Пиер Певел
Наследникът (20)

Лятото на 1548 година
Провинция Арканте

Призраците, както бяха наречени от противниците им поради страха, който всяваха в тях, нанасяха все нови и нови удари и печелеха нови победи, независимо че непрекъснато ги преследваха. Конниците на Върховното кралство се изтощаваха в безуспешни търсения, но не се отказваха, така че преследваните решиха да станат ловци.

Хроники (Книга за славните и забравени герои на Арканте)

Хората на Вард вече се бяха настанили, когато Лорн и неговите конници пристигнаха в старата изоставена ферма. Денят свършваше. Всички бяха уморени от дългите часове и дългите дни езда. Вече три седмици преследваха аркантците, които тормозеха обсадната армия зад нейните линии и я принуждаваха да мобилизира отрядите си покрай пътищата.

Три седмици вече обикаляха околностите и винаги пристигаха твърде късно.

Лорн видя Вард, който вървеше срещу него през двора.

— Нещо ново? — попита той, докато слизаше от коня.

— Нищо. Разбрах, че и при тебе е така.

Лорн поклати глава уморено и каза, като сам не вярваше на думите си:

— Да си пожелаем Алан да е открил нещо…

— Той трябва да се върне всеки момент.

За да покрие по-голяма част от областта, Лорн беше разпределил ониксовите гвардейци на три групи, командвани от Вард, Алан и от него. Всяка група обикаляше една трета от региона, в който се вихреха Призраците. Общуваха помежду си чрез съобщения и редовно се срещаха, за да преценят докъде са стигнали и да обменят няколкото информации — обикновено заслужаващи твърде малко доверие, — които бяха събрали.

— Ела — каза Вард. — Всички сме заслужили да пийнем по едно и да си починем тази вечер.

Вард хвана Лорн под ръка и го поведе към обора — една от малкото постройки във фермата, чиито стени все още стояха и имаше нещо като покрив.

— Как успяват да ни се изплъзват толкова лесно? — запита се Лорн на глас. — Стават вече двайсет дни как ни разиграват. Двайсет дни без никакъв знак, без ни най-малка следа! Като че ли са скрили вдън земя. Но не са!

— Те са си у дома. Познават отлично областта и имат подкрепата на населението. Всички ние сме на вражеска територия — Вард въздъхна, никога не би повярвал, че един ден може да каже това за провинция Арканте. — В тази връзка, разкарах моя водач, след като му избих от главата удоволствието да ме лъже. Охотно ни заблуждаваше…

— Аз моя го обесих на едно дърво — каза Лорн, докато влизаше в обора, където неколцина черни гвардейци си почиваха.

Вард не трепна, но на прага се обърна към конниците на Лорн, които разседлаваха конете си. Аркантският водач не беше сред тях.

* * *

Вече се беше стъмнило и Лорн започваше да се тревожи, когато Алан пристигна в тръс начело на своите конници. Предупредени от часовите, Лорн и Вард излязоха да го изчакат на двора, където и други черни гвардейци дойдоха да чуят новините.

— Хванахме ги! — извика Алан и спря коня си сред облак прах.

Изглеждаше изтощен, но сияеше.

— Какво? — възкликна Лорн.

— Хванахме ги! — повтори Алан.

Скочи от седлото, прегърна весело Лорн и каза:

— Но първо ми дайте да пийна нещо.

Очите му блестяха от въодушевление, което смути Лорн, но той нищо не каза.

— Умирам от жажда! — извика Алан.

Йерас изсвири с пръсти, преди да хване една манерка, която летеше към него, и я подаде на принца. Принцът отпи жадно, млясна весело с език и рече:

— Призраците са нападнали керван от няколко каруци на десет левги оттук. За пореден път засадата е била подготвена изрядно.

— Някой друг би могъл да приеме, че това не е отлична новина — възрази Лорн.

— Знам, знам — отвърна Алан, без да се обиди. — Но този път вместо да изчезнат в галоп, както правят обикновено, нашите приятели са тръгнали с каруца, натоварена с храна. Хляб, вино, сушено месо, сирене…

— Искаш да кажеш…?

— … че се движат бавно и лесно можем да проследим дирите им? Да, точно това искам да кажа. Оставих двамина от момчетата там, за да проследят следата, докато е още прясна.

Неколцина гвардейци показаха въодушевлението си. Лорн знаеше, че хората му се нуждаеха от добра новина, но не можеше да се сдържи и продължи да е скептичен. Размени поглед с Вард, който каза:

— Това ми се струва прекалено хубаво, за да е вярно…

— Всеки в крайна сметка прави грешка — възрази Алан. — Тази е първата, която Призраците допускат. От нас зависи да е последната!

Горланс, който се числеше към конниците под командването на Алан, излезе напред и застана до него.

— Ние мислим, че всичките ни маневри през последните седмици не са били напразни — каза той. — Попречили са на противниците ни да си набавят храна. Ние държим положението. Така че не са имали друг избор, освен да откраднат тази каруца.

— Това е първият път, когато Призраците нападат керван с храни — добави Алан. — Не може да е случайно.

Лорн помисли, после се съгласи.

— Вард — каза той, — тръгваме на зазоряване.

* * *

Все още беше съвсем тъмно.

Застанал в края на една горичка, Лукас гледаше в далечината и стискаше в шепата си сребърен пръстен, който Исандра му бе подарила. Мислеше за нея, безпокоеше се както винаги човек се притеснява, когато мисли за тези, които обича и са далеч. Тя му липсваше. Искаше му се да може да я вземе в прегръдките си и да усети, че тя се чувства добре. Искаше му се да може да й каже, че я обича. Знаеше, че тя беше преживяла много и гледаше на неговата абсолютна любов като на младежка лудост. Но това не го интересуваше и той не беше способен да я обича другояче.

Някой се доближи до него отзад, като вдигна повече шум от необходимото.

— Аз съм — обади се Горлен.

— Всичко наред ли е? — попита Лукас.

— Да. Но вие нищо не хапнахте цял ден, господарю Лукас.

Лукас видя, че неговият оръженосец — мъж на около трийсетина години, набит, който куцаше след едно счупване на крака — му подава паница с димящо рагу, в която беше сложена лъжица.

— Благодаря — каза той и взе топлата паница.

Не беше гладен, но искаше да достави удоволствие на Горлен. Знаеше, че оръженосецът почита Господарката на Арканте като богиня и че тя го беше накарала да обещае, че ще се грижи всячески за него — Лукас. Да откаже паницата означаваше да попречи на Горлен да изпълни дълг, който за него беше свещен, и да обрече тази простичка душа на тревоги и угризения.

Лукас седна на един дънер, за да му е по-удобно, и изяде няколко лъжици.

— Хубаво ли е? — попита Горлен.

— Да. Благодаря.

— Е, сега вече съм доволен.

И широко усмихнат, оръженосецът остана до него.

Мълчалив.

— Нещо не е наред ли, Горлен? — попита Лукас след малко.

— Изглежда, че им залагаме капан. Вярно ли е?

Лукас остави паницата, която все още беше наполовина пълна, на дънера до себе си.

— Вярно е — каза той.

— И вие мислите, че войниците на Върховното кралство… — Горлен замълча, за да се изплюе на земята. — Мислите, че те ще се хванат в капана, така ли, господарю Лукас?

Обърнат към хоризонта, Лукас се усмихна поверително.

— Вече двайсет дни как обикалят полята напразно. Двайсет дни как им се изплъзваме и ги правим за смях. Повярвай ми, Горлен, няма да издържат на изкушението да ни хванат.

* * *

По заповед на Лорн ониксовите гвардейци в пълен състав вдигнаха лагера на зазоряване и яздейки бързо, сутринта пристигнаха на мястото на засадата, която Призраците наскоро бяха устроили на скромен обоз от три каруци и десет войника. Една преобърната каруца лежеше в канавката и тук-там по земята можеха да се видят следи от кръв, но иначе нищо не свидетелстваше за битката, която се беше случила тук. И най-вече нищо не свидетелстваше за нейната жестокост.

— Колко са били аркантците? — попита Лорн, без да слиза от коня.

— Двайсет конника — отговори Алан, който предишната вечер беше успял да разпита един оцелял. — Нашите не са имали никакъв шанс. Петима мъртви и трима ранени, единият от които е бил в такова състояние, че без съмнение не е видял изгряването на новия ден.

— Къде са били откарани ранените?

— В най-близкото село.

— Където никой, разбира се, не се е затичал да им помогне.

Алан вдигна рамене.

— Мога да си представя. Но ако са искали, Призраците са можели да не оставят нито един жив.

— Те не убиват без нужда — каза Вард.

— Накъде са тръгнали? — попита Лорн.

— Натам — отвърна Йерас, който — без дори да слиза от коня — без никаква трудност разчиташе следите по земята. — На изток. Дошли са от север, но после са тръгнали на изток.

— Да вървим.

Забавени от откраднатата каруца с храна, която не им позволяваше да вървят напряко през полята, аркантците бяха поели по пътя, по който и черните гвардейци се впуснаха по следите им. Предишната вечер Алан не беше отишъл по-далече и когато тръгна към Лорн и Вард, беше натоварил двама от своите хора да проследят следите на аркантските конници докато са още пресни. След два часа бързо препускане намериха единия от мъжете, който ги чакаше, седнал до коня си, на бордюра на пътя.

Беше Беор.

— Аркантците се разделиха на четвърт левга оттук — каза той. — Каруцата и неколцина конници поеха по една пътека на север. Другите продължиха по пътя. С Емрин решихме той да следва каруцата, а аз — конниците. Но вече се беше стъмнило напълно и трябваше да изчакаме да съмне. Продължихме да ги следим, веднага щом се развидели, всеки по своя път.

— Но бързо сте изгубили следата на конниците — досети се Йерас. — Вероятно поради някакъв мост или брод.

Като опитен разузнавач, той яздеше начело на отряда на Лорн.

— Точно така — каза Беор. — Заради един брод.

Обясни, че три лангрийски левги по-нататък пътят минавал през поток и конниците се възползвали от него, за да напуснат пътя. Но дали бяха продължили нагоре или надолу по потока? Тъй като не можеше да знае със сигурност, Беор беше предпочел да се върне назад.

Йерас се обърна към Лорн.

— Класическо — обясни той. — Аркантците са се опитали да ни заблудят. Конниците, които са продължили по пътя, е трябвало да отвлекат вниманието ни от действителния път, по който е тръгнала каруцата. За тях това са няколко спечелени часа.

Като се обърна отново към Беор, който яхваше коня си, Йерас добави:

— Бъдете сигурен, че конниците, които сте последвали до потока, вече са се присъединили към каруцата на място, определено предварително.

— Следователно са знаели, че сме зад тях — каза Вард.

— Или най-малкото го подозират — уточни Алан.

— Те са предпазливи — каза Лорн. — Но това няма да е достатъчно да ги спаси.

Вдигна ръка и даде сигнал за тръгване.

Малко по-далеч Беор посочи мястото, където каруцата се беше отклонила от пътя. Скрита сред гъсти храсти, оттам тръгваше пътека и нищо, освен един прекършен клон и няколко отместени камъка, не сочеше, че някой скоро е минал по нея. Конници, препускащи достатъчно бързо, дори можеше и да не я забележат.

Лорн изпрати Йерас да разузнае напред, преди да поеме по пътеката начело на своите хора, чиято колона се простря в сянката на гъстата растителност. Ониксовите гвардейци навлязоха в област, останала дива, на няколко левги от най-близката ферма. Пътеката не беше поддържана, но по нея можеха да минат конници, като от време на време трябваше да слизат от конете. Обаче беше очевидно, че тук каруца трудно можеше да мине. При това бавно. Дори да вървяха пеша, всеки час приближаваше черните гвардейци до онези, които преследваха. Минаха през малка горичка, където аркантците бяха прекарали нощта, спряха, за да огледат каквото беше останало от бивака, и продължиха пътя си, убедени, че се приближават до целта.

Вече се смрачаваше, когато настигнаха Йерас и Ландрис — гвардеецът, който беше проследил каруцата, докато Беор следеше конниците. Двамата мъже се намираха в началото на гората, в която продължаваше пътеката.

— Ландрис е проследил каруцата дотук — каза Йерас. — Но вместо да се лута сам из гората, е предпочел да ни изчака тук.

— Много добре сте направили, Ландрис — каза Лорн.

— Малко по-нататък има полянка — посочи Ландрис. — Отлична е за лагер.

— Йерас?

— Това е и моето мнение, рицарю.

— Тогава ще направим така. Покажете ни пътя.

* * *

Нападнаха ги още по първа стража, докато привършваха с грижите за конете и се готвеха да хапнат пушена сланина, сушени плодове и корав хляб, тъй като Лорн беше забранил да палят огньове. Аркантците отстраниха постовите и в същото време хвърлиха гранати на полянката. Ониксовите гвардейци едва имаха време да видят как се търкулнаха в тревата. Избухнаха веднага. Отекнаха оглушителни детонации, които изплашиха конете. Горящи железни отломки свистяха във въздуха и се забиваха в кората на дърветата, като по пътя си покосяваха хората. Настана паника. С меч в ръка Лорн видя как Вард беше ранен в рамото и падна. Една граната избухна във въздуха пред него и го заслепи. Объркан, с ръка на очите, той се олюля. Други гранати избухваха около него сред оглушителен шум от крясъци и стенания. Все така заслепен, Лорн почувства изгаряне по челото, преди някой бързо да го повали на земята. Искаше да се отбранява, но Алан, легнал върху него, го държеше здраво.

— Стой легнал, по дяволите! Ще те убият!

Още няколко гранати избухнаха, Лорн ги чуваше как заглъхват и стават все по-далечни.

Нямаше сили.

Изгуби съзнание.

* * *

Когато се съвзе, на очите му имаше превръзка.

Изправи се с усилие, седна, почувства ужасна болка в главата и трябваше да изчака болката да се поуспокои, за да махне превръзката.

Някаква ръка искаше да спре неговата.

— Рицарю, не зная дали…

Лорн я бутна. Като свали внимателно превръзката, видя Ройс, който се беше навел над него.

— Избягвайте резките движения — посъветва ониксовият гвардеец.

После извика силно:

— Рицарят се свести!

Все още беше тъмно, голям огън гореше насред полянката. На неговата топлина и светлина черните гвардейци мълчаливо се грижеха за ранените. Встрани бяха положени няколко тела, покрити с одеяла. Под дърветата бдяха часови. Въздухът миришеше на изгорял барут.

— Как се чувстваш? — попита Алан, като се приближи.

Лорн му протегна ръка, за да му помогне да се изправи и леко се олюля, когато стъпи на крака.

— Леко — каза Алан като го държеше. — Едно парче те удари по главата. Само се плъзна по дървената ти глава, така че ти направо му се изплъзна.

Лорн присви клепачи, пое си дълбоко въздух и погледът му се избистри. Вече се държеше по-здраво на краката си и можеше да мине и без помощта на Алан.

— Каква е равносметката? — попита той.

— Старият ще ни каже.

И наистина Вард се приближаваше с превързана ръка. Видът му беше мрачен, а погледът уморен.

— Петима мъртви — каза той. — И деветима ранени, като трима от тях може и да не оцелеят.

Лорн изруга: само половината от наличните му хора бяха невредими. Въпреки това не изпитваше никаква мъка за ранените и мъртвите, никакво съчувствие към едните или към близките на другите. Обаче беснееше, че е бил измамен и победен. И не можеше да си прости, че просто се беше свлякъл насред бойното поле — непотребен и жалък като играчка в ръцете на пиян кукловод, преди Алан вероятно да му спаси живота, като го задържа легнал на земята.

— Изпратих Йерас и неколцина други подир конете ни — каза Алан. — Ще сме късметлии, ако успеят да върнат четири-пет. Ще можем да впрегнем в тях носилките с най-тежко ранените. Другите ще трябва да вървят пеш.

— Или пък изпращаме вестители и чакаме тук подкрепления, като се грижим за нашите колкото можем. Не съм сигурен, че можем да пренесем Врент.

Вард и Алан се обърнаха към Лорн в очакване на неговото решение. Но той не отговаряше. Наблюдаваше полянката и със стиснати юмруци преживяваше отново нападението.

— Ако искаха — каза той с отсъстващ вид, — можеха да ни нападнат, след като хвърлиха гранатите.

Алан и Вард се спогледаха смутено.

— Сигурно щяха да ни избият до крак — добави Лорн. — Защо тогава не го направиха?

— Защото щяха да изгубят хора — каза Вард. — Разполагат с ограничен брой хора. Те са само двайсетина и не са в състояние да доведат подкрепления.

— Няма значение, всички ние щяхме да сме заловени или убити — каза Алан.

— И ще ги накараме да съжаляват, че не стана така — обеща Лорн, като разтриваше дланта на белязаната си от Тъмнината ръка.

* * *

На другата сутрин от височината на едно дърво, което се извисяваше над останалите корони, един мъж видя как черните гвардейци напуснаха гората. Повечето бяха на крак. Някои куцаха, подкрепяни от другарите си. Няколко коня теглеха носилки и носеха на гърба си безжизнени тела, увити в одеяла.

Мъжът гледаше съчувствено как колоната се изтегля, после бързо слезе от дървото. Усмихваше се, забързан да се върне при другарите си и да потвърди хубавата новина пред рицаря Лукас.

Бяха победили славната Ониксова гвардия.

* * *

Веднага щом стана достатъчно светло, за да се вижда между дърветата и храстите, Йерас лесно намери следите на аркантците, които бяха нападнали полянката. Мълчалив и невидим, той се присъедини към Лорн, Алан, Логан и Древис, които се криеха, откакто основната част на черните гвардейци, поверена на Вард, беше вдигнала лагера.

Така че те бяха останали петима.

— Не взеха никакви предпазни мерки да прикрият следите си — обяви Йерас. — Ще бъде лесно.

— И не оставиха никого след тях, който да се увери, че се отказваме? — попита Алан.

— Оставиха. Един човек. Видях го да дебне, качен на едно високо дърво. Изчаках да си тръгне. Изглеждаше като че ли бърза.

— Забързан да занесе добрата новина за нашето заминаване — каза Лорн. — Това е чудесно.

— Каква преднина имат пред нас? — попита Логан.

— Няколко часа — отвърна Йерас. — Потеглиха малко след като ни нападнаха.

— И защо да чакат? — каза Алан. — Знаеха, че са ни ударили здраво и са ни лишили от конете ни.

— Нямаме нужда от коне, за да ги намерим — рече Лорн.

Планът му не беше да нападнат аркантците, а да ги проследят до скривалището им, за да могат след това да се върнат с пълна сила и да ги хванат като в капан. Сигурен беше, че се криеха в тази дива гора. Несъмнено някъде там, на високото, където горите, доколкото познаваше областта, изобилстваха от потоци и пещери.

Древис се обърна към Йерас:

— Ако вървим предпазливо, кога можем да се надяваме, че ще ги настигнем?

— Мисля, че в края на деня. Освен ако не вървят съвсем бавно.

— Или ни чакат — каза Логан.

— Престанали са да са нащрек — заяви Лорн. — Да се възползваме от това, за да си осигурим предимство. Всички ли сте готови?

Черните гвардейци потвърдиха решително.

Шпагите им висяха на гърбовете им и бяха изоставили всичко, което можеше да ги забави или да вдигне шум. От ризниците си бяха оставили само подплатените кожени жилетки. Бяха махнали и шпорите от ботушите си.

— Тогава да тръгваме — заповяда Лорн. — Тихо и в нишка. Десет стъпки между двама души. Йерас, ти ще вървиш отпред. Логан, ти си последен.

* * *

Целия ден следваха следите с поглед, вперен напред, съсредоточени върху усилията си, като говореха малко, за да си пестят дъха. Водени от Йерас, следваха пътищата и пътеките, по които аркантците бяха минали преди тях. Всеки изминал час ги приближаваше до противниците им, но продължаваха да бъдат все така предпазливи и се криеха при най-малкия подозрителен шум. Достатъчно беше Йерас да даде знак, за да изчезнат в храсталаците, зад някоя могилка или дърво, готови да извадят мечовете, целите превърнали се в очи и уши. Не се страхуваха толкова от засада, колкото от случайна среща, която да ги издаде.

Следобедът преваляше, когато Йерас, върнал се назад, събра групата зад един голям храст. Всички клекнаха, за да го изслушат.

— Останете тук, докато аз отида да видя какво става по-нататък — прошепна Йерас.

— Какво има? — попита Лорн.

— Подуших миризмата на горски огън. Или са се установили на лагер за през нощта, или приближаваме скривалището им.

— Сигурен ли си, че искаш да отидеш сам? — попита Алан.

— Да, предпочитам така.

— Тогава ще те чакаме тук — реши Лорн. — Бъди предпазлив.

Йерас повери скъпоценния си арбалет на Логан и изчезна безшумно сред храстите.

— Можем ли да имаме по-добър съгледвач от този мъж? — прошепна Алан на ухото на Лорн.

— Съмнявам се.

После, като се обърна към останалите, Лорн добави:

— Да се възползваме, за да хапнем по малко.

Йерас се върна след около час и след като пое манерката, която Древис му подаде и отпи направо от гърлото, заяви:

— Открих скривалището им.

— Да! — каза Лорн и победоносно сви юмрук.

Алан го потупа с длан по рамото.

— Ти беше прав, Лорн. Браво.

— Пещера в края на тясното корито на един поток — продължи Йерас.

— Трудно ли се стига дотам? — попита Логан.

Бившият разузнавач направи гримаса.

— Една-единствена пътека. Тясна. На места обградена от скали. Изкачва се нависоко.

— Часови? — попита Древис.

— Трима. Но не от най-бдителните. Аркантците се чувстват на сигурно място.

— Води ни — каза Лорн. — Искам сам да видя всичко, преди да се стъмни.

— На вашите заповеди.

* * *

Трябваше да направят голям обход през един особено гъст предателски храсталак, после да се изкачат по стръмен склон, като си помагат със стърчащите корени. Изкачването беше мъчително и опасно. Но им позволи да стигнат до скалист връх над гората, където можаха да си починат и болката в мускулите им да отшуми, а през това време на хоризонта слънцето залязваше.

— А сега? — попита Лорн.

— Оттук — каза Йерас. — Но повече никакъв шум.

Лорн се обърна към останалите.

— Вие засега оставате тук.

Логан и Древис се съгласиха, но Алан се възпротиви:

— И дума да не става. Идвам с вас.

Лорн погледна към Йерас, който бързо вдигна рамене.

— Добре — каза Лорн.

Алан веднага последва Лорн и Йерас, които вече се отдалечаваха, и прошепна с очи, вдигнати към небето:

— Като че ли щях да те оставя само ти да се забавляваш…

След като изминаха десетина метра с котешки стъпки, те се превиха, свиха главите си в раменете и се изкатериха до края на една надвиснала скала. Оттук се откриваше отлична гледка към лагера на аркантците. Можеха спокойно да наблюдават коритото на потока, което се разширяваше след края на пътеката, водеща до него, мястото, където стояха конете, колибите и навесите покрай скалите, каруцата с храна, която още не беше напълно разтоварена, входа на пещерата, пред който гореше огън, както и хората, които спокойно вършеха ежедневните си задължения, без да подозират, че са наблюдавани. Парчета месо се печаха на огъня. Бутилки вино чакаха заедно с други храни, подредени върху богата трапеза.

— Готвят се да отпразнуват победата си — прошепна Алан.

— Скоро ще им се стори горчива — обеща Лорн.

Докато наблюдаваше коритото като стратег, Алан съжали, че не си е взел бинокъла и каза:

— Достатъчен е съвсем малък отряд, за да хванем тук всички аркантци в капан.

— При условие че пещерата няма други изходи — възрази Лорн.

— Така е. Освен това — добави Алан, който мислеше на глас, — не виждам как отряд, колкото и малък да е, би могъл да стигне дотук, без да бъде забелязан. Аркантците ще имат предостатъчно време да офейкат.

Лорн трябваше да признае, че Алан е прав.

Разбира се, вече знаеха къде се крият Призраците. Но сега, когато познаваха терена, му се струваше очевидно, че планът му да се върнат с подкрепление беше чиста илюзия. Всъщност аркантците им бяха дали неповторима възможност да се доближат до скривалището им.

— За Бога! — изведнъж се обади Алан.

— Какво? — попита Лорн.

— Там! Онзи мъж! Този, който ей-сега излезе от пещерата.

Лорн и Йерас насочиха вниманието си към младия мъж, когото Алан им сочеше.

— Е и?

— Това е Лукас дьо Гатлис.

Лорн присви очи. Беше виждал Лукас само веднъж, преди няколко години. Бащата и синът отдавна бяха в хладни отношения, когато за последно Лорн беше при Теожен д’Аргор.

— Мислиш ли? — каза той.

— Сигурен съм!

— Кой е той? — попита Йерас.

— Синът на граф Теожен — обясни Лорн.

— И най-вече любовникът на Господарката на Арканте — разкри Алан.

С поглед, вперен към коритото на потока, тримата мъже за миг останаха мълчаливи, после Лорн каза:

— Нападаме тази нощ.

* * *

Нощта беше доста напреднала.

Като повечето от своите хора, и Лукас беше преял и — най-вече — беше пил доста. Дремеше, изтегнат на леглото си, до него беше сложена бутилка. В пещерата, потънала в мрак, всички спяха. Изпълваха я звучни хъркания. Навън огънят замираше.

Лукас се изправи и трудно запази равновесие.

Това си беше сигурно доказателство, че е прекалил с виното. Беше си обещал да бъде разумен, но се бе увлякъл — една чаша водеше след себе си някаква шега, шегата водеше смях, а смехът викаше друга чаша. А и победата, която бяха постигнали, си заслужаваше да бъде отпразнувана. Не бяха ли обърнали Ониксовата гвардия в бягство? От седмици конниците на Лукас — Призраците, както ги наричаха войниците от Върховното кралство — живееха сред трудности, правеха всякакви жертви и рискуваха живота си, без нито веднъж да се оплачат. Бяха само двайсетина, но въпреки това бяха служили на Арканте по-добре от всеки друг, откакто беше започнала обсадата. Всички бяха заслужили да се отпуснат и да се позабавляват.

Даже и да се понапият малко, нали?

Измъчван от силно желание да се облекчи, Лукас без да иска бутна бутилката, сложена до леглото му. Непохватно прекрачи спящите по пода и излезе от задушната обстановка в пещерата.

Свежият въздух му подейства добре.

Бос и разгърден, той сложи ръце на кръста си, отметна глава назад и дълбоко си пое въздух под нощното небе. Скоро се почувства по-добре или му се щеше да е така. Знаеше, че на сутринта щеше да съжалява, че е прекалил и че така или иначе щеше да му се наложи да поеме отговорността за всичко — и най-вече да реши дали да останат в това скривалище или да се преместят. Но сутринта скоро щеше да дойде.

Нямаше смисъл да се тревожи още отсега.

За момента трябваше да си облекчи пикочния мехур…

Големият огън се беше превърнал в кръг от просветваща жар и малки пламъчета, около който неколцина мъже бяха потънали в дълбок сън. Лукас се отдалечи и отиде да се изпикае в мрака, настрана, до една голяма скала.

Закопчаваше се, когато усети как една ръка го хвана здраво за яката, а острие се плъзна под брадичката му.

— Защитаваш ли се, умираш. Извикаш ли за помощ, умираш. Ясно? — попита Лорн тихо.

Лукас изтрезня на момента и се стегна:

— Ясно — каза той.

— Оттук — заповяда Лорн, като дръпна здраво своя затворник за яката. — Към конете.

Но Лукас не помръдна.

— Кой сте вие? — попита той.

— Този, който държи камата — отвърна Лорн заплашително. — Сега мърдай напред.

Лукас се подчини и се остави да го поведат към навеса с конете. Лорн вървеше прилепен към него и никой от аркантците не ги забеляза. Обаче Йерас ги проследи от една височина, като ги държеше на прицел с арбалета си. Учуди се.

Алан и Древис оседлаваха конете на място колкото се можеше по-бързо и тихо. Логан беше застанал на пост малко встрани, откъм тясната пътека, където беше убил един дремещ часови.

— Кажи ми, че сънувам! — възкликна Алан тихо, като видя Лорн, който идваше с Лукас.

— Нали точно за него дойдохме?

— Да, но…

Алан не довърши.

Разбира се, планът им беше да отвлекат Лукас. Но си мислеха, че ще им се наложи да поемат голям риск като влязат да го търсят в пещерата. И тъй като възнамеряваха да се възползват от пиянския сън на аркантците, бяха предвидили, че все по някое време ще срещнат някакво препятствие и ще трябва бързо да изчезват. Това, което ни най-малко не си бяха представяли, беше, че ще заловят водача на Призраците невъоръжен.

— Почти ми падна в ръцете — обясни Лорн. — Не можем да се оплакваме, нали? Поне веднъж нещата да се развият по-добре от предвиденото…

— Съгласен. Обаче ние още не сме успели да оседлаем всички коне тук…

— Искате ли помощ? — подигравателно рече Лукас.

— Млъквай — процеди Лорн.

И като се обърна към Алан и Древис, продължи:

— Давайте бързо.

Без да отпуска хватката, с която държеше Лукас, Лорн отстъпи заедно с него зад една барака, която не можеше да се види откъм пещерата.

— Вие сте Лорн Аскариан, нали? — попита младият мъж спокойно.

— Аз съм.

— По това, което виждам, не се отказвате лесно.

— Имам други недостатъци.

— Изглежда, че с баща ми сте приятели?

— Да, приятели сме. Поради което много ще съжалявам, ако трябва да ви убия.

— Но няма да се поколебаете и секунда, така ли е?

— Може би една. Но не две.

— Това може да ми е достатъчно.

— Не опитвайте.

— Нямам такова намерение — излъга Лукас.

Алан извика тихо откъм конюшнята:

— Остава ни да приготвим само още един кон!

— Разбрано — отвърна Лорн.

— Вие наистина ли се надявате да се измъкнете оттук толкова лесно? — попита Лукас след малко.

— Вие също би трябвало да се надявате на това.

От входа на пещерата долетя глас:

— Господарю Лукас?

Алан и Древис замръзнаха на местата си. Лорн стисна още по-здраво яката на Лукас.

— Господарю Лукас! Тук ли сте?

Като принуди затворника си да се завърти, Лорн се облегна на бараката и се наведе, погледна към пещерата през рамо. Видя набит мъж, който изглеждаше разтревожен и проверяваше заспалите до огъня мъже.

— Отговорете ми, господарю Лукас.

Мъжът говореше достатъчно тихо, за да не събуди другите, но вече достатъчно силно, за да ги обезпокои.

— Кой е този? — попита Лорн.

— Горлен. Моят оръженосец — отговори Лукас. — Той също не е от хората, които лесно се отказват…

— Тогава ще го успокоите.

— И защо да го правя?

— За да му спасите живота. Вдигнете очи — Лукас се подчини и видя Йерас, който държеше Горлен на прицел. — Разбрахте ли?

Лукас размисли за миг, докато смелият му оръженосец го извика още веднъж.

— Разбрах — каза той примирено.

Но противно на това, което Лорн си помисли, Лукас не се беше примирил да се откаже от възможността, която му се удаваше да вдигне тревога. С примряла душа той се беше примирил да пожертва Горлен.

— Кажете му, че сте добре — заповяда Лорн. — Че сте излезли малко на чист въздух и че може да се връща и да си легне.

— Добре.

Лорн се отдръпна от Лукас, като продължи да държи яката му с протегната ръка, камата му беше опряна в кръста на младия мъж. След това го накара да се покаже на ъгъла на бараката, а той самият остана скрит зад нея.

— Хайде!

„Прости ми“, помисли Лукас.

Махна на Горлен с ръка. Като го видя, добрият човек се усмихна с облекчение.

А Лукас изрева с цяло гърло:

— На оръжие! Нападн…

Не можа да продължи повече. Лорн вече го беше дръпнал назад и го повали на земята с един удар по главата с дръжката на камата.

Изненадан, Горлен искаше да извика:

— Тревог…

Но стрелата от арбалет прониза черепа му отзад.

— Бързо! — извика Лорн, докато влачеше Лукас към конюшнята. — Помогнете ми!

Заедно с Древис вдигнаха затворника, който беше в безсъзнание и го сложиха по корем върху един неоседлан кон, краката и ръцете му висяха от двете страни.

— Вържете му китките или глезените! — нареди Лорн на Логан, който дойде при тях. — И тръгвайте!

В това време аркантците около огъня се събуждаха и разтревожени, замаяни, се опитваха да разберат какво ги беше събудило. Неколцина излизаха вече от пещерата с оръжие в ръка. Един от тях видя трупа на Горлен, който лежеше на земята. Друг забеляза подозрителни силуети сред конете, които се движеха.

— Стой! Кой е там?

Лорн извади меча си и прескочи бариерата на конюшнята, за да се впусне срещу тримата аркантци, които идваха.

Сега вече паниката беше всеобща.

— Тревога! Тревога!

Лорн избягна нападението на първия от тримата мъже, които се нахвърлиха върху него, и го изкорми с опакото на острието, без да престава да напредва. Нанесе жесток удар на втория и му разсече гърдите от рамото, после се извъртя, за да отбие атаката на третия и заби широката си скандка в корема му чак до дръжката.

Други се спускаха, но стрела от арбалет се заби в гърлото на водача им и ги накара да се разпръснат.

— Залегни!

В конюшнята Алан, Логан и Древис бяха яхнали конете. Древис теглеше коня, на който Лукас беше вързан като бохча с дрехи, а в това време Логан подплашваше с викове другите коне. Алан държеше за юздите конете, предназначени за Лорн и Йерас.

— Лорн, сега!

Лорн отстъпи едновременно с Йерас, който слезе от височината и потъна в нощта. Паникьосаните коне препуснаха с цвилене по пътеката, следвани в галоп от Логан и Древис. Една стрела, изстреляна откъм пещерата, прелетя покрай Лорн. Алан чакаше с граната, намерена в дисагите на едно седло. Лорн видя как я хвърля с незапален фитил, но не се обърна да види къде ще падне. Тя се изтърколи в жарта на големия огън и веднага избухна, като се разби на много смъртоносни парчета и вдигна облак от дим и пепел. Лорн яхна коня си с един скок. Двамата с Алан пришпориха, глухи за виковете от болка и бяс, които се издигаха около тях.

Не забелязаха арбалетчика, който — спокоен насред целия хаос — опираше оръжието си на рамо.

Прицелваше се.

И изстреля стрелата си части от секундата, преди те да се измъкнат.