнавачи. С наближаването на Горните долини патрулите ставаха все по-начесто и за малко не ги засякоха самотни ездачи. Принудени да се откажат да преминат през проходи, наблюдавани от войниците на Черната хидра, много пъти трябваше да се връщат назад в търсене на друг път. От предпазливост се лишиха от нощния огън. После трябваше отново да си набавят провизии.

Една вечер, докато лагеруваха, Леня сподели тревогите си с брат Ярл.

— Трябва да говорим с другите — каза тя.

— Добре.

И тогава Лорн и останалите научиха това, в което вече се съмняваха, а именно, че иргаардците напълно бяха изолирали областта на Горните долини. Каквото и да се случваше в този момент, там беше невъзможно да се проникне.

— Винаги има начин — каза Лорн.

— Не и този път — каза Леня. — Не и без да ни забележат със сигурност. Вече четири дни се мъчим да намерим проход, през който да минем. Всичките се охраняват.

— Невъзможно е да минем със сила — каза Лиам. — Ще ни избият.

— Можем да се опитаме да преминем някой проход през нощта — предложи Беор.

— Ще трябва да оставим конете зад нас — възрази Лиронд.

— И без гаранция за някакъв резултат — добави Енград.

— Но не можем да продължаваме да бродим все така — каза Йерас. — Най-накрая иргаардците ще ни забележат и няма да имаме друг избор, освен да се бием или да бягаме.

— И да не забравяме, че до сега времето беше лошо — каза Вард. — Това ни направи услуга, понеже пречеше на змейниците да излязат. Но ако небето се проясни…

Всички замълчаха, убедени, че нямат никакъв шанс да избягат от бдителността на змейниците. За момент сред руините се чуваше само пукането на огъня, който се бяха решили да запалят, за да не умрат от студ.

— Трябва да има начин — настоя Лорн. — Някой пролом, някой забравен проход, галерия от пещери под планината… Нещо!

— Не — каза Леня. — Кълна ви се, че ако…

— Помислете! — заповяда Лорн, като внезапно повиши тон.

— Но нали…

— Мислете! Помислете за брат си, там. Помислете за другарите си по борба. Само един проход ни дели от тях.

— Зная, но…

Лорн се приближи до младата жена и стана още по-настойчив под изумените погледи на останалите.

— Те се нуждаят от вас, Леня. Брат ви има нужда от вас. Той има нужда вие да намерите решение!

— Ама не мога! — избухна Леня с насълзени очи. — Няма решение!

— Помислете!

— Не!

— Помислете!

— Лорн! — извика Нае.

Бесен, Лорн се извърна към Нае, а брат Ярл прегърна Леня.

— Какво?

— Безсмислено е да я измъчваш — каза Нае без да трепне.

— Защото ти искаш да се откажеш, така ли?

На свой ред и Вард се намеси.

— Нае е права, Лорн. Достатъчно.

Лорн го погледна втренчено.

— И ти ли? И ти ли искаш да се откажеш?

— Не съм казал това, но…

Лорн, който не ги слушаше, се обърна към другите. Всички се колебаеха, въздържаха се, раздвоени между учудването и тревогата. Дори Исарис, седнал на една скала, го наблюдаваше с любопитство.

— Вие също искате да се откажете от Меча на кралете, така ли? Тук и сега? Толкова близо до целта? Искате да се откажете след всички тези усилия?

Вард се опита още веднъж да вразуми Лорн.

— Понякога трябва да се признаеш за победен — каза той и сложи ръка на рамото му.

С опакото на юмрука си Лорн помете ръката на Вард, сякаш го беше изгорила.

— Не ме пипай!

Вард се вкамени, но очите му заблестяха от гняв.

Страхувайки се от най-лошото, Нае пристъпи напред, а Кай твърде късно направи инстинктивен жест да я задържи.

— Ами след като няма друг път, Лорн — каза тя почти умолително.

Впи поглед в очите на Лорн и той се смути…

После се успокои.

— Да — каза тогава Леня. — Да, Лорн е прав. Има… Има един…

Всички се обърнаха към младата жена, която изглеждаше отчаяна. Лорн се приближи до нея, сякаш беше подплашено животно и като я хвана внимателно за ръцете, попита:

— Кой?

Леня се колебаеше.

— Проходът Саверг — отговори тя най-накрая.

* * *

Проходът Саверг беше почти недостъпен. Но по-лошото бе, че още от Войните на мрака беше подложен на свирепи ветрове на Тъмнината, които се спускаха от върховете и изведнъж го помитаха като черно-пурпурни потоци. За да го достигнат, трябваше да минат по забравени или забранени пътища, по стръмни пътеки, които едва личаха на ръба на главоломни, голи отвесни скали, от които се откъртваха смъртоносни камъни.

Да се премине прохода Саверг през зимата беше повече от подвиг — беше лудост. Но Лорн и неговите хора успяха за три дни, независимо от студа и вятъра, въпреки снега и вихрушките, които ги заслепяваха, въпреки бездните, покрай които минаваха, и проломите, които заплашваха да се отворят под тях. Изгубиха един кон, който полетя в празното и за малко не повлече още един, цвиленето му бързо беше заглушено от виенето на бурята, която го погълна на стотина метра по-надолу. За малко не умряха от замръзване, понеже мислеха, че са се заблудили, и щяха да се върнат назад, ако не беше — за пореден път — решителността на Лорн. Нищо не можеше да го обезсърчи, нито да го спре. Беше решен да продължи и сам, ако трябва. Така другите го следваха — заради идеала и поради верността си към него, защото не можеш да изоставиш някой от своите на бойното поле.

Пристигнаха в края на следобеда и решиха да изчакат следващия ден, за да преминат прохода. Намериха дърва и тъй като вече не се страхуваха да не ги видят, лагеруваха около хубав огън, намерили завет от леденостудения вятър. Тази вечер си позволиха двойна дажба храна, което всъщност отговаряше на нормална порция, до такава степен вече се лишаваха. Пълна наполовина и бързо опразнена, една манерка с ракия обиколи от ръка на ръка около огъня и стопли сърцата. Поприказваха си и някои дори се пошегуваха. Вард извади малка глинена лула и изпуши колкото тютюн му беше останал.

— Не всички ще се върнем от това приключение — каза той насаме на Лорн. — Все още ли искаш да го направиш?

— Да.

— Но искаш ли го поради добри причини?

Лорн направи гримаса.

— За Меча на кралете — каза той.

Което не беше точно лъжа, тъй като Мечът на кралете беше само средството, което щеше да позволи на Лорн да получи това, което искаше.

— Трябва да си сигурен в това. Тези мъже ще те последват и в муцуната на Дракона на тъмнината. Не злоупотребявай с тях.

— Мислиш ли, че трябва да говоря с тях? Да предложа на онези, които желаят, да се върнат, без да пострада честта им?

— Не, Лорн. Това решение е само твое. Където отидеш ти, ще идат и те. Само ти можеш да избереш пътя и целта.

Тогава Вард дръпна от лулата си, но забеляза, че тя бе угаснала. Погледна в гърнето, но там вече имаше само черна пепел от тютюн, и каза:

— Ето. Това беше последната.

Хвърли лулата си надалеч и отиде при другите, като остави Лорн сам с Исарис и съмненията си.

* * *

Вдигнаха лагера на другия ден и започнаха изкачването на прохода един час след зазоряване. Но едва преди обяд навлязоха в прокълнатия път. До този момент бяха говорили малко, но сега съвсем млъкнаха.

Не валеше. Слънцето беше помръкнало и бледо. Вятърът донасяше разпръсната пепел и зловония. По стръмните склонове растителността беше оскъдна. Изглеждаше мъртва и измъчена. Вкопчени с извитите си корени, сухи дървета протягаха клони като нокти. Голи храсти потръпваха. Сред петната мръсен сняг се подаваха туфи кафяв и сив мъх. През вековете Тъмнината беше измъчила всичко, което не бе успяла да убие. Дори камъните, дори скалите бяха засегнати от нейната разруха. Сякаш скалите се бяха разтопили, а после се бяха сковали в агонията на странни форми — зловещи и отблъскващи, напомнящи страданието на това, което — по принцип — не може да страда. И нито едно животно наоколо. Нито един крясък, нито едно движение, което да издава признаци на живот.

Тъмнината беше там.

Присъствието й се усещаше. Хората я чувстваха с плътта си и по кожата си като гнусна милувка. И я виждаха. Тук — черна локва, в която конете не стъпваха. Там — морави жилки в сърцето на скала, разцепена от мълния. По-нататък — мрачен джоб с отровен въздух, който трябваше да заобиколят, като си запушат носа и устата. А нагоре, от едната и от другата страна гъста пурпурночерна мъгла, която сякаш само чакаше, за да се спусне по склоновете сякаш някаква собствена воля я задържа.

Конниците предпазливо наблюдаваха тази мъгла.

Но трябваше и да се ослушват, защото вятър на Тъмнината можеше да задуха по всяко време и да помете пътя като довлече прокълнати души — ревящи, гримасничещи призраци, жадни да убиват.

Конниците вървяха предпазливо. Лорн беше загърнал Исарис в палтото си, само главата на котето се показваше от яката му, и вървеше начело, отстрани на Логан. Присъствието на Тъмнината му се струваше близко и познато. Не му беше мъчително, дори и да познаваше добре опасностите й. Понякога се обръщаше на седлото към останалата част от отряда, над която като че ли тегнеше цялата тежест на някаква ужасна заплаха. Ройс и Емрин завършваха колоната. Кай и Нае яздеха близо един до друг. Близо до брат Ярл, който се молеше, Леня беше силно пребледняла.

Беше още дете, когато баща й се беше опитал да ги отведе с брат й Дол, като преминат прохода Саверг. От последвалата ужасна нощ пазеше само откъслечни спомени, които я стряскаха насън. Само тя и Дол бяха оцелели. Как? Нямаше представа. Паметта й криеше най-същественото от онази нощ, а брат й винаги бе отказвал да й разкаже каквото и да било. Помнеше само отделни образи и ужасяващи викове, които понякога я караха да се събужда стреснато, и някакво чувство на вина, което тайно я глождеше. И сега с душата и с очите си на дете Леня преоткриваше тези места, които, като бяха убили баща й, бяха убили и нейната невинност. И скоро това, от което най-много се страхуваше да чуе, отекна, сякаш излезе от кошмарите й.

Всички го чуха и по гърбовете им полазиха тръпки.

Стенание — протяжен стон, дошъл от върховете и донесен от ехото, едновременно провлачен и заплашителен, който смразяваше кръвта.

Тръгнал напред на разузнаване, Йерас им правеше знаци от една височина. Лорн препусна, за да иде при него.

— Буря — каза Йерас.

По-добре от всеки друг Лорн беше разбрал какво се задава, като чу злокобния призив на Тъмнината. Колко ли пъти го беше чувал в Далрот, преди ужасните бури в морето на Мрака? И всеки път пронизваше тялото му и разтърсваше ума му, заплашен от полудяване.

Лорн се извърна към хоризонта.

Наистина се задаваше буря на Тъмнината и се приближаваше откъм гърба им, предшествана от лош вятър. Тъмни облаци се движеха със скоростта на лавина и докосваха хребетите, като се завихряха в себе си.

— Скоро ще ни настигне — каза Лорн. — Трябва да намерим убежище.

Йерас му подаде сгъваемия си далекоглед.

— Там — рече той. — Може би. До трите големи издадени скали.

Лорн насочи далекогледа в уречената посока.

— Това ще свърши работа — каза той и върна далекогледа на Йерас. — Така или иначе нямаме избор.

— Тръгвам напред.

— Бъди предпазлив.

Разделиха се и Лорн се върна при другите в началото на прохода. Тъмнината отговаряше на Тъмнината и вече излизаше от земята като подвижни езици от мъгла. Небето бе притъмняло. Слънцето беше сиво, обкръжено от лилав ореол. Болнавата му светлина отнемаше от света всичките му цветове.

— Недалеч има една пещера — каза той. — Ще се скрием там.

Вятърът свиреше в ушите им и той трябваше да вика.

Пришпори коня си и целият отряд препусна в галоп, следван от бурята. Прогърмяха първите гръмотевици. Скоро конниците бяха застигнати от тежък черен дъжд. Не след дълго вече успяваха да виждат едва на няколко метра. Само Лорн, който яздеше отпред, виждаше пред себе си. Но още колко ли щеше да продължи това? Бурята скоро щеше да погълне и него. Зад тях падна мълния, после още една и още една, все по-наблизо. Издълбаха земята, сцепиха скалите, подпалиха стар пън. Земята се тресеше и страдаше. Сред грохота на бурята не чуха цвиленето на коня, който пропадна в бедната. Вятърът носеше крясъци, викове на измъчвани, които ги оглушаваха и събуждаха в тях първични страхове. Вече искаха само едно — да избягат от този ад, който идваше по петите им.

Когато се приближи до пещерата, Лорн препусна с жребеца си, за да се изкачи по един скалист склон. Бръснеща мъгла го обвиваше и от нея се издигаха спирали, които приемаха смътни човешки форми. Но най-опасна беше гъстата черна мъгла, която се спускаше от хребета срещу конниците. Лорн знаеше, че нямаше да стигнат до пещерата преди нея. И противно на другите, които само се досещаха за опасните силуети, той отлично виждаше съществата, които приемаха плът в нея.

— Вампирки! — изкрещя брат Ярл.

Той също ги беше разпознал.

Лорн беше по-напред от монаха рицар с половин метър. За миг те се спогледаха и извадиха мечовете си, а в това време бурята ги настигаше и спускаше над тях мрака на проливния си дъжд. На входа на пещерата Йерас размахваше запалена факла, която сега беше единственият им ориентир.

Почти бяха стигнали.

„Още едно последно усилие“ — помисли си Лорн.

Обезглави една вампирка, която скачаше върху него и удари друга, която се строполи, после трета, която се вкопчи в него, но той я довърши с удари с дръжката, втурвайки се в пещерата. Веднага скочи от коня, а Исарис се шмугна да се скрие, докато той бързаше да иде на помощ на Йерас. С помощта на брат Ярл те защитиха входа на пещерата, а в това време останалите се появяваха един по един от мъглата и всеки път за малко не ги повличаха. Но трябваше да издържат напора на вампирките и да им се противопоставят колкото се може по-здраво. За щастие, всеки конник, който пристигаше, беше още едно подкрепление. Скоро всички се биеха в пещерата, върнаха си загубения терен, избиха вампирките, които бяха успели да се промъкнат, и се съпротивляваха на прага.

Като нанасяше удари наляво и надясно, брат Ярл се молеше на висок глас. Мислеше за своите братя, паднали в обкръжената командерия, чиято саможертва бе позволила на него и Леня да оцелеят. Ако един ден Мечът на кралете бъдеше върнат на Върховното кралство, то щеше да е благодарение на тях. Но и благодарение на битката, която той и братята му по оръжие водеха тук. Пред пещерата труповете на вампирки се увеличаваха. Те тъпчеха телата, смазваха кухи гърди под железните си подметки, често се налагаше да отсекат някоя ръка с нокти като куки, която се закачаше за тях, сгърчена от агонията. Навън бурята вилнееше. От гръмотевиците стените на пещерата се тресяха. Мълниите очертаваха на светлината си костеливите силуети на вампирките. Ройс бе ранен и трябваше да се оттегли. Веднага Нае и Вард стегнаха редиците, сега бащата и дъщерята се биеха рамо до рамо. Йерас също се беше дръпнал назад. Застанал прав върху една скала, той опираше на рамо арбалета си, изчакваше подходящ момент и стреляше, стрелите му спасиха другарите му не веднъж. Леня се биеше като обезумяла, невъзмутима, с вперен напред, блестящ поглед. Енград се строполи с разкъсано гърло и умря след няколко удара на сърцето в ръцете на Беор, който — побеснял от ярост — веднага се върна в битката. Както винаги сабите близначки на Логан бяха смъртоносни. Заради лоша рана Кай виждаше само с едното си око, но не беше оставил оръжието. Въртейки с една ръка стария си верен меч, Лиам покосяваше всичко около себе си, без да чувства раната в хълбока си. Ухапан по бедрото и по рамото, Лиронд удряше, без да усеща ръката си.

Насред суматохата на битката изпод ръцете на Лорн летяха глави и крайници, беше покрит с черна кръв, която не беше негова, а ботушите му бяха изпоцапани с димящи вътрешности. Не изпитваше ни болка, ни умора. Частта от него, която се бе примирил да остави на Тъмнината, тази част, за която бе пожертвал душата си, му отвръщаше със същото и го спасяваше. Правеше го по-силен, по-бърз, по-издръжлив. Не беше себе си, но не беше и някой друг. Убиваше и беше жив.

Битката продължи, докато спря бурята.

Докато Тъмнината се оттегли и отнесе вампирките. Докато зимното слънце отново огря прохода Саверг, изтерзан от студена, спокойна светлина.

— Дали…? Дали свърши? — попита Ройс от дъното на пещерата, където раната му го принуждаваше да остане легнал.

Исарис седеше до него.

— Като… като че ли — поколеба се Вард.

— Да — потвърди Лорн и влезе вътре. — Свърши.

Нямаше нито един незасегнат.

Някои, като Вард и Йерас, страдаха само от няколко одрасквания и порязвания. Но онези, които не бяха имали такъв късмет, като че ли изведнъж почувстваха ударите, които ги бяха ранили. Лиронд се олюля, но бе хванат бързо от Беор. Лиам отказа да му помагат, но трябваше да седне. Като видя, че дясната страна на лицето му е покрита с дебел слой мръсотия и кръв, Нае се разтревожи и бързо отиде при Кай.

— Добре съм — успокои я Кай. — Мисля, че ще ми се размине с един хубав белег.

— Дай да видя!

Брат Ярл се наведе над Ройс, за да прегледа дълбоката рана в корема му и веднага поиска превръзки, които Йерас му донесе.

— Сериозно ли е? — попита Лорн.

— Да — отвърна монахът рицар.

— Енград умря — оповести Логан.

— Емрин също — рече Лиам.

Лорн се обърна към едноръкия, който, обзет от виене на свят, беше седнал.

— Емрин? — попита той и си даде сметка, че той не отговаряше на призивите по време на боя.

— Той не успя да стигне до пещерата — обясни Лиам.

Емрин яздеше сред последните и никой не беше чул кога бе паднал коня му, докато те бягаха от бурята на Тъмнината.

„Двама мъртви — помисли си Лорн. — Може би трима“ — поправи се, като гледаше как брат Ярл прави всичко по силите си, за да спре кръвта от раната на Ройс.

Ройс беше пребледнял и почти бе изгубил свяст.

Йерас дискретно привлече вниманието на Лорн и му посочи входа на пещерата. Лорн се обърна и видя силуета на Леня, който се очертаваше — неподвижен — на слънцето.

Беше с гръб към тях.

— Леня?

Тя не отговори и тръгна механично напред.

— Леня!

Лорн изруга и се втурна след нея да я хване, тъй като вероятно не цялата опасност бе отстранена от прохода. Заслепен, за миг бе принуден да спре на входа на пещерата. После видя Леня, която, застанала съвсем на открито, гледаше в далечината. Той погледна в същата посока и видя змейник, който се приближаваше.

— Леня! Скрийте се!

— Той е от нашите — каза тя с тъничък гласец, който обаче се чу съвсем отчетливо.

Лорн не отиде по-нататък.

Леня размаха ръце и изчака змейникът да кацне пред нея. Мъжът скочи от седлото със зареден арбалет в ръка. Но веднага свали оръжието си и рече развълнувано:

— Леня? Ти ли си?

— Аз съм, Браг.

— Но как…? Как си стигнала до тук? А… А бурята? Видях как ви погълна всички!

— По-късно ще ти обясня. Имаме един ранен. Можеш ли да го отнесеш възможно най-бързо в Телиг?

Браг се поколеба и скришом погледна към Лорн. Приближи се до Леня и снижи гласа си.

— Ти не знаеш ли? Телиг падна.

Телиг.

Това укрепено място беше тайното убежище на бунтовниците в планините Галаар. И точно в него Леня водеше Лорн и другите, сигурна, че брат й Дол се намира там.

— За Бога! — извика тя. — А брат ми? А другите?

Този път змейникът посочи директно към Лорн, без да крие подозрителността си. Вард и Йерас бяха дошли при него на входа на пещерата. Също като него, и те чакаха.

— Те са наши — каза Деня.

— А ти сигурна ли си, че…?

— Ама говори, по дяволите! — извика младата жена.

— Дол е жив, по милостта на Ейрал. Но понесохме тежки загуби. Изтеглихме се в Стария храм.

Леня помисли малко, после каза:

— Тогава ще отнесеш там нашия ранен. И ще предупредиш Дол, че идвам. Кажи му, че ще пристигнем най-късно след ден и половина. Проходът Талоск сигурен ли е?

— За момента да.

— Ще минем оттам. Нека Дол прати хора да ни чакат с храна, ако е възможно.

— Дол ще иска да знае дали си получила помощта на Върховното кралство…

Леня се извърна към Лорн и присви очи.

— Кажи му, че все още не знам.

* * *

Пристигнаха на другия ден вечерта, ескортирани от хората, които Дол Валер беше изпратил да ги посрещнат при прохода Талоск. С Исарис на рамо Лорн яздеше начело заедно с Леня. Всички бяха мрачни, потънали в скръб поради смъртта на Емрин и Енград, загрижени за Ройс, за когото не знаеха нищо, откакто змейникът го беше отвел.

Леня беше особено тревожна.

Положението беше критично и тя го узнаваше едва сега. Макар да чакаше да говори с брат си, тя знаеше, че загубата на Телиг беше много повече от военна несполука. Защото ако иргаардците бяха успели да превземат тази крепост, ако бяха предприели завладяването на Горните долини с достатъчно хора, за да могат да извършат такъв подвиг, това несъмнено означаваше, че краят беше близо. Няколко месеца се бяха оказали достатъчни, месеци, които Леня бе прекарала далеч, с надеждата да получи помощ от Върховното кралство. И каква помощ водеше? Шепа бойци, водени от един мъж — предател и опозорен, — чиито намерения й бяха неизвестни и към когото инстинктивно изпитваше недоверие.

Старият храм беше издълбан в скалата на огромна пещера, чийто свод, извисяващ се на шеметна височина, позволяваше нахлуването на колони светлина през естествени отвори. За да се стигне до него, трябваше да изминат път, който се виеше покрай отвесни скали, после да се плъзнат зад един водопад и да минат през тесен скалист вход. Мястото се пазеше от мъже, които изгледаха Лорн и неговите конници с недоверие. Някои бяха още юноши. Други скоро щяха да са старци. А сред мъжете на боеспособна възраст не всички носеха оръжието с еднаква увереност. Лицата им бяха изопнати от умора и лишения. Повечето бяха ранени и въпреки решимостта, която прочете в погледите им, Лорн неохотно си помисли, че на страшната иргаардска армия нямаше да й отнеме много време, за да избие тези хора. А и те си го знаеха. Или се досещаха, без да искат да си го признаят.

След като преминаха здравите дървени порти, конниците слязоха от конете в обграден от скали двор, където Леня ги остави. Без да отговарят на въпросите им, но и без да ги изпускат нито за миг от очи, Лорн и хората му бяха отведени в спалното помещение, отредено за тях. Тук комфортът беше спартански — макар навсякъде в храма температурата да беше като в изба, тя им се стори доста приятна в сравнение с външната. Сламениците върху леглата им се сториха меки и уютни като пухени дюшеци. Всички налягаха както си бяха с дрехите. Неколцина — сред тях Нае — не си направиха труда дори да си свалят ботушите и скоро се понесе хъркане. Исарис тръгна да изследва това ново и огромно място.

Лорн не заспа.

Нито Вард, който изчака да се поизмият малко и му каза насаме:

— Тези тук са по-скоро недоверчиви.

Не им бяха забранили да напускат спалното, но вратата им се пазеше от двама часови.

— Трудно е да им се сърдиш — отвърна Лорн.

— Ммдаа. Без съмнение… Какво мислиш за това място?

— Идеално е за скривалище. Но може да се превърне в смъртоносна клопка, щом иргаардците го открият. Входът откъм водопада лесно може да бъде защитаван, дори може да се затвори. Но ако е единственият, това не оставя никаква надежда на обсадените.

— Този храм е последното убежище на бойци в безизходица.

— Като говорим за храм…

Лорн остави Вард и отиде при брат Ярл, който тъкмо приключваше отправянето на молитва към Ейрал и се изправяше.

— Кажете ми, чували ли сте да се говори за това място?

— Не.

— Леня не го ли е споменавала?

— Не си спомням. Защо?

— Този храм ме заинтригува. Изглежда много древен. Питам се на кого ли от Божествените е посветен.

— Бих казал, че не е на никого.

Архитектурата на Стария храм беше от най-строгите: голи стени, тесни отвори, свързани плочи. С изключение на залите с изглед към дворове, осветявани отгоре, мрак цареше навсякъде, нарушаван някъде в далечината от пламъка на някоя газена лампа. Лорн не беше видял нито един мотив, никаква украса, която да позволи да се отгатне възрастта или произхода на мястото.

— В крайна сметка, възможно е това да не е храм — рече Лорн. — Но не е и крепост.

— Дворец?

— Може би. Кой знае?

Вратата се отвори и влезе Ройс, придружен от Леня. Беше блед и чертите му бяха изопнати, но се усмихваше, подпрян на една патерица. Онези, които не спяха, побързаха да дойдат при него и да го поздравят, като скоро събудиха останалите. Срещата беше весела, а прегръдките — внимателни, тъй като Ройс бе ранен в корема.

Леня се възползва от всеобщото въодушевление, приближи се до Лорн и му прошепна на ухото:

— Брат ми ви чака.

— Сега ли?

— Да. Сам.

— Държа Вард да дойде с мен.

Младата жена се поколеба.

— Необходимо е — настоя Лорн.

— Добре. Елате.

Лорн направи знак на Вард да ги последва и улови погледа на Лиам, който разбра и кимна: той поемаше командването.

* * *

Дол Валер посрещна Лорн и Вард със скромна трапеза в приятно затоплена стая. Бяха петима — брат Ярл и Леня също се присъединиха към тях. Лорн разбра, че присъствието на монаха рицар не се нравеше на Дол, но несъмнено беше отстъпил пред настоятелността на сестра си.

— Аз съм Дол Валер. Добре сте дошли, седнете. За жалост, страхувам се, че не мога да ви предложа кой знае какво.

Всеки седна където му хареса, с изключение на Лорн, комуто Дол посочи стола вдясно от себе си. Лорн благодари с кимване на глава и седна.

— Братко Ярл, ще ни окажете ли честта да благословите тази храна?

— Разбира се.

Монахът рицар каза молитвата сред съвършена тишина.

Всички стояха със събрани ръце, наведена глава и затворени очи — с изключение на Лорн, който наблюдаваше Дол крадешком и напразно се мъчеше да открие прилика между него и Леня. Той беше висок мъж с червеникава коса, на около трийсетина години, дългата му коса беше завързана на тила с кожена връв. На челото му имаше голям белег. Друг, по-скорошен, разцепваше дясната му скула.

— Нека милостта на Ейрал се изсипе над нас — завърши брат Ярл.

— Нека милостта на Ейрал се изсипе над нас — повториха останалите тихо.

След благословията Дол дълго благодари на брат Ярл, а чрез него и на ордена на Светите покровители. Без тяхната помощ Леня щеше да е мъртва и Дол държеше да увери монаха рицар във вечната си признателност. После, като се обърна към Лорн и Вард, благодари и на тях. И на тях също беше задължен.

— Въпреки това — добави той, — колкото и да сте способни, колкото и да сте храбри, идвате прекалено късно и за жалост, сте твърде малко. Вие сте едва шепа хора, а на нас ни трябва армия, за да ни спаси. Или чудо.

Някога Дол бе свещеник, преди да грабне оръжието и да оглави бунта против Иргаард. От предишния си живот пазеше искрена вяра в Ейрал, както и известна сдържаност в жестовете и думите си. Говореше спокойно и авторитетно.

— Какво е положението? — попита Лорн.

— Обградени сме. Както знаете, иргаардците пазят всички подстъпи към Горните долини — после си спомни за прохода Саверг и ужасния път през него и се поправи. — Или почти всички. Мислех, че ще сме на сигурно място до пролетта, но се излъгах. Хванати сме в капан от принца-дракон, когото Черната хидра изпрати срещу нас. Той установи генералния си щаб в Телиг — старата ни твърдина. И оттам води срещу нас безпощадна война, без отдих и покой.

— Лаедрас не е от тези, които се отказват или слагат оръжието — каза Лорн.

— Вярно е, че вие го познавате, рицарю. Победихте го при обсадата на Ангборн, нали? Разказват дори, че сте се сблъскали в двубой. Хубав подвиг.

Вместо да отговори, Лорн се обърна към Леня, която уверено рече:

— Ако Лаедрас е бил победен веднъж, значи може отново да бъде.

— Разбира се — съгласи се Дол. — Но не от нас. Всичко, което ние можем да направим, е да се държим и да се надяваме.

— Миналата година — каза Лорн — поражението му в Ангборн го унижи. Лаедрас иска тази победа. И иска тя да бъде бърза, бляскава. На всяка цена.

— Как можете да сте толкова сигурен? — възпротиви се Леня.

— Ако не беше така, нямаше да води война с вас посред зима — намеси се Вард.

Той се беше сблъсквал с иргаардските армии рамо до рамо с Върховния крал преди трийсет години, по време на първите войни в началото на неговото царуване. Доколкото му беше известно, тази стратегия на зимна война — която беше в разрез с всякакви военни правила — беше непозната на иргаардците.

Вард добави:

— Да се поддържа обсада до настъпването на хубавото време е скъпо, но възможно и често необходимо. Обаче да се водят разузнавателни и бойни операции в планините посред зима, това вече е нещо съвсем друго. За жалост, това говори много за възможностите и решимостта на вашия противник…

— А освен това — поде отново Лорн — Лаедрас има ли избор? След поражението му в Ангборн това командване сега е истински втори шанс. Съмнявам се, че Черната хидра ще му даде трети. Лаедрас го знае и няма да отстъпи пред нищо, за да си възстанови реномето.

Леня сведе очи примирено.

— Чудо — каза Дол. — Трябва ни чудо.

На масата настъпи тишина.

Лорн знаеше каква полза може да извлече от драматичното положение, в което се намираха галаарските бунтовници: притиснат до стената, Дол не можеше да му откаже каквото и да било срещу малко надежда. Беше настъпил моментът да свали картите си.

— Наистина ли притежавате Меча на кралете? — попита Лорн направо.

Дол го погледна смутено.

— Да — каза той.

— Трябва да го видя. И Вард също трябва да го огледа. Той беше оръжеен ковач на Върховния крал. Ако мечът, която имате, наистина е Мечът на кралете, той ще може да го установи.

— Но защо? — попита Дол. — Само за да го идентифицирате ли дойдохте дотук? Можем ли все още да се надяваме на помощ от Върховното кралство?

— Не — рече Лорн. — Върховното кралство няма да ви помогне.

— Тогава какво?

— Доверете се на мен.

— Дол — рече Леня, — помисли. Този меч е единственият ни коз.

Лорн не й обърна внимание, очите му бяха приковани в очите на Дол.

— Знаехте, че ще искам да го видя. Готов съм да се обзаложа, че се намира в тази стая.

— Дол! — пророни Леня. — Не.

Но след кратък размисъл брат й отговори:

— Каквото и да смята да прави, смятам, че рицарят заслужи да го види.

При тези думи той се изправи и отиде да вземе от един сандък дълга дървена кутия. Когато се върна при масата, Лорн, Вард и брат Ярл станаха почти против волята си, сякаш изненадани от тържествеността на мига и от уважението, което се почувстваха длъжни да засвидетелстват. За Вард и за монаха рицар Меча на кралете беше свещена реликва. За Лорн беше и нещо друго…

Дол поднесе кутията на Лорн.

Лорн я отвори и още с първия си поглед нито за миг не се усъмни, че пред него е Меча на кралете. По гърба му премина тръпка. Гърлото му се сви и печатът на Тъмнината на опакото на лявата му ръка се пробуди. Кралският оникс липсваше на дръжката и острието беше счупено на две, но времето като че не бе успяло да повреди остротата на меча, нито мрачния му блясък. Гравирани в черната стомана, фините руни сякаш просветваха.

Вард беше обзет от вълнение почти толкова силно, колкото и Лорн.

— Велики Богове — каза той. — Това… Това е той. Това е Мечът на кралете!

Лорн потвърди.

Брат Ярл се приближи и развълнувано попита:

— Как? Как сте го…?

— Намерихме го тук — обясни Дол. — В този изоставен храм. Беше се запазил в една запечатана стая, за чието съществуване не знаехме. Разтърсвайки планините и храма, едно земетресение разцепи каменната врата на тази стая. И така можахме да влезем в нея.

— Но какво е това място? — попита Вард. — И как е могъл Меча на кралете в крайна сметка да попадне тук?

— Това, кълна ви се, не зная — отвърна Дол. — И се съмнявам, че някой друг знае… Този храм беше празен и забравен от векове, когато го открихме. Никой не знае кой го е построил. Нито кога, нито защо.

— Може би е бил изграден единствено за да пази Меча на кралете — каза Леня.

Брат Ярл сложи ръка на рамото на Дол.

— Вие искахте чудо — рече той. — А не се ли е случило вече то? Този забравен храм, който намирате изгубен сред планините. Тази тайна стая, чиято врата се отваря от земетресение след векове. И Мечът на кралете, чиито наследници ви прави съдбата… Не виждате ли в това волята на Божествените?

Дол се усмихна тъжно.

— Да, разбира се. Може ли да не си го помислим? Но ако всичко това е чудо, то това чудо няма да ни спаси.

— Може би ще го направи — каза Лорн.

И веднага продължи:

— Не дойдох, за да видя Меча на кралете. Дойдох, за да ви освободя от игото на Иргаард.

— И как мислите да го постигнете без армия? — иронично попита Леня.

— Като убия Лаедрас.

Вард трепна, но нищо не каза, съвършено невъзмутим, за разлика от другите трима, които гледаха Лорн така, сякаш изведнъж бе изгубил разсъдъка си.

— Като… Като убиете Лаедрас? — повтори Дол.

— С него имаме стара сметка за уреждане.

— Това е лудост! — възкликна Леня.

— Може би. Но ще го направя. В замяна на Меча на кралете.

Дол погледна Лорн невярващо. Но от Лорн се излъчваше такава увереност, че накрая започна да се съмнява. И да се надява. Разбира се, това изглеждаше съвсем налудничаво. Но Лорн вече се беше сблъсквал с Лаедрас. И го беше победил. Какво не му беше достигнало тогава, за да го убие?

— Да убиете принц-дракон? — каза брат Ярл. — Невъзможно. Принцовете-дракони са деца на Черната хидра. Част от нейната мощ е в тях. Вие сте смел, рицарю. Или луд. Или и двете. Но единствено можете да се провалите.

Лорн изчака няколко секунди, преди да отговори.

— Не и с Меча на кралете в ръка.

* * *

Вард кипеше, но почака да се приберат в тяхното спално помещение, за да дръпне Лорн далеч от недискретни уши и да му каже:

— Ти си луд.

— Изглежда, всички мислят така.

— Не се шегувам!

— И аз.

— Казваш, че ще убиеш принц-дракон.

— Знам.

— Значи това ти беше планът още от началото? Да убиеш Лаедрас? Емрин и Енград не умряха, за да можеш да се самоубиеш, Лорн…

Лорн прие удара и упорито рече:

— Не възнамерявам да умирам.

— Това вероятно няма да е достатъчно, за да те спаси.

— Сам нямам никакъв шанс. Но с твоята помощ и с Меча на кралете… — Лорн се оживи. — По дяволите, Вард, ти беше там! Видя я и почувства мощта му! Дори и счупено, това острие е силно. Било е изковано точно за това, за което смятам да го използвам! Да се изправя срещу Тъмнината.

Вард знаеше, че няма да вразуми Лорн, но не можеше да се примири да се предаде.

— Дори да предположим, че успеем да го изковем отново — каза той, — как мислиш да…?

— Няма нужда да се изковава отново.

— А?

— Няма нужда.

— Острието на този меч е счупен на две парчета, Лорн.

— Зная. Ще се оправя.

— Ще се оправиш?

— Ще ти обясня, когато му дойде времето.

— Друг план, чиято тайна ти е известна?

Лорн се усмихна.

— Да.

Вард въздъхна дълбоко.

— Добре тогава, как смяташ да постъпиш, за да намериш Лаедрас? Защото преди да го убиеш, ще трябва да стигнеш до него.

— И за това имам план. Но той няма да ти хареса.

Вард изруга и рече:

— Отказвам се. Остава само да се надяваме, че Дол няма да е толкова луд или отчаян, че да ти даде Меча на кралете без гаранция.

Уверен в себе си, Лорн се усмихна отчаяно.

* * *

Тази нощ Леня отиде при Дол, който се беше усамотил, за да се съсредоточи и да помисли. Намери го на колене, молеше се и тя предпочете да почака, вместо да го прекъсва. Но Дол беше познал стъпките й и чувстваше присъствието й зад себе си. Досещаше се също така, че тя бе дошла да го попита дали беше решил да повери Меча на кралете на Лорн или не.

Всъщност решението му бе взето.

Без да помръдва, той каза:

— Има два начина да повярваш в чудесата. След като се случат. Или за да се случат.

* * *

На другата сутрин, докато търсеше Лорн, който сякаш не беше никъде в Стария храм, Нае намери баща си, който, седнал на една пейка, галеше Исарис и като че ли му говореше тихо. Срещна погледа на баща си, после видя скандката в ножницата й, опряна на пейката.

И разбра.