Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антерос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Far Kingdoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
atg2d (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Поредица: „Фентъзи клуб“

ИК „Бард“, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от moosehead

Глава пета
Жреците

Сестра ми Рейли пристигна тичешком от плаца, свали си бронята, хвърли я на пода и изхленчи:

— Ако ме обичаш, скъпи братко, донеси ми нещо да пийна, преди да съм умряла.

Отидох до огнището, където приготвях силен ароматен пунш. Вдигнах желязното котле от пепелта и напълних с изпускащата пара дъхава течност една голяма чаша. Пуншът беше любимото питие на сестра ми. Подадох й чашата.

— Какъв предан брат — усмихна се Рейли. — И изобщо не е егоист. Откликва и на най-малкия каприз на сестра си, без да очаква някаква награда. — Тя отпи голяма глътка.

— Не ме дразни, Рейли — помолих я аз. — Почти не съм спал след разговора ни миналата седмица.

— О, моля те, не вини мен за лошите си навици — пак се засмя Рейли. — Може би пак си сипал любовно биле на някоя курва и сте се въргаляли в леглото цяла седмица. — Сестра ми прекоси стаята с фините си дълги крака, захвърли сандалите си и се настани на кушетката. — Ела да ме почешеш по краката и ще ти разкажа всичко.

Побързах да изпълня молбата й. Горях от нетърпение да науча на коя страна ще застане. Ако беше против, шансът баща ми да се съгласи да тръгна с Дженъс да търся Далечното царство беше малък. Ако беше съгласна и се наемеше да изглади отношенията между мен и баща ми, съществуваше някакъв шанс той да одобри плана и да финансира моето пътешествие до още неизследваните земи.

Заразтривах краката й. Рейли въздъхна и си дръпна още една глътка.

— Този безгрижен живот е смърт за мен — каза тя. — Всеки ден едно и също. Ставане с изгрева на слънцето, тренировка с жените. Административна работа до смрачаване, после малко пийване и едно-две парчета печено с Отара. В края на деня съм толкова изморена, че е цяло чудо, ако ми е останала достатъчно енергия за любов с Отара. А пък тя веднага почва да се оплаква.

Отара й беше любовница от много години. Тя беше дребна, добра, с изящна красота, боготвореше сестра ми и беше готова да се бие до смърт, но да не допусне да й се случи нещо лошо. Не че имаше вероятност Рейли да се нуждае от помощ. Сестра ми беше висока, с дълги яки мускули и тесни бедра. Беше десет години по-голяма от мен и умееше чудесно да се бие. Еднакво добре си служеше както със сабята, така и с копието и с лъка от рог на планински овен. Но никой не можеше да я вземе за мъж, нито пък тя подражаваше на мъжете в техните маниери. Рейли имаше хубаво тяло и движенията й бяха гъвкави и деликатни, макар че използуваше груб войнишки език. Спомням си като малък, когато ме пускаха в нейната баня, колко силно бях поразен от гладката й, млечнобяла кожа там, където слънцето не я беше докосвало. Моята коса беше огненочервена, а нейната беше с цвят на слама: очите й бяха ясни и сини като небето.

— Имам нужда от една добра битка, която да раздвижи кръвта ми — продължи Рейли, докато разтривах отеклите й крака. — Или поне труден поход с някаква реална цел, а не тренировка. Сплашване на противник. Обсада на град. — Тя вдигна чашата до сочните си устни и пи. — Но нямам голяма надежда скоро да се случи такова нещо. Управата не смее да ни пусне да се отдалечаваме от Ориса. Страхуват се да не би, докато отсъстваме, някоя варварска орда да направи магия и да разруши града.

Рейли беше капитан на Маранонската гвардия. По това време гвардията се състоеше от петстотин бойци-жени, дали обет на Маранона, любимата богиня на войната. Те се бяха отрекли под клетва от брака, майчинството и каквато и да било друга „нормална“ функция на жените. Гвардията беше много добре обучена се бе посветила на защитата на Ориса. Много малко от тези жени бяха мъжемразки, макар че всичките предпочитаха жени за сексуални партньори.

— Да ти донеса ли още една чаша пунш? — попитах аз. — Или нещо за ядене? Ако желаеш, мога да донеса вода за банята ти. Или пък да изпълня някоя друга поръчка, подходяща за един брат, готов да направи всичко за своята сестра. Такава красива сестра. Толкова войнствена и толкова тъжна. Толкова…

— Спри, преди да съм скочила отгоре ти — засмя се сестра ми. — Добре, Амалрик. Ти победи.

Заех се с масажирането на другия крак.

— О, говори ми, пророчице, — казах напевно. — Кажи ми какво таиш в сърцето си. — Рейли невъздържано се разсмя. Не на моята хитрост, а защото я гъделичках по краката. Бях намерил слабото й място още когато бях малко дете, а тя новобранка.

Сестра ми беше една от малцината, с които се чувствах спокоен. Нямаше тайна, която да не мога да споделя с нея, прегрешение, което тя да не ми прости. Но Рейли никога не злоупотребяваше с доверието ми, не проявяваше любопитство. Нейните съвети ми бяха най-скъпи. Може би точно поради това през последните месеци, когато се бях увлякъл по Мелина, странях от нея. Бях прекалено потиснат, за да желая да се вслушам в здравия разум. Но когато най-накрая се обърнах към нея, думите й не се отличаваха от тези на Дженъс. Каза ми да си извлека поука от станалото.

— Нямам предвид повече да не съгрешаваш — поясни тя. — Но искам да кажа да се опиташ следващото ти прегрешение да не бъде толкова скъпо… и открито. — После ме погледна с ясните си сини очи и ме запита какво мисля да правя в бъдеще.

— Време е да предприема моето пътешествие — отговорих аз — и да поема бизнеса заедно с баща ни.

— Добри намерения, скъпи братко — отговори тя. — Питам се само дали наистина искаш да го направиш. От известно време подозирам, че за поведението ти напоследък има някаква по-дълбока причина, а не обикновена младежка глупост. Може би перспективата да бъдеш търговец не ти е по сърце. — Отново разбрах колко проницателна е моята сестра-войник. Може би се съпротивлявах на едно скучно бъдеще — да бъда принуден да прекарам живота си сред хора, които се интересуват единствено от пари.

— Съвсем добре си разбрала — извиках аз. — Ако стана търговец като баща ни, искам да върша нещо повече, а не просто да поема в ръцете си семейния бизнес. Искам да оставя ярка следа и да бъда нещо повече от син на богат човек, който живее, изоставил младежките мечти на своя баща.

— Как смяташ да постигнеш това? Или, по-точно, мислил ли си за тези неща?

Разказах й за Далечното царство и за желанието си да го открия. Разказах й за Дженъс. Тя ме слушаше внимателно, без да се обади, докато не свърших, после каза:

— Няма да кажа „не“, както няма да кажа и „да“. Всъщност сега не мога да изразя никакво мнение. Обаче… ще разпитам тук-там. И когато науча нещо повече, по-специално за новия ти приятел, Дженъс Грейклок, ще ти съобщя решението си.

… Сега беше време за решението, което ми бе обещала. Макар че се шегувах и я гъделичках, очаквах резултата с безпокойство. Сестра ми отдръпна крака си и седна на кушетката.

— Донеси ми още едно питие — помоли тя — и ще ти разкажа какво успях да науча.

Моментално изпълних желанието й и седнах, примрял от вълнение.

— Ще ми простиш, скъпи Амалрик — каза Рейли, — но ще започна по един малко груб начин. Вместо да проучваме доколко има смисъл експедицията, която искаш да предприемеш, нека най-напред потърсим доказателство, че твоят приятел не е мошеник. — Вдигна ръка, за да спре протеста ми. — Трябва да признаеш, че в последно време компаниите ти се състоят от съмнителни млади мъже и жени. Доколкото зная, Дженъс Грейклок е поредният ти най-добър приятел.

Кимнах, признавайки че е права.

— Като начало — продължи тя, — размених няколко мисли с някои от моите познати от градската гвардия. Мнението им е, че Дженъс е не само отличен войник, но и опитен ръководител и организатор. — Въздъхнах с облекчение. — Не бързай — предупреди ме Рейли. — Не всичко е в розова светлина. Капитан Грейклок, за краткото време, което е прекарал в гвардията, изглежда, е успял да си създаде немалко врагове, но мисля, че главната причина за това е завистта. Както и неговата самоувереност. Тъкмо тя дразни богатите курвенски синове, които носят службата в любимата си кръчма.

Прекъснах я.

— Трябва да се държи сметка също за неговото потекло и за времето, което е прекарал в служба на ликантийците.

— И това разбрах — отговори сестра ми. — Но по някакъв странен начин тези факти говорят добре за него. Майката на Дженъс е орисианка, от фамилията Кетер. Била луда глава и много упорита. Бащата е принц на Кострома и преди много години дошъл на търговско посещение в Ориса и срещнал младата Кетер. Влюбили се. Навремето това предизвикало голям скандал, особено защото майката на Дженъс не се подчинила на семейството си и избягала със смелия млад принц. Мисля, че и двамата са починали, макар никой да не знае как и кога.

Това отчасти обясняваше нежеланието на Дженъс да ми разкаже за родителите си.

— Как е постъпил на служба при ликантийците — продължи сестра ми, — не зная. Макар да подозирам, че е имал нужда от средства за съществуване след смъртта на родителите си.

— Той е доста беден — казах аз. — Имам впечатлението, че харчи всичко, което успява да изкара в гвардията.

— Точно така — потвърди сестра ми. — Очевидно смята това за инвестиция. Надява се да срещне подходящ човек за по-нататъшната си кариера.

— Да не би аз да съм този човек? — попитах разтревожен. Отново ли ме вземаха за глупак?

Сестра ми ме потупа успокоително по ръката.

— Не прибързвай със заключенията си — упрекна ме тя. — Той може да е беден, но не мисля, че целта му са парите.

— И той твърди същото — казах аз малко разгорещено. Чувствах се виновен задето не го бях защитил секунда по-рано.

— Изглежда, че фамилията Кетер — или поне онова, което е останало от нея — се развълнувала доста, когато Дженъс се появил в Ориса. Те смятали, че той скоро ще ги посети и ще предяви кръвна претенция за помощ. Разбира се, щели да му откажат. Според тях той нямал право на никакви претенции, тъй като пряката връзка по майчина линия вече не съществувала. Баща й умрял от разрив на сърцето след като дъщеря му го посрамила с бягството си с един варварски принц.

— Но той не ги е посетил, нали? — попитах аз с удовлетворение.

— Фактически ги е посетил. След време отишъл на гости на вуйчо си. Но за щастие на този голям скъперник, капитан Грейклок бил не само почтителен, но и с постарал вуйчо му да разбере, че той няма никакво намерение да иска някакви пари като наследство по майчина линия.

— Браво на Дженъс! — казах аз.

— Да. Това показва, че намеренията му са честни. За нещастие не пречи парите да изтичат от кесията му като пясък от разтворена шепа. — Рейли си допи чашката и я остави на масата. — За да съм сигурна за впечатлението си, го посетих лично.

Бях като гръмнат. Седях напрегнат и чаках.

— Е, и? — подканих я аз.

Сестра ми се засмя.

— Мисля, че приятелят ти е луд, лош и познанството с него е опасно. — Намръщих се, озадачен от нейните бележки и смях. — Особено за жени — допълни тя — Той знае как да говори на една жена, да хвали повече ума й, отколкото външността. И те гледа право очите, претегляйки всяка дума, която излиза от устата ти, сякаш е някакво съкровище. Добре си поприказвахме. Накрая ми подхвърли… по един много фин, възпитан начин… че би дал всичко, ако може да ме има в леглото!

— Какво? — Почти изкрещях, побеснял от обидата, която Дженъс бе нанесъл на сестра ми.

Рейли се засмя още по-силно.

— О, ако можеше да видиш лицето си. Пламти като факла, също като косата ти! Не ме защитавай толкова. Особено когато не е необходимо. Както казах, държането му беше много възпитано, просто опипваше почвата. Всъщност си служеше с много ласкателства. Да ти кажа, ако някога реша да легна с мъж, макар че това е отвратително, един от първите ще бъде твоят приятел. Той е много привлекателен. Ако не беше белегът, щеше да е почти красив.

Бях се успокоил, дори бях щастлив.

— Искаш да кажеш, че одобряваш Дженъс?

— Да. Наистина. Той е добър войник. Практичен войник. И вярвам, че би направил всичко възможно, за да те върне невредим от твоето пътешествие.

— А какво е мнението ти за самото пътешествие? За намерението ми да търся Далечното царство.

— За мен това е чиста лудост — отговори сестра ми съвсем сериозно. — Но мисля, че ако не го направиш, ще съжаляваш до края на живота си.

Тя се наведе напред и за момент се замисли.

— В известен смисъл ти завиждам, Амалрик. Завист, която ме прави да се ядосвам на всички мъже. Когато бях момиче, и аз мечтаех за такова пътешествие. Скоро обаче разбрах, че още от рождението си съм обречена. Поради пола си. Бих могла да се оженя и да раждам деца от някоя свиня, която безмилостно ще ме командва. Бих могла да стана държанка, което, като се имат предвид моите вкусове, би било същински ад. Макар че дори и това ми е отречено, тъй като произхождам от благородно семейства. Благодарна съм на боговете, че съм наследила атлетическите способности на фамилията Антеро, че имам любещ баща и че майка ми ме разбираше достатъчно добре и ми позволи да постъпя в Маранонската гвардия. Повярвай ми, предпочитам тази скука пред скуката на другите жени в този град.

— Значи ли всичко това, че ще ме подкрепиш пред баща ми?

— Да. Но по причина, много по-съществена от обикновеното младежко желание за пътешествия. Ти си щастливец и ще възстановиш честта на цялата фамилия Антеро. И ние ще можем да турим край на шушуканията по наш адрес, които излизат от Съвета на жреците. Халаб няма да бъде отмъстен. Но нашият беден брат поне ще бъде спокоен във вечния си сън.

— Мисля, че онази нощ видях духа му в една кръчма — казах аз. — Нощта, когато срещнах Дженъс. Той ми се усмихна. И вдигна палец, за да ме окуражи.

— Чудесна поличба — каза сестра ми. — Духът на Халаб може би подозира какво ще се случи.

Настъпи продължителна тишина. Винаги ставаше така при споменаване на името на Халаб. Той бе имал лошия шанс да поведе фамилията по пътя на жреците. Бе имал нещастието да се роди с талант на жрец. Като дете плашел девойките, като им предсказвал нежелани бременности, които се сбъдвали. Един път Рейли ми призна, че Халаб предварително знаел, че майка ни ще умре, и шест месеца преди смъртта й мълчаливо страдал.

Спомням си някои от неговите трикове, които правеше, за да ме развеселява или утешава. Моето любимо домашно животно беше един пор, който носех навсякъде. Той живееше и се хранеше в джоба ми, а нощем спеше под възглавницата ми. Порът заболя и умря. Това се случи наскоро след смъртта на майка ни и тази втора загуба беше ужасен удар за едно толкова малко дете като мен. Скърбях толкова много, че самият аз заболях и едва не умрях от треска. Но Халаб изрови пора от градината, където го бях погребал. Спомням си, че се събудих от монотонното му напяване. Той седеше на пода до леглото ми, провесил съсухреното тяло на малкото животинче над синия пламък, който се издигаше от един меден мангал. Усетих миризма на опърлена мърша. Халаб поръси някакъв прах върху огъня, без да спира напева си, и изведнъж ужасната воня се превърна в чудесен аромат. После брат ми започна да диша над мъртвото животинче и да го върти за опашката.

След това го постави на гърдите ми и сложи ръката ми върху студеното тяло.

— Дъхни му, Амалрик — каза ми Халаб толкова тихо, че едвам го чух. Дъхнах му. И почувствах, как студенината се превърна в топлина. После животното се размърда, изцвърча и зарови муцуна между пръстите ми. Изкрещях от радост, когато видях малките му очички изпълнени с живот. След един час температурата ми спадна. А след седмица подскачах из къщи, скътал малкото животинче в джоба си.

И до днес, когато се сетя за това, не зная дали да се смея, или да плача. Всички ние обичахме моя брат и благоговеехме пред неговата дарба. Сега разбирам, че баща ми освен това се е страхувал. Защото брат ми искаше да стане жрец. Той се интересуваше само от онези знания, които можеше да научи от жреците. Но желанието му да усвои това умение влизаше в разрез с политиката на времето. Брат ми беше идеалист, романтик, който казваше, че ще използува дарбата си за благото на народа на Ориса. Той мечтаеше да лекува болни, да облекчава мъките на бедните и угнетените.

Съветът на жреците обаче имаше намерение да запази влиянието си над Ориса. Никой управник, независимо от значимостта и древността на своя род, не можеше да действа без неговата благословия. Никой търговец, занаятчия, собственик на магазин или куртизанка не можеше да упражнява своя занаят, без да плаща определения десятък. В своите амбиции брат ми беше честен и открит. Жреците с голямо нежелание се съгласиха да го приемат в своята среда. Сестра ми каза, че го подложили на такова изпитание, на каквото не бил подлаган никой от тях. А при събеседването били така груби, сякаш той бил от долен или съмнителен род.

И го отхвърлили. Казали, че не е издържал изпитанието. Но Халаб не изгубил кураж. Той поискал едно последно изпитание: изпитание чрез измъчване. Целият град бил развълнуван, когато уреченият ден наближил. Брат ми отказал да послуша Съвета на жреците и да предостави своя случай директно на боговете. Подробностите от изпитанието били държани в тайна, но всички знаели, че провалът означава смърт. В уредения ден Халаб влязъл в храма — и никога не излязъл от него. Жреците съобщили, че е умрял. Но не предадоха тялото му на семейството, за да го почетем според обичая. Не бяха изпълнени никакви обреди, които да облекчат напускането му на този свят. Духът на Халаб бе обречен да се скита в студеното преддверие между този живот и следващия.

Всички платихме висока цена за мечтите на Халаб. Братята ми често се оплакваха от това. Но те бяха кротки хора и се примиряваха с положението. Баща ми никога не говореше по този въпрос. Не от страх за себе си, но заради фамилията и идните поколения. Аз зная съвсем сигурно, че той мразеше жреците. Това беше омраза, която споделяше само със сестра ми и с мен.

Рейли се размърда на кушетката. Усмихна ми се, но по умореното разтваряне на устните й можех да разбера, че и тя се беше отдала на същите мрачни мисли.

— Дай ми една седмица — каза тя. — Знаеш, че баща ми има слабост към мен. Но все пак, за да измисля някоя хитрост, ми трябва време.

— Вземи със себе си Отара, когато идеш при него — посъветвах я аз. — Нейната компания винаги му е приятна.

— О, разбира се, че ще я взема. Но ти ще трябва да ми обещаеш нещо, мили братко.

— Всичко, което искаш. Посочи ми само някоя висока планина, и аз ще я изкача. Пустиня, и ще я прекося. Съкровище, и ще го открадна.

— Можеш ли да не се забъркваш в неприятности?

— Много е трудно — отговорих аз. — Но ще направя всичко, което е по силите ми… Обещавам.

— Не ми се нрави тази експедиция — каза баща ми.

Отговорът му ме завари неподготвен. Нали Рейли беше говорила с него. Бях сигурен, че ще одобри замисъла ми.

— Трябва да се съгласиш, татко — помолих го аз. — Съмнявам се дали през живота си ще имам друга такава възможност. Моля те, дай ми благословията си.

— Няма нищо, което съм длъжен да направя, Амалрик — отговори баща ми, — освен да платя десятъка на жреците, данъците на управата и една златна монета на Злокобния вестител, за да направи преминаването ми на другия свят безболезнено и бързо. Тези неща трябва да направя. Одобряването на една глупава експедиция сина ми, който при това е още юноша, за щастие не влиза в задълженията ми.

— Прощавай за думите, татко — отвърнах аз смирено. — Но моля те, кажи ми какво да сторя, за да те убедя? Смяташ ли, че това е една безполезна цел? Не вярваш ли, че съществува Далечното царство?

Баща ми ме погледна. Не ядосано, не и строго; в погледа му се четеше някаква голяма умора. Отговорът му не се нуждаеше от думи. Косата му беше побеляла, подстригана като шлем, според модата на неговото поколение. Имаше малка красива брада — също бяла. Лицето му беше покрито с бръчки, а кожата съсухрена от многобройните му пътувания. Ръцете му бяха големи, покрити със старчески петна. Сега разбирам, че Пафос Карима Антеро… патриархът на нашата фамилия… в онези дни едва беше започнал да слиза по стълбата на живота и почтената възраст, която му приписвам, е просто фикция на моята младост. Гледах на него като на бог. Така че когато се втренчи в мен, сърцето ми примря и се почувствах малък и недостоен. Защото разбрах, че аз бях този, заради когото пътешествието до Далечното царство няма да се осъществи.

Докато обмислях как да защитя каузата си, в стаята цареше пълна тишина; чуваше се само пращенето на дървата в камината зад масата на баща ми.

— Зная, че съм ти причинил много разочарования, татко — промълвих най-сетне аз. — Поведението ми беше непростимо. Да кажа, че дълбоко и най-искрено съжалявам, ще бъде много слабо извинение… независимо колко е обективно… за да натежи в моя полза. — Баща ми не сваляше от мен тежкия си, изпитателен поглед. — Намерението ми може да изглежда като неочаквана, абсурдна приумица. А като се има предвид досегашното ми поведение, аз също бих отхвърлил подобен план, особено ако съм баща на такъв син. Но те моля, татко, погледни в сърцето ми и виж истината, която лежи там. Искам само да бъдеш доволен от мен. Искам да разсея всички съмнения относно моите мотиви за бъдещето. Да бъда достоен за името Антеро, за да може баща ми да говори с гордо вдигната глава насред целия град. — Замълчах. Не знаех как да продължа.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? — попита баща ми с дрезгав глас.

— Не, татко. Искам също ясно да заявя, че независимо какво ще бъде решението ти, аз ще го приема, без да се оплаквам, и ще се постарая с всички сили да извърша пътешествието, което ти смяташ за достойно за такъв като мен. Преди обаче да ми откажеш категорично, моля да помислиш върху следното. За повечето младежи на моята възраст експедицията е само повод да попътуват и да се отдадат на удоволствия за сметка на баща си. Никой не открива нови страни. Знанията за света не се увеличават. И нашите търговски маршрути продължават да се сблъскват със същите сили, които пречат на орисианците да постигнат своята истинска цел. Вашето поколение е последното, което е разширило тези граници. Само ти при твоето отдавнашно пътешествие си дръзнал да преначертаеш картите на тези маршрути. И голяма част от знанието за най-далечните западни региони се дължи на последните търговски експедиции на нашия род. Но трябва да признаеш, че традицията за търсене на търговско щастие вече се е превърнала в подигравка. В просто извинение за синовете на богатите да харчат парите на бащите си по чуждоземен лукс, жени и вино далеч от неодобрителните погледи на орисианците. И ако не се смята непосредственото опознаване на най-добрите кръчми и дворци във вече известния свят, всички се връщат с празни ръце.

— Ти друго ли предлагаш? — попита сухо баща ми.

— Да, татко, наистина. И точно затова искам не повече от една десета от онова, което обикновено се дава за такива експедиции. Това ще бъде истинска откривателска експедиция, татко. Нямам намерение да си поръчам изискан гардероб, за да впечатлявам куртизанките. Нито пък искам пари за антураж, както е модерно днес, нито луксозни неща, които се вземат в такива експедиции: фини палатки и килими, и възглавници за отмора след продължителните преходи; вина и деликатеси за облекчаване на небцето след храната на варварите; роби за черната работа; жени да уталожат страстта ни, когато местните удоволствия ни се отказват. Възнамерявам тази експедиция да бъде екипирана толкова скромно и професионално, колкото е необходимо. И при такива малки разходи има голяма вероятност тя да бъде доходна, дори и да не успеем да достигнем целта си. Освен това вярвам, че за мен беше голям късмет да срещна капитан Грейклок, един човек, чието присъствие двойно осигурява успеха на начинанието ми.

— А какво ще кажеш, ако одобря експедицията, но в друга посока? — попита баща ми.

— Тогава ще сторя същото — отговорих аз. — Само че не ще го направя така добре, защото няма да имам компанията на капитан Грейклок. Естествено, ще бъда разочарован. Но възможността да докажа, че съм достоен син, за мен е по-важна от всяко разочарование. — Спрях. Не изложих никакви други аргументи. Подготвих се за неговия отказ. Отправих молба към духа на Халаб да ми помогне да приема отказа смирено.

На вратата се почука. Показа се Търги, личният слуга на баща ми. Усмихваше се доволно и щом видя, че съм разстроен, усмивката му стана още по-широка. Несъмнено се радваше, че най-после съм получил полагащото се наказание за поведението си.

— Какво има? — попита баща ми раздразнено. Усмивката на Търги се изпари.

— Нали наредихте да ви съобщя, щом дойде капитан Грейклок, господарю.

Изненадах се. Очевидно баща ми бе помолил Дженъс да присъства на последното ми унижение. Опитах се да не се ядосвам, защото това щеше да бъде грубо и спрямо Дженъс.

— Кажи му да влезе — отвърна баща ми. — И ни донеси вино. Само внимавай да не от онзи киселаш, който продават на пазара. Донеси една хубава бутилка от моята изба. — Стомахът ми се сви на топка. Търги ме изгледа с неприязън и излезе да изпълни нареждането. Постъпката на баща ми ме озадачи. Но думите, които ми каза, бяха още по-озадачаващи.

— За първи път няма да се карам с човек от твоята компания. И не се осланям само на мнението на сестра ти за Дженъс Грейклок. Капитан Грейклок, изглежда, е прекрасен войник, който добре ще провежда военните операции при една такава експедиция… ако бъде одобрен. Всъщност той много силно ме впечатли. Поканих го да присъства лично, защото не намерих никаква лоша страна в характера му. Всяка друга постъпка от моя страна би била проява на грубост.

Чух стъпките на Дженъс в коридора и ми се прииска да се измъкна крадешком като кутре, току-що изцапало постелката пред камината.

— Влизай, добри ми капитане — извика баща ми весело, щом Търги съобщи за Дженъс. — Благодаря ти, че се отзова с готовност на моята покана.

Дженъс се беше облякъл грижливо, за да направи добро впечатление. Влезе и ниско се поклони.

— Удоволствието от поканата е мое, господин Антеро.

— Хайде, остави този тон — каза баща ми. — Ще разговаряме като равни, ако ще водиш експедицията на моя син до Далечното царство. Наричай ме Пафос, капитане… ако обичаш.

Зяпнах от изненада. Главата ми се завъртя първо от объркване, а след това от радост. Очите ми се насълзиха и почувствах как буцата в гърлото ми се готви да премине в ридание на облекчение. Исках да се хвърля в краката на баща си и да му благодаря.

Той се усмихна и ми намигна.

— Сипи ми от виното, което донесе Търги. Искам да чуя мнението на Дженъс.

Напълних две чаши и ги подадох. Дженъс ме изгледа странно, но аз се обърнах, за да не изляза пълен глупак. Не чух почти нищо от разговора им през следващия час, но трябва да е бил приятен, а доверието в Дженъс утвърдено, защото имаше много смях при шегите на баща ми и почтително мълчание, когато той разказваше за някои от любимите си приключения.

Продължавах да се чудя къде бях допуснал грешка? Само преди момент експедицията ми бе отказана. Сега тя беше одобрена с голямо въодушевление и беше благословена, и бяха вдигнати тостове с най-доброто вино на баща ми. От друга страна, къде бях постъпил правилно? Какво бях казал, за да променя страшно упорития ум на Пафос Карима Антеро? После разбрах, поне отчасти. Отказът му беше изпитание. Бях успял не с онова, което казах, а с искрената си страстна защита. От този ден нататък много пъти прилагах тази тактика и тя винаги носеше успех.

— Има един въпрос, по който трябва да сме наясно още от самото начало — чух да казва баща ми.

— Какъв е той, господине? — попита Дженъс.

— От опит зная, че една от най-големите причини за неуспех при експедициите е, че няма ясно разграничаване между власт и отговорност.

— Твоята мъдрост е много по-голяма от моята — каза Дженъс. — Затова няма да възразя. Още повече, че моят малък опит ми дава основание да приема думите ти като пълна и абсолютна истина.

— Добре — отговори баща ми. — Тогава няма да оспорваш моето първо и единствено правило. По всички въпроси, които се отнасят до сигурността на експедицията, ще отговаряш ти. Синът ми няма да се меси по никакъв начин в отношенията ти с войниците. Обаче… по всички въпроси, свързани със средствата и търговията, думата на сина ми е закон. Това е негова експедиция. И той е човекът, който ще отговаря пред мен за нейния успех или провал. Съгласен ли си?

— Без ни най-малко колебание, господине — отговори Дженъс.

Баща ми се обърна към мен.

— Амалрик… Ако имаш някакви възражения по въпроса, казвай ги сега. Не ги оставяй за времето, когато ще бъдете в пустинята и от дюните върху вас се нахвърли орда диваци. Така че… Съгласен ли си и ти?

Все още бях развълнуван, затова успях само да кимна. Понечих и да кажа нещо, но Дженъс ме прекъсна.

— Ако не прозвучи много нахално, господине — каза той, — аз също имам едно малко условие.

Думите му ме смутиха. Какво правеше той? Нали баща ми вече се беше съгласил. Какво още искаше Дженъс? Бях сигурен, че баща ми веднага ще оттегли даденото съгласие.

— И какво е то, капитане? — чух гласа му и се изненадах от веселия му тон.

— Искам да зная собственото ти мнение за нашата крайна цел. Защото трябва да те предупредя, че ще рискувам всичко, което сме спечелили, щом достигнем крайната цел. Но ако си убеден, че онова, което търсим, е само измислица… да се разделим още сега.

Това вече проваляше всичко. Баща ми не беше човек, който обича измислици. Беше ме пуснал само защото смяташе, че има голяма вероятност за печалба. Нямаше значение каква е целта, щом като по пътя имаше възможност за търговия. И сега, след ултиматума на Дженъс, цялата му добра воля щеше да се изпари. И все пак ми беше интересно как ще реагира. Спомних си за един въпрос, който бях задал… и не получих никакъв отговор.

Очаквах лицето му да почервенее от гняв, но то остана спокойно и замислено.

— Това е справедливо — отговори най-после баща ми. — Ако бях на твое място, аз бих попитал същото. — Той напълни чашата си и отпи. — Двамата сме обхванати от една и съща мечта, капитане… Далечното царство държи запленен ума ми още от дете.

Сигурно бе чул тежкото ми дишане, защото обърна глава и сви устни в странна усмивка.

— Никога и с никого не съм споделял това — каза ми той. — Но някога седях там, където седиш сега ти, синко. Молех баща ми да ми разреши да тръгна на същата експедиция на изток. Той ми отказа. И оттогава насам не е имало ден, през който да не съжалявам.

Не можех да намеря думи. Нали допреди миг в мислите си обвинявах баща си, че е вършил търговската си дейност само с мисъл за печалба и е бил глух към легендите и мечтите.

— Но… как е могъл? Всички знаят, че си голям пътешественик. Много от нашите търговски маршрути не биха съществували, ако не беше ти.

Баща ми само махна с ръка.

— Всеки би могъл да направи същото. Не говоря от излишна скромност, защото боговете са ми свидетели, че не съм скромен човек. Факт е обаче, че по мое време младите хора, които предприемаха важни експедиции, бяха много малко. Много по-лесно беше човек да си остане в любимата компания. Тогава видях, че светът на Ориса се свива, вместо да се разширява. И ставаше все по-лош подир победата ни над Ликантия. Сега човек може сравнително лесно да забогатее. Достатъчно е само се използват добрите, сигурни пристанища от миналото. Именно затова оттогава насам са извършени толкова малко важни изследвания. И това е причината, поради която давам своето съгласие. Ако в Ориса замре духът на изследователя, тя ще престане да съществува.

— Но в такъв случай ти вярваш ли, че Далечното царство съществува? — попитах го аз.

Настъпи продължително мълчание. Баща ми смутено мълчеше. Накрая промълви:

— Позволи ми да ти отговоря по следния начин… Предпочитам да вярвам. Винаги трябва да има място, което изследователят да търси. Ние всички сме родени с проклятието на копнеещото сърце. И ако отговорът е само една допълнителна коричка хляб, отмъкната от нашите братя, тогава какъв е смисълът от всичко това? Ето защо ти давам благословията си, синко. И ти също, добри ми капитане, търси Далечното царство. Намерете го, ако можете. В името на боговете, ако Далечното царство наистина съществува, аз ще легна в гроба щастлив, че един Антеро е стигнал там. — Той вдигна чашата, изпи я до дъно и попита възбудено: — Този отговор достатъчен ли е, капитане?

— Повече, от достатъчен, господине — отговори Дженъс. Гласът му бе изпълнен с огромно уважение — Благодаря ти.

— Няма защо да ми благодариш — отговори баща ми, после се обърна към мен. — Уговорихме се значи. Единственото препятствие, което трябва да се преодолее, е да получим разрешение от Съвета на жреците.

Сърцето ми примря от страх. Бях забравил за жреците. Без тяхно одобрение не се разрешаваше никаква търговска експедиция, а разрешение не можеше да се получи, ако не се пуснеха в действие много пари и обещания за още повече. Но дори и това не беше гаранция, че поличбите ще бъдат добри. Особено за начинание като това, начинание, за което се бях хвалил пред баща си, че няма да има нищо общо с пътуванията на моите връстници. Щеше да има хвърляне на кости. А как ще се разтълкува подреждането на костите не можеше да се каже. Особено за фамилията Антеро.

Баща ми разбра по израза ми какви мисли ме вълнуват и напълни чашите ни.

— Позволи ми да помисля как мога да ти помогна — каза той. — Раздал съм няколко заема, чието изплащане отдавна е просрочено. Междувременно… — Той вдигна наздравица. — Да пием за Далечното царство!

— За Далечното царство — повторихме ние. Докато пиехме, погледнах над чашата си към Дженъс. Той се усмихваше, но усмивката му изглеждаше неуверена. Очевидно не само аз се страхувах от Съвета на жреците.

По времето, когато подготвях пътуването, финансирането на всяка експедиция се извършваше по така нареченото от нас, търговците, Правило на трите. Една трета от средствата отиваха за екипировка, втората трета за участниците в експедицията и последната — за боговете. Печалбите от успешната експедиция пък се разпределяха по Правилото на четирите: две части за търговеца и поръчителите, една част за членовете на експедицията или техните наследници и последната част отново за боговете. Дела на боговете вземаха жреците и по онова време се шегувахме, че жреците хвърлят монетите във въздуха. Онези, които литват към небето, са за боговете, а всички, които паднат на земята, за жреците.

За беда никое от тези правила не беше достатъчно прецизно и сметките обикновено не излизаха. Трябваше да се прибави реката от сребро, която потичаше в ръцете на служителите и помощниците на жреците, за да се събере Съветът. Още по-големи, направо царски дарове трябваше да се дадат на членовете на Съвета, за да защитят каузата на търговеца пред своите колеги. Нямаше никакъв начин да се избегне това, макар да се говореше, че някои се били опитвали, били разкрити и след това лишени от правото да бъдат търговци до края на живота си… и то понеже жреците проявили достатъчно добра воля да оставят тези блудни синове живи.

После идваха продължителните и скъпи обреди по пречистването и накрая хвърлянето на кости от един от молителите. Получаването на добра поличба съвсем не беше гарантирано, независимо от раздадените пари и подаръци. Но лошата поличба беше гарантирана, ако търговецът се беше показал скъперник при разпределянето на „даровете“. Колкото до правилото за разпределяне на печалбата на четири, търговецът намаляваше сумата за жреците, като даваше повече… само на някои. Това се правеше за заобикаляне на друг орисиански закон, според който всеки предмет, донесен от чужди страни, трябваше да бъде проверен за духовна чистота. Това беше строг закон и никакви „подаръци“ не можеха да отнемат правото на жреците автоматически да си присвоят всички съвременни магьоснически тайни. Всяка книга, всеки талисман, мехлем или друго нещо, което спадаше към горната дефиниция, трябваше незабавно да се предаде на Съвета. Наказанието за нарушаване на този закон беше смърт.

Тъй като моята експедиция беше с конкретната задача да открие път през тайнствените и смъртно опасни бариери — някои физически, други магически, — които по онова време така непосредствено заобикаляха нашия свят, на този закон щеше да се обърне голямо внимание. Съветът на жреците щеше да изисква строги гаранции, за да разреши пътуване до легендарното Далечно царство.

Но баща ми беше печен в тези работи. Малко хора можеха да се мерят с Пафос Карима Антеро в умението да се ухажват жреците. В Съвета не го обичаха, но пък той умееше да преговаря с мошениците и изнудвачите от административната бюрокрация и да печели на по-добра цена от много други. Една завъртулка в главната книга или нейното отсъствие може да има забележителни резултати. Така че, докато аз се безпокоях за бъдещето от гледището на един младеж, изправен пред огромна планина, която трябва да преодолее, баща ми се захвана за работа, казвайки някоя дума тук, подхвърляйки някоя кесия там, припомняйки извършвани от него самия услуги.

Най-сетне настъпи дългоочакваният ден. Беше в началото на лятото, време на утринни мъгли и топло следобедно слънце. Въздухът ухаеше на розмарин и портокалов цвят. Слънцето ярко блестеше. Ние чакахме в градините зад двореца на жреците. Бяхме облечени в бели дрехи на молители, добре измити и намазани с очистващи масла. Вътрешностите ни негодуваха поради тридневното гладуване и пречистване, изисквано от ритуалите. Напрежението ми беше подсилено от последните думи казани от баща ми на излизане от къщата.

— Бъди внимателен — предупреди ме той. — Прави всичко както ти се казва… и нищо повече. Експедицията ти предизвика голям интерес всред враговете ни. Те внимателно ще ни наблюдават и слушат.

Дженъс също беше необичайно тих. Погледнах над главата на дребния духовник, на чийто грижи бяхме поверени, видях как нервно поглажда брадата си. Той видя, че го гледам и намръщената му физиономия бързо се усмихна.

— Няма за какво да се безпокоиш. Най-лошото, което може да ни се случи, е да не ни дадат разрешение.

Спомних си за Халаб и нищо не му отговорих. По стълбите тичешком слезе един роб и съобщи:

— Те вече са готови, господари.

Духовникът ме дръпна за ръкава, подаде ми голямо парче червен плат и каза.

— Сложете това на главата си, господине. Завържете го здраво и не го сваляйте, докато не ви разрешат.

Подаде също такава превръзка и на Дженъс, а аз се помолих наум на бога на домашното огнище и омотах плата около очите си така, че да не преминава никаква светлина. Духовникът ни поведе и ние се запрепъвахме по каменните стъпала, водещи към двореца.

Дворецът беше изпълнен с аромати и странни шумове: смес от парфюми и сяра, звън на звънци и ритмично потропване на кухо дърво върху камък. Минавахме от стая в стая и въздухът ставаше ту студен, ту отново топъл. Чуваше се непрекъснат шепот, неясно съскане от всеки ъгъл. Усетих полъх на сух въздух от отваряне на някаква голяма врата, а после влязохме в стая, в която миришеше на изгоряла кожа на гущер. Някой ме хвана за ръката и ме спря.

— Трябва да свалите превръзките, благородни господа — каза един дрезгав глас. Не беше гласът на духовника. Свалих превръзката и видях, че се намираме в свят от сив камък и мъждива жълта светлина. Пред нас стоеше човек, облечен в официални дрехи.

— Добре дошли, благородни господа — каза той. — Казвам се Джениандър. Аз ще бъда вашият хранител в този съдбовен за вас ден.

За момент онемях, но усетих лакътя на Дженъс в ребрата си.

— Нека боговете бъдат нашата светлина — произнесох напевно, бързо извадих една кесия от джоба си и я пъхнах в алчните ръце на Джениандър. Тя изчезна с бързината, с която морският гущер сграбчва чайка от въздуха. Джениандър се наведе по-близко и прошепна:

— Ще ви оставя за малко. През това време се подкрепете с това. — Той ни подаде един малък пакет, увит в мушама. — Приятно ми е да ви съобщя, че един от нашите многообещаващи млади жреци е проявил интерес към предложената от вас експедиция — каза той високо. — Той ще присъства на хвърлянето на костите. Сигурно го познавате. Казва се Касини.

Потиснах един импулсивно възникнал стон и успях да отговоря:

— Щастието продължава да ни се усмихва.

Двамата с Джениандър се поклонихме един на друг и той излезе да се приготви за церемонията. Бързо разтворих пакета и намерих вътре няколко големи комата черен хляб, натопени във вино.

— Какво ще стане с нашия пост? — прошепнах на Дженъс. — Мислех, че е забранена всякаква храна.

Дженъс се засмя и грабна един комат.

— Драги ми Амалрик, тази дума има толкова нюанси, колкото са монетите в кесията на богаташа. — Той лакомо захапа комата. — Яж. Нашият нов приятел повече се безпокои за изгладнелите ни стомаси, отколкото за това, че богохулстваме. — Започнах да ям, поглъщайки лакомо хляба. Настроението ми веднага се подобри и започнах да виждам нещата в по-розова светлина.

— Кой е този Касини? — попита Дженъс. — Мислех, че ще имаме право сами да си изберем жреца, който да ни придружава по време на експедицията.

— Понякога е така — отвърнах аз. — Но не винаги.

Дженъс ме погледна.

— От израза на лицето ти, макар и грижливо прикриван, останах с впечатлението, че познаваш този Касини.

— Какво чувам! — каза един глас. — Още не е станало пладне и вече името ми се споменава. — И двамата се обърнахме да поздравим човека, който изрече това. Беше висок мъж, приблизително на моята възраст, не по-пълен от мен, с нежна, нацупена уста. Беше облечен в богато бродирани за един толкова млад човек дрехи, което говореше за заможността на семейството му.

— А, ето те и теб, Касини — отвърнах аз. — Тъкмо се готвех да опиша очарователната ти личност на другаря си… капитан Дженъс Грейклок. Те се поклониха един на друг.

— Касини и аз на времето бяхме другари на атлетическата площадка и в кръчмата — обясних аз на Дженъс. — Много хора бяха наскърбени, когато той пое своето призвание и ни остави с нашите незрели занимания. — От тайното поклащане на пръста ми Дженъс разбра, че аз не съм бил между скърбящите. — Ние не бяхме много близки, което за мен беше истинско нещастие, а за него късмет.

Касини пристъпи напред с подобаваща усмивка на нежните си устни.

— В такъв случай не си разочарован, че реших да участвам във вашата експедиция. Моля ви, бъдете искрени мои приятели, ако мога да ви нарека така.

— О, ни най-малко не съм разочарован — излъгах аз. — Проклето да е семето ми, ако някога през главата ми мине такава мисъл. — Обърнах се към Дженъс и добавих: — Нашата експедиция е благословена още от самото начало, защото в лицето на Касини ти ще намериш едновременно умен и благочестив жрец, и много сърдечен другар.

— Не толкова благочестив, че да се възмутя от коматите, които държите — подметна Касини и пресилено се засмя, сочейки останките от нашето угощение с хляб и вино. Бяхме достатъчно умни, за да разберем намека, и побързахме да се отървем от това доказателство.

— Добре дошли сред нас, добродетелни господине — каза Дженъс. — Чувствам се така, сякаш хвърлянето на кости вече е извършено и сме потеглили с добра поличба, която осветява пътя ни. Мога ли да попитам на какво по-конкретно се дължи вашето благоразположение към нашите усилия?

— Как на какво? На целта, разбира се — отговори Касини.

— В такъв случай вие не сте измежду онези, които поставят под съмнение съществуването на Далечното царство.

— Не бих отишъл толкова далече — отвърна Касини. — Липсват достатъчно доказателства, за да имам определено мнение по въпроса. Самият опит обаче си заслужава. Независимо каква ще се окаже истината, за мен ще бъде чест да съобщя новината на по-достойните.

Дженъс кимна, показвайки, че разбира. От блясъка в очите му познах, че разбира дори повече от онова, което имаше предвид Касини. Защото Касини беше млад мъж от знатен род, но лишен от талант. Всъщност се съмнявах дали имаше и една десета от таланта на моя брат. Богатството и семейните връзки му спечелиха жреческия сан. Но сега кариерата му не вървеше… и може би така и щеше да си остане. Той имаше остра нужда от голям успех, за да може да излезе от този застой. В Далечното царство беше видял своя шанс. Дженъс беше разбрал, че Касини предприема този ход от истинско отчаяние, защото тонът му бе излишно претенциозен, а в маниерите му се долавяше някакво изкуствено спокойствие, издавано от пристъпването от крак на крак и непрестанните движения на ръцете.

— Прав сте да смятате, че от тази експедиция ще се спечели много — каза Дженъс. — Но аз ще ви направя лоша услуга, ако не ви посоча, че съществува и голяма опасност. Никой още не е бивал там, където се каним да отидем… и да се върне и разкаже.

— Аз съм само съд в ръцете на боговете, който те ще напълнят или ще строшат — отговори Касини. — Само те могат да знаят какви ще бъдат плодовете от това начинание. — Неловка тишина последва тази фалшива скромност. Наруши я връщането на Джениандър.

— Ето че към нас се присъедини и третият пътешественик — усмихна се той на Касини и ни подкани с ръка. — Елате. Съветът чака.

Последвахме го. Минахме през безброй плътни завеси по дълъг коридор, осветен от факли, подаващи се от главите на древни божества и митични зверове с остри зъби. По стените подскачаха зловещи сенки с рога, дълги бавни и остри нокти. Коридорът свършваше в огромна тъмна зала, прилична на пещера. Джениандър ни заведе до един каменен подиум, повдигнат на няколко стъпки от земята. Около него бяха поставени големи факли, които капеха, пушеха и хвърляха искри. Стояхме и дълго примигвахме, опитвайки се да си поемем дъх. Не мога да кажа за Дженъс, но моето сърце беше изпълнено с безпокойство и направо подскочи, когато един глас прокънтя:

— Кои са тези смъртни, застанали пред нас?

— Хора, тръгнали да търсят нов път за Ориса, повелители мои — отговори Джениандър.

— И кой свидетелствува за тяхното благочестие и добродетелност?

— Аз повелители мои… Джениандър ви ги представя.

Тишина. После усетих Дженъс да ме побутва с крак по петата. Съобразителността ми се възвърна.

— Аз говоря от тяхно име, повелители мои — казах. — Аз, Амалрик, син на вашата дъщеря Емили, син на вашия син Пафос Карима Антеро.

Сега можех да виждам по-ясно. Точно пред подиума имаше гол каменен под, гравиран с магически квадрати, триъгълници и загадъчни числа и символи. Около него беше описана огромна окръжност, опасана с чисто злато. Отсреща седеше Съветът на жреците, всичките облечени в черни дрехи. Бяха десет души и седяха на тронове от смарагд. Стената над тях представляваше въртоп от цветове и пушек, и виещи се човешки сенки. Говорещият седеше в средата. Беше със сбръчкано лице и приличаше на ястреб, сякаш някой беше издълбал главата на тази свирепа птица върху ябълка, а след това я бе свил и изсушил. Косата и брадата му бяха чисто бели и се спускаха надолу, сякаш не подстригвани от години. Мъждукащите му жълтеникави очи като че ли пронизваха душата ми. Това беше Гамелан, най-възрастният от жреците.

— И каква е целта на вашата експедиция, Амалрик, син на Емили, син на Пафос Карима Антеро? — попита Гамелан.

— Да открием Далечното царство, повелители мои. За доброто на Ориса и слава на нейните богове.

Настъпи пауза, през която жреците тихо заговори помежду си. Не знаех дали това е обичайна практика, но от разтревожения вид на Касини предположих, че не е. Накрая Гамелан отново отвори уста.

— Между вас има един, който е чужденец, но е роден от утробата на дъщеря на Ориса.

— Аз съм този човек, повелители мои — отговори Дженъс. — Дженъс, син на Кетер, син на принц Грейклок от Кострома.

— Чухме, че ти проявяваш интерес към уменията на жреците.

Страх обхвана сърцето ми. Какво се целеше с този въпрос? Кой разнасяше клюки за моя приятел? Изглежда, нямаше безопасен отговор. Жреците знаят всичко, така че ако Дженъс отречеше, щеше да постави под съмнение техните способности. Ако ли пък си признаеше, може би щеше да сподели съдбата на Халаб.

— Вярно е — отговори Дженъс припряно, — имам скромен талант, но ви уверявам, че не съм го получил чрез заклинание или магия. Като войник всред варварите ликантийци бях принуден да се осланям на собствения си, благословен орисиански ум. Имах известен успех с циреите и подбитите крака на моите войници. А веднъж излекувах една инфектирана рана на задника на моя сержант.

Стори ми се, че чух между жреците приглушен смях. Но най-вероятно това бе било плод на нервното ми напрежение, защото възможно ли беше да се чуе смях сред толкова високопоставени жреци?

— След като преминах през вратата на Ориса — продължи Дженъс, — аз побързах да се откажа от малкото, което бях научил. Смятам, че дори лекуването на циреи е безразсъдство, ако не се извършва от посветени. И когато преди малко научих, че един от най-способните млади жреци в цяла Ориса ще участва в нашата експедиция, веднага обещах тлъста овца за бога, който е проявил такава голяма милост към нас.

Почти можех да усетя гордостта на Касини, как се пъчи и се надува като пуяк при любовен танц. От кимванията на жреците разбрах, че отговорът на Дженъс е посрещнат със задоволство.

— Много добре тогава — каза Гамелан, когато шумът престана. — Дойде времето да хвърлим костите. Готов ли си, Амалрик Емили Антеро?

Джениандър дойде при мен и отвори една богато украсена с орнаменти кутия. Беше разделена на две половини. В едната имаше две големи парчета, вероятно от бедро на някакво голямо същество. В другата бяха сложени части от човешки скелет. Кои ли кости да избера най-напред? Ръката ми се поколеба, после някаква сила я хвана и я насочи към лявата половина. Извадих от кутията бедрените кости, стиснах ги в дясната си ръка, а с лявата се ударих в гърдите пет пъти и извиках:

— О, велики боже Те-Дейт… боже и покровителю на пътешествениците… дари ни твоята поличба за нашата свещена експедиция към Далечното царство. — Хвърлих костите в златния кръг. После извадих частите от скелета, ударих се още три пъти в гърдите и продължих заклинанието.

— Дари ни, велики боже Те-Дейт, с твоята мъдрост. Разкрий чрез тези кости нашите съдби.

Хвърлих човешките кости до другите и те глухо изтракаха.

Последва тишина, която няма равна на себе си в света на хората. Студена тъмнина изпълни залата и остана да се вижда само светещият кръг, но по гърба ми полазиха тръпки и в същото време горещина, сякаш седях близко до силен огън. Езикът ми изсъхна като люспи на гущер, а очите ми се превърнаха в горещи, лишени от сълзи дупки. Бедрените кости се раздвижиха, надигнаха се от пода и от неестествено силното им стържене по камъка ме заболяха ушите. За миг те потрепнаха, след това бавно запълзяха една към друга, докато се допряха. Избухна пушек, замириса на сяра. Обхвана ме ужас, поиска ми се да побягна, но някаква сила ме възпря. Облакът се завъртя, изпусна искри и се оформи. От него излезе огромен звяр, ръмжащ, ревящ, тракащ с острите си зъби. Насочи се към нас на двата си масивни крака и заудря с опашка. Беше с рога, с огненочервени очи и зъби колкото човешки лакът, от които капеше кръв. Люспите му бяха зеленикави, като на изваден от реката удавник. Движеше се ту в една, ту в друга посока, сякаш търсеше неприятеля си. И видя мен. Погледнах очите му и си помислих, че никога, дори насън не съм виждал такова чудовище.

Изпищях и скочих напред. Чух как всички в залата поеха дъх, когато звярът премина през златния кръг. Отново се опитах да се хвърля напред, но бях прикован на място като завързано за жертвоприношение животно. Звярът отвори уста и аз едва не умрях от горещия му дъх. Миришеше на леш и гнило, на всичко отвратително не само на този свят, но и в световете отвъд него. Звярът се наведе напред, за да ме захапе с ужасните си зъби. Изведнъж в залата подобно на гръмотевица, проехтя силен барабанен удар. Звярът спря. Бях на косъм от смъртта. Ударът отново проехтя и ме разтърси.

Звярът се обърна и рогатата му глава се насочи към кръга. Видях как главата трепна — звярът бе съгледал нещо. Той нададе рев, от който въздухът се нажежи до бяло. Сетне скочи напред с разперени за бой нокти и най-после видях неговия враг. На мястото, където бях хвърлил костите, стоеше гол, невъоръжен мъж. Той по нищо не приличаше на хората, които бях виждал до тогава, нито пък след това. Не беше висок, но беше набит, ръцете и краката му приличаха на колони. Гърдите и гърбът му бяха гъсто осеяни с белези от многобройни боеве, лицето му беше покрито с гъста брада. Челюстта му беше издадена напред, тъмни дупки зееха под надвисналите му вежди. Човекът извика на звяра и удари с крак по камъка. Бум. Залата потрепери. Удари с другия крак. Бум. Предизвикателството се повтаряше отново и отново. Бум. Бум. Бум. И тримата знаехме, че надеждите ни си крепят върху този гол, невъоръжен човек.

Той скочи, за да посрещне атаката на звяра, и го удари с юмрук. Залата се разтресе. Звярът се люшна назад и човекът се приготви да скочи и да забие острите си жълти зъби във врата му. От устните ми се изтръгна стон — звярът избълва огън и пушек и заслепи нашия герой. Човекът се препъна и падна, звярът скочи върху него, зъбите му захрускаха кости. Звярът захапа човека, вдигна го и го разтърси, изсипа се кървав дъжд. После захвърли трупа на каменния под, вдигна украсената си с рога глава и с рев обяви своята победа. Докато радостният ми рев ехтеше в ушите ми, разбрах че трябва да се простим с мечтите си за Далечното царство.

Внезапно сърцето ми замря. Видях трупа на нашия защитник да оживява. Голият човек се изправи на крака. По тялото му нямаше и следа от рана. Той пристъпи напред и отново се чу тътен. Звярът се разтрепери, пълната му с остри зъби уста зейна от изненада. Сетне се окопити и удари с опашка. Но нашият защитник устоя на удара и на свой ред удари чудовището в гърдите. Чу се силен, сух шум от счупване на кости и звярът зави от болка. Човекът скочи и го хвана за врата, обгърна го със силните си ръце й стисна с всички сили. Чу се рев и звярът се строполи, а човекът отскочи настрани. Обърна се към нас. Вдигна високо ръце и нададе силен вик в знак на победа. Появи се бял, сладникав пушек… и голият човек изчезна.

Пушекът се разсея и се превърна в прозорец, гледащ към далечината. Онова, което видях, спря дъха ми. Видях зелена гора, сребърни потоци и равнина с цвят на цъфнал синап. Зад тях, далеч на хоризонта, се простираше планинска верига. Приличаше на юмрук с изпъкнали кокалчета. Виждаха се четири големи, заоблени върха и един пети, който приличаше на палец в стиснат юмрук. Върховете бяха от черна вулканична скала, покрита със сняг. Снежни вихрушки се издигаха над всеки от тях. Долината между палеца и показалеца плавно се издигаше нагоре… в черната планинска верига имаше проход.

Проход към…

— Далечното царство — допълни мисълта ми благовейният шепот на Дженъс.

Тази истина ме окрили. Чувствах се лек като хвърчило и копнеех да литна към тази далечна страна, за да я видя със собствените си очи. Страна, която досега не беше посещавана от никого от известния ми свят.

Чу се писък и картината изчезна. Зяпнах от изненада, защото видях звярът да се надига, невредим и силен както преди. Срещу него стоеше голият човек. Той отправяше гърмящите си предизвикателства, звярът му отвръщаше с рев и двамата се спуснаха през кръга един към друг. Но преди да започне битката, изчезнаха. Златният кръг остана празен.

Примигнах. Мракът се разсея. Обърнах се към Дженъс. Лицето му бе останало без капка кръв, но очите му бяха оживени от вътрешен огън. Той ме погледна, сякаш да ми каже нещо, после само поклати глава. Касини се размърда до мен. Обърнах се към него и погледите ни се срещнаха. И неговите очи бяха оживени като на Дженъс, но огънят в тях беше запален от алчност и амбиция. Не съм сигурен, че го разбрах тогава. Може би украсявам паметта си. Но наистина си спомням, че почувствах радост… и безпокойство.

— Слава на Те-Дейт, защитник на уморения пътник — каза Гамелан.

— Слава на Те-Дейт — промърморихме всички в отговор.

— Поличбата е ясна — каза Гамелан. — Шансовете на вашата експедиция за успех и провал са еднакви.

— Но поне знаем, че целта е благородна, свещена — отговори Касини. Като наш жрец той имаше право да отговори. — Поличбата предсказва, че Далечното царство лежи точно зад планините, които приличат на юмрук.

— Не позволявай желанията да замъгляват силата на разсъжденията ти, млади братко — смъмри го Гамелан. — Видяхме само планини… но не и онова, което лежи зад тях.

Касини се поколеба и не отговори и аз се изплаших, че в тази пауза нашият шанс може да пропадне. Поличбата не казваше нито „да“, нито „не“. Окончателното решение все още зависеше от Съвета на жреците.

— Мога ли да говоря, повелители? — попита Дженъс. Гамелан кимна. — Вие казвате, че ще се сблъскаме с големи опасности и резултатът от експедицията е под въпрос.

— Това показва поличбата — съгласи се Гамелан.

— Има ли обаче някаква опасност за Ориса? Ще бъде ли някой застрашен, ще пострада ли някой, ако експедицията не успее?

— Само вашите семейства — каза Гамелан. — Защото неуспехът определено ще означава смърт. По този въпрос поличбата е ясна.

— Всеки мъж тук е готов да рискува, повелители мои — намесих се аз. — В сърцата си всички ние знаем, че тази експедиция може да се увенчае с голяма слава. Слава за нашата скъпа Ориса… бисерът на целия цивилизован свят.

Жреците дълбокомислено замълчаха, сетне тихо започнаха да се съветват. Накрая Гамелан се обърна към нас и заяви.

— Дава ви се разрешение.

— Слава на Те-Дейт — отговорихме дружно ние. В ума ми изникнаха планините, приличащи на стиснат юмрук, и заснеженият проход, който минаваше през тях. За момент ми се стори, че виждам блясък. Златен блясък от мястото, където се срещаха палецът и показалецът. Блясък оттам, където ни чакаше Далечното царство.