Серия
Антерос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Far Kingdoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
atg2d (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Поредица: „Фентъзи клуб“

ИК „Бард“, 1995


Глава двайсет и седма
Последната магия

Вече нямаше от какво да се страхуваме нито в този прокълнат град, нито в катакомбите под него. Взех камата, паднала до тялото на Равелайн, и се върнах през улиците при зейналия черен вход към катакомбите на принца. Не тръгнах по погрешни входове, нито пък направих погрешни стъпки, бях сигурен в посоката, сякаш се намирах в Ориса. Заслизах по каменните стъпала, които водеха надолу, надолу, надолу, и знаех, че съм първата жертва на Равелайн, която някога е правила това. Минах покрай проснатото тяло на Грейф и си помислих дали да не взема малко пръст да го поръся, после се отказах. Духът му беше сторил зло на друг дух; заслужаваше вечно да броди из тези пещери.

Черната лодка все още стоеше вързана до кея. Отвързах я и се качих. Използувах руля като лост, обърнах лодката, излязох от пещерата в тъмната река, която течеше надолу към равнините на Ираяс. Течението ме повлече по дефилето. Лодката се подчиняваше на неизказаните ми желания също както на Грейф.

Когато наближих града, вече се зазоряваше. Може би трябваше да наредя на омагьосаната лодка да ме закара вкъщи. Знаех, че Оумъри се измъчва. Но знаех също, че трябва да се противопоставя на Дженъс сега, и то не само заради моя народ, но и заради всички, които са роби на магьосниците. Не можех, не исках да си представя какво ще стане, когато се изправя пред него. Заради собствената си душа се молех намеренията ми да са чисти и неопетнени от желание за отмъщение.

Когато над спокойните води се показа дворецът на Дженъс, пуснах камата на принц Равелайн в реката. В първите лъчи на зората видях отрупаната със скъпоценни камъни омагьосана кама да потъва… и единственото ми оръжие… изчезна. Вързах лодката за една от подпорите на кея, точно където бях видял плачещата жена. Чудех се как да избегна пазача, който сигурно беше на площадката, но там нямаше никого. Изкачих се по стълбите и с изненада отбелязах, че една от вратите зее отворена. Дали тава беше подаръкът, който ми бе обещал духът на Халаб? Влязох. Не знаех колко бих могъл да се доближа до Дженъс, без защитната му магия да го предупреди, но се стараех да стъпвам възможно по-тихо. Факлите и лампите, които осветяваха огромната сграда, догаряха, но не се нуждаех от осветление, тъй като вече се зазоряваше. Учудването ми растеше — не виждах никакви пазачи, никакви лакеи, никакви слуги. Влязох във вътрешния двор и се приближих до кулата, където трябваше да е Дженъс. Заизкачвах се по стълбите към спалнята му — тя беше точно под кабинета, където той се занимаваше с магиите си.

Дженъс се беше проснал в огромното си легло. Беше сам. Беше гол, само по набедрена превръзка. Спеше дълбоко, толкова дълбоко, че го помислих за омагьосан. Решимостта ми пропадна и за миг спрях до леглото. После го повиках. Дженъс отвори очи, видя ме, претърколи се и скочи — изящен и смъртоносен като стреснат леопард.

Веднага разбра какво се е случило.

— Ти си го убил? Ти си убил Равелайн? — Не му се вярваше. — И аз да не усетя нищо? Как е възможно?

Не му отговорих… гледах го смаян. Бяха минали само два дни, как можеше да е толкова остарял? Сякаш бяха минали десетилетия, откакто се бяхме гледали в огледалото в кабинета му. Косата и брадата му бяха съвсем побелели. Лицето му беше подпухнало като на богат стар развратник. Дори по-лошо — виждах в него поквара, нещо от онова, което бях видял върху лицето на Равелайн… и да, на Морташъс. Очите му също се бяха променили. Навремето бяха като на орел, а сега виждах в тях суровия блясък на лешояд. Най-красноречива обаче беше огърлицата, която носеше на врата си: танцьорката от Далечното царство, единственият спомен от баща му. Последния път, когато я видях, тя беше цяла — великолепно, очарователно произведение на изкуството. Сега беше потъмняла и счупена наполовина… точно такава, както когато Дженъс за първи път ми я показа в кръчмата в Ориса. Веднага разбрах, че макар аз да бях измъчван, преследван и изтезаван от зверовете на четири и на два крака… Дженъс беше платил по-висока цена. Защото ме бе предал.

Не казах нищо друго. Само името му. Нямаше какво друго да кажа. Погледнах го. Той отмести погледа си. За първи път не можеше да ме гледа в очите.

— Какво ти обещаха? — попитах го аз. Гласът ми беше съвсем спокоен, макар че след всичките тези години на дружба би трябвало да кипи от гняв. — Колко сребро и злато ти предложиха като награда?

Лицето му почервеня и той изсъска:

— Какво значение има цената! Онова, което сторих… беше необходимо. Ти щеше да провалиш… ти вече провали всичко.

Запазих спокойствие.

— Какво е това всичко, Дженъс? Имах късмет — спомних си какво ми беше казал Равелайн за късмета — и все още съм жив. Сега Равелайн няма да може да съсипе нашите земи. Вече знаем къде е Далечното царство. Дори ако цар Домас ни изгони заради смъртта на брат си, какво от това? Ние ще можем да постигнем всичко, което те са постигнали… и дори повече. Това не е ли всичко, което искахте? Или под „всичко“ разбираш собствените си амбиции… и гибелта на своя черен наставник?

— Равелайн ни трябваше — викна Дженъс. — На мене ми трябваше. Той беше моят мост. Щях да го използвам.

— За какво? За да станеш по-лош от него? За да можеш да навлезеш по-дълбоко от него в световете на демоните? И да можеш в крайна сметка да управляваш с огън и меч по начин, който ще накара хората да си спомнят за черния принц като за милостив благодетел?

— Думи, само думи, празни думи, Антеро! — излая Дженъс. — Ти все още използуваш думи, чието значение не разбираш… или думи, които въобще нямат никакво значение. Лошо… добро… Ние сме на прага на нова ера и в нея всичките приказки на грижливите родители и строгите учители са просто глупости. Чувал си, че някога е имало златен век, когато хората са били като богове, нали? Такъв век никога не е съществувал. Всичко, което е съществувало, откакто този свят е бил създаден от калта, са били малки стъпки — понякога към светлината, понякога обратно към мрака. Равелайн щеше да ми помогне да разцепя облаците и да направя така, че сиянието да блести вечно. И всички щяха да са хора, не богове, но хора, надминаващи боговете. И всичко това пропадна само заради теб. Заради един дребен амбулантен търговец, който не вижда нищо друго освен печалбата и някакви овехтели принципи в един свят, където няма нищо освен хищници и жертви. За всички нас имаше само един шанс. Не можа ли да го видиш? Шансът, този единствен истински бог, който заслужава почит, ни даде само един кратък миг, за да започнем издигането и извисяването на човека. Това ми беше напълно достатъчно.

— Богове! — казах презрително. — Ти твърдиш, че използувам безсмислени думи. Е, добре, този амбулантен търговец, застанал пред теб, има затруднение с някои от твоите думи и една от тях е „богове“. Другата е тази „нова ера“, която спомена. Ако ние ще станем богове, извинявай, повече от богове, всички ние, хорицата с дребни душички, трябва сега да гледаме в лицето Дженъс Грейклок и да видим величествения ореол на бъдещето, което той ни обещава. Погледни се! Лицето ти отразява онова, в което си се превърнал, човече! Ти не си нищо! Ти си просто един изрод, който бръщолеви пиянски за утрешното благоденствие, докато весело се въргаля в калта със свинете. Дженъс, не можеш ли да видиш? Спомням си за времето, когато говореше какви печалби ще имаме ние от Далечното царство… печалби за всички. А сега каква е твоята цел? Ти ми каза да погледна едно пясъчно зърно и в него да видя необхватното. Не мога. Единственото, което виждам, е онази бедна жена в лодката. Тя страда безутешно пред вратата ти. Какво й даде ти, Грейклок? Направи ли нея… или нейните деца… повече от богове? Погледни сега себе си, някогашний мой приятелю. И отговори на въпроса на простия търговец: защо, ако търсиш небесата, лицето ти е лице на демон?

Дженъс не отвърна поглед. Нескритото му презрение нарасна, а с него нарасна и гневът му.

— Знанието… властта… за тях се плаща — каза той. — Щеше да го знаеш, ако беше зрял мъж, а не дете.

Гледахме се в очите и изведнъж разбрах какъв е последният подарък на Халаб. Знаех какво ще стане и сърцето ми потрепери: Дженъс нямаше да се откаже, а и аз не можех да избягам от дълга си. Съпротивлявах се на откровението, но знаех, че е истина.

Последва втората част на подаръка. Неочаквано видях стаята сякаш с два чифта очи, сякаш един мозък контролираше две същества, застанали едно до друго. Всичко беше двойно, съвсем леко изместено. Всичко… с изключение на Дженъс. Очите му светеха ярко, сякаш се бяха превърнали в лампи, блясъкът им бе подобен на светлината, която струеше от сляпото око на Грейф.

— Можехме да спечелим — промърмори той. — И ще спечелим.

И без да отмести поглед, без да промени изражението си, се плъзна по пода, сграбчи дългата сабя, която лежеше там, и замахна да ме посече. Но аз вече се бях отместил. Третата и последна част от подаръка на Халаб ме беше осенила. Бях „видял“ дългата тънка сабя точно преди Дженъс да скочи… и бях разбрал какво ще направи. Щом той замахна, времето спря и аз спокойно се отдръпнах от обсега му.

— Не, Дженъс — казах аз. — Не го прави. Защо да се избиваме? — Казах го и сам не си вярвах. Не се лъжех — просто това бе последната част от мен, която все още се биеше срещу унищожителния край на тази трагедия.

Дженъс не отговори, а атакува още един път. Острието блесна, сякаш беше направено от диамант, и разпръсна из стаята хиляди и хиляди светлинки. Отместих се… и ударът мина покрай мен.

Той пак зае позиция. Пресегнах се и хванах дръжката на сабята. Знаех къде е. На стола до леглото. Измъкнах я от ножницата. Беше или същата, или точно като онази, с която ме бе спасил от сводника на Мелина. Дженъс отново замахна, този път към лицето ми. Вдигнах сабята, с трясък отбих удара и диамантеното острие — а може би наистина беше диамант — се пръсна на парчета.

Парчетата увиснаха във въздуха. Извъртях сабята и мушнах. Всеки мускул, всеки нерв, всяка частица от тялото и душата ми бяха съсредоточени във върха на острието. То се заби в гърдите на Дженъс, премина през тялото му и „видях“ цяла педя обагрена в червено стомана да щръква от гърба му. Последният подарък на Халаб, който проклинах, изчезна.

Не помръднахме сякаш цяла вечност. Дженъс гледаше смаяно, като пророк, чието предсказание се е оказало лъжливо. Отвори уста, но вместо думи или писък от нея бликна кръв. Олюля се. Пуснах дръжката на сабята. Дженъс направи една стъпка напред, после падна на колене. Ръцете му се вдигнаха да хванат острието, забито в гърдите му. Падна, по гръб. Сабята стърчеше от гърдите му. Очите му бяха затворени; после се отвориха; погледът му се плъзна покрай олюляващия се ефес на сабята и спря върху лицето ми.

— Когато… сабята излезе от гърдите ми — промълви той прегракнало, — с нея ще излезе и душата ми.

Кимнах. Всичко пред очите ми пак се раздвои, но не от магия. Лицето ми беше мокро.

— Помниш ли… — прошепна Дженъс, — веднъж ти казах, там, до кръчмата, където се видяхме за първи път… че да срещнеш червенокос човек… е… е щастлива поличба. — Стисна зъби от болка, но успя да се усмихне. — Поне… поне… намерихме Далечното царство.

— Намерихме го — казах аз. И повторих по-твърдо: — Ние го намерихме.

Дженъс се сгърчи от болка.

— Извади… сабята — каза той. Не ме молеше, заповядаше ми. — Извади я… преди да опозоря… гордостта си.

Измъкнах сабята от гърдите му. И когато тя излезе, душата му отлетя в прегръдката на Злокобния вестител.

Дженъс Кетер Грейклок, принц на Кострома, капитан и рицар на Ориса и почти благородник на Вакаан, търсачът на Далечното царство и, да, човекът, който беше бил мой приятел, беше мъртъв.