Пиер Певел
Наследникът (16)

Краят на пролетта на 1548 година
Дворецът на Принцовете

Като редуваше преходите почти без да спи, той стигна тайно до Валанс за няколко дни. Беше убеден, че малкото светлина, която още имаше у него и която го пазеше от Тъмнината, светеше единствено за тази, която обичаше, и за свещения спомен, който искаше да запази за нея завинаги.

Хроники (Книга за Рицаря с меча)

Във Валанс празнуваха последната вечер от празниците, посветени на Дракона на Седемте морета. Беше полунощ. В Двореца на принцовете имаше великолепен бал и току-що бяха започнали фойерверки, които осветяваха прохладната нощ сред силна врява и ослепителни светлини.

Неподвижна и невярваща, Алисия дьо Лоранс гледаше Лорн. Той стоеше пред нея на малката тераса на Кулата на птиците, където, без да се назове, й беше определил тайна среща.

— Аз съм — каза той. — Аз съм, Лис. Аз… Съжалявам.

Лорн пристъпи напред.

Тя поклати глава и отстъпи, очите й бяха пълни със сълзи.

— Моля те — каза Лорн.

Той протегна ръка към нея.

Разделяха ги три метра, но Алисия направи още една крачка назад и събра ръцете си на гърдите, сякаш за да ги предпази от всякакъв допир.

— Не се страхувай, Лис.

Страх?

Думата я удари и я извади от вцепенението й.

Страх? Не, тя не изпитваше страх.

Но в нея се зараждаше истинска ярост.

— Видях те мъртъв — каза тя с треперещ глас. — Аз… те оплаках…

— Зная.

Тя повиши тон:

— Носих траур за теб. Исках да умра.

— Зная, Лис.

Тя продължи още по-силно:

— Струваше ми се, че ще умра!

— Прости ми. Аз…

Тя изкрещя:

— Целувах ледените ти устни!

Изведнъж се нахвърли върху него, докато в същото време огромни рози избухваха над тях.

— Мръсник! Как можа? Мръсник! Мръсник!

Тя го зашлеви.

Веднъж. Два пъти.

Но при третата плесница Лорн хвана китката й и я притегли към себе си. Тя се покори, силите й изведнъж я напуснаха.

— Мръсник — повтори едва чуто.

Той я държеше в прегръдките си трепереща.

Изчака докато се успокои малко, а през това време фойерверките станаха двойно по-многобройни, после нежно я погали по косата.

— Не ми се сърди — каза й той. — Нямам никаква вина за тази лъжа. Те измислиха всичко.

— Те? — промълви Алисия, преоткривайки удоволствието да е в ръцете му.

— Алан и Теожен. Искали са да ме предпазят.

— Значи те са знаели. А защо аз не съм?

Съпротивата не я беше напуснала изцяло.

— Не зная — каза Лорн. — За да те предпазят, без съмнение.

— А Енцио?

— Той не знаеше. И впрочем все още не знае. Почти никой не знае, но това скоро ще се промени. Ще започна отново да командвам Ониксовата гвардия. Само… само че не исках да го научиш от някой друг, а не от мен…

— Никога нямаше да ти го простя — каза Алисия с буза, опряна на гърдите на Лорн.

— И щеше да си права.

Оглушителният последен букет ги накара да замълчат.

Останаха прегърнати и неподвижни, сами на света под избухванията на фойерверките, които заливаха терасата в различни цветове и накланяха сенките им във всички посоки. В ръцете на Лорн Алисия не само се чувстваше добре, но и доволна и спокойна. Изпълнена с ведро щастие и увереност, другаде не можеше да бъде по-добре. Колкото до Лорн, доверчивото отпускане на Алисия сгряваше тялото и душата му. Струваше му се, че те двамата представляват съвършената очевидност, абсолютната истина.

Отново настъпи тишина, а заедно с нея се върна и мракът под Голямата мъглявина.

Алисия вдигна лице към Лорн.

— Толкова ми липсваше — каза тя.

Той я целуна.

Леко. Нежно.

После се оставиха на порива си. Целувките им станаха пламенни, страстни, буйни. Алисия държеше лицето на Лорн с двете си ръце. Лорн я обгърна през кръста, започна да гали бедрата й под роклята, гърба й.

Тя го отблъсна.

Объркан, той се уплаши да не е бил груб. Искаше да се извини, но тя не му остави възможност да го направи.

— Не тук — каза тя задъхано. — Ела.

Алисия беше решила макар и само за една нощ да забрави всичко и да обича.

Тя хвана Лорн за ръката и го повлече по стълбите, откъдето беше дошла. През врати и коридори те прекосиха тичешком голяма част от Двореца на принцовете, пуста по това време на нощта. Той не знаеше къде го води, но тя изглеждаше напълно уверена в себе си.

— Тук — каза тя пред една двойна врата.

Лорн бутна крилата и на светлината на Мъглявината, която нахлуваше през високите, широки прозорци, откри библиотеката на Двореца на принцовете. Празна. Тъмна. Изпълнена с мирис на кожа, дърво, мастило и хартия. Влязоха. Докато Алисия затваряше вратата, Лорн дръпна от стената един гоблен и бързо покри с него масата в средата на залата, между големите, подредени в линия рафтове, които стояха като огромни надгробни камъни.

Лорн вдигна Алисия на ръце и я сложи да легне на масата. Легна до нея, целуна я, разкопча роклята й и освободи закръглените й гърди. Тя си пое дълбоко въздух. Пъхна ръка в панталоните на Лорн, намери коравия му член, погали го за малко, после смъкна панталоните и го освободи. Лежаха притиснати един към друг. Дишаха тежко, движенията им бяха непохватни. Лорн не издържаше повече, запретна полите на Алисия и легна върху нея. Вдигна високо единия й крак, целуна петата й, глезена, прасеца. Тя сама насочваше члена на Лорн към себе си, беше цялата разтворена и блестяща.

Той проникна в нея с едно движение и за двамата това беше като освобождение.

* * *

Когато Лорн се събуди, още беше тъмно, но Алисия вече се обличаше.

— Няма ли да останеш още малко?

— Не мога — отвърна тя. — Ще се разтревожат, ако забележат, че съм изчезнала. Може би дори вече ме търсят. Със Спада…

— Спада?

— Валансански благородници. Не понасят баща ми, брат ми, изобщо семейство Лоранс.

— С мен нищо не рискуваш — каза Лорн, преди да си даде сметка, че говори глупости.

Алисия се усмихна.

— Помогни ми, става ли?

Обърна се с гръб към него и повдигна косите си, за да пристегне той връзките на корсета й. При вида на голия й тил той не издържа на изкушението, целуна я по врата, искаше да оголи раменете й.

— Не! — извика тя, като бързо се отскубна.

Гласът й отекна в празната библиотека.

Лорн се изправи и като видя, че тя избягва погледа му, попита:

— Какво става?

— Нищо.

— Кажи ми.

— Нищо, казвам ти.

Стори му се, че разбира:

— Съжаляваш ли?

Тъй като тя не отговаряше, той слезе от масата и взе ръката й.

— Това ли е? Съжаляваш ли?

— Не! — отговори Алисия, като се освободи с едно движение на рамото. — Не! Не съжалявам.

— Тогава какво? — Лорн започваше да губи търпение.

За миг тя остана смълчана, после каза:

— Ще се омъжа за херцога на Ансгорн, Лорн. Тази есен. Това е договорено и ще стане. Дори и да искам, дори и баща ми да иска, вече е твърде късно за връщане назад.

— Годежът може да се развали.

— Не и без последици. Не и когато една Лоранс се омъжва за херцога на Ансгорн.

— Няма да те оставя да се омъжиш за този старец.

— Това е мой дълг.

— Аз се върнах, Алисия. За теб.

— Моля те…

— За теб! — ядоса се той.

Тя се дръпна назад.

За миг не беше могла да познае този, когото обичаше и смяташе, че познава толкова добре. Той отново беше станал какъвто си беше.

— Аз продължавам да съм Пръв рицар на Кралството — каза той. — До няколко дни отново ще командвам Ониксовата гвардия. Ще имам подкрепата на Алан. На Върховния крал. На цялото Върховно кралство, ако трябва! Няма никакво съмнение, че баща ти ще разбере, че има и по-лоши партии от мен.

Алисия нежно се усмихна. Погледът й стана почти съчувствен. Протегна ръка и замечтана за миг, проследи с пръсти черните вени, които тръгваха от сърцето на Лорн. Знаеше, че те са белези на Тъмнината. Той я остави да го прави.

Накрая тя го погали по бузата и му каза меко, но твърдо:

— Обичам те, Лорн. Но моля те, не прави скандал. Не ме компрометирай. Помисли за мен. Помисли за Енцио и за баща ми. Помисли за честта на Лоранс. Моля те.

Лорн я гледаше как се отдалечава и стисна юмруци.